Свидните детски спомени на библиотекарката Доля Борисова намериха своя увлекателен изказ в сборник с разкази, а за нашите читатели сме подбрали най-забавните и трогателни моменти от представянето му. Диалогът, който се води, е между три дами: автора Доля Борисова, водещия събитието Красимира Лекова и горещия фен на четенето със съпреживяване Мариана Стоилова. Освен пристрастието към писаното слово, сродява ги още един факт – Доля и Мариана са дъщери на военни, а Краси – съпруга, та са много добре запознати със специфичния свят на пагона.
Краси: Много щастлива съм, че сме домакини на представянето на книгата на Доля Борисова „Билети за пътуване обратно към детството”, съвместно с издателство „Изида”, които отпечатаха чудесните разкази. Още повече ни е драго, че сме домакини на такава авторка ден след Осми март, защото ние в Библиотека „Родина” приемаме Слава Драганова за наша майка, а пък който е минал през библиотеката е нейно дете и това идеално се вписва в контекста на книгата! Вие добре познавате Доля, всички сте й или приятели, или сте работили с нея, тъй че няма да чета биографични данни, а и особено свидните й спомени от детството са споделени в книгата. Повечето от вас, които сте й приятели и близки, които контактувате в социалните мрежи сте свидетели на раждането на тези разкази, чели сте ги като наброски, преди да се превърнат в книга. Но когато я прочетох като завършен текст, изпитах потребност да си вържа косата на две опашки и си я вързах на две опашки! Дори се обадих на майка ми в Търново, за да я попитам къде са ми корделите. Пръстенче с калинка вече не пазя, но и аз съм имала. Това, бих казала накратко, беше моето усещане при прочита. Това е работата на една книга, която разказва спомени от едно детство – детството на Доля - да върне читателите в тяхното детство и да си припомнят всички умилителни моменти. Защото тази книга е написана точно така, с мил разказ на детските спомени. Представете си сега малко, кльощаво и палаво дете, с ожулени колене и много любопитни очи. Тя изглежда лудетина, заради своята енергична виталност, но очевидно е изпълнително и добронамерено дете. Понякога героинята откровено манипулативно спазва наставленията на родителите си, а често и нарочно ги нарушава. Възрастните са тези, които не успяват да се адаптират към инструкциите и ситуациите, в които изпада малката хитруша. Тя обожава своя баща, определено е злояда, кара на картофено пюре и кюфте. И преди вие да кажете как ви е докоснала книгата, ще попитам Доля кога се е породило желанието да напише тези мили разкази и защо го е направила?
Доля: Желанието се роди тогава, когато на улицата ме спря г-н Милчо Божков, директор на Музикалната школа, с когото почти 30 години съм работила и който едва след толкова време ми разказа това, което си спомня за моя баща. Спирали са ме, разбира се и страшно много други хора, но това ме подтикна да пиша, някак не можех да не го напиша! Та, благодаря на г-н Божков и за добрината да дойде на празника ми и затова, че отключи нещо в мен...
Краси: Книгата е много докосваща, както вече казах. Сега, пост фактум, хрумва ли ти още нещо, което би искала да включиш?
Доля: Да, има и ще го разкажа, само да не наскърбя нечии партийни пристрастия. Този разказ се пише в момента. Била съм 3-годишна, а всеки по-възрастен сред нас ще си спомни радиоточката на стената, която беше отделна от радиото. Та, помня високо поставената радиоточка, под която стоят като замръзнали майка ми и баща ми и слушат нещо буквално парализирани. И майка ми заплака! Притесних се, ревнах и аз и майка ми ми каза: „Баща ни умря!”. Баща ми лекичко я дръпна настрани и й рече: „Поне на това дете баща съм аз”. Това е споменът ми за смъртта на Сталин, по онова време нещата така се възприемаха, драматично от някои. Съжалявам, че не дописах този разказ, заради задръжките ми по темата.
Краси: Нека да минат изборите и ще напишеш и втора част на книгата! А кой беше първият „билет”?
Доля: Кърджалийската история с баба кадъна и петела.
Краси: Имаше ли и други варианти за заглавие?
Доля: Опитах се да го направя по-кратко, по-интересно, но не ми хрумна нищо по-добро. А за хубавите илюстрации заслугата е на художника Слави Тенев, който заживя с разказите – никой друг нямаше да ми ги илюстрира така сполучливо.
Краси: Не е тайна, че и ти си художник, дори си обмисляла да кандидатстваш това, би ли рисувала илюстрации за своя книга?
Доля: Е, това би означавало да престана да пиша, не искай такова нещо от мен!
Мариана: Хората, които ме познават, знаят, че мога да пиша по доста широк кръг от теми, да отстоявам позиции, да търся смислени аргументи за тезите си. Това, което не мога да правя добре, е да споделям емоции. Възхищавам се на хората, които могат да го правят, могат да впрегнат цялото богатство на езика си, за да споделят емоциите и чувствата си, предизвикани от събитие, творба или картина. Раждането на книгата на Доля предизвика у мен много и все хубави чувства, но аз вече ви казах, че не съм най-добрият говорител на тази емоция. Наистина съм един от първите хора, които прочетоха може би първото разказче, публикувано от Доля във фейсбук. Не мога да си спомня кога сме се запознали, имам чувството, че я познавам откакто живея в Стара Загора. Четейки разказите й и коментарите й по различни теми, започнах да откривам нещата, които ни сближават. Чувствам се емоционално свързана с раждането на книгата, може би съм сред първите хора, които споделиха радостта си от запознанството с малкото момиченце, малката лудетина, която е главна героиня на разказите. То е много изпълнително и добронамерено, но доста своенравно и нарушаващо наставленията на родителите си. Разказите на Доля ме върнаха мен самата в приказния свят на моето детство. Тези от вас, които са ги чели, знаят, че имат автобиографичен характер – разказва се за едно дете, дъщеря на военен. Аз също съм дете на военен, живяла съм в блокове на военни, играла съм си с техните деца, била съм в среда, в която всички мъже си козируваха при среща. Разказите на Доля по тази обща причина ме върнаха в моите спомени на прекрасно, приказно детство. Върнаха ме към спомените ми от „Красно село”, където се оказа, че сме живели по различно време, но през една пресечка - беше много интересно откритие за мен. „Красно село”, където всяко дете можеше да чака майка си на трамвайната спирка, а аз всеки път си издействах да ми купи мармалад на резен, увит в амбалажна хартия.
На децата на военните татковците им често отсъстват, може би затова много приказни и много прекрасни неща ни се случваха, когато татковците ни се връщаха вкъщи. Моят баща може би само един-единствен път ме е завел на детска градина и точно тогава ние срещнахме катеричка. Това много ядосваше майка ми, в интерес на истината, и тя все казваше, че всеки ден ме мъкне със себе си нагоре-надолу, напред-назад, с трамвай и без трамвай, пък никакви приказни неща не се случват! Случват се, когато татко ме води...
Героинята на Доля ми се стори много близка и по тази причина – катеричката, дълбокият джоб на шинела на татковците. Много беше хубаво, когато вече стигахме на височина и е зима, снегът е дълбок, татко да ти вземе ръката и да я пъхне в джоба си – но винаги на другата страна на ръката, с която се козирува. Ние бяхме научени да вървим от правилната страна.
И много, много други спомени – как в една лятна вечер ние с майка ми и батко ми се озовахме в Русе, в градската градина, с всичките си куфари до известния паметник, очаквайки някой да дойде да ни прибере, защото не знаехме къде ще живеем. После хората спряха да се разхождат, прибраха се по домовете си, а ние стояхме с куфарите с всичко наше в тях, докато дойде един непознат и каза: „Ако Вие сте съпругата на полковник Стоилов, пратиха ме да Ви прибера”. И всякакви други истории ми припомни Доля, накара ме да се усмихвам, да се вълнувам, да ми се навлажняват очите... Аз не знаех как ще бъде кръстена тази книжка, не знаех дори, че има идея да бъде книга, но с много приятели започнахме да си споделяме колко вълнуващи и красиви са тези истории. Освен, че са билет за връщане към детството, за мен се оказаха и нещо друго – един мост към бъдещето. На няколко пъти се случва, докато чета поредното разказче, малкият ми син да ме види и да ме попита защо се усмихвам или защо са ми насълзени очите. Това за мен стана повод да разказвам на един малък Иван, който се е родил, когато децата не могат да си представят живота без компютри, таблети и лаптопи, да му прочета разказчето на Доля и да му разкажа за моето детство.
Изключително се надявам и искам да си пожелая всеки от нас да си спомни най-хубавите, особено емоционални моменти от своето детство, а на книгата пожелавам да докосне сегашните деца, които растат в неотменимото технологично бъдеще, с наша помощ да прехвърлим моста на емоцията от нашето в тяхното детство, да усещат красивото, добротата, емоциите, които може да предизвика момиченцето в книгата на Доля. Да трупат спомени и да се научат да ги споделят, защото днешните поколения са по-затворени от нас.
Споменах, че книгата има автобиографичен характер, никой не знае колко точно е истината и колко измислицата, но който познава Доля едва ли се съмнява, че може да тропне с крак, да е упорита, забавна, обичлива, усмихната и да тича под дъжда.
Предизвикваш страхотни емоции, Доля и според мен трябва да продължиш да го правиш! Защото ние сме богати с това, което преживяваме.
Доля: Аз минах през няколко вълни - на отчаяние, че разказите не са подходящи, след това пък на сълзи или на смях, но сега очаквам да чуя мнението на публиката.
Мариана: Бързо се четат, лесно, на човек му се иска да чуе следващата и следващата история.
Краси: Предполагам, че все такива мили неща чуваш, но какъв беше първият отзив за книгата, когато вече стана завършен продукт, кой ти се обади?
Мариана: Спомням си за един случай, когато се породи спор и тя преработи текст.
Доля: Ако не бяха социалните мрежи, където, как да кажа, на руски език е да си стиковам мислите, да ги подредя, да разбера как се възприема това или онова... Аз, например, не зная как ще се възприеме разказът за смъртта на Сталин?
Краси: Ами, като твоя спомен за отминало събитие, за истинен факт!
Мариана: Тази книжка може това да направи – да събуди децата у нас, да събуди детското, да ни покаже, че си струва да го пазим. Някой преди мъничко в един разговор каза – няма надежда. Има надежда! Такива хора трябва да се събират, които са се развълнували от красотата, от малките й пръснати зрънца, които можем да търсим и да ги събираме тук и там.
Писателите говорят
Представяне на кратките разкази-билети на Доля Борисова
- Детайли
- Посещения: 2008
С кратките си разкази-билети Доля Борисова ни върна назад към златните дни на детството. Библиотека „Родина” и Издателство „Изида“ представиха много интригуващите „Билети за пътуване обратно към детството”! Първата среща с читатели на сборника с разкази на Доля Борисова бе на 9 март, четвъртък, от 18:00 часа в Галерия в Стара Загора. Представете си едно малко, кльощаво и палаво дете. С ожулени колене и любопитни очи. Тя изглежда лудетина заради своята енергична виталност, но очевидно е изпълнително и добронамерено дете. Понякога героинята откровено манипулативно спазва наставленията на родителите си, а често и обмислено ги нарушава. Възрастните са тези, които не смогват да адаптират инструкциите си към всяка ситуация, в която изпада малката хитруша…