Видът на хора с най-новата й книга в ръце все още е радостно смайващ за поетесата

 

Библиотека "Родина", Книжарница "Приятели" Стара Загора и ИК "Жанет 45" представиха новата книга с разкази „Как спрях да крада“ от Мария Донева. „В сборника има фантазии, мечти, сънища и смешки. Чувства, преоблечени като птици и животни. Предмети, които преживяват приключения. Жаба, която копнее за съвършената красота. Костенурка, която страда, че е напълняла, и затова не иска да идва пролет. Бездомен домашен дух. Бабичка с колт. Скелетът на Хемингуей. Бухал, който търси да купи крем против слънчево изгаряне. Това е част от моята колекция от носталгии и очарования. Писането на тази книга беше като детска игра и най-голямата ми надежда е четенето й също да се усеща така.“

„Как спрях да крада“
Мария Донева, 2017
Редактор Марин Бодаков
Художник Иво Йорданов
ИК "Жанет 45"

Мария Донева: Книгата наистина е съвсем чисто нова и гледката на хора, които я държат, просто ме смайва! Благодаря ви, че сте тук! Аз днес бях в Димитровград, още в 7 часа сутринта, защото имах час в едно училище в един четвърти клас и после по обед още един час в два единадесети класа по програмата „Писател назаем” и ми е толкова еуфорично и мило, и топло, беше толкова слънчево, че празникът просто е много дълъг за мен!...
Още от излизането на тази книга това е съвсем първа премиера. Аз от мерак и от нетърпение направих премиера преди два месеца в Бургас, когато още не се знаеше дали ще ми кажат „Да” за издаването й. Мерак! Пък и да видя какво ще кажат хората... Не съм спряла да пиша стихотворения и всъщност си мислех, че като план „Б” мога да чета стихотворения цяла вечер, обаче майка ми вдигна кръвно, нещо се притесни тази хубава, добра жена и аз, тръгвайки, си забравих стихотворенията и се почувствах много безпомощна някакси, все едно съм тръгнала без телефон или без пари, или с един бос крак, защото всъщност стихотворенията са ми опората в този живот, с тях вървя напред, където отивам и те ми отварят вратите и това е такова щастие за мен! Толкова е хубав и лесен моят живот, моят живот е просто прекрасен!
И сега изведнъж с тези разкази поемам риск, ама това са разкази, писани през голям период от време, на може би повече от 10 години са най-старите. Огромната част от тях са писани в литературния клуб „Без заглавие”. Ето това красиво момиче, което влиза – Марина Станчева, е един от хората в клуба, там има още. Голяма част от тези текстове са писани като задачи, които сме си поставяли по време на работата в клуба – значи са писани за по половин час, ама пък след това не съм ги пипала, почти! И понеже са писани по разни внезапни поводи, по съвпадения и по стечения на обстоятелствата, защото никога нямаме предварително намислени и планирани задачи, аз съм слагала в разказите неща, които виждам и които обичам. Например, сега стана дума за мишока Исперих, който се казва Исперих – това няма видима връзка за вас, обаче той се казва Исперих, защото Надя Груева е от Кубрат! (Смях). Еми, сега, няма да ви лъжа, я, или поне не много... Тези герои, независимо дали са чушки, или пък еднорози, или пък растения – това сме ние. Примерно, на Исперих любимата му чушка се казва Паунка, защото в театъра, в който работя в Дневния център „Свети свети Кузма и Дамян”, има една много пламенна и готина Паунка и това име може да принадлежи само на готини хора и чушки! (Смях). Ами, да, те някакси може да са се предрешили, да са се преиначили, да изглеждат отвън по различен начин, но всъщност всички тези истории са си наши истории, може би малко преувеличени, малко побутнати, за да са смешни...
Когато си събрах всичката проза на едно място, се оказа, че има горе-долу две групи текстове: едните бяха такива едни умозрителни, малко сантиментални, като за женско списание – как трябва да сме добри хора, съвети някакви, а пък другите бяха по-приключенски. И аз реших, че не е хубаво една книга да бъде толкова разделена на две и затова тези, по-лигавите, ги махнах и останаха тези, които са по-бързи и по-делово приключват с нещата. Имаше и повече смешни истории, обаче редакторът на книгата Марин Бодаков като я прочете – той беше изключително деликатен и мек, но това, което беше може би единственото му по-категорично желание за книгата, беше да махна тези, които са тип фейлетон. Защото той възприе книгата като затрогваща, мила книга и каза, че ако има прекалено много смешки, те може малко да настроят хората да възприемат текстовете лековато. И може би беше прав. Плюс това текст, който не е влязъл в една книга, той не умира! Него жалеят... (Смях). Така че, животът е пред нас!
В края на всяка поредна година - вече близо 10 години, излиза по една моя книга със стихотворения. И аз съм си написала стихотворенията за тази година, не ме мислете – това означава, че за догодина няма да се тревожа. Защото аз свикнах, аз имам нужда от този празник, той ме храни, той ми прави перушината лъскава. По повод на книгата се виждам с хора, които иначе срещам рядко или отивам в други градове. Аз не мога да не се виждам с вас, а дори и с тези от вас, с които се познаваме, разговорите ни протичат горе-долу във вида: „Трябва да се видим” – „Не, непременно ще се видим!”, нали знаеш. Да прочета нещо и после да продължа? Не си нося стихотворенията, а исках да са стихотворения, малко да ви подкупя, защото зная, че те са конвертируеми.
Поводите за написване на тези текстове може би биха били интересни за вас. Този Дългопръст нощник – това е вид прилеп. Съвместно със „Зелени Балкани” имаше един проект и изложба за прилепите. Имаше големи винили с неописуемо интересни факти за прилепите. Примерно, че сърцата на еди-кои си видове прилепи могат да бият над хиляда пъти в минута – какво е това сърце?! А когато хибернират, тоест когато спят зимен сън, пулсът им се забавя до четири пъти в минута - все същият този прилеп, все същото това сърце. И понеже имаха много интересни имена, аз си ги преписах и в литературния клуб зададох да си изберат по едно име и нека това да бъде името на техния герой.
Какво ли искам да кажа с този разказ? Нищо не искам да кажа! Аз съм го казала. Представям си тези разказчета, ако могат да се нарекат разказчета, така: все едно някой се качва на един таван, в тъмното светва с едно фенерче и огрява някакви предмети, които не се виждат. Едни прашинки падат и блещукат и никога повече никой няма да ги забележи... После фенерчето угасва и... край! Ако искаш – страхувай се, ако искаш – прокарай ток и разглеждай, ако искаш – търси си миналото и бъдещето там, ваша работа. Никъде не съм обяснявала какво се случва и защо, поне така се надявам. По-скоро бих искала да е забавно, докато се чете, никакви амбиции нямам. Всъщност, стихотворения се пишат супер лесно, защото там не можеш да сгрешиш, те не могат да бъдат по два начина моите стихотворения. Написвам ги и няма как да сменя някоя дума. То е все едно да вървиш по мост, който има перила и не можеш да се отклониш, те са такива, каквито трябва да бъдат, най-малкото ритъмът и формата те държат, дават ти скелет. Ти имаш скелета и е по-лесно да си изправен или каквото там правят хората, които имат скелети! (Смях). Докато в разказите може да бъде всякак. Някоя по-дълга дума може да се замени с осем къси и това ме обърква ужасно много! (Смях). Ама... Друго, което е добре, може би, да кажа, е, че корицата е направена от Иво Йорданов, който е мой близък роднина и това е моето дете. Това е втора книга, която той ми прави и аз много се вълнувам и много се радвам. За мен е голямо удоволствие, че имаме обща работа, която вършим заедно и че той е ангажиран. Въобще аз всячески се мъча да му привлека вниманието и да му покажа, че не съм просто майка му, а че съм и един симпатичен човек, надявам се.
Безпокоях се, че може би са много сладички тези разкази, много милички, гладки, много нежнички. И против диабет сложих няколко разказа – така, за събуждане, за разсънване, като например поучителният разказ „За няколко палачинки повече”. Няма поука, макар че ако човек е много проницателен, може и да си изтегли.
Книгата е автобиографична само в най-общ, широк смисъл. Вътре се описват чувства, които съм изпитвала и действия, които ми се е искало да извърша. Когато ме питат кой ми е любимият разказ, аз нямам най-любим, но в момента се чувствам ето така: „Костенурката”. Като костенурката, която не искаше да идва пролет, защото знаеше, че е дебела. Мисля, че по самата си природа, по същество кратките разкази са много близки до стихотворенията, защото те имат ярко чувство, което не може да бъде сбъркано, според мен и защото те са един миг от времето, те са един миг спрямо времето. Не се чувствам неудобно в разказа, побирам се!... Като четях за костенурката, се сетих за едно стихотворение за морето, което ще е хубаво да прочета и още не е изпробвано пред хора. И това за улица „Петък 13”, където никой не охка и не гледа тревожно.
Всичките разкази са ми били много важни! И даже тези, които са смешни, са за нещо много важно за мен, маскирано като нещо смешно и веселичко. Сега ще ви прочета и разказа „Как спрях да крада и други интимности”, дал заглавието на сборника. Истината е, че много по-благодатно и сладко е да се четат пред публика смешни работи, но вие не разчитайте, че е смешно навсякъде – на някои места е по-малко смешно. Искам да ви благодаря, какво друго мога да направя, освен да ви благодаря затова, че посрещате тази книга и сте толкова топли, усмихнати и щедри към мен, с това внимание. Вие сте отделили от времето си, дошли сте тук, а ако си купите книгата ми дори пари ще дадете – това са все неща, които вие ще давате и аз много се надявам това, което получавате, да бъде поне равно на това, което давате. А ако пък остане нещо ей така за награда и за радост, това вече е о-о-о... Нямам никакви амбиции да бъда истински писател, имам амбиции да не правя лоши неща, а ако може да правя повече хубави и ако може хората да се усмихват малко и още малко, и пак...
Ходих при Момера! И тя много хубаво говори на хората, много меко и топло и отвреме-навреме казва: „Приятно ли ви е? Аз ви питам, за да се усмихнете, за да ми стане и на мен приятно!”. И аз си казах: „Ето, и аз така ще правя!”. И се надявам така усмихнати да бъдете, да си харесате някой разказ, да ви е топло, близките ви да са добре и вие да сте точно толкова хубави, колкото сега. Много ви благодаря!