Електронна библиотека Стара Загора

Е-библиотека е рубриката, където можете да прочетете публикувани и непубликувани на други места произведения на старозагорски писатели. Текстовете са предоставени от авторите им (или от техни наследници). ТЪРСЕНЕ в електронната библиотека.

Стихосбирките на лауреатите и стихове на наградените участници в Националния младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" – Стара Загора може те да прочетете тук.

 

Раздели

Поезия  |  Критика  |  Преводи  |  Приказки  |  Стихотворения за деца  |  Пиеси  |  Пиеси за деца  |  Хумор и сатира

Димитър КараджовRSS

Димитър Караджов
Той бе художник, поет, преводач, учител, естет – един завършен интелектуалец в истинския смисъл на това деформирано от неправилна употреба понятие. Животът му достойно премина през последните осемдесет години от културната ни история и остана значима част от атмосферата на Стара Загора. Димитър Караджов бе сред ония личности, които градът ни почиташе далеч преди да бъдат удостоени със званието “Почетен гражданин”.

Роден е на 18(31) юли 1907 г. в Стара Загора. Тук минават детските му години, училището и първите стъпки в изкуството. През 1920 г. в дома на поета Иван Мирчев вижда една от най-приказните изложби в историята на българското изкуство – тази на Иван Милев, и остава в плен на живописта завинаги. През 1923г., едва шестнадесетгодишен, представя първата си самостоятелна изложба. Включените в нея 35 творби впечатляват с експресивното си въздействие. На следващата година постъпва в Художествената академия. Там, в ателиетата на професорите Стефан Иванов и Борис Митов, в залата с магическия фенер на Николай Райнов, сред трескавите очи на връстниците си, намира смисъла на предизвикателството да си художник. В платната на Моне, Сезан и Никола Петров открива светлината, в тези на Матис и Дюфи – магията на цвета, а в картините на Оскар Кокошка и Борис Денев – експресията. Въображението му търси отговори в поезията на Верхарн, Маларме, Валери и Тютчев. Започва дружбата му с Николай Лилиев и първите му стихове с уханието на символизма. През 1928 г. създава първия си автопортрет, а през следващата година и няколкото платна, в които се стреми да улови зримия образ на витаещите страсти (”След работа”, “Пътища и облаци”). През 1930 г. завършва специалния отдел на Академията и няколко месеца стажува в Софийската образцова мъжка гимназия. През 1931 г. Караджов е назначен за преподавател по рисуване в Първа старозагорска прогимназия. След още девет години е поканен за учител в Девическата гимназия. Общо тридесет и две години от живота му ще бъдат отдадени на тази мисия.

В началото на 30-те години творческите му търсения са в областта на портрета и пейзажа. Опитва се да намери хармонията между импресионистичното виждане и експресията на чувствата. От този период са “Ученичка”, “Бели брегове край Калофер”, “Подбалканът” и т.н. По това време, през 1934 г., идва и първото му участие в изложба на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив. От следващата година започва активно да участва в културния живот на Стара Загора. През 1936 год. негови платна са приети в изложба на Дружеството на новите художници в София. Представянето там дава сериозен тласък в развитието му като живописец през следващите години. Втората половина на 30-те години е определяща в решаване на проблема за личното му присъствие в изобразителното изкуство. Това е и най-продуктивният му период като художник. Тогава у Караджов се сливат окончателно живописецът и поетът, езичникът и интелигентът. Стремежът да намира адекватен израз на впечатленията се отразява в картините от Бургаското пристанище, бурята край Созопол, цветята и очите в портрета на Йоско Йосифов. В тях са заложени външното съзерцание и вътрешната експресия, светлината и собствената истина за реалността и метафората на цвета. През следващите десетилетия Караджов определено е подвластен на идеята да долови и запечата своя възглед за духа и атмосферата на родния град. Странно ще се преплитат благоговеенето (”Съпругата на художника”), шумът на листата (”Тополи”, “Улица в Стара Загора”, “Дървета”), драматизмът между необятността на природата и човешката душевност (”Отвъд Калофер”, “Храмът Св.Архангели”, “Калоферска църква”), ухание на цветя (”Перуники”, “Карамфили”), тишината (”Пролет край Стара Загора”, “Зима в Стара Загора”), делникът, интимността на селските къщи, омарата, мирисът на отминалия дъжд… Във всички тях се събират младежките спомени и естетическата зрелост. Бродейки с очите на дете из улици и чимширени дворове, край канала с тополите и върбите, той неусетно създава най-вълнуващата панорама на своя град и своето поколение.

През 1943 г. Караджов е назначен за зам. директор на Старозагорската девическа гимназия. Тези административни задължения до 1948 г. ограничават в голяма степен творческата му дейност. Няколкото пейзажа с тополи са истински откраднати мигове. В тях спокойствието и одухотвореността са израз на живописно изживяване, докато опитите да откликне на “новия” индустриален оптимизъм определено го измъчват. Някои от създадените в края на 40-те години платна той сам ще реши никога да не показва. През 1948 г. е поканен за преподавател в Института за начални учители, а година по-късно - в Старозагорското педагогическо училище.

Оставайки встрани от аплодираните декларативни композиции в началото на 50-те години, Караджов се връща в света на светлината и празника на цвета. Към средата на това десетилетие той навлиза във втория си активен творчески период. Пейзажите му след 1957 г. разкриват друга страна от същинския му възглед за въздействието на колорита и пространството. Появяват се популярните платна “Край село Омарчево”, “Стара Загора след дъжд”, “Улица в чаршията” и двата пейзажа с езерото. През 1962 г. го пенсионират. Творческата му амбиция остава. Самокритичността му обаче се засилва. Допуска в душата си съмнението за изоставане във времето. След няколкото пейзажа от 1963 г. той все по-рядко ще търси предизвикателството на природата. Рисунките, които прави сред нея, не достигат до платното. Към четката посяга през 1969 г., за да изпише портрета на Гео Милев, който десетилетия не се решава да създаде въпреки многобройните ескизи. Осем години по-късно рисува най-голямото си платно, което нарича “Заточеници”. Почти веднага след него портретува за втори път поета Иван Мирчев. В тези си последни картини той става по-лаконичен. Постепенно изплуват младежките му пристрастия към поезията. На тази възкресена страст той се отдава изцяло. Към нея се прибавя и дълго стаяваното желание да препрочита и превежда Бодлер, Маларме, Валери, Тютчев… През 1984 г. показва последната си живописна творба – портрета на най-близкия до душата му приятел от младостта – поета Николай Лилиев. С него, както и с един ескиз на Иван Хаджихристов, той затваря своя кръг от ония аристократи на духа, чието очарование е оформяло собствения му идеал. Повече той няма да рисува. Зрението е отслабнало. Остава само поезията. Диктува я на своята племенница. В ретроспективната си изложба през 1992 г. допуска да се включат някои непоказвани творби от 40-те години. Смъртта на любимата му съпруга Елена го съкрушава. При удостояването му със званието “Почетен гражданин на Стара Загора” благодари на всички в този град, но очите му са тъжни. Заискряват за малко – когато излиза от печат стихосбирката му “Отломки от неизграденото”. През 1997 г. е организирана най-голямата му юбилейна ретроспективна изложба.

На 13 април 2000 г. Димитър Караджов умира. Няколко месеца след това излизат на бял свят десетки живописни творби и акварели, които художникът никога не е показвал. Те добавиха съществен щрих към таланта и истинската същност на Караджов, чието творчество по достойнство утвърждава мястото му в съвременното българско изкуство.
Творби

Добавете запис

Електронна библиотека

school green
Община Стара Загора Българска библиотечно-информационна асоциация РС-ТМ Обществен дарителски фонд Стара Загора Посолство на САЩ в България Bemis Public Library, Colorado
© 2004 - 2017, Библиотека Родина - Стара Загора