Ренета Инджова представи „Philadelphia Regalis: корени и цвят” в Стара Загора

Книга за любовта и човеколюбието, което се заражда само в страдание

Библиотека „Родина“, ИК „Кибеа“ и Регионален исторически музей представиха Ренета Инджова и мемоарната ѝ книга „Philadelphia Regalis: корени и цвят” в Стара Загора. За книгата говори архимандрит Дионисий, който преди точно 15 години е наченал монашеското си житие в Старозагорска епархия. Служил е в нашия град като митрополитски йеродякон през 2002 и 2003 г. и е персонаж, споменаван в мемоарите.
Това е историята на една стогодишна родова идилия и нейното най-свидно Цвете – Ралица (1978-2014), дъщерята на единствената жена премиер на България Ренета Инджова. Заглавието се състои наполовина от латинското название на билката ралица и наполовина от името на града Филаделфия, на чиято почва Цветето – герой и посвещение на този текст, постига пълния си разцвет.
Архимандрит Дионисий: Ваше Високоблагоговейнство, уважаеми отци от Ордена на салезианите тук, в Стара Загора, уважаеми отец Ивелин от град Раковски, почитаема сестра Светла от Ордена на францисканите в град Раковски, почитаемо събрание! Христос Воскресе! Прекрасно е да сме толкова много хора, и то различни, но свързани, обединени именно от едно - от това, което осветлява нашия път, и то през тази седмица. Днес сме тук, в Регионалния исторически музей на град Стара Загора, по покана на ръководството на Библиотека „Родина” по повод излязлата на книжния пазар на 24 февруари тази година книга, както се спомена, на единствената дама министър-председател на България и пряко свързана с този град – госпожа Ренета Инджова. Поклон, госпожо Инджова! А именно - книгата „Philadelphia Regalis: корени и цвят”. И то пред милата и за мен, по ред причини, някои от които се изброиха, културна старозагорска общественост. Искрено благодаря за тази инициатива и за това организиране от страна както на библиотеката, така и на музея, за това събитие именно по празничността на най-великия и светъл християнски празник Великден, и то днес, както спомена дамата преди мен говоривша, в Светлия четвъртък, в града, който е рожден за най-благоуханното на госпожа Инджова цвете – Ралица. В този период на Възкресението действително е най-подходящо да си говорим за победата на живота над смъртта чрез страданието и преосмислянето й. Сега, когато олтарните двери в православните храмове са отворени - онези врати, през които можем да надникнем в света на Вечността, сме събрани тук, за да си говорим за красотата, почваща оттук и привършваща във Вечността, но и там продължаваща!
Книгата „Philadelphia Regalis: корени и цвят”, за която се говори в много национални медии - особено в края на месец февруари и началото на месец март и мощно развълнува множество хора, ни говори и за автора й. Цялата история на един род, на един народ, а май не само на един, емоциите на скъпи хора, личните преживявания, множество приключения и безброй съдбоносни удари и страдания са разказани с езика на изтънчения финес, високия морал и огромната любов. Смесването, за което ще четете в книгата, смесването на кръв и зехтин превръща творбата в своего рода действително осветен елей за очистване на душите. Тази книга, която стартира от европейските брегове на Мраморно море, преминава през нашата страна, където между Нова Загора и София - тук, в Стара Загора, се ражда красотата на вечността, която в книгата – всички ще видите, как картинно и великолепно разцъфтява в град Филаделфия в САЩ. Книга за любовта, за човеколюбието, което да се признае действително се заражда само в страдание. А човеколюбие в книгата ще видите, няма как да не се породи у всеки при наблюдаването и при усещането на уханието, когато се смесват кръв и зехтин. Книгата представлява исторически роман, достигащ кулминационната си точка в плода на обичта – дъщерята на г-жа Инджова Ралица, която е идеалът на една тежка родова история, а историята – неин идеал в бъдеще. В книгата ще видите, че в Стара Загора този идеал изгрява и за този свят със знамения, които говорят достатъчно сами за себе си и за онова, което те ознаменуват и за което предстои – отново да се прочете в книгата. Тази книга освен история за филм е и изповед на човек, който един ден историята ще покаже какво тази наша страна и този наш народ са изгубили, когато не е могъл, защото и не може да оцени що е добро и що е зло, що е вярно и що е невярно – но, уви, тук сме и сме такива! Дълбоката душа и високата мисъл на автора по най-нежния начин разкрива постоянното съпреживяване на болките на другите. Книгата смирено представя като начало ужаса, на който е подложен един народ, етническото прочистване при Ататюрк, проявено най-безчовечно при геноцида над арменците отключва една стогодишна история на един род, примесен с нашия, разцъфтяващ обаче в Америка, но приключващ отново, откъдето е започнал – в Турция, във Вселенската патриаршия точно на стогодишния юбилей от геноцида. С описването на тази история авторът цели тази книга да бъде като наръчник за изучаването на друга – уроците на Рали, която представлява есета от различен социален, политологичен и икономически характер с изключителна духовност и отново човеколюбие. Но се превръща всъщност в книга, която осмисля резултатите и тяхното постигане, за които се говори в уроците на Рали. Книгата „Philadelphia Regalis” е със заглавие и в чест на Рали. Четяща Стара Загора – и за това, че е четяща, поклон! - ще се потопи в идеала на г-жа Инджова, плод на съучастието на любовта при срещата на приетите арменци и на приемащите ги българи. В книгата ще се открие онова, за което може да се чете в дневниците на - както знаят присъстващите тук братя и сестри, на Анджело Джузепе Ронкали, папа Йоан XXIII, за онази част от живота му, когато е в България.
Тук могат да се зародят прекрасни неща! Но тяхното разцъфтяване е единствено възможно в странство. Освен, че в книгата се говори за идеала на любовта, самата тя може да служи на всички ни за идеал, а особено и за идеал на всяко едно семейство, но и за идеал за държава. Единствено високонравствените устои могат да превъзмогват онова, което в тази книга се наблюдава – лични и обществени културни сблъсъци или липса на такива между религиозните и етнически вековни наслоявания по тези земи. Това, което е книгата, това е и самото вдъхновение за написването й. А това вдъхновение е идеалът на модела на любовта, най-висшестоящо изразен в Рали, която сега заедно с нас чества Възкресението на Господ Иисус Христос и тя също в близост до него ви известява: „Христос Воскресе!”. Филаделфията има за регалис филантропията. Книгата е пропита от морал и достойнство, вследствие на прекрасна сърцераздирателна и вълшебна приказна идилия по идеал и в идеал. Отварянето на това нежно книжовно тяло води до проникновение, което провокира умовете и ценностите, но и мощно разтърсва душите! Сълзите се леят сами и не искаш да спират, а ако тръгнат няма да им позволиш. Развива се копнеж по живота отвъд живота. За да разгърнем и открехнем онова, което е в страниците на книгата по този напоследък модерен, а вероятно действително най-откровен начин за представяне на книга, с ваше позволение, за което ви благодаря, ще си поговорим с автора г-жа Инджова.
- Госпожо Инджова, в последно време е изключително актуална темата с бежанците. Актуалността на книгата и от това също е факт! Какво е страданието на обречения вечно да е бежанец, особено за онова, което Вие описвате в книгата си и изхождайки от него?
- Добър вечер, скъпи съграждани мои! Въпросът Ви е в упор. Благодаря, отец мой, за това, което казахте, за начина, по който възприемате едно творчество или едно страдание – според мен, това е едно и също и за начина, по който подкрепяте остатъка на пребиваването ми тук на тази земя. Въпреки че отдавна считам, че онова, което имам да правя – не казвам, че е свършено, просто е изтекло. Въпросът Ви за състоянието, не за статуса на един бежанец, е въпрос екзистенциален. Аз от моите баба и дядо бях останала с впечатление, че всеки бежанец едва ли не го чакат да дойде, за да го спасят, за да му дадат подслон, за да го нахранят, за да могат да кажат после: „Вижте каква добродетелност има у нас, ние приютяваме преследвани, гонени, убивани!”. После, когато станах на възраст, в която почнах да си давам сметка има ли нещо у мен, което да е различно от другите, си казвах: „Абе, може и да има нещо различно, но то няма никога да стане повод за разминаване, за разделяне, за маркиране на човека такъв, какъвто после всички като дамгосан ще го разпознават”. Е, виждах, че не вървят нещата както ми се искаше или както смятах, че заслужавам, но пак си казвах: „То е от времето, времето е такова”. Днес, когато избуя отново тази тема на подгонените, на преследваните, на давещите се в опит да се спасят, аз разбрах, може би много по-вярно и много по-непоправимо, че това е една огромна болка. Рали го казваше това: „Ние четири поколения търсим къде да живеем!”. Викам си това дете пък за какво ги говори тези неща и защо пък точно, когато няма повод да проплаче затова, а действително тя по-рано от мен и по-силно е разбрала, че да си бежанец е орис, която веднъж постигнала те нататък винаги ще бъде с теб. Дори и майка ми, която толкова обича Нова Загора, че не пожела да дойде в Америка, а после казваше: „Ама аз толкова ли малко трябваше, само от Нова до Стара Загора да се преместя и пак не искам!”. Тук стават някакви инверсии, дойдат хора отвън, така се разтворят в средата и така станат неделими от нея, че после казват, че не искат да напуснат тук. И когато мама се върна за последно тук, то е било, за да си тръгне. Тогава беше Пети октомври, Ден на Стара Загора, празникът на града. В момента, в който топовните гърмежи в 8:15 часа сутринта възвестиха началото на празника, мама си тръгна усмихната... В Стара Загора.
- Избяга ли тя оттук или я отнесе нещо оттук?
- От Стара Загора отнесе любовта и очакването да намери в дома баща ми. Защото когато бяхме останали сами, тя повече живееше при мен в София, но за връщането в Стара Загора казваше: „Ваньо там ме е оставил, затова отивам там, вече съм добре, ще живея там, пък и ако зимата не е толкова тежка, там ще бъда”. Това е моделът, чрез любов.
- А защо тогава тази любов не можем да я покажем сега към тези, които са в страдание, бежанци, възможно ли е поради това, че любов липсва и помежду ни?
- За тези сто години са се случили много неща. Аз не казвам, че тогава са ги посрещнали с цветя и рози, но бездушието към страданието на ближния се превърна в мода и начин на живот в последно време. Може би много обедняхме, обедняхме до оскотяване, мачкаха ни много, но сигурно вместо да отвръщаме на поробителите си с това, което те правят на нас, ние формираме комплекс и го правим към по-слабия от нас. Тоест, сами угнетени ние решихме да ставаме угнетители.
- И символ на това се превърна един католически духовник, който не е бежанец, а мисионер!
- Да, мисионерът, дошъл в България и направил добрини в Белене, каквито те не са виждали никога. И сега чета, след като го прогониха най-жестоко за Великден, беленчани чакали без да имат сигнал, просто по усещане, че той за Великден не може да не дойде. Той ще дойде, защото ще ги благослови и ще им поднесе божията благословия. Чета, че го очакват, гледам властите мълчат, никой не е виновен. Синодът произнесъл: „Отец Паоло напуснал страната”, като че ли е турист! Той не е напуснал страната, той е прогонен като бежанец.
- От мисионер се става бежанец!
- Затова ви казах, че от поробени и угнетени сега сме угнетители, ходим раздаваме право по границата, баби блъскат... Ние се преобразихме, но в по-лоши...
-Госпожо Инджова, страданието, което е осъзнатото време между двата бряга на живота – раждането и смъртта, за Вас каква врата представлява то?
- Страданието... Скоро без да искам казах, че толкова страдание нося, че започвам да имам чувството на хамалин. Има една такава професия, стоят и чакат да дойдат да пренесат тежък товар. Сега като видях това пиано, него могат да го пренесат само повече от двама хамали – зная, когато пренасяхме пианото вкъщи. Тежест, товар носиш, но винаги се чудиш още мога ли, още колко можеш да носиш... Всъщност разбираш, че се тренираш в страдалчество, ако можеш и да прегърнеш страданието като твое, всъщност не е врата. Намерил си пространството, в което можеш да разположиш него и себе си до него.
- Споделянето на Вашата изповед, защото книгата и това представлява, Вие какво се надявате да пробуди у читателите и у тези, които са по-осъзнати, и у тези, които могат да придобият осъзнаване на живота си чрез нея?
- Понеже това е книга за много хора, за много любими, за представители на един род съм искала да покажа, че всеки може да живее и трябва да живее единствено чрез другите и в любовта си към другите. Това обособяване, този егоизъм, този егоцентризъм, който демонстрира съвременният човек, аз смятам, че този начин на живот, този модус обрича хората да не са успешни във всичко останало. Ако го нямаш това блаженство на отношения вкъщи, няма да го имаш нито в работата, нито в други социални форми. Затова говорихме преди малко – сам ако си угнетен, ще искаш да угнетяваш тези, които са под теб, не е този начинът, по който хората трябва да живеят. И докато не се научат да правят общности – дали със семейство, дали с група хора по една професия, група по интереси, от една партия, от една държава, ако не са организирани чрез нещо смислено, съдържателно нищо няма да се получи. Уж политически живот водим, но това са две разделени общности – на говорещите лъжещи и на тези, които си дават вид, че им се доверяват. Едната дерибейства над другата, а другата пък безропотно я гледа... Ако те бяха в една противоречива обща единица, едните щяха да се борят, а другите щеше да ги е страх, че ще бъдат контролирани и наказани...
- Но няма група! Моля Ви за нещо – намирам, че за най-подходящото разяснение на заглавието по-добре Вие да го направите, какво означава „Philadelphia Regalis: корени и цвят”?
- Прекарах с Рали най-блажените си „бежански” да ги наречем години – десет, във Филаделфия. Тя тръгна с онова поколение, пред което бяхме виновни. Всъщност, ние си прогонихме децата, защото първо обещавахме, че е дошъл новият живот, те повярваха, но бързо разбраха, че нищо няма да се случи и тръгнаха по белия свят. Та, прекарах 10 години по мои причини, пак бежански, но Рали ме приюти, защото беше преди мен там. И аз разбрах, че може бежанските години да са прекрасни, защото едно дете може да ти стане наставник така, както Вие, онзи ден Ви представих за моя духовен баща и това предизвика удивление. Поглеждат към отеца, поглеждат към мен, аз казвам: „Това е моят духовен баща”, което е абсолютно точно. Та и Рали беше моят водач, моят наставник и аз нямам за какво да мисля, тя ми казва кое как е, как се прави, откъде се минава, на кое как се казва и аз свикнах да бъда водена от човек, на половината на моята възраст.
Та, прекарах с този човек във Филаделфия 10 прекрасни години – не 7 библейски, а 10. По средата на втория период аз се върнах, но знаех, че в името на тази книга трябва да сложа еманацията на моето усещане за Рали. То се получи в града, в който се вкоренихме там и смятахме, че там ще прекараме остатъка на живота си, щото тук ме не щяха. Регалис, тя е моята регалия, тя е мое да не кажа допълнение, но моето второ Аз, което е по-голямо от мен и аз признавам това. Че е ботаническо цвете в основата си, делфиниум трябваше да се казва. Нежността на цветовете е същата, във филата е сложена любовта и още много значения има, всеки читател ще си открива каквото му харесва и което му е най-близко. Книгите имат това свойство да внушават това, което читателят търси и чака.
- Вие споменахте за това, че страданието се прегръща. С тази посветеност в страдание, но и в чест, какво отправяте като послание както към днешните, така и към бъдните поколения чрез тази книга?
- Просто искам да го кажа съвсем просто: ако им се случи да попаднат в благодатно място, с прекрасни приематели, където може да изникне идилия, колкото и пъти страданието да я поваля, ако идилията е била от чудотворен, от чудодеен характер, тя ще помогне да се намерят сили да се премине през страданието. Страданието нито намалява, нито утихва, през него просто се преминава.
- А засилва ли честта и отдаването?
- Аз към моя род се отнасям единствено като техен чествовател, аз ги чествам. Сега понеже и работа нямам, животът ми някакси се превърна в отдаване на чест. То са или празници, или са моите сакрални моменти, непрекъснато чествам.
- Моля Ви, за тези, които предстои да бъдат читатели, споделете за допълнително насърчение, наистина Ви моля – за какво копнеете и за какво мечтаете?
- Ако кажа, че копнея тази книга да бъде харесана, няма да съм искрена, защото когато я писах тя беше за децата, за да разберат мен като ме няма. Харесването... те не ме харесаха в толкова по-важни и съдбоносни за всички ни неща, то за харесване не може да става и дума, смятах, че просто пиша едно писмо, което децата ще получат след време. Казвам си, не мога да кажа след кое време, не след като се научат да четат, защото този интерес не се появява тогава. Те могат и да не четат на български език, затова я дадохме да се преведе на английски, защото едни случайни читатели се оказаха перфектни преводачи. Те – мъж и жена, проявиха желание да я преведат на английски език. Съгласих се заради деца, които може да не четат на български и така ще я прочетат на английски, макар че тя е на арменска тема...
Така че, не харесването, а разбирането на книгата е важно, затова може би езиците ще помогнат. А е възможно и да остане и непрочетена от една генерация. Затова с Вас миналия път избрахме Археологическия музей и аз там казах: „Ако няма да се чете, да остане тук като архифакт и след време ще я намерят...”. Всяка книга има своята съдба и рано или късно намира дори един читател. Може като бутилка с писмо да дойде от морето и пак ще се намери който трябва да я прочете. Но мога да кажа, че имах една надежда, че оттук-нататък никой няма да ме пита нищо повече, защото аз никога не говорих нищо за себе си. Сега казвам – ето, една книга, кой каквото иска то е там, а то се оказва, че като странстващи мисионери ще ходим от град на град, защото после поканата е за Бургас и ние всъщност се превръщаме в - как се казва това - при взаимната метода, когато един друг дидактично си даваме указания за нещо как да бъде научено.
– Вие загатвате в книгата и за един Ваш блян, който би следвало да бъде на всеки един християнин - блян за Рая, там, където са всички Ваши близки...
– Ако Вие казвате, че това, което е хрониката на моя род, е достойно за човешки живот, е достойно за влизане в тази врата, за която преди малко ме питахте, аз искам нещо много по-скромно: да бъда с Рали, но ако тя там – вече съм сигурна в това – достиженията са й големи, може пък според нея и аз да съм там...
– Това не мислите ли, че е необходимо на всички родители, които страдат сега за своите деца, особено в Близкия Изток?
- Да.
- И този английски превод, който става, ще бъде изключително полезен, особено за тях?
- Да.
- Книгата, госпожо Инджова, е и един, не зная как сте го извършили, но готов сценарий за филм. След всичко преживяно, как стигнахте до тази чудновата, но и детайлна картинност в описанието на събитията?
-На Рали приятелката, която сега замества за мен Рали, следва Creative Arts. И, разбира се, че беше първият читател, защото е много близка по дух и по виждане с онова, което като деца са правили. Каза: „Тази книга е като снимачни кадри, получени все едно, че е направена вече режисура за описание, за да се почва да се снима”. Викам й: „Аз я направих за теб, за да е готова, когато станеш режисьор, просто вземаш я и я правиш на филм”. Това е някакъв вид импресионизъм, защото аз в тази книга почти не присъствам. Там има само описание как нещата изглеждат. А когато се описва как нещата изглеждат, то се превръща в сценарий.
- Понеже цялото това описание събужда у всеки един изключително много емоции, нека и пред старозагорската общественост разкажете онова, което в книгата става ясно, че за Вас е най-свещено в този град, в Стара Загора, моля Ви разкажете онзи пасаж, когато Вие тук онзи дар от Бога, който сте получили, сте родили и се превръща във Вашия идеал?
- Да, точно зад мен, на 200 метра зад гърба ми се случи това знаменателно събитие. Денят беше на Св. Дух, Петдесетница. Рали е родена почти на тази улица, много близко дотук. Две Загори – една свещена за мама, Нова, а другата - за Рали. А се роди в ръцете на една жена, която е тук, сред редовете при нас. Имената в книгата са абсолютно автентични, но за събитията ще претендираме, че не са се случили, защото някой може да не иска да казваме.
- Време е да Ви попитаме и за нещо, с което сте свързана – с политиката...
- Свързана ли съм?!
- Свързана сте с политиката, изключена от политиците!... Моля Ви като политичен човек, кажете какви са възможностите идилията да повлияе по читателите, и то по законите, които се разкриват в нея, а именно законите на нежността?
- Преди малко в интервю ме питаха: „Като гледаме колко е нежна книгата, а и като толкова много Ви харесваме като политик, не може ли чрез нежността да се променят нещата?”. Аз я погледнах госпожата от „Старозагорски новини” и викам: „Но не е ли късно с нежност тази бруталност и арогантност вече да атакуваме? Няма да стане!”. В политиката правилните неща трябва да са в правилното време от правилните хора, нежността е нужна, за да станем политични, за да се превърнем в политични същества... Трябва да знаеш кого обичаш и да тръгнеш за него да се бориш политически. Аз имах щастието моите родители да боготворят това, което правя. То не беше хич хубаво и съм им сервирала толкова големи неволи, че и страдания, но любовта им към мен ги е правила мои политически фенове. Щото сигурно от мен са имали повече разум и са виждали, че това, което правя, нищо не излиза от него, но вървяха с мен!... Аз пък вървях по политическото кредо и каузата на работата.
- Вие споменахте за нещата, че е важно как изглеждат и разказвате за тях в книгата, която е и духовна, и естетична. Каква е Вашата теория на изгледизма?
- Ами, ще го въведем! Ние толкова много неща нямаме в България, романтизъм няма, идилии няма, Петко Ю. Тодоров беше писал, ама те са повече рустикални такива, в които казват има наивизъм, определен пантеизъм от природата, неща, които са изолирани, не може да се проследи дълго животът на човек в идилия, защото идилията се разрушава, но... аз смятам, че е възможно да се възпитава у хората изгледизъм. Тоест, как изглеждаш, е важно! Онзи ден чета, че Тръмп казал: „Не се обличай, както работата ти изисква, а като какъвто искаш да станеш”.
- Като за белотата на чаршафа!
- Имате предвид в книгата. Може да си бежанец и като те видят как бяло переш, да дойдат и да се запознават с теб, да си поискат синка. Тоест, има безкрайни начини хората да създават помежду си свят.
- Достойнство и чест, може би?
- Не изморихме ли слушателите, отец?
- Аз ги уверявам, че сме на финала! Достойство и чест, госпожо Инджова, може би са най-подходящите думи, определящи идилията, вероятно и всяка една идилия, но за тази, за която пишете, аз смея да твърдя, че това са думите. Имат ли достойнството и честта бъдеще, и то след всичко онова, което в началото на нашия разговор, говорейки за бежанците и отношението към тях, наблюдаваме?
- Достойнство и чест – редки явления, но то пък не е задължително всичките хора да ги изповядват. Нали така, идват големите катаклизми, идва Апокалипсис, всички предвиждат някакви големи ужасии, но винаги предвиждат – и вижте как това е съобразено с човешката природа – че някои ще се спасят! Всички – не, но някои – да, ще им се възроди честта и достойнството, които засега ако са погубени, ако са потъпкани, ако е направен опит да бъдат унищожени у хората... Ще стане за избрани, тъй ми се струва на мене!
- Госпожо Инджова, с Ваше разрешение, пожелавам на всички ви, а и на тези, които не присъстват в залата, на всички хора, които могат да се докоснат до тази книга, за да издигнат достойнството си и за да отдадат чест – нека прочетат тази книга. Защото поне мен тя, а пък и Вие, госпожо Инджова, преобърнахте моя живот, и то към добро и спасение и мога само да Ви кажа „Благодаря Ви!” и нека заедно да имаме на добър път!
- И аз Ви благодаря за това желание да ме видите и ето ме, това съм. Както казваше баща му, мама му каже да не прави нещо, че не е хубаво, а той й отвърне: „Аз не ща и да съм като хората!”. Аз исках да бъда като всички други, но не се получи. Съгражданите ми, желая хубав живот в Стара Загора, тука хубаво се живее, да е едно място, което е по-далеч от болестите на света, от покварата на двета, да е едно място, където по-рано ще дойде хубавият, нов живот. Бъдете здрави, Христос Воскресе!
- Воистина Воскресе!

 

Електронна библиотека

Община Стара Загора Българска библиотечно-информационна асоциация РС-ТМ Обществен дарителски фонд Стара Загора Посолство на САЩ в България Bemis Public Library, Colorado
© 2004 - 2017, Библиотека Родина - Стара Загора