Дали носталгията е част от спомена или споменът е част от носталгията?...
Носталгична среща с "Послепис" и автограф от Христо Карастоянов
Библиотека "Родина" съвместно с Издателска къща „Жанет 45” и Радио Стара Загора представи романа-носталгия „Послепис” на писателя Христо Карастоянов. Как в „Послепис” оживява споменът за знаковите години 1968-а и 1989-а описа пред читателите литературният критик доц. Владимир Янев. С думи за автора участва и Георги Янев.
Вие чели ли сте книгата на Пиер Байяр „Как да говорим за книги, които не сме чели”? Прекрасна книга! Една глава в нея разсъждава върху това как авторът приема рецензиите. И там се казва ясно и разбрано, че няма такъв автор, който да хареса и най-ласкателната рецензия за негова книга! Аз не съм такъв човек, аз съм доволен от казаното за мен и творбата ми от литературния критик доц. Владимир Янев.
Стихотворението в тази книга хич не е сложено за пълнеж, авторството му е мое и ми се стори важно да бъде казано в тази книга, защото то касае влизането ни в новия век, уж прощаването ни със стария век, уж прощаването ни със старото. Но и там е пълно със спомени от онзи век. Вижте, на мен самия ми е малко странно и неестествено след романа „Една и съща нощ” да се появи това нещо. В „Една и съща нощ” беше лесно. Има нещо, което мислех за обществено важен проблем, а в безкрайните ми срещи след този роман се оказах май прав – да сваля една икона от стената. А иконата е на важен за българската история, и за литературната и за всякаква друга история човек, на Гео Милев, а също и на Георги Шейтанов. И внезапно тази книга – „Послепис”! Която е толкова лична, че по никакъв начин не бих могъл да кажа, че е нещо по-различно от лична. А странното е, че откакто излезе в средата на декември тази книга, няколко души ми писаха или ми се обадиха, за да ми кажат, че докато са я чели са си спомняли неща от своята младост, от своето време, за които даже са били убедени, че са забравени отдавна. Не неща, които ги има в тази книга. Но нещо в нея ги е подкокоросало да си спомнят свои си случки - интересни или не, няма значение. Въпросът е, че аз още не мога да оценя за себе си дали носталгията е част от спомена или споменът е част от носталгията. Защото с възрастта човек започва да забравя какво е ял на обяд, но много ясно си спомня какво му се е случило преди 30 години. И ако това нещо той го е запомнил с добро, ако от това нещо той не се срамува, не е гузен и не го отрича, а си го спомня като важен момент в неговото порастване, очевидно може да предизвика и други такива спомени у други хора. Това малко ме поуспокои относно съдбата на тази книга.
Не е въпрос на пълнеж или копи-пействане присъствието на писани от мен пасажи от други книги в тази. Мисля, че пак опираме до същото – важните неща в живота на един човек. И това, че те се появяват на няколко пъти означава, че наистина са важни. На възрастта, на която съм, мога да си позволя да си призная, че става въпрос и за хватки. Ако по някакъв начин те са ми били полезни, защо да не ги използвам?! Повторяемостта на някои мотиви се има предвид, с цел по-тотално въздействие и внушение.
За мен по-важното беше друго - понеже сега сме разделени, ама по всички възможни линии, не само на „фили” и „фоби”, по всичко, което се случва през деня ние се разделяме и каквито сме станали кибритлии хващаме се за гушите и започваме да се дерем. Същото се отнася и за онова време, в което сме се формирали като личности и са ни критикували. За едни това е страшно черно минало, за други е бяло, та бяло и светло. Черно върху бяло какво прави? Сиво. И то не 50 процента! В това сиво ние сме се раждали. Хайде, раждането не го помним, но добри или лоши сме израствали като ученици, гонили сме гаджетата, женили сме се, деца са ни се раждали, работили сме, уволнявали са ни – мен специално дисциплинарно, в казармата сме ходили и сме спасявали социализма в Чехословакия през 1968 г. Споменът е много измамно нещо и понякога ти изчезват важни неща. Ето, днес се сетих, че в тази книга ги няма 1981-82 г., с Агджа и „българската следа”, също страшно важен въпрос. През 1989 г. пък спасявахме турците от самите тях, 3 години по-рано манифестирахме под радиоактивния дъжд на 1 май... А това, което е ставало по големия свят, извън нашето сиво блатце – не го казвам с лошо чувство, е пристигало тук като някаква екзотика. Затова има една дама в книгата, която се жени за германец, маха се от България и става терористка от свръхреволюционна червена банда в Западна Германия и изгнива в затвора „Моабит”, в който през 30-те години на миналия век е лежал Георги Димитров. Само че този затвор „Моабит”, за наша изненада, е бил разширен с още една сграда тъкмо за такива като тази терористка. И всичко това е пристигало до нас като нещо, което нас не ни засяга. По този повод един ямболски автор навремето беше написал много странен разказ, за който искрено му завидях. Много скоро след Втората световна война, да кажем през 1946-47 г., в село или в град, няма значение, се вдига сватба и сватбарите тръгват с каруцата да вземат булката. И като сватбари вадят чифтетата и гърмят във въздуха. И още при първия изстрел конят на първата каруца ляга на земята. И всички се шашват – к’во става?! След кратки размишления в разказа става ясно, че конят е бил мобилизиран през Втората световна война и за него изстрелът е опасност. За сватбарите – не. Горе-долу така живяхме ние – всички изстрели в Германия, в Чили, в Афганистан през 1979 г. нас не ни стряскаха. Ние бяхме в някаква Аркадия на спокойствието, а всъщност в Аркадията на измамата. Защото като щраусите си завирахме главата в пясъка и мислехме, че сме се скрили.
Но като че ли по-важното за мен беше какво значение има днес всичко онова, което ни се е случвало, защо понякога се събуждаме точно със спомен за събитие от преди 30 години. Май вече казах това – въпросът е да не се страхуваш от това, което си сторил преди 30 години, да не се срамуваш и най-важното, за Бога!, да не се отричаш от нищо, което си написал, от нищо, което си направил, дори да е било грозно. Защото през 90-те години, когато започна голямото преселение на умове от едната половина в другата, много хора си преправиха библиографиите. Изчезваха книги от библиографията, изчезваха статии, стихове колкото искаш изчезваха, които пък сега в наши дни отново започнаха да се появяват под формата на компромати. Самият факт, че се появяват като компромати, а уличеният човек рипва и казва: „А-а, няма такова нещо!”, означава, че той се страхува или е гузен от нещо. Да пази Господ тях... Аз имам трима внуци и единственото, за което се моля, е да не се срамуват от живота си след време и когато пораснат да могат да си купуват книги от български автори от книжарниците.
С възродителния процес и преименуването на турците започна сериозното разделение, лишихме се от нещо важно, от едно братство и спокойствие и се сдобихме с врагове. Но не е там работата, че ги направихме по турци от турците, а в това, че ако преди това живеехме в блатцето и нещата ставаха някъде на майната им, то „Голямата екскурзия” от 1989 г. ни доказа, че на света с неговите гадости няма да му избягаме. Оттам започна много якото разделение, за съжаление, все още имам познати, които твърдят, че това е било най-правилното решение на тогавашната власт от 1984 г. И даже съвсем логично го казват. Те казват, че ако тогава то не се е случило – през зимата на 1984 г., то през 1992-93 г. бомбите са щели да падат 500 километра по-насам, тоест върху главите ни. Затова си мислех, че не бива да има такива случки в живота ни, от които да се срамуваме и да се страхуваме...
Наистина ми е малко объркано и притеснено да съм в Стара Загора, защото за мен Стара Загора означава много! Обичам го самия град, и да поскитам обичам по улиците му, а после да се завра в двора на къщата музей „Гео Милев” и да си седя там. И когато бачках „Една и съща нощ” много по-малко щях да се учудя, ако отнякъде се беше появил Мильо Касабов между чемширите, отколкото, че не се появяваше.
Благодаря на Библиотека „Родина”, на Слава, разбира се, и на Краси! Аз съм бил през нощта в Библиотека „Родина”, седяхме на възглавнички през една Нощ на музеите, четяхме си и точно тогава се чувствах като в 20-те години на миналия век, когато са се събирали така задушевно, а не пред телевизора и компютъра. Имаше млади хора и беше много хубаво, много хубаво...
