Новини Писателите говорят

Елена Чамуркова представи романа "Обществена поръчка" в Стара Загора

Библиотека „Родина“ Стара Загора, Издателство „Фабер“ и Радио Стара Загора представиха Елена Чамуркова и романа й „Обществена поръчка“. Над 20 години Елена Чамуркова е политически репортер във Велико Търново. Преди година тя напуска професията, за да се занимава с докторантурата си по политически науки във Великотърновския университет и в същия ден написва първия абзац на първия си роман. „Обществена поръчка" е разтърсващ политически трилър, в който се преплитат художествена измислица и реално случили се събития. Вълнуваща история за корупция, власт, политика, журналистика и за мръсните тайни помежду им.

Щастливите времена на Мария Донева в Стара Загора

ХХХV Национален младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев", Община Стара Загора, Библиотека „Родина“, ИК "Жанет 45" и Радио Стара Загора представиха Мария Донева (лауреат на XXI НМКП "Веселин Ханчев" (1994) и стихосбирката "Щастливи времена" 24 години по-късно... "Тъжно ли ви е? И на мен. И радостно? Имате кого да обичате. Копнеете за прегръдка? Храната ви е вкусна, вали дъжд. Родителите ви до вас ли са? Помагате ли им? Липсват ли ви? Имате работа? Почивате си? Случайно срещнахте онзи, който ви разби сърцето преди сто години, и ето го, възхитителен както в спомена? Виждате, чувате, чувствате и се вълнувате? Морето е солено, небето е синьо, сърцето тупти? Нали това ви казвам, щастливите времена са тези, в които живеем. И те са за нас."

"Завинаги млада" - в памет на поетесата Венета Вълева

В рамките на XXXV НМКП „Веселин Ханчев“ бе представена стихосбирката „Завинаги млада” - в памет на Венета Вълева, лауреат на Първото издание на конкурса през 1984 година. Съставител на томчето е Георги Янев, а издателството, в което излиза е „Литературен форум“. Венета Вълева e родена на 29.04.1966 г. в Стара Загора. През 1984 завършва с отличие езиковата гимназия "Максим Горки" в Стара Загора. Като ученичка пише стихове, рисува и се занимава с фотография. Парашутистка, алпинистка, участва в турнири по спортна стрелба. През 1984 печели първа награда в поетическия конкурс "Веселин Ханчев" в Стара Загора. На 9 септември 1995 слага край на живота си. Има издадени две стихосбирки - "Странно" и "Във власт на думите". За стиховете на поетесата говориха редакторът и издател Марин Георгиев, литературният критик Владимир Янев, поетът Таньо Клисуров и съставителят Георги Янев. „Бих озаглавил тази стихосбирка „Странно“, не заради едноименното стихотворение, а защото има необясними и трудно доловими истини в поетическите търсения на младата Венета Вълева, но има и податки за личностното й мислене, довело я до оня фатален край. Да, има и странности в нейната поезия, които също трудно се анализират. Тя приживе сама събра и издаде една тъничка книжица и я озаглави „Странно“… Затова реших заглавието на тази закъсняла книга да е „Завинаги млада“… То не е красиво, не е даже поетично, но е точно за Венета – доброволно си отиде завинаги млада, а поезията й e жива и млада…“ Георги Янев

"Животът няма втора половина" и Христо Карастоянов в Стара Загора Ч.2

Библиотека Родина, Радио Стара Загора, Издателство Жанет 45, доц. Владимир Янев и Георги Янев представиха Христо Карастоянов и новата му книга. „Животът няма втора половина“ може да се мисли като „продължение“ на „Една и съща нощ“ („Дъбът на Пенчо”, награда „Хеликон” и Национална литературна награда „Елиас Канети”) като време, за което се разказва: фокусът тук е поставен върху годината след безследното изчезване на Гео Милев и гибелта на Георги Шейтанов (между май 1925-та и май 1926-та). Магията на този сюжет на Карастоянов се основава не на дълбоките познания и проучвания, а на деликатното, но мощно взаимно просмукване между документалното и фантасмагоричното. След такова взаимно просмукване документалното и фантасмагоричното ще останат завинаги в една и съща нощ, но никога (вече) няма да са същите. Борис Минков

"Животът няма втора половина" и Христо Карастоянов в Стара Загора Ч.1

Библиотека Родина, Радио Стара Загора, Издателство Жанет 45, доц. Владимир Янев и Георги Янев представиха Христо Карастоянов и новата му книга. „Животът няма втора половина“ може да се мисли като „продължение“ на „Една и съща нощ“ („Дъбът на Пенчо”, награда „Хеликон” и Национална литературна награда „Елиас Канети”) като време, за което се разказва: фокусът тук е поставен върху годината след безследното изчезване на Гео Милев и гибелта на Георги Шейтанов (между май 1925-та и май 1926-та). Магията на този сюжет на Карастоянов се основава не на дълбоките познания и проучвания, а на деликатното, но мощно взаимно просмукване между документалното и фантасмагоричното. След такова взаимно просмукване документалното и фантасмагоричното ще останат завинаги в една и съща нощ, но никога (вече) няма да са същите. Борис Минков

Представяне на "Капчици от Ескобедо" на Виолета Бончева - I част

Залата на Регионалния исторически музей се оказа тясна за представянето на новата книга на старозагорската поетеса Виолета Бончева „Капчици от Ескобедо” организирано от "Библиотека Родина". „Капчици от Ескобедо” е десетата поредна книга в творчеството на Виолета Бончева - поетеса, прозаичка и преводачка от испански език и нейна четвърта белетристична творба. Тя съдържа 33 разказа и новели. В не малка част от творбите влияние има тригодишното й пребиваване в Мексико, където тя работи и учи испански език, както и продължителните й престои в Германия, Италия, Гърция. С думи за книгата в представянето се включи и издателят й Пламен Анакиев от ИК "Огледало".

Любовната лирика на Борислав Костов в Стара Загора

Библиотека "Родина" и Къща музей "Гео Милев" представиха новата поетична книга на дългогодишния театрал, журналист и писател от Велико Търново Борислав Костов! „Пепел от пеперуди” – любовна лирика в слово и цвят, беше представена в моноспектакъл от автора и илюстратора на книгата Виолета Белчева.

Йохан Девлетян представи „Без плейбек" в Стара Загора

Библиотека „Родина“ представи Йохан Девлетян и новата му книга „Без плейбек. Близки срещи от пети вид" в Радио Стара Загора.

Йохан Девлетян e завършил българска филология. Тридесет и две години отдава на работа в сферата на културата, като последните седемнадесет от тях е директор на дирекция „Култура“ на Община Пловдив. От 2016 г. е работи в Народна библиотека „Иван Вазов“ Пловдив и отговаря за връзките с обществеността и културната дейност. Автор е на сборниците разкази „Мъж и половина“, „Експерименти любови, неопровержимости… Разни разкази“ и на романа „Кабарето под тепето“. „Без плейбек. Близки срещи от пети вид“ излезе през месец април с клеймото на ИК „Жанет 45“. „През годините на работата си в структурите на културата организирах редица концерти (повечето по моя идея), част от които в сферата на джаза и рока, музиката, към която проявявам пристрастие. Това ми даде възможност да се срещна и работя пряко с големи имена от световната и българската сцена – Милчо Левиев, ФСБ, Теодосий Спасов, Били Кобъм, Ранди Брекър, Жан-Люк Понти, Найджъл Кенеди, Йън Андерсън /”Jethro Tull”/, Рик Уейкман /”Yes”/, Кийт Емерсън /“ELP“/, Джон Лорд /“Deep Purple“/… В „Без плейбек“ разказвам двадесет и осем истински истории и „приключения“, които се случиха с тях и с нас по време на пребиваването им в Пловдив. Това не е книга, в която да се прочете всичката информация, леснодостъпна чрез интернет. Това е книга за вдъхновението, хората, които възприемаме като звезди и техните човешки измерения. И таланта на ГОЛЕМИТЕ.“ Йохан Девлетян

За детското четене с Вал Стоева и Нуша Роянова в Стара Загора

По темата за важността на детското четене в Стара Загора гостува Валентина Стоева, председател на съвета на фондация „Детски книги”. Лекцията бе част от проекта „Учим се и растем заедно” за деца от 0 до 12-годишна възраст, финансиран по Програма „Ти и Lidl за по-добър живот”, с партньорството на Фондация „Работилница за граждански инициативи“ и Български дарителски форум. Неговата основна цел е засилване интереса към книгите и стимулиране на ранното детско четене чрез забавни образователни програми и интерактивни игри, подпомагащи ранното детско развитие, интелектуалното израстване и функционалната грамотност на децата. Вал Стоева разказа как се насърчава четенето при децата от 0 до 6 години и запозна аудиторията с полезни техники за стимулиране на интереса към книжките. Гост на събитието беше и детската писателка Нуша Роянова.

Иванка Могилска с "Тая земя, оная земя" в Стара Загора

Библиотека "Родина", ИК "Жанет 45", Книжарница "Приятели" и Иванка Могилска представиха сборника „Тая земя, оная земя“. "Тая земя, оная земя" е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило.Разказите на Иванка Могилска са очарователни със своята крехкост и краткост. Тяхната формула е – обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което бавно отшумява в читателя.“

Мария Донева, редактор

Йорданка Белева представи "Кедер" в Стара Загора

Библиотека „Родина“, ИК "Жанет 45", Радио Стара Загора представиха сборника с разкази „Кедер“ от Йорданка Белева. "Рядко се раждат истории, които превръщат кръвта в криле. Разказите в сборника „Кедер“ на Йорданка Белева са такива. Те изтръгват човека от бездната на тъгата, пречистват мислите, лекуват раните. Думите на Йорданка Белева са светли и богати. Разказите ѝ превръщат скръбта в мъдрост, която измерва неизмеримото – стойността на човешкия живот, на дълбоката привързаност на кръвта, мислите, плътта, мечтите към някой близък човек, без когото животът е невъзможен. „Кедер“ е силна книга, която преобразява отчаянието в пътека към доброто."

ИК "Жанет 45", издател
Здравка Евтимова, редактор
Иво Рафаилов, художник

Веселина Седларска и "България за начинаещи" в Стара Загора - 2 част

XIII Маратон „Четяща Стара Загора“, библиотека „Родина", издателство „Сиела“ и Радио Стара Загора представиха „България за начинаещи : Джаз от сюжети и портрети“ от Веселина Седларска. Журналистката Веселина Седларска изгражда калейдоскоп от портрети и истории, всяка от които илюстрира многоликия и понякога неподдаващ се на обяснения свят на българина. Написана с човеколюбие и с тънко чувства за хумор, книгата „България за начинаещи” отвежда читателя по криволичещите пътеки на българското минало и настояще, за да го запознае с множество странни, забавни, понякога тъжни, но винаги истински сюжети. Веселина Седларска е събрала истории и герои, с които се е сблъсквала в кариерата си на журналист. Тя разказва за селца, останали непроменени с десетилетия, навлиза в спецификите на журналистиката в късния социализъм, припомня зората на демокрацията и ексцентричните деца на прехода, пише за мечтите на българите през Възраждането и за мечтите на българите сега, за случилото се като по магия българско Съединение и за оцелялата през вековете магия на кукерите. Заглавието на всяка история в книгата е последната дума от предишната, като по тази начин всички сюжети се сливат в красива и чудата плетеница.

Веселина Седларска и "България за начинаещи" в Стара Загора - 1 част

XIII Маратон „Четяща Стара Загора“, Библиотека „Родина", Издателство „Сиела“ и Радио Стара Загора представиха „България за начинаещи : Джаз от сюжети и портрети“ от Веселина Седларска. Журналистката Веселина Седларска изгражда калейдоскоп от портрети и истории, всяка от които илюстрира многоликия и понякога неподдаващ се на обяснения свят на българина. Написана с човеколюбие и с тънко чувства за хумор, книгата „България за начинаещи” отвежда читателя по криволичещите пътеки на българското минало и настояще, за да го запознае с множество странни, забавни, понякога тъжни, но винаги истински сюжети. Веселина Седларска е събрала истории и герои, с които се е сблъсквала в кариерата си на журналист. Тя разказва за селца, останали непроменени с десетилетия, навлиза в спецификите на журналистиката в късния социализъм, припомня зората на демокрацията и ексцентричните деца на прехода, пише за мечтите на българите през Възраждането и за мечтите на българите сега, за случилото се като по магия българско Съединение и за оцелялата през вековете магия на кукерите. Заглавието на всяка история в книгата е последната дума от предишната, като по тази начин всички сюжети се сливат в красива и чудата плетеница.

Национална премиера на сборника "Гласовете на българския диаболизъм"

Библиотека "Родина", Къщата на Архитекта и Издателство "Парадигма" представиха сборника "Гласовете на българския диаболизъм". В рамките на XIII маратон "Четяща Стара Загора" своите изследвания представиха Яница Радева, Десислава Узунова, Владимир Полеганов и Яна Ленова-Димитрова. Сборникът включва текстове, четени на едноименната конференция, проведена на 2 и 3 декември 2016 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Става дума за интересен научен проект, иницииран от група млади изследователи, който е първият опит за целенасочено и систематично изследване на явлението „български диаболизъм“. Както знаем, става дума за краткотрайно, но много динамично и продуктивно течение в литературата на 20-те години на XX в., фиксирано най-вече в ранните работи на Владимир Полянов, Светослав Минков и Георги Райчев. Вниманието на авторите обаче не се ограничава до автентичните представители на диаболизма, а разглежда диаболизма като специфичен тип културно реагиране, поставящо въпроси относно границите на реалността в художествения текст и съответно имащо своите проекции дори в съвременната литература. В настоящото издание са включени текстове както на утвърдени литературоведи (проф. Валери Стефанов, проф. Миглена Николчина, проф. Николай Аретов. доц. Огнян Ковачев), така и работи на докторанти, завършващи своите дисертационни трудове. Текстовете отварят различни проблемни полета – критическа онтология (В. Стефанов), интелектуална история (М. Николчина). Особено ценна е статията на Огнян Ковачев „Изграждане на неяснота, неопределеност и несигурност в диаболистичната проза на Владимир Полянов и Георги Райчев“, в която текстовете на тези български автори са разположени в релевантния контекст на световната литература и естетическите теории за възвишеното. Оригинална проблематизация на понятието „диаболизъм“ намираме в интересната по форма (диалог) статия на Дарин Тенев „Моделиране на мрака“. По-голямата част от статиите в сборника се спират на отделни произведения, свързани с диаболизма. На много задълбочен прочит, на практика за пръв път в българското литературознание, е подложено творчеството на Владимир Полянов – с безспорно приносен характер са статиите на Николай Аретов за драмата „Ероика“, на Венцислав Шолце за романа „Вик“, на Яница Радева за повестта „Детето“ и на Христина Теодосиева за разказа „Ерих Райтерер“. В замисъла на сборника, а и на предшестващата го конференция, е залегнала интуицията, че диаболизмът не е просто някакъв отрязък архивирана, мъртва литературна история. Диаболизмът живее като интелектуално предизвикателство, като повод за преосмисляне на литературното минало и настояще. Значимостта на диаболизма като теоретично и литера

„Адвокатът на лудите“ Владо Любенов част от "Четяща Стара Загора"

XIII Маратон „Четяща Стара Загора“, библиотека „Родина“, издателство „Жанет 45“ и Регионален исторически музей представиха "Адвокатът на лудите" в Стара Загора. Авторът за романа: "Докато пишех романа, непрекъснато се учудвах от тайната на творчеството. Реални факти, взети от живота, се превръщаха в измислица пред очите ми. Те губеха своите ясно очертани истини и лъжи, разменяха местата си или се преобразяваха в нещо никога не съществувало в действителния живот. Но имаше нещо още по-странно – всички факти, предугадени или измислени от мен и написани на белия лист, само след няколко месеца се случваха в действителност на моите прототипи. В един момент спирах да пиша, изчаквах, за да проверя дали написаното наистина ще се сбъдне, и после продължавах да измислям, като не преставах да превръщам и реалното в измислица. (Затова всички прилики с действителни лица и събития са случайни.) Накрая всичко така се обърка, изтече между пръстите ми и се случи, че вече не знам – ами аз съществувам ли и в кой свят? В реалния или в измисления? Може би и аз съм един Пинокио, създаден от някого, който често се поглежда в огледалото, за да види с колко носът му е пораснал след всяка написана глава от тази история."

Димитър Никленов представи "Любов с вкус на лимон"

XIII Маратон на четенето "Четяща Стара Загора", Библиотека "Родина", Радио Стара Загора и клуб "Млад писател" при НЧ "Родина-1860" представиха новия роман на Димитър Никленов "Любов с вкус на лимон". Романът за тийнейджъри „Любов с вкус на лимон" е една съвременна история за Ромео и Жулиета, чиито прототипи са от Стара Загора. Действието се развива в първите години на новото хилядолетие. Любовта между 17-годишната Елена и 20-годишния Виктор насочва вниманието на читателите към взаимоотношенията между деца и родители, както и към пороците на новосформираното „елитно" общество у нас, в което царуват безкрайна алчност и брутални амбиции. Димитър Никленов е автор на десетки книги за деца, сценарии за телевизионни филми, излъчени по БНТ, радиопиеси и драматизирани приказки за БНР и Радио Стара Загора. Негови пиеси за деца са поставяни в куклените театри на Стара Загора, Сливен, Ямбол, Хасково, Кърджали, Пазарджик, Търговище и в Мексико. Приказки и пиеси са превеждани на персийски, английски, испански, руски и в Македония.

 

Леа Коен представи романа "Рафаел" в Стара Загора - 2 част

 Леа Коен, издателство „Ентусиаст“ и библиотека „Родина“ представиха романа „Рафаел“ на откриването на XIII маратон "Четяща Стара Загора". Рафаел Арие (действителна личност от първата половина на XX век) не се интересува от политика, негова грижа е женската красота. По прищявка на съдбата е осъден след шумен процес. В ранните часове на 16 април 1943 г. в килия на Софийския затвор той очаква отговор от Двореца на молбата си за помилване. В продължение на 6 часа, между полунощ и 6 часа сутринта, Рафаел се опитва да сглоби всички части от един огромен пъзел, който е довел до неговия процес. Прозрението идва заедно с вестта от Двореца в 6 часа сутринта... Повече от 70 години по-късно, в далечния Далас, Диди Арие-Бейкър, последната останала от клана Арие свидетелка на събитията от 1943-та, празнува своя 94-ти рожден ден. На този ден тя има странно посещение. Мистър Дейвид Гутман от застрахователната компания „Good Life“, задава въпроси, които отвеждат Диди Арие-Бейкър в далечното минало и в историята на нейното семейство. Този разказ, който започва като тест за паметта на възрастната жена, се превръща в изповед за Рафаел. Действието на романа се развива на фона на три травматични епизода от новата българска история: атентатът в катедралата „Света Неделя“ от 1925 г., бандитизмът и отвличанията от началото на 30-те години и процесите срещу „еврейските спекуланти“ от 1942–1943-та, които правителството провежда по поръка на Берлин. В романа е вплетена и действителна криминална интрига, която писателката Леа Коен е издирила в архивите. По спомените на Диди Бейкър е възстановена семейната среда на фамилия Арие – най-видните представители на българската парфюмерийна промишленост до 1943 г.

Леа Коен представи романа "Рафаел" в Стара Загора - 1 част

Леа Коен, издателство „Ентусиаст“ и библиотека „Родина“ представиха романа „Рафаел“ на откриването на XIII маратон "Четяща Стара Загора". Рафаел Арие (действителна личност от първата половина на XX век) не се интересува от политика, негова грижа е женската красота. По прищявка на съдбата е осъден след шумен процес. В ранните часове на 16 април 1943 г. в килия на Софийския затвор той очаква отговор от Двореца на молбата си за помилване. В продължение на 6 часа, между полунощ и 6 часа сутринта, Рафаел се опитва да сглоби всички части от един огромен пъзел, който е довел до неговия процес. Прозрението идва заедно с вестта от Двореца в 6 часа сутринта... Повече от 70 години по-късно, в далечния Далас, Диди Арие-Бейкър, последната останала от клана Арие свидетелка на събитията от 1943-та, празнува своя 94-ти рожден ден. На този ден тя има странно посещение. Мистър Дейвид Гутман от застрахователната компания „Good Life“, задава въпроси, които отвеждат Диди Арие-Бейкър в далечното минало и в историята на нейното семейство. Този разказ, който започва като тест за паметта на възрастната жена, се превръща в изповед за Рафаел. Действието на романа се развива на фона на три травматични епизода от новата българска история: атентатът в катедралата „Света Неделя“ от 1925 г., бандитизмът и отвличанията от началото на 30-те години и процесите срещу „еврейските спекуланти“ от 1942–1943-та, които правителството провежда по поръка на Берлин. В романа е вплетена и действителна криминална интрига, която писателката Леа Коен е издирила в архивите. По спомените на Диди Бейкър е възстановена семейната среда на фамилия Арие – най-видните представители на българската парфюмерийна промишленост до 1943 г.

"Пътят към Тива" на Яница Радева в Стара Загора

Новият роман на писателката Яница Радева „Пътят към Тива” бе представен по инициатива на Библиотека „Родина” в Стара Загора. Това е третото белетристично произведение на младото момиче, след „Бонбониерата” и „Сезонът на Йоана”, а следващата й книга вероятно ще е стихосбирка, за която засега вдъхновението й е продиктувало 33 творби в мерена реч. Разходката ни из Античния свят с „Пътят към Тива” бе благодарение на издателство „Парадигма”, а романът на Яница предлага нов прочит на мита за Едип. Изключително удачно подбрано бе мястото за представянето му – Античната улица на Регионалния исторически музей. Интересните си гледни точки за романа развиха Десислава Узунова и Давид Наков.

 

Романът за Левски "Първия след Бога" с представяне в Стара Загора

Библиотека „Родина“ и Издателство „Факел“ в партньорство с Радио Стара Загора представиха романа на Неда Антонова "ЛЮБОВТА И СМЪРТТА НА ПЪРВИЯ СЛЕД БОГА". „Любовта и смъртта на Първия след Бога“ е роман за Васил Левски, за обречената му любов към една жена. Това е задълбочено проучване на неизвестните страни от съдебния процес срещу него. Това е разказ за българския Апостол, изправил се съвършено сам срещу интересите на две империи – османската поробителка и бъдещата руска освободителка. Вече 145 години историците не ни дават отговор на следните питания, които и до днес висят със страшна сила над България. Защо Дякона е осъден на смърт за убийство по показанията на един-единствен свидетел, без да са потърсени други? Защо още в начало на процеса великият везир е поискал Левски да бъде непременно обесен? Защо граф Игнатиев е толкова доволен от присъдата, че бърза да докладва на Петербург за „щастливия изход от Софийската афера“? Васил Левски не е убиец! Това не само твърди, но и доказва писателката Неда Антонова. Нейните открития са логически и исторически защитени. И са много майсторски въплътени в духа на тази много свята и много чиста книга." Румен Леонидов.

"Господарят на гледката" Виолета Христова в Стара Загора

Най-постоянното нещо в нашия живот е промяната
Основната задача на всичките ни деяния е да ваем вътрешния си човек

Библиотека “Родина“ и Литературен кръг "Смисъл" в партньорство с Радио Стара Загора и Къща музей „Гео Милев“ представиха новата книга на Виолета Христова "Господарят на гледката". Умозрения и фрагменти. С думи за нея участваха Жанета Станкова и Румен Денев. Томчето със словесни миниатюри е издание на Литературен кръг "Смисъл". Редактор на книгата е Грета Дерменджиева, а художественото оформление е дело на Ина Христова.

Виолета Христова: Добър вечер! Идвайки насам, в София си мислех как ще се изправя пред вас и ще ви благодаря, че в този студен януарски ден сте тук! И дойдох, и си казах: „Много ви благодаря, че направихте такъв слънчев ден, какъвто аз в София скоро не съм виждала, благодаря ви, че направихте тази Луна, която утре за моя рожден ден ще изгрее специална - не зная добро ли носи, но вещае нещо различно, което е вълнуващо, при всички положения!”. Благодаря на Библиотека „Родина” и на Къща музей „Гео Милев” за тази покана! Благодаря им и за снощната вечер, която беше прекрасна с присъствието на Жени Костадинова.
Поводът за тази вечер е последната ми книга „Господарят на гледката”. Преди да прочета няколко текста от тази книга, искам да кажа няколко неща за нея, които мисля, че са ми важни. Това ми е различна книга, изкушавам се да го кажа като всеки автор - разбира се, колко е различна читателят определя! Различна ми е в жанрово отношение и понеже съм един, така да се каже, жанров невежа нарекох тези текстове „умозрения и фрагменти”. Трябваше по някакъв начин да ги определя за себе си, най-вече, макар че какво значи умозрения и фрагменти? Би могло да значи всичко, би могло да значи и нищо! Умозрения, защото в някакъв план тези тексчета, есенца, откъси, миниатюри са плод на зрението на ума ми - сега, не казвам, че е узрял, ама зрее и в крайна сметка човек се надява един ден да достигне някаква степен на зрелост! А са фрагменти, защото ги усещам откъснати от някаква вътрешна моя същност. Ако човек има някаква скала, монумент вътрешен, това са парчета, които ежедневието откъсва и те са фрагменти по своята същност.
Книгата издаде Литературен кръг „Смисъл”, чувствам се длъжна да разкажа малко повече за този литературен кръг не само, защото съм негов председател и трябва да си го похваля, а защото наистина нещата, които правим, според мен са добри! Литературен кръг „Смисъл” беше създаден в началото на 2014 г. и по-сериозните неща направихме през 2017 г. - издадохме 5 книги. Това е издателска платформа на талантливи, според мен, писатели, които са обединени от общото си разбиране за добра литература. Радвам се, че сред имената, които влизат в Литературен кръг „Смисъл”, са Аксиния Михайлова - носител на Голямата награда за поезия „Аполинер”, Румен Денев, талантливи автори като Камелия Кондова, Валентина Радинска, Георги Николов, Йото Пацов, Гълъб Ковачев... Пропускам някои от имената, може би. Радвам се, че моята книга излезе в края на миналата година и е едно от изданията на Литературен кръг „Смисъл”. Художник на книгата е моята дъщеря Ина Христова, която е илюстратор в Барселона. Аз всеки път съм благодарила много на дъщеря ми за художествените упражнения, които прави върху моите книги, но сега се чувствам длъжна да кажа, че й благодаря повече от друг път, защото тя беше много прецизна в отношението си към текстовете ми и през цялото време ме критикуваше, изчиствайки доста сериозна част от баласта в книгата. Сега ще прочета няколко текста от книгата на тихия музикален фон.
Понеже аз съм чела винаги стихове, а тези неща жанрово ме смущават леко за четене, си казвам, че в най-добрия или в най-лошия случай те се възприемат като доста прилични есенца и това не е лош прочит. Но от сегашните ми наблюдения ми се струва, че срещата с подобен тип текстове е някаква секунда на лично отваряне, в която усещаш как точно този текст, не другият, не съседният, не текстът през три страници, е твоята секунда, твоята среща, твоят мост и мисля, че точно това е прочитът и срещата между хората. Сега искам да поканя един човек от Стара Загора, когото много обичам и когото помолих да каже няколко думи за моята книга - Жанета Станкова.
Жанета Станкова: Здравейте! На Виолета ще кажа „Честит празник!” след няколко часа, но бих искала да кажа „Честит празник!” и на всички вас, защото за мен срещите и доближаването до Виолета Христова са винаги празник. Истинско щастие е за нас, че преди своя най-личен празник тя дойде в Стара Загора. И още едно симпатично съвпадение, но тя, Виолета, ги умее тези симпатични съвпадения, е, че ние с нея се познаваме тъкмо и заради любезното съдействие на Радио Стара Загора. Преди много години аз бях журналист тук и по време на едни Яворови дни в Чирпан се срещнахме и „залепнахме”.
Искам да ви кажа, че за тази книга знам от лятото, когато тя ми сподели, че иска да издаде една по-различна книга - не точно поетична, не точно с разкази, а малко афоризми, кратки форми... Мисля, че е нужна тази книга, Жани, каза ми тя, искам да я пусна, защото е жива. И аз си мълчах и чаках тази друга книга като видение или нещо много специално в живота, така аз го усещах. Вие знаете - Виолета има осем стихосбирки, тя има и една друга книга, една книга, която когато аз получих и хванах в ръцете си имах усещането, че държа Библия! И дори ще повторя, ако това ви звучи странно или може би неясно - но за мен тази книга е Библия. И дори преди малко, когато някои хора си купуваха книги, една от дамите, също поетеса, Златина Вълева също каза: „А, това е като Евангелие, Евангелие от Виолета!”.
Искам да кажа още, че това е книга-пътеводител, книга-смисъл, книга-утеха, книга-радост, книга-смирение и книга-предел. След нея може да живееш така, както си го правил преди, но по-скоро ще си по-внимателен, по-замислен, по-добър и може би по-творящ. Но... зависи! Дали книгата е на пътя ти и можеш да я разбереш. Така е с Библията, обикновено не става от първия път, а тогава - когато. Това е книга, която можеш да носиш в джоба си, аз не съм сигурна дали и форматът на книгата съзнателно е направен така, но Виолета е изключително интуитивна и смятам, че наистина това е точният формат за тази книга! Това е книга, която можеш да отгръщаш и да прочиташ по една или по няколко страници и това да бъде твоят вътрешен душ, пречистващ или озаряващ, или направляващ. Аз искам да кажа, че това е друга книга, но не я пипайте ако не обичате нюансите; не я пипайте, ако сте свикнали само със своите обувки и не сте нахлузвали никога през живота си други, не ваши, ако не познавате друг път, освен познатия, ако не сте се смалявали, ако, както казва Виолета, възприемате думите само като бойно изкуство, ако не умеете да забравяте. Това е друга книга! Изведнъж тази книга ми заприлича на захарен памук за дете и ми се прииска много деца да я опитат, защото е разбираема, вкусна, отваряща много прозорци и искам да кажа - това е майсторска работа, хора! Много майсторска работа - от онези, които могат да бъдат разбрани от най-елитарните умове. И ми идва в момента името на един човек, който винаги впечатлява със своя изказ - политика и лекаря д-р Николай Михайлов. И понеже тук има много млади хора - тази книга може да бъде разбрана и оценена и от техните идоли като Криско, например.
Тази книга е книга на гледките, много на брой, от различни очи, защото Виолета умее да гледа на света през много очи и винаги го прави с любов, затова тя е „Господарят на гледката”. Гледката не към природата, защото към нея всички имаме очи, а гледката към смирението и към смисъла. За тях очи имат много малко... И аз ще си позволя да прочета едно от нейните съвременно библейски прозрения, бих ги нарекла.
И не знам за вас, мили хора, но аз много искам да я науча тази майсторска работа и знам, че страничките на тази книга ще ми помогнат. И тази книга ще стои в чантата ми, разбира се, много дълго. И аз смятам, че дори след тази книга Виолета може малко да помълчи, за да можем в тишината й да я проумеем съвсем, да се въздигнем или да се потопим в себе си, да променим цвета на аурата си, да я обагрим във виолетово - цвета на интуицията и на истинския ни „Аз” или на бледолилаво, който е цвят за връзка с Космоса. Затова искам да кажа: Благодаря ти, не Вили, защото в това име няма цвят, а казвам Виолета, защото това е името с цвят и вибрация на духовност и чистота и от сърце желая успех в земно-небесните улици на теб, на книгата ти и на твоите, силно вярвам в това, озарени читатели!
Виолета Христова: Тази книга е етажно четиво, тоест текстовете в нея са от различни етажи. Какво имам предвид? За мен човешкият живот е една мегаетажна сграда, свръхбезброй етажна пирамида и нашето ежедневие преминава в безкрайни тичания нагоре-надолу по етажите. И всеки ден отваряме един прозорец, поглеждаме и казваме: Я-а-а, истината! Гледайки навън. Ако сме в мазето, истината изглежда обувките на преминаващите мъже и жени, някоя притичваща котка. Ако се качим на третия етаж, може и да видим евентуално два-три спрени автомобила, съседката, която се кара с мъжа си, отсрещните апартаменти. Ако се качим на петия етаж, може да видим и цялата улица; ако се качим на десетия, може да видим и квартала; ако се качим на петнадесетия, на двадесетия може да видим града, на сто и петия - полето отвъд и планината. И винаги ще наричаме това, което виждаме, истината, но то не е нищо друго освен гледката, до която сме стигнали в тази единствена секунда. И всеки ден, тичайки нагоре-надолу, ние имаме различна гледка. Един гняв, едно недоволство, едно разочарование може да ни свали тутакси в мазето, а една хубава книга, една музика, един приятелски разговор може да ни повдигне. Ние имаме безброй начини, по които се качваме и слизаме по вътрешните си етажи. И всеки един от тези текстове е написан от моите различни етажи. Това е човешкото ежедневие, човешката работа по тичането и себе си, това са моите вътрешни гледки. Моето притеснение да ги издам в книга идваше от това, че някой може да си помисли, че това е истината, че аз казвам: Ето, вижте как стои истината. Но когато осъзнах, че ние всеки ден, пишейки книги, говорейки си показваме един на друг така или иначе само гледките си и не можем да си показваме други неща. Това са нашите прозорци един към друг и си казах, че не бива да се страхувам, защото ако някой погледне към моите гледки и ги припознае, значи случайно, в този момент, ние сме на един и същи етаж. В крайна сметка, всичко е прочит и добра среща помежду ни.
Другата тема, която ме притесняваше и заради която сложих един начален текст, който нарекох „Сандалите на Марк Аврелий” - шеговита закачка с неговите кратки форми, насочени отново към себе си, защото те са същото тичане из неговите етажи, същият страх от това да не даваш готова рецепта на някого, да не му тикаш в ръцете нещо, което не е негово, а просто да му отвориш прозореца към себе си и да му кажеш: Аз виждам това, за мен светът е това!... Много се разприказвах, просто ще прочета още няколко текста!
Румен Денев: Искам да поздравя Вили за излизането на тази чудесна книга, която е красива даже и на външен вид! Понеже познавам някои от тези неща от по-рано, от снощи съм започнал да чета завършената книга и съм стигнал донякъде, но не цялата съм я прочел. И казвам първото нещо, което ми хрумна и ще го задам като въпрос. Асоциацията беше такава: Марк Аврелий, император философ, а книгата явно цели да намерим начини да живеем в един свят, в който ситуацията може да бъде променена само, ако се променим ние, което е стоическата философия. И оттам по асоциация стигнах до един спомен за философа Димитър Михалчев, който през 30-те години получил едно писмо от свой почитател. В писмото имало такъв въпрос: Господин професоре, как бихте отговорили на следното ми запитване: ако една диня е узряла, но не е още отрязана, тя червена ли е? Ако я отрежем, ще видим, че е червена, но преди да сме я отрязали, червена ли ще е? Та тази вечер задавам този въпрос на Господарката на гледката!
Виолета Христова: Докато не я отрежеш, е всякаква, макар че много сложни въпроси задаваш, Румен Денев! Ще мисля утре до София дали съм права, или не съм, но да речем, че докато не я отрежеш е всякаква. Благодаря за твоето присъствие тази вечер! Искам да кажа, че Литературен кръг „Смисъл” ще издаде съвсем скоро книга с есета на Румен Денев, които са прекрасни, умни, дълбоки и страшно интересни. Надявам се тази книга да стигне до повече хора и, Румене, голяма изненада за мен е книгата, която си направил.
Румен Денев: И редактор на книгата е Виолета Христова!
Виолета Христова: Аз не мога да бъда редактор на такова четиво, защото не е по силите ми, не се чувствам... но да, редактор съм.
Аз много се радвам, че виждам толкова любими лица на приятели, на поети, на мои учители в поезията. За мен е удоволствие тази толкова пълна зала! Днес Роси Ранчева ми зададе въпроса кое е онова, което е най-твърдо, най-устойчиво и най-постоянно нещо за мен? И даже изброи: децата, семейството, мъжа... Да ми е жив и здрав, днес имаме 10 години от сватбата си! Изброи доста неща: и писането, и творческите изяви... И аз, мислейки си, казах: най-постоянното нещо в нашия живот е промяната, движението! Ние сме тук, плувайки в една река - живота и нашата задача е да се научим да плуваме, а ние през цялото време се ловим за разни неща, които са пънове, корени, опитваме се да докопаме брега и наричаме това вечност, устойчивост и мислим, че ще трае безкрайно. А безкрайно е само движението, животът, реката, която тече и безкрайна е промяната, в която ние се движим. Ние се идентифицираме с безброй неща, които са и важни, разбира се. Ако не се пуснеш от корена, за който се държиш, от дома си, няма да направиш следващата крачка. Тръгвайки от най-ранното си детство, ние прекрачваме граници. Първата граница е да се пуснеш от ръката на майка си, да се научиш да говориш езика на околните, да пресечеш улицата, да отидеш на училище, да напуснеш града си, да влезеш в друг кръг, в друго пространство, да се срещнеш с други хора. Преодолявайки всички тези граници, ние се учим да бъдем все повече себе си, все по-свободни и все по-отворени и различни. И всеки миг, в който се вкопчим в нещо и наречем това края на света и най-постоянното нещо, ние застиваме в една блатна позиция, която не ни позволява да пораснем и да се променим.
Когато изрека нещо, каквото и да било, аз винаги съм се опитвала да се пазя от категоричността. За мен категоричното твърдение е нещо, което ме втвърдява. Винаги се опитвам да си кажа: Добре, аз твърдя това категорично, но има и друга гледна точка и да доловя всички нюанси по кордата. Защото в единия край на кордата е бялото, в другия край на кордата е черното, а по средата са всичките безброй нюанси. И в момента, в който избера едното, означава, че избирам и другото, защото бялото не може да съществува без черното и черното без бялото и само в общата им хармония, в общата им съугледност можеш да доловиш променливостта на живота и това, че той ще премине и през това състояние и ще отиде на следващото.
Тази книга е жива, защото когато потвърдя нещо, сякаш животът или някаква висша сила ме изправя на изпит. Сякаш казва: Добре, ти твърдиш това, а хайде сега ти поставям тази ситуация да видим дали наистина твърдиш това. И аз съм принудена да видя обратната гледна точка, а понякога да я избера - на това, което съм твърдила с относителна убеденост. Тоест, всички гледни точки присъстват през цялото време, но от етажа, на който сме в тази секунда, в този час, зависи днешният ни избор. Вие знаете по себе си - когато сте щастливи, когато нещата покрай вас вървят, вие сте убедени, че светът е широк, позитивен, че той е направен за вас, че сякаш постила пред вас едни червени килимчета и вие шествате по него. Когато животът ви поднесе само лимони, не всички си правят лимонада! Изведнъж виждате, че светът е тесен и враждебен, че наоколо са само врагове... Но хората са и приятели, и врагове - зависи от мига, в който насочиш към тях поглед. Тоест - ти си Господарят на гледката, ти определяш всеки един момент.
Христо Христов: Не знам защо си ги нарекла фрагменти, това си е поезия! И тъй като аз нямах привилегията на Румен да те изчета предварително, сега се наложи да си извадя очилата и да ровя и си избрах едно, на което толкова намясто си му сложила точката, че с булдозер не можеш да я дръпнеш, завършено отвсякъде, в чийто текст просто няма какво да добавиш!
Виолета Христова: Много хора смятат, че това е поезия, особено дъщеря ми, която правеше странирането на текстовете и ги наричаше стихотворения, но те не са. Не са поезия, защото от мен излизат от друго място. Обаче те имат поетични очи, защото очите ми са такива, аз просто така гледам на живота и поради тази причина звучат като поезия. Но аз, готварска рецепта да седна да напиша, също така ще звучи!
Малко деликатно е да видиш изведнъж, че подобни форми са писали едни големи, древни философи, макар че изобщо не си правя такова сравнение, но така изглеждат визуално на страничката - кратки и някакси умнеят, както бих казала. И малко е притесняващо да... Още повече, че видът на книжката създава асоциации. Не съм целяла да бъде библейска формата, исках много да бъде лилавичка или виолетова, но нямаха такава хартия и поради това дизайнът се получи малко по-библейски. Благодарна съм много на дъщеря ми, която наистина се постара.
Тези текстове са писани от 2009-а до 2017-а година. „Подстрекателите”, които ме подбутваха през тези години да ги събера, са Ирен Иванчева, после се появи Румен Леонидов, Аксиния Михайлова пък през цялото време за това говореше и едно-две момичета в интернет, които години наред ги събират и всеки момент мога да посегна към техните сбирки. Казах си, че може би наистина е добра идея да видя тези текстове като цялост. Аз самата усещам, че те помежду си „се бият” на места и си противоречат и това ми беше проблем, когато ги разглеждах. Но те си противоречат не в основното, някои от тях се припокриват в голяма степен, но се различават в нюансите дотолкова, доколкото са еднакви, както е еднакъв човек в различни участъци от пътя си и се различават, както се различава човек от себе си в различни участъци на пътя си. С някои, като ги прочета, не съм съгласна, но това е от етажа, на който съм в момента и не е лошо. Аз не съм човек, който се притеснява от противоречието със себе си, това дори ми е основна постановка и ми харесва. Това ме свързва с друга моя теория и философия, че човек през цялото време основната му цел е да вае вътрешния си човек. Това е основната му задача на всичките му деяния. И ваеки вътрешния си човек - представете си го като дърводелска, дърворезбарска работа, при която извайваш една статуя вътре в себе си, падат едни стружки, отломъци, парчета. Те могат да бъдат стихотворения, могат да бъдат ей такива умозрения и фрагменти, могат да бъдат картини, прекрасни неща, които някой друг получава от това вътрешно ваене. Но тяхната стойност като стихове или като страничен продукт е истинска само, ако ти ваеш добре вътрешния си човек. Ако правенето на стихотворения е самоцел, тоест ти съществуваш, за да пишеш стихове, за мен това е недостатъчна вътрешна работа. Но когато ваеш вътрешния си човек, дори да не пишеш стихове, това се усеща, защото ти ставаш плътен като личност, като излъчване, като всичко!
Най-важното - можеш да не пишеш десет години, но ако ваеш вътрешния си човек в правилната посока, така или иначе правиш това, което трябва! Ето в тази книга са стружките, дялкането на вътрешния човек - понякога по-силен, понякога по-слаб. Разбира се, имала съм периоди на безкрайно стоене в мазето, няма да ви разказвам за тях, но те са част от човешкия път и човек не може да си затвори очите за това, че се случват и тези периоди.
Благодаря ви, вие бяхте най-хубавият подарък, който съм получавала за рождения си ден!

Захари Карабашлиев срещна старозагорци с романа "Хавра"

Репортажите на Макгахан са без прецедент в историята на журналистиката и дипломацията
Днес ефектът от съобщаването на истината вече не може да бъде същият

Захари Карабашлиев и романът "Хавра" сложи достоен финал на литературните "Срещи с автограф" за 2017 г. на Библиотека "Родина" Стара Загора.

Първата среща от културните сцени на Библиотека "Родина" през 2017 г. бе с Христо Карастоянов и неговата творба „Послепис”, а последната - на 21 декември със Захари Карабашлиев и „Хавра” в Изложбена зала „Байер”. 

Захари Карабашлиев пише проза и драматургия, автор е на романа „18% сиво“ – бестселър с 25 преиздания в България и преводи в Съединените щати, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др. – класиран сред стоте най-любими книги на българските читатели в кампанията на BBC „Голямото четене“. Карабашлиев е носител на наградите „Роман на годината“ (Фондация „ВИК“), „Хеликон“, „Аскеер“ и др. Негови разкази и пиеси са публикувани в книгите „Кратка история на самолета“, „Симетрия“, „Откат“ и други сборници и списания, превеждани са на много езици. Включен е в престижната американска антология „Най-добрата европейска проза 2018“.


Благодарим, че бяхте с нас!

Красимира Лекова: От името на Библиотека „Родина” искам да благодаря на публиката, че сте тук тази вечер и че цяла година бяхте с нас! Ние можем да се похвалим, че имахме разкошна година, с малки коледни чудеса всеки ден, не само в края й. Можем спокойно да потвърдим, че 2017 г. беше чудесна и за литературата година и че ние се постарахме да ви доведем най-важните, най-ценните книги и авторите им тук, в Стара Загора. Днес, когато направихме обобщението, установих, че годината е започнала с представянето на романа на Христо Карастоянов „Послепис” и завършва с Карабашлиев и „Хавра”, така че това може би също е символ, обобщаващ цялата година.
И сега, ще ми позволите няколко думи за романа. След години в Америка и поредица от провали, Никола се прибира в родния си град за погребението на баща си, загинал при нещастен случай. Краткият престой обаче се превръща в начало на рисковано разследване, което го въвлича в тъмна мрежа от интереси, престъпни конфликти и разкрития. Той се изправя пред ултимативни решения, които не би искал да взема.
Повече от век по-рано, младата руска аристократка Вера Елегина копнее за независимост - от своята тиранична сестра, от закостенелите порядки и от монотонността на средата си, докато светът навън кипи от промени. Случаят я запознава с харизматичен американски военен журналист и двамата поемат по опасен път, който ще ги свърже завинаги със съдбата на българския народ.
Всяка история пренарежда света завинаги - ето как, според мен. След тази история на Захари Карабашлиев личността на Макгахан вече не е само име на паметна плоча в Панагюрище, паметник в Елена, улица в София и едва двама от традиционната анкета с десет случайни граждани за запълване на място в ежедневник с по-точен отговор като този, че Джанюариъс Алойшиъс Макгахан е бил американски журналист, специален военен кореспондент на лондонския вестник „Дейли Нюз“ след Априлското въстание (1876 г.) и по време на Руско-турската война (1877-1878 г.); ярък застъпник на българската национална кауза и човекът, успял да промени световното мнение по източния въпрос, изразявано най-ярко тогава от премиера на Великобритания Дизраели.
Освен че съживява една невероятна историческа личност с огромно значение за България, аз намирам, че това е и роман изобщо за историята - която пренарежда света, но която не четем и заради това тя се повтаря като фарс, като черна комедия и от време на време като трилър.
Двете паралелни истории изключително и отчайващо добре ни разказват за това какви сме днес на фона на нашето вчера и доколко сме свободни да употребяваме историята.
С този роман Захари Карабашлиев излиза с присъда и тя се крие в петте букви на заглавието. И точно заради това накрая се появява и Чуждестранният легион да помага на Никола да разчисти хаврата.
Ако напишете „Хавра“ на латиница и леко разместите буквите, е възможно да прочетете думата и като Варна. Смята се, че образът на града е сред най-големите достойнства на романа. А ако продължим играта на думи, то всеки един руснак би прочел „Хавра“ и като гавра. И няма да е далеч от истината поне що се отнася до историята, на която сме съвременници и свидетели, както и на това, което правим с нея, която я записваме в лоши учебници и в томове, които не четем.
А оптимистичната ми теория за „Хавра” е свързана с дълбокото убеждение, че писателите, както и хората на изкуството въобще, днес са част от „чуждестранния легион” или оня „deus ex machina”, който идва в края на трагедията да ни спаси.
Защото пишат така добре, че карат някой да ги чете и да се замисли. И защото ВСЯКА ИСТОРИЯ ПРЕНАРЕЖДА СВЕТА ЗАВИНАГИ! Затова аз лично благодаря на Захари Карабашлиев, че написа тази книга и че прие поканата ни и му предавам символично микрофона.
Захари Карабашлиев: Много Ви благодаря за хубавите думи, аз не зная какво да добавя към този толкова топъл и задълбочен анализ. Могат да Ви завидят доста академични светила!
Този роман е един разговор между двете линии в него, между двете темпорални реалности - едната започва в Русия преди 140 години, а другата е почти в наше време. За мен е винаги много по-приятно и по-стойностно да говорим – както тези линии си говорят, така и ние заедно, аз като автор и вие като читатели и автори на смисъла. Защото всяка книга има поне двама автори: този, който я е написал и този, който я чете. Ето, сега аз чета норвежки трилър и за първи път виждам Норвегия – по начина, по който авторът ми я разказва, недостатъчно с неговите думи, разбира се, но и в този случай се изживявам като автор.
Красимира Лекова: Защо цели 7 години Ви отне писането и откъде дойде идеята?
Захари Карабашлиев: Отговорът сигурно е по-тривиален, отколкото изглежда, иначе 7 е библейско число и изглежда огромен период от време. Да, започна наистина с едно изречение, което беше свързано със съвременната част. Сравнително млад мъж, който разговаря с възрастна, 85-годишна жена и на него му е страхотно приятно и много интересно да говори с нея, тяхната връзка е много необичайна с елементи от целия спектър на това, което може да има между мъж и жена: от най-дълбоко синовно чувство до почти душевен еротизъм. Той знае, че нейното време на тази Земя е обречено и тъгува за нея. Изречението, което ми дойде, беше: „Аз скърбя за Вера”, и то на английски език, то ме преследваше доста дълго време. По това време в главата ми беше влязъл този американски хулиган Джанюариъс Макгахан, който не искаше да напусне. Тогава живеех в Съединените щати, в Калифорния и почти нищо не знаех за него, а много исках да науча! Всъщност книгата очертава моя път към него, към неговата лична история, паралелно с нещата, които се случват в съвремието с Никола, който се връща в родния си град. През 2014 г. аз се върнах в България, първите 2 години бяха много драматични и тежки за мен, в ментална нагласа, която не ти позволява да се върнеш отново там, където си бил. Историята беше оставена „на трупчета”. Проучванията ми за Макгахан бяха повече в Щатите, там има повече материали за него и започнах от една монография на един американски автор, който е писал и за Марк Твен, и за разни дейци и образи на Дивия Запад. Видях, че е писана през 80-те години, когато е бил на над 60, почудих се дали авторът още е жив и здрав. Установих връзка с университета, в който е работил, оттам разбрах, че се е пенсионирал и къде живее – на хиляди мили от мен в същия момент. Писах му, разказах му за какво иде реч, че много ме интересува неговата монография. В нея бе загатнато за връзката на Макгахан с руското момиче Варвара Елагина, с което имат голяма интрига. Авторът ми отвърна писмено и призна, че там работата е деликатна, наследниците са католици и за тях е важно да е имало църковен брак – документ за който няма. За мен беше важно друго – как тези души по някакъв начин се свързват кармически и завинаги. Авторът на монографията, който освен университетски преподавател е бил и журналист в Ел Пасо, Тексас, ме насочи към библиотеката в Ню Лексингтън, Охайо, за да науча повече. Качих се на самолета и отидох там. За мен най-интересна беше кореспонденцията между Варвара Елагина и Макгахан.
За тези, които не са чели книгата – в историческата си част тя проследява историята на руско дворянско момиче, 20-годишно, съседка на граф Толстой, която се запознава с американски кореспондент. Запознават се в Крим, тогава на територията на Русия, в императорския почивен курорт. Завързват връзка с пропадания и с върхове, заради която момичето е наказано от семейството си, лишават я от наследство. Тя иска да работи - представете си за руска аристократка! – иска да стане учителка, но това е немислимо и възмутително, ще предизвика лош отзвук сред техните познайници и съседи. По това време тя е само 20-21-годишна, пълнолетието в Русия тогава настъпва на 25. От друга страна, това момиче е възпитано в много либерални възгледи от баща си. Да не забравяме, че императорът спуска указ да се освободят техните мужици, а в Америка по същото време има роби. Варвара Елагина е свидетелка на тези събития, баща й има около 400 слуги, ако не се лъжа, крепостни, които освобождава, тя си спомня акта на освобождаването. Иронията е, че баща й освобождава крепостните, той и майка й умират, а тя става като заложница, като крепостна на своята много по-възрастна сестра и трябва да навърши 25 години, за да взема самостоятелни решения. Интригата й с американския кореспондент води до там, че тя напуска Русия с издействан полуфалшив паспорт и заживяват в Европа, във Франция, Испания, Англия. Макгахан е привлечен от възможността да пише за България в 1876 г., точно след потушаването на Априлското въстание и той го прави. Последиците от неговите репортажи са без прецедент за мен в историята и на журналистиката, и на дипломацията в Европа. Това, което се е случило с думи, само с няколко писма, с няколко репортажа не може да се повтори до ден-днешен, когато къде ли не се извършват какви ли не ужаси. Спомняме си Сребреница в средата на 90-те години, големият ужас беше в бивша Югославия, но въпреки това нямаше такива драстични действия от страна на световната цивилизована и културна общност, както след написаното от Макгахан. Може би до третото си писмо, само след няколко дни, той променя настроението на Европа спрямо забравена и непозната част от континента – България. Той се изправя с истината си...
Красимира Лекова: Заради това ли трябваше да се разказва на фона на съвременна история, заради контраста, че днес не е възможно човешки глас да променя толкова?
Захари Карабашлиев: Може би подсъзнателно, не всичко мога да обясня сега. Факт е, че не успях да разделя тези две истории. Пак за тези, които не са чели книгата - паралелно с историческата, върви и част за един мъж, който се завръща от Съединените щати в родния си град за погребението за баща си и се оказва, че неизяснените обстоятелства, при които е починал, не са толкова очевидни, може би е имало нещо скрито... Той опитва да предизвика властите да разследват, да си свършат работата, но среща не само неразбиране, бюрокрация и студенина, но и съзнателен отпор да бъде разкрита истината за смъртта на баща му. Той започва разследването сам.
Вероятно контрастът между тези две неща: търсенето на свободата, ефектът от съобщаването на истината, от търсенето на истината ме е водил, докато съм пишел и двете истории и ме е мотивирал да не ги разделям. Имаше такова силно желание у един от хората, с които споделих ръкописа преди окончателния му вариант и той ме убеждаваше колко лесно е да станат два самостоятелни романа. Пък всяка книга щяла да струва по 14-15 лева и аз ще спечеля много повече, ако ги разделя, просто не можех да повярвам, че с такива неща ми пълни главата!...
Недялка Филипова: Тази дума, която сте употребил за заглавие, не е популярна сред младите хора, хора като мен знаят какво значи хавра...
Захари Карабашлиев: А какво означава, според Вас?
Недялка Филипова: В буквалния смисъл значи разхвърляност, неподреденост, няма точен превод, според мен.
Захари Карабашлиев: Също и бъркотия...
Недялка Филипова: Май има друга стилистична оценка, според моите скромни разбирания, но ако един млад човек Ви попита какво означава хавра какво ще отговорите?
Захари Карабашлиев: Думата е непозната и неблагозвучна, не е българска, това е ясно. Работното заглавие на книгата беше „Свобода”, защото този роман е много свързан със свободата: от една страна личната свобода на човек, който се завръща от Съединените щати и копнее за своята лична свобода, преди това е имал някаква лоша връзка, връща се от място, където свободата е малко по-странна като разбиране и понятие. От друга страна е свободата в национален план, в историческата линия. Двете свободи са много важни, според мен, не може да имаш свободен човек в условия на тирания. Съзнавах колко изтъркана от употреба и вече куха от съдържание е думата свобода, освен това има роман „Свобода” на Джонатан Франзен, един американски автор, когото харесвам. Е, няма запазена марка върху заглавията, но не ми стоеше „Свобода”. В романа има важен, драматичен момент, в който семейството трябва да вземе решение дали да продаде или не наследствени земи, има интерес към тях от чуждестранна компания. А тези земи, деветдесет и колко декара, са нестопанисвани, обрасли, необработваеми, изоставени. И когато гледах аз нотариалния акт, наш, личен, на семейството ни, там пише: „Деветдесет и колко декара хавра”. И аз питах майка ми какво е това хавра, наистина не знаех. Тя се учуди. Започнах да търся и други значения, защото в речника за чуждите думи в българския език те са само две: едното е еврейски храм, синагога, а другото е глъч, бърборене. А и двете не са верни. Думата идва от иврит, минала е през турския език, питах и свои приятели евреи, според тях има малък звук между „в” и „р” – хавера и означава приятел, това е начинът, по който равинът се обръща към тях по време на неделната служба. Оттам идва и турската дума „хавер” или „авер”. Викам си брех, колко красива, значеща и смислена дума, пък като е минала през турския език е стигнала до нас като гингирлик, не зная дали по вашия край сте я чували тази дума за пустеещи и обрасли земи.
Димка Кабаиванова: Ако ми позволите, г-н Карабашлиев, да използвам въпроса за работното заглавие „Свобода” и да Ви попитам според Вас за какво сме свободни днес и от какво сме зависими?
Захари Карабашлиев: Свободни сме от външна цензура, може да си говорим каквито глупости и вицове пожелаем за всеки. През 1947 г. баба ми е лежала шест месеца в Сливенския затвор, защото е казала нещо забравих за кого, но обидила някого, настъпала го. Така че от това сме свободни, но сме зависими от това, че каквито и „глупости” да казваме те не променят този, за когото ги казваме. Нямат ефекта, който някога са предизвиквали думите! Когато Макгахан използва думите си, те имат невероятен отзвук и ефект. През 1876 г., още юли месец, няколко месеца след потушаването на въстанията, когато в парламента в Англия се надигат гласове, че нещо много ужасяващо се случва в тези турски провинции, в България, особено в Тракия, а кралица Виктория тогава била в „достлук” с Високата порта, със султана. Има опити за омаловажаване на тези събития и този дебат заглъхва. По това време Гладстоун е в опозиция и вън от парламента. Но когато излиза първият репортаж от Макгахан, който се произнася, че случващото се в Пловдив е ужасно, а в следващия ден отива в Клисура и на третия ден в Батак!... До третия му репортаж, след Батак, всичко се променя! Той насочва гнева си, перото си, целия си сарказъм срещу министър-председателя Дизраели - не се занимава с паши, дерибеи, башибозуци и прочее невежи хора. Той атакува сърцето на Европа и на Англия, разбира се, но и на Европа. Тоест, интелигентна, културна, образована, свободна, демократична Европа и там е големият му ефект. Отказва се от безпристрастността си като разследващ журналист и на практика взема страна, наистина правилната страна и предизвиква това, което предизвиква, с думите си.
Но да се върна към Вашия въпрос, Дима, зависимостта ни е по-скоро от управляващите, които постоянно свикват да се изплъзват от вербални атаки и все по-умело се научават да манипулират общественото мнение.
Димка Кабаиванова: Благодаря за този отговор и ако позволите още един въпрос: почувствахте ли облекчение, когато завършихте романа и ако да в какво се изрази?
Захари Карабашлиев: Почувствах физически облекчение, но се страхувах много в дните, когато вече беше вън от мен, под печат, а не беше още по книжарниците. Тези няколко дни ги изживях наистина тревожно. Опасявах се, че книгата се получи много голяма – първоначално около 900 страници, а после съкращавах, редактирах, за да я сведа до тези 700 страници. Но пак се почудих дали онзи човек не беше прав да направя два романа!... Всички казват, че хората се страхуват от големи книги, но месец по-късно разбрах, че не съм бил прав, че ние подценяваме достатъчно интелигентните хора като си мислим, че те няма да посегнат към дебела книга, която е и малко по-скъпа заради печатарските разходи. Та, това беше моментът, когато бях много уязвим, че нещо бе извън контрола ми и не можех да му въздействам.
Оказа се, че не бях прав, хората откликнаха и важно е дали книгата се чете бързо и леко!
Снежана Маринова: Е, не се чете много леко, но-о-о-о... важното е, че все пак се дочита!
Захари Карабашлиев: Ха-ха, това ще го запомня завинаги!
Снежана Маринова: Защото има книги, хайде да не цитирам Ваши колеги... Аз съм библиотекар и не съм свикнала да не дочитам книга, но има няколко автори, между тях един съвременен, които просто не можах!
Захари Карабашлиев: Е, не сте сама и аз не можах!
Снежана Маринова: А сега искам да Ви попитам нещо. Подозирам, че много голям процент от съвременния разказ е автобиографичен?
Захари Карабашлиев: Да, признавам си.
Снежана Маринова: Много интересен ми е литературният похват, роман в романа или два романа паралелно. Има вече доста образци през последните години и винаги, според мен, са успешни, поне аз ги чета с удоволствие. Любопитни са, интересни са. Като похват е много успешно, продължавайте в същия дух!
Според мен, аз поне така възприех, частта за Макгахан е трагична, а съвременната история също ми се стори безнадеждна.
Захари Карабашлиев: А! А коя Ви хареса повече?
Снежана Маринова: Е, на мен ми хареса повече Макгахановската, това е ясно, но за мен историята на Никола е доста безнадеждна. И още нещо искам да Ви попитам. През юни тук бяха наследниците на Макгахан, те стояха малко - седмица ли, десетина дни ли...
Захари Карабашлиев: Да, чух за това, но със закъснение, изпуснах ги. Не се разчу много по пресата. От една страна, ме доядя, защото ми се искаше да се срещна с някои от тях, от друга страна си казах пък, че книгата си е книга и не е документална. Та, не успях тогава, дали ще ги видя друг път тези 10 души на едно място заедно...
Росица Ранчева: Понеже говорим за наследници, какво става със сина на Макгахан, дали оживява?
Захари Карабашлиев: Да, има го в реалността, казва се Пол. Варвара прави така, че да се върне в Съединените щати и да получи образование там, слава Богу, защото иначе щеше да го хване Октомврийската революция и кой знае какво щеше да стане... Пол става инженер, доживява до късни старини, а след като се пенсионира започва да рисува и дори прави кариера като художник на пейзажи! Има един много интересен момент – след 1944 г. при него отиват от Американския военен департамент и му казват, че желаят да привлекат България, че искат да обърнат внимание на българската интелигенция и го молят да направи радиообръщение към българските слушатели. Пол го прави като син на Макгахан, но това обръщение не можах да го намеря. Много въздействащо беше да науча този факт.
Намерих и писма на изследователя на Макгахан Дейл Уокър, който е опитал да установи отношения с Българската академия на науките, да се свърже с българи, които да му дадат повече информация за военния кореспондент, дали има някакви допълнителни източници у нас. Прочетох писма, написани от български партийни функционери. Много интересно усещане е в американска библиотека изведнъж да попаднеш на писма, написани на български език от партийни функционери на пишеща машина през 1978 г.! На Уокър предлагат да дойде в България, да дойдат и Пол, и голяма част от семейството му. Но опасенията от комунистическия режим и политическа пропаганда оказват влияние...
Паметникът на Макгахан в Ню Лексингтън е наистина страхотен, много добър. Негов автор е скулпторът Любомир Далчев, братът на поета Атанас Далчев... А над надгробната му плоча, в гробището, са изпратили негов барелеф през 40-те години на миналия век, където Макгахан поразително прилича на Ленин! Как са го направили, не зная, но пък паметникът на Далчев е много хубав, достоен. На плочата пише „Освободител на България” на английски език.
Макгахан умира в Истанбул, погребан е в Турция. Четири години след смъртта му негови колеги журналисти и политици събират средства, за да върнат тленните му останки в родния Ню Лексингтън. Любопитен факт е, че в кораба, който ги е превозвал, е имало и животни от пътуващ цирк. Как винаги животът ни дава и трагизма, и възвишеното, и комичното като метафора на този кораб-живот... А в Ню Йорк е посрещнат на пристанището с тържествена духова музика и с почести, които се отдават само на военни, макар че Макгахан не е бил военен, а кореспондент, журналист, но му е отдадено изключително уважение.
Въпрос от публиката: А какво се случва с оригиналната Варвара?
Захари Карабашлиев: Тя има много интересен живот! Както ще видите и в книгата, тя прави всичко възможно да иде в Америка, да приеме американско поданство, там всички я наричат Барбара. Има много успешна кариера като писател, журналист, човек, който е свързан с високи етажи на властта. Тя е писала за „Харпърс Базар”, представяте ли си, списание, което излиза и сега! И прави интервю с граф Толстой. Но не само с него, а с много големи мозъци и мислители за времето си, борави отлично и с английски език. Издържала е себе си и сина си Пол благодарение на своята работа като журналист, така е платила и престижното му образование в Колумбийския университет. Няма наследство, лишена е още навремето. Умира от рак, погребана е в гробището в Бруклин, има една руска църква с цветни витражи, посветени на нея. Била е голям поддръжник на панславистката и православната идея.
Росица Ранчева: Имате ли вече предложения за превод на романа?
Захари Карабашлиев: Да, превежда се в момента на френски и на английски език. За превод на руски език нямам още предложения.
Книгата ми е много повлияна от моето израстване като читател, аз съм израснал с руските класици. Твърде вероятно е никога да не прочета по-велик роман от „Ана Каренина”, за мен Толстой е големият руски автор. Достоевски също, по свой си начин. И двамата са ми повлияли по различен начин, но Толстой ми е по-траен. За „Хавра” имам разговор с руски продуцент, който я е прочел, но ще видим какво ще се случи.
Снежана Маринова: Не мечтаете ли за „Нобел”, не Ви ли изкушават такива награди?
Захари Карабашлиев: Е, остави тези думи сега... Мечтая за това тази страница, която пиша в момента, да стане толкова интересна, че читателят да разгърне следващата и после – следващата, и после – следващата...

Мария Донева и "Как спрях да крада" в Стара Загора

Видът на хора с най-новата й книга в ръце все още е радостно смайващ за поетесата

 

Библиотека "Родина", Книжарница "Приятели" Стара Загора и ИК "Жанет 45" представиха новата книга с разкази „Как спрях да крада“ от Мария Донева. „В сборника има фантазии, мечти, сънища и смешки. Чувства, преоблечени като птици и животни. Предмети, които преживяват приключения. Жаба, която копнее за съвършената красота. Костенурка, която страда, че е напълняла, и затова не иска да идва пролет. Бездомен домашен дух. Бабичка с колт. Скелетът на Хемингуей. Бухал, който търси да купи крем против слънчево изгаряне. Това е част от моята колекция от носталгии и очарования. Писането на тази книга беше като детска игра и най-голямата ми надежда е четенето й също да се усеща така.“

„Как спрях да крада“
Мария Донева, 2017
Редактор Марин Бодаков
Художник Иво Йорданов
ИК "Жанет 45"

Мария Донева: Книгата наистина е съвсем чисто нова и гледката на хора, които я държат, просто ме смайва! Благодаря ви, че сте тук! Аз днес бях в Димитровград, още в 7 часа сутринта, защото имах час в едно училище в един четвърти клас и после по обед още един час в два единадесети класа по програмата „Писател назаем” и ми е толкова еуфорично и мило, и топло, беше толкова слънчево, че празникът просто е много дълъг за мен!...
Още от излизането на тази книга това е съвсем първа премиера. Аз от мерак и от нетърпение направих премиера преди два месеца в Бургас, когато още не се знаеше дали ще ми кажат „Да” за издаването й. Мерак! Пък и да видя какво ще кажат хората... Не съм спряла да пиша стихотворения и всъщност си мислех, че като план „Б” мога да чета стихотворения цяла вечер, обаче майка ми вдигна кръвно, нещо се притесни тази хубава, добра жена и аз, тръгвайки, си забравих стихотворенията и се почувствах много безпомощна някакси, все едно съм тръгнала без телефон или без пари, или с един бос крак, защото всъщност стихотворенията са ми опората в този живот, с тях вървя напред, където отивам и те ми отварят вратите и това е такова щастие за мен! Толкова е хубав и лесен моят живот, моят живот е просто прекрасен!
И сега изведнъж с тези разкази поемам риск, ама това са разкази, писани през голям период от време, на може би повече от 10 години са най-старите. Огромната част от тях са писани в литературния клуб „Без заглавие”. Ето това красиво момиче, което влиза – Марина Станчева, е един от хората в клуба, там има още. Голяма част от тези текстове са писани като задачи, които сме си поставяли по време на работата в клуба – значи са писани за по половин час, ама пък след това не съм ги пипала, почти! И понеже са писани по разни внезапни поводи, по съвпадения и по стечения на обстоятелствата, защото никога нямаме предварително намислени и планирани задачи, аз съм слагала в разказите неща, които виждам и които обичам. Например, сега стана дума за мишока Исперих, който се казва Исперих – това няма видима връзка за вас, обаче той се казва Исперих, защото Надя Груева е от Кубрат! (Смях). Еми, сега, няма да ви лъжа, я, или поне не много... Тези герои, независимо дали са чушки, или пък еднорози, или пък растения – това сме ние. Примерно, на Исперих любимата му чушка се казва Паунка, защото в театъра, в който работя в Дневния център „Свети свети Кузма и Дамян”, има една много пламенна и готина Паунка и това име може да принадлежи само на готини хора и чушки! (Смях). Ами, да, те някакси може да са се предрешили, да са се преиначили, да изглеждат отвън по различен начин, но всъщност всички тези истории са си наши истории, може би малко преувеличени, малко побутнати, за да са смешни...
Когато си събрах всичката проза на едно място, се оказа, че има горе-долу две групи текстове: едните бяха такива едни умозрителни, малко сантиментални, като за женско списание – как трябва да сме добри хора, съвети някакви, а пък другите бяха по-приключенски. И аз реших, че не е хубаво една книга да бъде толкова разделена на две и затова тези, по-лигавите, ги махнах и останаха тези, които са по-бързи и по-делово приключват с нещата. Имаше и повече смешни истории, обаче редакторът на книгата Марин Бодаков като я прочете – той беше изключително деликатен и мек, но това, което беше може би единственото му по-категорично желание за книгата, беше да махна тези, които са тип фейлетон. Защото той възприе книгата като затрогваща, мила книга и каза, че ако има прекалено много смешки, те може малко да настроят хората да възприемат текстовете лековато. И може би беше прав. Плюс това текст, който не е влязъл в една книга, той не умира! Него жалеят... (Смях). Така че, животът е пред нас!
В края на всяка поредна година - вече близо 10 години, излиза по една моя книга със стихотворения. И аз съм си написала стихотворенията за тази година, не ме мислете – това означава, че за догодина няма да се тревожа. Защото аз свикнах, аз имам нужда от този празник, той ме храни, той ми прави перушината лъскава. По повод на книгата се виждам с хора, които иначе срещам рядко или отивам в други градове. Аз не мога да не се виждам с вас, а дори и с тези от вас, с които се познаваме, разговорите ни протичат горе-долу във вида: „Трябва да се видим” – „Не, непременно ще се видим!”, нали знаеш. Да прочета нещо и после да продължа? Не си нося стихотворенията, а исках да са стихотворения, малко да ви подкупя, защото зная, че те са конвертируеми.
Поводите за написване на тези текстове може би биха били интересни за вас. Този Дългопръст нощник – това е вид прилеп. Съвместно със „Зелени Балкани” имаше един проект и изложба за прилепите. Имаше големи винили с неописуемо интересни факти за прилепите. Примерно, че сърцата на еди-кои си видове прилепи могат да бият над хиляда пъти в минута – какво е това сърце?! А когато хибернират, тоест когато спят зимен сън, пулсът им се забавя до четири пъти в минута - все същият този прилеп, все същото това сърце. И понеже имаха много интересни имена, аз си ги преписах и в литературния клуб зададох да си изберат по едно име и нека това да бъде името на техния герой.
Какво ли искам да кажа с този разказ? Нищо не искам да кажа! Аз съм го казала. Представям си тези разказчета, ако могат да се нарекат разказчета, така: все едно някой се качва на един таван, в тъмното светва с едно фенерче и огрява някакви предмети, които не се виждат. Едни прашинки падат и блещукат и никога повече никой няма да ги забележи... После фенерчето угасва и... край! Ако искаш – страхувай се, ако искаш – прокарай ток и разглеждай, ако искаш – търси си миналото и бъдещето там, ваша работа. Никъде не съм обяснявала какво се случва и защо, поне така се надявам. По-скоро бих искала да е забавно, докато се чете, никакви амбиции нямам. Всъщност, стихотворения се пишат супер лесно, защото там не можеш да сгрешиш, те не могат да бъдат по два начина моите стихотворения. Написвам ги и няма как да сменя някоя дума. То е все едно да вървиш по мост, който има перила и не можеш да се отклониш, те са такива, каквито трябва да бъдат, най-малкото ритъмът и формата те държат, дават ти скелет. Ти имаш скелета и е по-лесно да си изправен или каквото там правят хората, които имат скелети! (Смях). Докато в разказите може да бъде всякак. Някоя по-дълга дума може да се замени с осем къси и това ме обърква ужасно много! (Смях). Ама... Друго, което е добре, може би, да кажа, е, че корицата е направена от Иво Йорданов, който е мой близък роднина и това е моето дете. Това е втора книга, която той ми прави и аз много се вълнувам и много се радвам. За мен е голямо удоволствие, че имаме обща работа, която вършим заедно и че той е ангажиран. Въобще аз всячески се мъча да му привлека вниманието и да му покажа, че не съм просто майка му, а че съм и един симпатичен човек, надявам се.
Безпокоях се, че може би са много сладички тези разкази, много милички, гладки, много нежнички. И против диабет сложих няколко разказа – така, за събуждане, за разсънване, като например поучителният разказ „За няколко палачинки повече”. Няма поука, макар че ако човек е много проницателен, може и да си изтегли.
Книгата е автобиографична само в най-общ, широк смисъл. Вътре се описват чувства, които съм изпитвала и действия, които ми се е искало да извърша. Когато ме питат кой ми е любимият разказ, аз нямам най-любим, но в момента се чувствам ето така: „Костенурката”. Като костенурката, която не искаше да идва пролет, защото знаеше, че е дебела. Мисля, че по самата си природа, по същество кратките разкази са много близки до стихотворенията, защото те имат ярко чувство, което не може да бъде сбъркано, според мен и защото те са един миг от времето, те са един миг спрямо времето. Не се чувствам неудобно в разказа, побирам се!... Като четях за костенурката, се сетих за едно стихотворение за морето, което ще е хубаво да прочета и още не е изпробвано пред хора. И това за улица „Петък 13”, където никой не охка и не гледа тревожно.
Всичките разкази са ми били много важни! И даже тези, които са смешни, са за нещо много важно за мен, маскирано като нещо смешно и веселичко. Сега ще ви прочета и разказа „Как спрях да крада и други интимности”, дал заглавието на сборника. Истината е, че много по-благодатно и сладко е да се четат пред публика смешни работи, но вие не разчитайте, че е смешно навсякъде – на някои места е по-малко смешно. Искам да ви благодаря, какво друго мога да направя, освен да ви благодаря затова, че посрещате тази книга и сте толкова топли, усмихнати и щедри към мен, с това внимание. Вие сте отделили от времето си, дошли сте тук, а ако си купите книгата ми дори пари ще дадете – това са все неща, които вие ще давате и аз много се надявам това, което получавате, да бъде поне равно на това, което давате. А ако пък остане нещо ей така за награда и за радост, това вече е о-о-о... Нямам никакви амбиции да бъда истински писател, имам амбиции да не правя лоши неща, а ако може да правя повече хубави и ако може хората да се усмихват малко и още малко, и пак...
Ходих при Момера! И тя много хубаво говори на хората, много меко и топло и отвреме-навреме казва: „Приятно ли ви е? Аз ви питам, за да се усмихнете, за да ми стане и на мен приятно!”. И аз си казах: „Ето, и аз така ще правя!”. И се надявам така усмихнати да бъдете, да си харесате някой разказ, да ви е топло, близките ви да са добре и вие да сте точно толкова хубави, колкото сега. Много ви благодаря!

Още статии...

  1. Словозографно от и за Катя Зографова в Стара Загора. Ч.1
  2. Пламен Петков с "Престъпни мисли" в Стара Загора. Ч.2.
  3. Пламен Петков с "Престъпни мисли" в Стара Загора. Ч. 1.
  4. "Висока облачност" и Оля Стоянова в Стара Загора
  5. Проф. Тодор Балкански представи изследванията си в Стара Загора. Част 2
  6. Проф. Тодор Балкански представи изследванията си в Стара Загора. Част 1
  7. Библиотека "Родина" представи Милен Русков и "Чамкория"
  8. Среща с Яна Букова в Стара Загора
  9. Соломон Паси със "Статии, мнения, коментари, интервюта извън протокола" в Стара Загора
  10. Нидал Алгафари с "Любиш ли, ти Бог си" в Стара Загора
  11. ИК „Персей“ представи любовта на големите поети в Стара Загора
  12. Ренета Инджова представи „Philadelphia Regalis: корени и цвят” в Стара Загора
  13. Проф. Симеон Хаджикосев гостува на "Четяща Стара Загора"
  14. Представяне на "Живот в щрихи" от Людмила Борисова
  15. Родислав Стефанов представи "Поклонникът до Сантяго" в Стара Загора
  16. Представяне на кратките разкази-билети на Доля Борисова
  17. "Послепис" от Христо Карастоянов : Живяхме в Аркадията на измамата
  18. Представяне на романа "Светата кръв" на Антон Баев в Стара Загора
  19. Романът "Кладенецът" и Веселина Седларска в Стара Загора
  20. Христо Карастоянов и романът му за Гео Милев "Една и съща нощ"
  21. Романът "Печатарят" и Силвия Томова в Стара Загора
  22. Яница Радева и романът "Сезонът на Йоана" в Стара Загора
  23. Романът "Камино де Сантяго" и Родислав Стефанов в Стара Загора 2 части
  24. Емил Минчев и романът "Нюх" в Стара Загора
  25. Среща с автограф с Красимира Кацарска в Стара Загора
  26. Представяне на Филип Димкоски и неговата "Дъга от древността" в Стара Загора
  27. Силвия Томова с "Милост за приятелите" в Стара Загора

Електронна библиотека

Община Стара Загора Българска библиотечно-информационна асоциация РС-ТМ Обществен дарителски фонд Стара Загора Посолство на САЩ в България Bemis Public Library, Colorado
© 2004 - 2017, Библиотека Родина - Стара Загора