Писателите говорят

Работата на литературата е да побеждава клишетата и да ни учи да мислим неудобно

Старозагорци се срещнаха с авторката на романа „Пътуване по посока на сянката” и "4 приказки без връщане" Яна Букова. Разговорът бе организиран от ИК Жанет 45, Книжарница Приятели и Библиотека Родина, а с думи за книгите участваха Мира Балдаранова и Мария Донева.
Сред най-впечатляващите факти в биографията на Яна Букова е удостояването с Националната награда „Христо Г. Данов” в раздела „Преводна художествена литература” през 2012 г. Тя е сътрудничила на редица литературни и културни издания у нас и в южната ни съседка, а в продължение на 3 години е преподавала родния си език в университета в град Ретимно на остров Крит. Превежда и редактира поезия и философски текстове от новогръцки, старогръцки и латински език.

Мира Балдаранова: Добре дошла на Яна Букова! Много се радвам, че тя е при нас точно два дни преди най-светлия празник 24 май, защото за мен лично тази среща е много вълнуваща, аз прочетох книгата й през 2014 г. и бях дълбоко впечатлена. Чаках с нетърпение съдбата да ми предостави такъв случай да я видя на живо! Ще започна съвсем накратко с малко биографични и библиографични данни, без които образът на Яна Букова няма да бъде пълен, а тя е страхотен писател! Яна е завършила Класическа гимназия и Класическа филология в Софийския университет, тя превежда и редактира текстове и поезия на новогръцки, старогръцки и латински език. Сред най-значимите за преводната литература книги са: „Трудната неделя” от Милтос Сахтурис - нейния любим поет, за когото по-късно ще си поговорим, „Извън стените – 9 съвременни гръцки поеми”, а това е антология с текстове на гръцки поети от 20-и век, „Истории за хора и летящи механизми”, което също е антология с текстове на 5-има съвременни гръцки поети, „Кого живея?” от Костас Монтис, която обожавам, „Диспут с Пир” и много други. Яна Букова е автор на стихосбирките „Дворците на Диоклециан” и „Лодка в окото”, на сборника с разкази „К като всичко”, на романа „Пътуване по посока на сянката”, който има две издания – от 2009 г. и от 2014 г. Последната нейна книга, която излезе, е „Четири приказки без връщане”. В нейните текстове откриваме онова, за което тя споменава в предговора към книгата на Костас Монтис - че текстовете са едно триизмерно обитаемо пространство, в което препинателните знаци са сечива и предмети за това поетично домакинство, а правилата на граматиката им придобиват метафорични измерения; това е начинът, по който Яна пише! Нейното творческо кредо е „Бъди винаги начинаещ” и тя успява да го постигне много добре с тази цикличност на разказването, която потвърждава и затвърждава казаното, но и деликатно бавничко го измества към пародирането и към самозаличаването, предпазвайки го в същото време от един буквален и лесен прочит. Най-характерният образ за нейното творчество е образът на сянката. Още в началото той е експониран в работата й като преводач, в желанието й да постигне пълна прецизност, най-точната прецизност на изказа, за да бъде вярна на оригинала. В свое интервю тя казва, че се усеща като наследница на световната литература с цялата й географска и историческа ширина. Този образ намира развитие по-късно и в първите й авторски стихосбирки, където се усеща сянката на превежданите поети – сянка, която пребивава до прозореца, която, оставяйки гърба си незащитен, се вслушва в нощните звуци и хаби електричество, за да спи на светло и да не се страхува. Нейната работа по авторските й книги е наистина продължителна, изисква много време, много събиране и обработка на материал. Книгата „Пътуване по посока на сянката” е писана 7 години и тя запълва това време с преводи, за да запазва радостта си и удоволствието от литературата. А в сборника с разкази „К като всичко” това пътуване по посока на сянката продължава с една гравитация между два образа, много интересни, които взаимно и интуитивно се откриват – образа на Ученика и на Учителя. Учителят се завръща пиян – това е разказ-притча за скритите символи на познанието, които са разпознаваеми само за сетивата на добрия Ученик. Познанието, като един непрекъснат процес на усвояване и на прилагане, намира интерпретация и в разказа „Ябълките”, където сянката на Учителя се усеща в образа на Изпитвания и в интуитивността на отговорите, които той дава пред Комисията, която за мен е Комисията на живота.
И така, хронологически стигаме до кулминацията в разгръщането на образа на сянката – в „Пътуване по посока на сянката”. От тази книга аз бях силно впечатлена и през 2014 г. написах доста дълго за мен ревю, защото исках да кажа много неща и дори не бях сигурна дали съм казала всичко. Ще ви прочета малка част от него, защото ще ми е трудно да цитирам наизуст.
Книгата на Яна Букова е изненадваща за съвременната българска литература. Роман, който разказва историите на няколко герои, чиито пътища се пресичат съдбовно и носи мистичното усещане на сборник с притчи за странстващия човек. Пропит с мириса на земята, на хората и на прахта изпод нозете им, с аромата на мед, на изсъхнала трева, нагрети от слънцето камъни, разнасяни от балканските ветрове на север до бреговете на Дунава, на юг към приказността на Цариград и Истанбул. Една книга за българското, в която въображението странства по земята на Балканите, окрилено от няколко дати и имена на градове, пробудено от магическото и езическото по тях, където страхът дава криле на разказващия. Това е историята на Манол, два пъти заченат и два пъти роден, в която съдбовно се пресичат историите на Йована, Исмаил Челик, Неделя, Първан Ангелов и Телила и създават това, което литературата нарича „кръгова композиция”, а записките на холандеца Ян ван Атен - пътуване по посока на сянката. Коя е сянката и коя е посоката? И дали сянката върви пред краката ти, когато си поел във вярната посока? Или пък крачиш с гърба напред, заблуждавайки се, че вървиш след нея?
Всъщност посоката няма значение, защото накъдето и да тръгнеш, все ще си настъпиш сянката! Цялата балканска мистичност на тези истории е сянката, вървяща в нозете на друг паралелен кръг - действителността. Във втората част на романа магическото се приземява и ни среща с разказвачите, защото тяхната роля е най-важна в романа. И те приемат лицето на събирача на истории Ян ван Атен, поел по посока на сянката из далечните земи на изток-югоизток. Защото чуждите истории са много по-вълнуващи от личните! И докато пътува, езикът му променя цвета си ту в червен, ту в син, защото в червено записва женските истории, а в синьо - мъжките. Приема лексиката и синтаксиса на превода на Утис, претупва трудните места, разпростира се на лесните, превръща често фактите в измислица. И тези дълги изречения, в които властва съчинителното „и”, пропити с удивителната способност на латинския да се разклонява до безкрайност на правила и подправила, ухаещи на поетическата лексика и метрика на латинската поезия, пълни с изумителни тропи и метафори и фолклорна магия.
По този начин пише Яна и тази невъзможност да избягаш от сянката си намира логическо продължение в последната й засега издадена книга – „Четири приказки без връщане”, където научаваме, че ако се опитваш много дълго време да избягаш от сянката си, накрая ще се превърнеш в нея. Това са също приказки-притчи, четири на брой като сезоните, аз дори разпознах сезоните в тях и в тях Яна Букова вплита три символични образа за приказката: на Царкинята, на Пръстена и на Кучето в едно пътуване също по посока на сянката, без право на връщане. Като финалът на последната приказка „Пръстен с камък от лед” дава точната доза оптимизъм на тази конструкция, която е толкова натежала от драматизъм. Това е точно премерена доза, която успява да спаси света на четящия от срутване. И финалът на приказката гласи така: „Нещо се случи, без да се е случило. Нещо разбрах, без да разбирам. Какво е това? Подарък?”.
В тази книга Яна Букова отново завърта цикъла на познанието, като ни връща към началото, превръщайки го в най-добрия, най-хубавия подарък за начинаещия и го прави в пълно съзвучие със стиховете на Костас Монтис в „Кого живея?” в това четиристишие: „когато другите не ще разбират/ти ще разбираш, когато другите се питат/ти няма да се питаш”. И за финал на моята приказка за Яна Букова ще ви прочета „Лодка в окото” от едноименната й стихосбирка, в която аз лично я виждам Яна цяла!
Яна Букова: Наистина ми е трудно да започна да говоря, защото това, което Мира каза, беше толкова точно и изчерпателно, че наистина нямам какво да добавя. Искрена радост е за един автор да бъде прочетен в такава дълбочина! Случва се рядко и го пожелавам на всекиго. Искрено ти благодаря за това, което прочете и което каза. Може би по-добре да започнем направо с въпросите, пък разговорът ще тръгне.
Мира Балдаранова: На мен ми стана много любопитно, защо точно Милтос Сахтурис е твой любим поет – неговата поезия е доста трудна, има доста мрачност и едно изпепеляващо слънце, което дори няма и сянка. Той е познат много малко чрез биографията си и повече чрез стихосбирките си, всъщност той само това е оставил.
Яна Букова: Изпитвам особена любов към неговата поезия, защото тя е изключително лаконична, тя е все едно само кост останала. Той изключително дълбоко, безкомпромисно, но и с голяма любов и огромно съчувствие говори за човешката ситуация; той говори затова какво означава да си смъртен човек, ранимо човешко същество, оставено на времето, уязвимо. Затова при него има този философски песимизъм, но същевременно с това говори колко героичен факт е да продължаваш да съществуваш като човек, при положение, че си това: уязвимо, ранимо, тленно човешко същество. И тази негова оголеност и негова страшност за мен е толкова истинска и толкова много ме беше разтърсил, когато за първи път се сблъсках с неговите стихове, че непременно пожелах да го преведа. Всъщност всички преводи, които съм започвала, са точно този вид споделяне, защото текстът, на който съм попадала, е толкова прекрасен, че бих искала да го споделя с други хора, да не го държа само за себе си. Никога не ми се е случвало да правя превод с друга мотивация, освен с тази!
При Сахтурис беше изключително силна любов, тя и до ден-днешен е много силна, въпреки че съм имала и други преводи на автори, които изключително обичам. При Сахтурис имах усещането, че някой друг пише моята поезия, но много по-добра или много по-изчистена. Но никой не може да пише като Сахтурис, защото човек трябва да живее като Сахтурис, а неговият аскетски живот е един вид живот, на който не всеки е способен. За мен е пример като автор и като позиция на автор в света – твърди, че за него поезията е най-важна от всичко второстепенно, важно е да пишеш, а не как живееш между хората, в смисъл как поддържаш своя образ между хората. Аскетична и много красива самота, която винаги съм ценила! Така започна моята връзка със Сахтурис, а аз имах и невероятния късмет да се запозная с него. Знаете, че авторите са много щедри към своите преводачи, това е друг вид връзка и при все, че Сахтурис беше труден за достъп човек, беше и възрастен вече, затворен характер, успях да се запозная с него и да имаме хубав контакт, дори бих казала, че станахме приятели, което беше просто прекрасно.
Мира Балдаранова: Доколкото зная, той е писал само поезия, нищо друго?
Яна Букова: Да, само поезия, при това много малко. Той е от свръхкритичните автори, събраните му съчинения са една малка книжка. Трудно набира скорост, не е бил много харесван и признат особено като по-млад, вече към последните си години получи някаква тежест. А в момента е най-любимият автор на младите поети с тази откровеност, екзистенциалност, суровост, които не остаряват. Той реже до кокал, все още е много обичан. За мен и за някои мои приятели, той е една фигура, от която всеки автор би трябвало да се учи. Едно от нещата, на които един писател трябва да се научи отрано, е подобен стоицизъм – човек трябва да върши работата си с един особен стоически инат, иначе нищо не би се получило. Разбира се, при него аскетизмът беше непостижим за другите, но той наистина е пример!
Мира Балдаранова: Книгата на Костас Монтис „Кого живея?” е книга на уловените мисли. В нея има негласен разговор с човека в човека, с паметта, със сърцето, с разума, с историята дори, с природата. В „Пътуване по посока на сянката” аз намирам същия този разговор, само че при него вече има други участници, това е един неформален диалог между човека и сянката. Според теб, кой е доминиращият в този диалог?
Яна Букова: Ти изключително точно каза за това кръгово движение на сянката – това беше основното нещо, което ме накара да използвам тази дума. Тя не е програмна за мен, някакси се получи като съвпадение, чак впоследствие открих колко често се повтаря при мен. Но нека си помислим, че всъщност сянката е първият ни бинарен контакт, първият друг, който виждаме до себе си, първото ни осъзнаване, че „Аз” не е само „Аз” или че „Аз” може да бъде двойствен. Заглавието е програмно точно в смисъл, че очертава едно кръгово движение. И ти изключително точно казваш, че има едно преплитане на движение и всъщност в романа това постоянно го имам като мотив. Че има едно линейно-векторно движение, което е Пътят, Животът, Стрелата на времето... Всяко нещо, което се движи линейно и едно кръгово движение, което може да бъде самото въртене на сянката в кръг, може да бъдат сезоните, циклите в историята, циклите в живота на един човек, кръговите връзки, ситуации на приближаване и отдалечаване между героите... Това преплитане на кръговото и линейното, тази мрежа от движения, която се създава, за мен беше много важно, програмно за романа. Сянката е добила най-различни символични понятия, едно от които е психоаналитичното, то за мен не играе никаква роля. По-скоро думата я оставих абсолютно свободна във всичките й смисли и най-вече имах предвид поради пътуването точно това движение – на кръговата композиция и на преплитането между вектора и кръга.
Мира Балдаранова: И аз това си представях, четейки романа, човек вижда сянката си в различни позиции според Слънцето. Беше ми интересно дали има някаква символика в това – тоест, сянката ти е добър приятел или пък твоята тъмна половина?
Яна Букова: Като всяка връзка със себе си, тя може да ти е приятел или враг! Контактът със себе си, дори диалогът със себе си като друг, е страшно противоречив. Връзката със себе си е изключително сложна както всяка връзка между хората - тя може да бъде на любов, на омраза, може да бъде едновременно на любов и на омраза. Понякога човек е толкова безумен, че дори се конкурира със себе си, самозавижда си... Може би най-важното и това постоянно се опитвах по някакъв начин да го имам в текста и особено на този герой Ян ван Атен, който предполагам, всички се досещате, че е мой двойник, мой мъжки псевдоним. Измислих си един мъжки герой, за да имам повече дистанция от него, защото ако трябваше да пиша в първо лице може би нямаше да мога да бъда толкова иронична спрямо себе си като книжен човек. Дори може би нямаше да мога да си позволя тази гротескност, която понякога има Ян ван Атен като книжен човек. Понякога неговата почти извънземност спрямо реалността напомня и на мен самата. Но същевременно това, което той има и към което аз се опитвам да привлека читателя, е това постоянно самонаблюдение. Ако човек успява да държи спрямо себе си някаква дистанция, да внимава в този сложен танц със себе си, със сянката си, може би ще се научи да разказва собствената си история колкото се може по-обективно, колкото се може по-малко само в своя полза. И това го намирам за много важно, за едно от най-важните неща, които човек по принцип учи от литературата. Да гледа от дистанция собствената си история и да я разказва не само като Аз-участник, а да поглежда и от други гледни точки.
Мира Балдаранова: Тук я има тази подозрителност към историческия факт, която я има и при Кавафис, и при Костас Монтис, която едновременно пародира и митологизира разказаното.
Яна Букова: Тя по-скоро е подозрителност към историческия мит, не към митологизирането, а към клиширането на факта. И у Монтис го има това. Много често съм се опитвала в моята книга да го обработвам – клишето трябва да бъде премахнато, пародирано, иронизирано, победено, както се побеждава змей! Клишето е опасно, клишето ражда чудовищни идеологии, фашизоидни идеологии. Трябва да внимаваме всеки път, когато го срещнем и по някакъв начин да се борим с него, а едно от най-добрите оръжия обикновено е хуморът. А по принцип работата на литературата е да побеждава клишетата. Разбира се, много романи си печелят публика именно поради това, че очакват клишираните представи на публиката, но те живеят от ден до пладне! Истинската литература, една от нейните задачи, е именно да побеждава по всякакъв начин клишето – от историческото до собствения ни театър, собственото ни удобство, собствената ни история. Литературата трябва да ни учи как да мислим неудобно.
Мира Балдаранова: Как може да се опише усещането да си наследник на световната литература?
Яна Букова: Аз мисля, че всички хора го имат, всеки читател. Предполагам, че в това помещение се намираме единствено хора, които четем с любов и жажда. Всеки читател така чете – не като гражданин на един град или държава, а като равноправен наследник на цялата световна литература. Когато чета Достоевски, аз не го чета като нерускиня, а като човек, за когото той говори лично. Като преводач също съм преживяла разтърсващ контакт. Аз съм гражданин на света, който пише на български, както всички вие сте граждани на света, които четете на български – това е единственият начин да се преживява литературата, защото никога локализацията й не е помагала, била е вредна. Тя може да има самосъзнание за принадлежност и за корените си, но не и да се локализира като своя първа характеристика – това е моята лична позиция за литературата и като автор, и като читател.
Мира Балдаранова: Предполагам, че българският език е много важен от гледна точка на писателя, когато пишеш и се опитваш да предадеш това наследство на родния си език. Може би тогава се получава най-лесно?
Яна Букова: Мисълта ти е дали аз бих могла да работя на чужд език? Пробвала съм и съм работила, но не това е въпросът. Моето оръдие е българският език, той е инструментът, който владея най-добре. Ако съм цигулар, може би ще свиря на пиано добре, но не и толкова добре, посвещавайки целия си живот да изуча цигулката. Вярвам, че езиците са абсолютно равноправни и равнопоставени, всяко нещо може да бъде казано на всеки език. Някои неща се казват по-лесно на един език и по-трудно на друг, но винаги се компенсира – езикът, който има много сложни съществителни може да няма толкова сложна глаголна система. Българският език може да не създава толкова лесно съществителни, но пък има изключително богата на нюанси глаголна система, удивителни оценки дава всеки глагол. Прекрасно усещане е да можеш да използваш всичко, което ти дава. Всъщност, то дори човек не се замисля, докато работи – просто имаш усещането, че търсиш точната дума, че я има и тя ще дойде и тя наистина се намира и застава на мястото си.
Мира Балдаранова: А каква е Яна Букова днес, много по-различна ли е от онази Яна на 29?
Яна Букова: Тази Яна на 29 пишеше само поезия и никога през акъла й не беше хрумвало, че може да пише проза! Смятах, че цял живот ще бъда единствено и само поет, защото езикът, на който можех да говоря, бе единствено и само поезията. Но поезията продължава да бъде водещото във всеки мой текст. И под поезия нямам предвид само лирика или някакъв вид формално обработен текст, а това, което е качествената поезия - неизреченост в текста, която е толкова добре построена, че е част от „тухлите” на самия текст. Тоест, празнотите в поезията са толкова добре премерени, че са част от архитектурата на текста. За мен тези паузи, неизречени неща са изключително важни – това е мястото, където читателят участва. Поетичните си текстове винаги ги строях по този начин. Аз не обичам обясняването, подробността, реториката. Нещата трябва да бъдат казани така, че хем да са насочващи, хем да не са категорично изречени. И понеже това е качество на поезията, то проникна във всичките ми текстове. Бях доста учудена, когато започнах да пиша проза, защото не очаквах, че мога да пиша проза, а пък най-малко очаквах, че мога да напиша цял роман. Но в един момент толкова бях напреднала в писането, че нямаше връщане и взех решение, че аз наистина пиша роман.
Мира Балдаранова: Да, той е доста обемен и наистина не се чете лесно, но пък има толкова неща, които могат да се усетят като емоция само в едно изречение – като аромат на букет, може да „вдъхнеш” всяко изречение.
Яна Букова: Това, което важи и в поезията, и в един определен вид проза, част от естетиката на 20-и век, е това, че текстът не само толерира, а направо изисква активен читател, изисква равенство между читател и автор, текстът, който съществува и поради участието на читателя, защото пасивният читател не би могъл да има контакт с него. Пасивният читател е този, който казва: „Аз не разбирам, тук ми е много объркано”. Текстът е построен така, че с участието на читателя нещата може би не си идват точно в едно построено място, но тези флуидни неща се наместват така, че да бъде преживян един вариант на построяване, на гледна точка към света, която зависи и от двамата. Едно тълкуване на присъствието на човека в света, което зависи и от читателя, и от писателя. Съединяването на разпръснатите нишки зависи от читателя, защото авторът е дал податки как да се съединят или поне е дал податки, че на места дори не трябва да се съединят. Така нареченото реалистично писане на романите, построени с начало, кулминация и край, ясно конструирана история, е прекрасно, но да се нарече точно реалистично особено в днешния абсолютно флуиден свят е илюзия, защото около нас целият свят е пълен с откъслечни, недовършени, неясно заявили връзката помежду си истории. И всъщност, ние в света, в който се намираме, правим това, което прави активният читател – свързваме нещата, за да се получи някакъв наратив, защото ние се нуждаем от някакъв наратив, за да осмислим присъствието си. Този вид литература, за който говоря - литературата, изискваща активен читател, е един начин да тренираме себе си, да се чувстваме по-стабилни, по-уверени, по-гъвкави, по-бързи в реакциите си в този флуиден, пълен с откъслеци свят, в който живеем, в който общо-взето малко неща ще ни хванат за ръка да ни покажат кое е правилно и кое – не, как да гледаме на нещата. Ние сме оставени сами на себе си и на собствената си преценка и този вид литература ни тренира да бъдем добри именно в тази преценка! Всеки път наново да подреждаме света, защото нямаме друг избор.
Мира Балдаранова: Да кажем как се появи идеята за последната книга „Четири приказки”?
Яна Букова: Не хронологично, със сигурност. Започнах да пиша романа, по средата на романа имах една пауза поради ред причини и тогава се появиха разказите. Довърших романа след това. А пък приказките са още по-старо нещо. Първите три са писани преди може би петнадесет и повече години, а последната е писана съвсем скоро, преди няколко месеца. Знаех, че в някакъв момент ще я издам тази книга, този момент дойде и съм много щастлива, че излезе! А много любопитно ми стана как си ги разпределила като сезони?
Мира Балдаранова: Точно хронологично, защото се разпознах в тази история за сянката, която си намери девойката. Лято е, тогава срещаш любовта си. А за кучето и зимата – тогава пък всичко свършва. Есента е тази с пръстена от лед и когато има богат урожай. А за царицата и кулата не я смятам за мрачна, утвърждава новото начало и новия опит.
Яна Букова: Това е едно убедително тълкуване! Просто никога не ми е хрумвало, че може да се прочете така и това е прекрасно, означава, че диапазонът на прочит е огромен. Всеки би казал други сезони и те също биха могли да са убедителни. Но работих с тези приказки съвсем инстинктивно, те бяха точно като на бас мога ли да направя такива приказки. Първата приказка е в съавторство със съпруга ми Димитрис Аллос, който е поет и той даде първите податки за търговеца, избиването на другарите му и влизането в кръчмата. Тъй като много ми харесаха тази игра и резултатът, накарах го да ми даде първото изречение и за втората приказка и той даде точно това: „Имало едно време една царица в една много висока кула”. И оттам-нататък стана цялата приказка, а пък третата от ентусиазъм излезе веднага сама без никаква помощ. Мислех, че ще са три приказки, а пък изведнъж се оказаха четири. Всички други неща ги пиша много бавно, но приказките излязоха изключително бързо.
Тази книга имаше огромния късмет да бъде подкрепена именно от читателите си, да плува сама и да я подкрепят читателите и който я обича да я обикне заради нея самата без никаква помощ. Беше много интересен опит с малките поправки за второто издание, защото след първото издание - преди да се появи тази наистина важна подкрепа от пишещи в Мрежата читатели, книгата беше съвсем сама и се беше създало едно настроение: „Абе, това е много сложно и объркано, нищо не му се разбира!”. И в един момент започнах да се замислям да не би прекалено да съм разхлабила нещата, да не би хората действително да се нуждаят от по-силни податки и когато тръгнах да работя за второто издание започнах да търся къде бих могла повече да свържа нещата, да ги подчертая, да ги обясня, да ги направя по-лесни. И се оказа, че никъде не мога да направя това нещо - освен в някакви съвсем дребни подробности, защото ако го направя ще предам книгата, ще предам замисъла в чисто естетическия смисъл. И това няма да е книгата, която аз искам да съм написала. Така че се оказа, че нищо друго не мога да направя освен това, което вече е, с изключение на няколко параграфа, които ме дразнеха и изхвърлих и някои стилистични работи.
Мисля, че една голяма част от качествената поезия се нуждае от специална подготовка - както, за да слушаш класическа музика все пак трябва нещо да си слушал, за да можеш да разбираш качеството и езика на произведението. Нуждаеш се от някаква образованост. Но има автори като Костас Монтис, които са точно вратите, през които един читател може да влезе в поезията. И оттам-нататък вече без да се страхува, както казах, да търси и да намира. Едно от много страшните неща, които се случват с поезията, е, че хората са наплашени от нея по ред причини от това, че тя се преподава много неприятно в училищата. Постоянно има този въпрос какво иска да каже авторът, а авторът обикновено, освен ако не е много лош автор, не иска да каже едно-единствено нещо, а иска да каже много сложни неща, преплетени точно по начина, за който говорихме, а хората са научени, че трябва да има един-единствен извод, който те, естествено, не разпознават и смятат, че това е тяхна грешка, а не е!
Трябва да се чете с голяма свобода и вярвам дълбоко, че дори ако с някои текстове не се образува веднага контакт, дори така нареченото разбиране да не се случи веднага, ако е имало някаква връзка, някаква химия между читателя и текста той ще се върне отново или ще си спомни нещо. Особено важно е това в поезията – човек да се връща и да чете, да не забравя някакви проблясвания от стиха, които могат да му се появят в най-странни моменти. И че ако четеш свободно, в крайна сметка разбираш, че авторът има огромна нужда от тебе и не е там, за да говори сложно, за да те плаши, а защото говори за сложни неща. А понякога за сложни неща е нужно да се говори сложно. Както атомният физик говори сложно, защото материята му е сложна, така и понякога поетът или писателят говори сложно, защото тематиката му е сложна. Разбира се, когато той върши добре работата си винаги дава ключове, дава стъпала, податки. Но почне ли да прави нещата лесни, не е добре нито за него, нито за читателя.

Община Стара Загора Българска библиотечно-информационна асоциация РС-ТМ Обществен дарителски фонд Стара Загора Посолство на САЩ в България Bemis Public Library, Colorado
© 2004 - 2023, Библиотека Родина - Стара Загора