Захари Карабашлиев срещна старозагорци с романа "Хавра"

Репортажите на Макгахан са без прецедент в историята на журналистиката и дипломацията
Днес ефектът от съобщаването на истината вече не може да бъде същият

Захари Карабашлиев и романът "Хавра" сложи достоен финал на литературните "Срещи с автограф" за 2017 г. на Библиотека "Родина" Стара Загора.

Първата среща от културните сцени на Библиотека "Родина" през 2017 г. бе с Христо Карастоянов и неговата творба „Послепис”, а последната - на 21 декември със Захари Карабашлиев и „Хавра” в Изложбена зала „Байер”. 

Захари Карабашлиев пише проза и драматургия, автор е на романа „18% сиво“ – бестселър с 25 преиздания в България и преводи в Съединените щати, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др. – класиран сред стоте най-любими книги на българските читатели в кампанията на BBC „Голямото четене“. Карабашлиев е носител на наградите „Роман на годината“ (Фондация „ВИК“), „Хеликон“, „Аскеер“ и др. Негови разкази и пиеси са публикувани в книгите „Кратка история на самолета“, „Симетрия“, „Откат“ и други сборници и списания, превеждани са на много езици. Включен е в престижната американска антология „Най-добрата европейска проза 2018“.


Благодарим, че бяхте с нас!

Красимира Лекова: От името на Библиотека „Родина” искам да благодаря на публиката, че сте тук тази вечер и че цяла година бяхте с нас! Ние можем да се похвалим, че имахме разкошна година, с малки коледни чудеса всеки ден, не само в края й. Можем спокойно да потвърдим, че 2017 г. беше чудесна и за литературата година и че ние се постарахме да ви доведем най-важните, най-ценните книги и авторите им тук, в Стара Загора. Днес, когато направихме обобщението, установих, че годината е започнала с представянето на романа на Христо Карастоянов „Послепис” и завършва с Карабашлиев и „Хавра”, така че това може би също е символ, обобщаващ цялата година.
И сега, ще ми позволите няколко думи за романа. След години в Америка и поредица от провали, Никола се прибира в родния си град за погребението на баща си, загинал при нещастен случай. Краткият престой обаче се превръща в начало на рисковано разследване, което го въвлича в тъмна мрежа от интереси, престъпни конфликти и разкрития. Той се изправя пред ултимативни решения, които не би искал да взема.
Повече от век по-рано, младата руска аристократка Вера Елегина копнее за независимост - от своята тиранична сестра, от закостенелите порядки и от монотонността на средата си, докато светът навън кипи от промени. Случаят я запознава с харизматичен американски военен журналист и двамата поемат по опасен път, който ще ги свърже завинаги със съдбата на българския народ.
Всяка история пренарежда света завинаги - ето как, според мен. След тази история на Захари Карабашлиев личността на Макгахан вече не е само име на паметна плоча в Панагюрище, паметник в Елена, улица в София и едва двама от традиционната анкета с десет случайни граждани за запълване на място в ежедневник с по-точен отговор като този, че Джанюариъс Алойшиъс Макгахан е бил американски журналист, специален военен кореспондент на лондонския вестник „Дейли Нюз“ след Априлското въстание (1876 г.) и по време на Руско-турската война (1877-1878 г.); ярък застъпник на българската национална кауза и човекът, успял да промени световното мнение по източния въпрос, изразявано най-ярко тогава от премиера на Великобритания Дизраели.
Освен че съживява една невероятна историческа личност с огромно значение за България, аз намирам, че това е и роман изобщо за историята - която пренарежда света, но която не четем и заради това тя се повтаря като фарс, като черна комедия и от време на време като трилър.
Двете паралелни истории изключително и отчайващо добре ни разказват за това какви сме днес на фона на нашето вчера и доколко сме свободни да употребяваме историята.
С този роман Захари Карабашлиев излиза с присъда и тя се крие в петте букви на заглавието. И точно заради това накрая се появява и Чуждестранният легион да помага на Никола да разчисти хаврата.
Ако напишете „Хавра“ на латиница и леко разместите буквите, е възможно да прочетете думата и като Варна. Смята се, че образът на града е сред най-големите достойнства на романа. А ако продължим играта на думи, то всеки един руснак би прочел „Хавра“ и като гавра. И няма да е далеч от истината поне що се отнася до историята, на която сме съвременници и свидетели, както и на това, което правим с нея, която я записваме в лоши учебници и в томове, които не четем.
А оптимистичната ми теория за „Хавра” е свързана с дълбокото убеждение, че писателите, както и хората на изкуството въобще, днес са част от „чуждестранния легион” или оня „deus ex machina”, който идва в края на трагедията да ни спаси.
Защото пишат така добре, че карат някой да ги чете и да се замисли. И защото ВСЯКА ИСТОРИЯ ПРЕНАРЕЖДА СВЕТА ЗАВИНАГИ! Затова аз лично благодаря на Захари Карабашлиев, че написа тази книга и че прие поканата ни и му предавам символично микрофона.
Захари Карабашлиев: Много Ви благодаря за хубавите думи, аз не зная какво да добавя към този толкова топъл и задълбочен анализ. Могат да Ви завидят доста академични светила!
Този роман е един разговор между двете линии в него, между двете темпорални реалности - едната започва в Русия преди 140 години, а другата е почти в наше време. За мен е винаги много по-приятно и по-стойностно да говорим – както тези линии си говорят, така и ние заедно, аз като автор и вие като читатели и автори на смисъла. Защото всяка книга има поне двама автори: този, който я е написал и този, който я чете. Ето, сега аз чета норвежки трилър и за първи път виждам Норвегия – по начина, по който авторът ми я разказва, недостатъчно с неговите думи, разбира се, но и в този случай се изживявам като автор.
Красимира Лекова: Защо цели 7 години Ви отне писането и откъде дойде идеята?
Захари Карабашлиев: Отговорът сигурно е по-тривиален, отколкото изглежда, иначе 7 е библейско число и изглежда огромен период от време. Да, започна наистина с едно изречение, което беше свързано със съвременната част. Сравнително млад мъж, който разговаря с възрастна, 85-годишна жена и на него му е страхотно приятно и много интересно да говори с нея, тяхната връзка е много необичайна с елементи от целия спектър на това, което може да има между мъж и жена: от най-дълбоко синовно чувство до почти душевен еротизъм. Той знае, че нейното време на тази Земя е обречено и тъгува за нея. Изречението, което ми дойде, беше: „Аз скърбя за Вера”, и то на английски език, то ме преследваше доста дълго време. По това време в главата ми беше влязъл този американски хулиган Джанюариъс Макгахан, който не искаше да напусне. Тогава живеех в Съединените щати, в Калифорния и почти нищо не знаех за него, а много исках да науча! Всъщност книгата очертава моя път към него, към неговата лична история, паралелно с нещата, които се случват в съвремието с Никола, който се връща в родния си град. През 2014 г. аз се върнах в България, първите 2 години бяха много драматични и тежки за мен, в ментална нагласа, която не ти позволява да се върнеш отново там, където си бил. Историята беше оставена „на трупчета”. Проучванията ми за Макгахан бяха повече в Щатите, там има повече материали за него и започнах от една монография на един американски автор, който е писал и за Марк Твен, и за разни дейци и образи на Дивия Запад. Видях, че е писана през 80-те години, когато е бил на над 60, почудих се дали авторът още е жив и здрав. Установих връзка с университета, в който е работил, оттам разбрах, че се е пенсионирал и къде живее – на хиляди мили от мен в същия момент. Писах му, разказах му за какво иде реч, че много ме интересува неговата монография. В нея бе загатнато за връзката на Макгахан с руското момиче Варвара Елагина, с което имат голяма интрига. Авторът ми отвърна писмено и призна, че там работата е деликатна, наследниците са католици и за тях е важно да е имало църковен брак – документ за който няма. За мен беше важно друго – как тези души по някакъв начин се свързват кармически и завинаги. Авторът на монографията, който освен университетски преподавател е бил и журналист в Ел Пасо, Тексас, ме насочи към библиотеката в Ню Лексингтън, Охайо, за да науча повече. Качих се на самолета и отидох там. За мен най-интересна беше кореспонденцията между Варвара Елагина и Макгахан.
За тези, които не са чели книгата – в историческата си част тя проследява историята на руско дворянско момиче, 20-годишно, съседка на граф Толстой, която се запознава с американски кореспондент. Запознават се в Крим, тогава на територията на Русия, в императорския почивен курорт. Завързват връзка с пропадания и с върхове, заради която момичето е наказано от семейството си, лишават я от наследство. Тя иска да работи - представете си за руска аристократка! – иска да стане учителка, но това е немислимо и възмутително, ще предизвика лош отзвук сред техните познайници и съседи. По това време тя е само 20-21-годишна, пълнолетието в Русия тогава настъпва на 25. От друга страна, това момиче е възпитано в много либерални възгледи от баща си. Да не забравяме, че императорът спуска указ да се освободят техните мужици, а в Америка по същото време има роби. Варвара Елагина е свидетелка на тези събития, баща й има около 400 слуги, ако не се лъжа, крепостни, които освобождава, тя си спомня акта на освобождаването. Иронията е, че баща й освобождава крепостните, той и майка й умират, а тя става като заложница, като крепостна на своята много по-възрастна сестра и трябва да навърши 25 години, за да взема самостоятелни решения. Интригата й с американския кореспондент води до там, че тя напуска Русия с издействан полуфалшив паспорт и заживяват в Европа, във Франция, Испания, Англия. Макгахан е привлечен от възможността да пише за България в 1876 г., точно след потушаването на Априлското въстание и той го прави. Последиците от неговите репортажи са без прецедент за мен в историята и на журналистиката, и на дипломацията в Европа. Това, което се е случило с думи, само с няколко писма, с няколко репортажа не може да се повтори до ден-днешен, когато къде ли не се извършват какви ли не ужаси. Спомняме си Сребреница в средата на 90-те години, големият ужас беше в бивша Югославия, но въпреки това нямаше такива драстични действия от страна на световната цивилизована и културна общност, както след написаното от Макгахан. Може би до третото си писмо, само след няколко дни, той променя настроението на Европа спрямо забравена и непозната част от континента – България. Той се изправя с истината си...
Красимира Лекова: Заради това ли трябваше да се разказва на фона на съвременна история, заради контраста, че днес не е възможно човешки глас да променя толкова?
Захари Карабашлиев: Може би подсъзнателно, не всичко мога да обясня сега. Факт е, че не успях да разделя тези две истории. Пак за тези, които не са чели книгата - паралелно с историческата, върви и част за един мъж, който се завръща от Съединените щати в родния си град за погребението за баща си и се оказва, че неизяснените обстоятелства, при които е починал, не са толкова очевидни, може би е имало нещо скрито... Той опитва да предизвика властите да разследват, да си свършат работата, но среща не само неразбиране, бюрокрация и студенина, но и съзнателен отпор да бъде разкрита истината за смъртта на баща му. Той започва разследването сам.
Вероятно контрастът между тези две неща: търсенето на свободата, ефектът от съобщаването на истината, от търсенето на истината ме е водил, докато съм пишел и двете истории и ме е мотивирал да не ги разделям. Имаше такова силно желание у един от хората, с които споделих ръкописа преди окончателния му вариант и той ме убеждаваше колко лесно е да станат два самостоятелни романа. Пък всяка книга щяла да струва по 14-15 лева и аз ще спечеля много повече, ако ги разделя, просто не можех да повярвам, че с такива неща ми пълни главата!...
Недялка Филипова: Тази дума, която сте употребил за заглавие, не е популярна сред младите хора, хора като мен знаят какво значи хавра...
Захари Карабашлиев: А какво означава, според Вас?
Недялка Филипова: В буквалния смисъл значи разхвърляност, неподреденост, няма точен превод, според мен.
Захари Карабашлиев: Също и бъркотия...
Недялка Филипова: Май има друга стилистична оценка, според моите скромни разбирания, но ако един млад човек Ви попита какво означава хавра какво ще отговорите?
Захари Карабашлиев: Думата е непозната и неблагозвучна, не е българска, това е ясно. Работното заглавие на книгата беше „Свобода”, защото този роман е много свързан със свободата: от една страна личната свобода на човек, който се завръща от Съединените щати и копнее за своята лична свобода, преди това е имал някаква лоша връзка, връща се от място, където свободата е малко по-странна като разбиране и понятие. От друга страна е свободата в национален план, в историческата линия. Двете свободи са много важни, според мен, не може да имаш свободен човек в условия на тирания. Съзнавах колко изтъркана от употреба и вече куха от съдържание е думата свобода, освен това има роман „Свобода” на Джонатан Франзен, един американски автор, когото харесвам. Е, няма запазена марка върху заглавията, но не ми стоеше „Свобода”. В романа има важен, драматичен момент, в който семейството трябва да вземе решение дали да продаде или не наследствени земи, има интерес към тях от чуждестранна компания. А тези земи, деветдесет и колко декара, са нестопанисвани, обрасли, необработваеми, изоставени. И когато гледах аз нотариалния акт, наш, личен, на семейството ни, там пише: „Деветдесет и колко декара хавра”. И аз питах майка ми какво е това хавра, наистина не знаех. Тя се учуди. Започнах да търся и други значения, защото в речника за чуждите думи в българския език те са само две: едното е еврейски храм, синагога, а другото е глъч, бърборене. А и двете не са верни. Думата идва от иврит, минала е през турския език, питах и свои приятели евреи, според тях има малък звук между „в” и „р” – хавера и означава приятел, това е начинът, по който равинът се обръща към тях по време на неделната служба. Оттам идва и турската дума „хавер” или „авер”. Викам си брех, колко красива, значеща и смислена дума, пък като е минала през турския език е стигнала до нас като гингирлик, не зная дали по вашия край сте я чували тази дума за пустеещи и обрасли земи.
Димка Кабаиванова: Ако ми позволите, г-н Карабашлиев, да използвам въпроса за работното заглавие „Свобода” и да Ви попитам според Вас за какво сме свободни днес и от какво сме зависими?
Захари Карабашлиев: Свободни сме от външна цензура, може да си говорим каквито глупости и вицове пожелаем за всеки. През 1947 г. баба ми е лежала шест месеца в Сливенския затвор, защото е казала нещо забравих за кого, но обидила някого, настъпала го. Така че от това сме свободни, но сме зависими от това, че каквито и „глупости” да казваме те не променят този, за когото ги казваме. Нямат ефекта, който някога са предизвиквали думите! Когато Макгахан използва думите си, те имат невероятен отзвук и ефект. През 1876 г., още юли месец, няколко месеца след потушаването на въстанията, когато в парламента в Англия се надигат гласове, че нещо много ужасяващо се случва в тези турски провинции, в България, особено в Тракия, а кралица Виктория тогава била в „достлук” с Високата порта, със султана. Има опити за омаловажаване на тези събития и този дебат заглъхва. По това време Гладстоун е в опозиция и вън от парламента. Но когато излиза първият репортаж от Макгахан, който се произнася, че случващото се в Пловдив е ужасно, а в следващия ден отива в Клисура и на третия ден в Батак!... До третия му репортаж, след Батак, всичко се променя! Той насочва гнева си, перото си, целия си сарказъм срещу министър-председателя Дизраели - не се занимава с паши, дерибеи, башибозуци и прочее невежи хора. Той атакува сърцето на Европа и на Англия, разбира се, но и на Европа. Тоест, интелигентна, културна, образована, свободна, демократична Европа и там е големият му ефект. Отказва се от безпристрастността си като разследващ журналист и на практика взема страна, наистина правилната страна и предизвиква това, което предизвиква, с думите си.
Но да се върна към Вашия въпрос, Дима, зависимостта ни е по-скоро от управляващите, които постоянно свикват да се изплъзват от вербални атаки и все по-умело се научават да манипулират общественото мнение.
Димка Кабаиванова: Благодаря за този отговор и ако позволите още един въпрос: почувствахте ли облекчение, когато завършихте романа и ако да в какво се изрази?
Захари Карабашлиев: Почувствах физически облекчение, но се страхувах много в дните, когато вече беше вън от мен, под печат, а не беше още по книжарниците. Тези няколко дни ги изживях наистина тревожно. Опасявах се, че книгата се получи много голяма – първоначално около 900 страници, а после съкращавах, редактирах, за да я сведа до тези 700 страници. Но пак се почудих дали онзи човек не беше прав да направя два романа!... Всички казват, че хората се страхуват от големи книги, но месец по-късно разбрах, че не съм бил прав, че ние подценяваме достатъчно интелигентните хора като си мислим, че те няма да посегнат към дебела книга, която е и малко по-скъпа заради печатарските разходи. Та, това беше моментът, когато бях много уязвим, че нещо бе извън контрола ми и не можех да му въздействам.
Оказа се, че не бях прав, хората откликнаха и важно е дали книгата се чете бързо и леко!
Снежана Маринова: Е, не се чете много леко, но-о-о-о... важното е, че все пак се дочита!
Захари Карабашлиев: Ха-ха, това ще го запомня завинаги!
Снежана Маринова: Защото има книги, хайде да не цитирам Ваши колеги... Аз съм библиотекар и не съм свикнала да не дочитам книга, но има няколко автори, между тях един съвременен, които просто не можах!
Захари Карабашлиев: Е, не сте сама и аз не можах!
Снежана Маринова: А сега искам да Ви попитам нещо. Подозирам, че много голям процент от съвременния разказ е автобиографичен?
Захари Карабашлиев: Да, признавам си.
Снежана Маринова: Много интересен ми е литературният похват, роман в романа или два романа паралелно. Има вече доста образци през последните години и винаги, според мен, са успешни, поне аз ги чета с удоволствие. Любопитни са, интересни са. Като похват е много успешно, продължавайте в същия дух!
Според мен, аз поне така възприех, частта за Макгахан е трагична, а съвременната история също ми се стори безнадеждна.
Захари Карабашлиев: А! А коя Ви хареса повече?
Снежана Маринова: Е, на мен ми хареса повече Макгахановската, това е ясно, но за мен историята на Никола е доста безнадеждна. И още нещо искам да Ви попитам. През юни тук бяха наследниците на Макгахан, те стояха малко - седмица ли, десетина дни ли...
Захари Карабашлиев: Да, чух за това, но със закъснение, изпуснах ги. Не се разчу много по пресата. От една страна, ме доядя, защото ми се искаше да се срещна с някои от тях, от друга страна си казах пък, че книгата си е книга и не е документална. Та, не успях тогава, дали ще ги видя друг път тези 10 души на едно място заедно...
Росица Ранчева: Понеже говорим за наследници, какво става със сина на Макгахан, дали оживява?
Захари Карабашлиев: Да, има го в реалността, казва се Пол. Варвара прави така, че да се върне в Съединените щати и да получи образование там, слава Богу, защото иначе щеше да го хване Октомврийската революция и кой знае какво щеше да стане... Пол става инженер, доживява до късни старини, а след като се пенсионира започва да рисува и дори прави кариера като художник на пейзажи! Има един много интересен момент – след 1944 г. при него отиват от Американския военен департамент и му казват, че желаят да привлекат България, че искат да обърнат внимание на българската интелигенция и го молят да направи радиообръщение към българските слушатели. Пол го прави като син на Макгахан, но това обръщение не можах да го намеря. Много въздействащо беше да науча този факт.
Намерих и писма на изследователя на Макгахан Дейл Уокър, който е опитал да установи отношения с Българската академия на науките, да се свърже с българи, които да му дадат повече информация за военния кореспондент, дали има някакви допълнителни източници у нас. Прочетох писма, написани от български партийни функционери. Много интересно усещане е в американска библиотека изведнъж да попаднеш на писма, написани на български език от партийни функционери на пишеща машина през 1978 г.! На Уокър предлагат да дойде в България, да дойдат и Пол, и голяма част от семейството му. Но опасенията от комунистическия режим и политическа пропаганда оказват влияние...
Паметникът на Макгахан в Ню Лексингтън е наистина страхотен, много добър. Негов автор е скулпторът Любомир Далчев, братът на поета Атанас Далчев... А над надгробната му плоча, в гробището, са изпратили негов барелеф през 40-те години на миналия век, където Макгахан поразително прилича на Ленин! Как са го направили, не зная, но пък паметникът на Далчев е много хубав, достоен. На плочата пише „Освободител на България” на английски език.
Макгахан умира в Истанбул, погребан е в Турция. Четири години след смъртта му негови колеги журналисти и политици събират средства, за да върнат тленните му останки в родния Ню Лексингтън. Любопитен факт е, че в кораба, който ги е превозвал, е имало и животни от пътуващ цирк. Как винаги животът ни дава и трагизма, и възвишеното, и комичното като метафора на този кораб-живот... А в Ню Йорк е посрещнат на пристанището с тържествена духова музика и с почести, които се отдават само на военни, макар че Макгахан не е бил военен, а кореспондент, журналист, но му е отдадено изключително уважение.
Въпрос от публиката: А какво се случва с оригиналната Варвара?
Захари Карабашлиев: Тя има много интересен живот! Както ще видите и в книгата, тя прави всичко възможно да иде в Америка, да приеме американско поданство, там всички я наричат Барбара. Има много успешна кариера като писател, журналист, човек, който е свързан с високи етажи на властта. Тя е писала за „Харпърс Базар”, представяте ли си, списание, което излиза и сега! И прави интервю с граф Толстой. Но не само с него, а с много големи мозъци и мислители за времето си, борави отлично и с английски език. Издържала е себе си и сина си Пол благодарение на своята работа като журналист, така е платила и престижното му образование в Колумбийския университет. Няма наследство, лишена е още навремето. Умира от рак, погребана е в гробището в Бруклин, има една руска църква с цветни витражи, посветени на нея. Била е голям поддръжник на панславистката и православната идея.
Росица Ранчева: Имате ли вече предложения за превод на романа?
Захари Карабашлиев: Да, превежда се в момента на френски и на английски език. За превод на руски език нямам още предложения.
Книгата ми е много повлияна от моето израстване като читател, аз съм израснал с руските класици. Твърде вероятно е никога да не прочета по-велик роман от „Ана Каренина”, за мен Толстой е големият руски автор. Достоевски също, по свой си начин. И двамата са ми повлияли по различен начин, но Толстой ми е по-траен. За „Хавра” имам разговор с руски продуцент, който я е прочел, но ще видим какво ще се случи.
Снежана Маринова: Не мечтаете ли за „Нобел”, не Ви ли изкушават такива награди?
Захари Карабашлиев: Е, остави тези думи сега... Мечтая за това тази страница, която пиша в момента, да стане толкова интересна, че читателят да разгърне следващата и после – следващата, и после – следващата...

Електронна библиотека

Община Стара Загора Българска библиотечно-информационна асоциация РС-ТМ Обществен дарителски фонд Стара Загора Посолство на САЩ в България Bemis Public Library, Colorado
© 2004 - 2017, Библиотека Родина - Стара Загора