Кукувича прежда

Електронна библиотека Стара Загора

Е-библиотека е рубриката, където можете да прочетете публикувани и непубликувани на други места произведения на старозагорски писатели. Текстовете са предоставени от авторите им (или от техни наследници). ТЪРСЕНЕ в електронната библиотека.

Стихосбирките на лауреатите и стихове на наградените участници в Националния младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" – Стара Загора може те да прочетете тук.

Раздели

Кукувича прежда

Камерна пиеса

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
АКТРИСАТА - 30-годишна
ЖЕНАТА - също толкова

(Действието се развива в хол, където може да има всичко подходящо за такова помещение - масичка, столове, телефон, бутилка коняк, чаши, цигари, кибрит или запалка и пр. Някъде, може да са прострени на “въжето на спомена” или разхвърлени по столовете, има мъжки панталони, някои от които са доста “смешни”, ако панталоните въобще могат да бъдат смешни. Има и едно яке, едно такова невзрачно яке, което ще олицетворява един също толкова невзрачен художник.

Двете излизат едновременно на сцената и едновременно си наливат кафе, палят цигари, сядат, пушат и всичко това го правят във възможно най-пълен синхрон, макар и с известна разлика, която идва от характера им или от нещо друго – няма значение. Те всъщност са една и съща личност. Това, което си говорят, е вътрешен диалог на една жена.)

АКТРИСАТА: Здравей. (Няма отговор.) Ох, ето че най-после сме сами. Е, кажи сега как ти се стори премиерата?
ЖЕНАТА: Стори ми се... (В смисъл - никак.)
АКТРИСАТА: Добре беше, нали? Мисля, че беше добре, нали? Само пак тая Божидара! Бекет бил най-ниското й ниво, представяш ли си? Божидара Трендафилова, тире Манова! Преструвките й - два пъти по-дълги от името й, барабар с тирето. Добре, че си беше платила цветята, дето уж й ги поднесоха. (Няма реакция.) Добре де, помъчи се да ме видиш като обикновен зрител. Аз мисля, че общо взето бях добре - и Борис така ми каза - само оная сцена с ревнивата истерия май че малко я преиграх, как мислиш?
ЖЕНАТА: Не се притеснявай - в истериите си най-истинска.
АКТРИСАТА: Ами сигурно е от благотворното влияние на твоя нежен характер.
ЖЕНАТА: Ако не беше "моят нежен характер", щеше да ставаш само за роли на фурии.
АКТРИСАТА: А сега ставам и за роли на холандски лаленца, така ли? Виолетови...
ЖЕНАТА: Влиза госпожата и най-нахално започва да ме занимава с недоносената си премиера и със сценичните си комплекси, като че ли на този свят няма нищо по-важно. Слушай, що не идеш да си пиеш гадното кафе в кухнята?
АКТРИСАТА: Аз да ида в кухнята? С удоволствие, мила. Поне само за да не ти гледам смачканата физиономия. Ама няма да ида. Знаеш ли защо няма да ида в кухнята? Много добре знаеш, не ми примигвай - защото ще се помъкнеш подире ми като скъсан чорапогащник.
ЖЕНАТА: Слушай, като не искаш, не ходи в кухнята, нито в кенефа, не скачай и през балкона - само те моля да не започваш отново с истериите си. Скапана съм като развалената ти прахосмукачка.
АКТРИСАТА: Ха! Госпожата била скапана! И от какво, ако мога да попитам? Детето - при баба му, мръсното бельо мухлясва в пералнята... Едни чисти гащи нямам за утре, а тя била скапана.
ЖЕНАТА: Детето не искам да споменаваш! Ако беше останало на тебе, нямаше и да го родиш. Щяло да й пречи на кариерата - тая кариера каменна да беше, все щеше да изскочи нещо от нея.
АКТРИСАТА: Ти го роди, така ли? И сигурно ти се ожени за Александър? И къде щеше да го намериш без мене? В месарския магазин на ъгъла? Оня - Гошо Кокала ли му викаха - той ти беше късмета, ами го изпусна.
ЖЕНАТА: Александър се ожени ЗА МЕНЕ. Защото ме харесваше като жена. Ако искаше да се ожени за артистка, щеше да се ожени за Татяна Лолова, а не за тебе, щото ти не си никаква артистка, драга. Ама ти Александър какво го направи? (Вика.) Сашо! Сашо, бе! Ела, че твоята артистка те вика. Нещо май не се обажда твоят Александър, не ти ли прави впечатление?
АКТРИСАТА: (Имитира я.) Сашо! Сашо! Той Сашо ще остане при такава мърла. Че беше откачен, беше, ама не е чак толкова луд. Някой да ти ги беше счупил тия ръце, пак нямаше да са толкова сакати.
ЖЕНАТА: Отиде си, защото си бездарна.
АКТРИСАТА: Бездарна. А сегашното му Лиленце сигурно е страшно талантливо? Едва успява да се препъва на десния фланг на кордебалета. На нея пък и двата й крака са леви - през цялото време се чудя как успява да не ги изкълчи.
ЖЕНАТА: Леви, ама млади.
АКТРИСАТА: Точно той пък ще налети на нещо свястно... Сашо си отиде, защото не искаше да се мъкне по таваните между мръсните ти чинии и непраното ти бельо.
ЖЕНАТА: Не, миличка - защото не искаше да се забие в тоя инфантилен театър като тебе - мерникът му беше по-висок.
АКТРИСАТА: Мерникът му бил по-висок! Я да не ми отваряш устата. Тук поне играя главните роли. А той като отиде в София - какво? Най-много да дублира някой пелтек зад кадър. Някога да си го видяла в кадър?
ЖЕНАТА: А ти въобще не излизаш от кадър, така ли?
АКТРИСАТА: Така, я! - всяка вечер съм на сцената, какво искаш? А оня глупак сега ще разбере, че като актьор е свършен. Те ония бивши "заслужили" и "народни" вълци него ще оставят да се изявява, както си въобразяваше. Жалък каубой!
ЖЕНАТА: Поне се опита - и за това го уважавам. Че не е като страхливите ти колеги тук, които припадат само при мисълта за някакъв риск и са готови на всякаква подлост. Цял живот могат да играят някой фикус, ама никога няма да направят нещо, заради което ще трябва да се простят с топлите си местенца. Плужеци! Като се докосна до такъв, имам усещането, че ме е полазил гол охлюв. Пфу!
АКТРИСАТА: Всеки прави компромиси.
ЖЕНАТА: И престава да бъде човек. Превръща се в някакво... в червей.
АКТРИСАТА: Тигърът може да се превърне в котка и в демокрацията.
ЖЕНАТА: Тигърът... Аз искам да си остана човек. Навсякъде. При всички обстоятелства. Могат да те накарат и по корем да се влачиш, но отнемат ли ти чувството, че си човек, с тебе е свършено. Не искам да се даваш на никого. Чу ли?!
АКТРИСАТА: Аз пък да не би да им се давам? Не мислиш, че съм много лесна, нали?
ЖЕНАТА: Понякога ти липсва самочувствие. Позволяваш на разни бездарници да се държат с тебе като братовчеди.
АКТРИСАТА: Самочувствието не изисква непременно да се надуваш като пуяк.
ЖЕНАТА: А Божидара, тире коя беше, си мисли, че е точно така. И се надува доста сполучливо, ако забеляза и тая вечер - все едно, че слизаше от сцената на "Болшой театър".
АКТРИСАТА: Ти да не искаш да стана смешна като Божидара или като оня застарял поет, дето се прави на голям любовник и жив класик, без да знае, че в десетината книги, които издаваше по-рано с връзки, не е написал и едно стихотворение?
ЖЕНАТА: Много добре знае той какво е написал - къде го търсиш ти него? Просто си вдига рейтинга човекът. Или според тебе трябва да се обяви за бездарник, публично да си изгори книгите и да си посипе главата с пепелта им? Има да чакаш.
АКТРИСАТА: Просто искам да ти обясня, че колкото по-малко може един творец, толкова повече шум вдига.
ЖЕНАТА: Реклама, бе госпожа! Рекламата е майката на успеха.
АКТРИСАТА: Само бащата пак е неизвестен.
ЖЕНАТА: Ако ти тоя ми го таксуваш като творец, моля да ми върнеш рестото, като си оставиш само една стотинка - толкова струва талантът му по днешния курс.
АКТРИСАТА: Ама ти редактира стиховете, нали?
ЖЕНАТА: Не му позволих да ми пипне и една сричка. А ти си имаш само Котката.
АКТРИСАТА: Каква котка пък сега?
ЖЕНАТА: Оная, дето я разиграва като маймуна на горещия покрив - Меги. Сега ти разбирам липсата на самочувствие, особено като се прибави и съмнението, че си направила нещо изключително.
АКТРИСАТА: Само глупакът няма съмнения. Аз просто се опитвам да преценя реално това, което съм направила.
ЖЕНАТА: А защо не помислиш малко и за горката театрална критика? Тя също трябва да яде хляб, нали. Че и към уискито не е безразлична.
АКТРИСАТА: Театралната критика ходи по столичните театри. Ако някога все пак се дотътри до нашите сцени...
ЖЕНАТА: Най-много да похвали Божидара. Защото тя, виж, наистина има самочувствие. Е, може не винаги да е оправдано, но си го има и ако не е направила нещо, както трябва, другите са й виновни.
АКТРИСАТА: Щом застанеш над листа, щом се хванеш за четката, щом излезеш на сцената, не може да нямаш самочувствие. Просто не можеш да го направиш без самочувствие. Това да не ти е да переш гащи.
ЖЕНАТА: Същото е. Като те видя как ти ги переш, самочувствието ми се вдига най-малко с десет градуса по скалата на Джулия Робъртс. Тая се преструвала, оная се препъвала... А ти да не се мислиш за примадоната на Народния театър? Тая вечер поне се видя какво представляваш.
АКТРИСАТА: Ела ти в тая скапана роля, пък да те видя какво ще направиш.
ЖЕНАТА: Поне колкото тебе щях да я изиграя.
АКТРИСАТА: Така-а ли? Ами - моля. И без това ми се повръща от нея. Ти сигурно и Меги щеше да изиграеш? Като те гледам каква си повлекана, щеше да се влачиш по оня ламаринен покрив като разбит жълтък.
ЖЕНАТА: Меги! Цял живот ще ми я повтаряш тая Меги.
АКТРИСАТА: Мухла! Що не вземеш да изиграеш и Жулиета, като си толкова важна? Направо ти се чудя защо не изиграеш Жулиета. Имаш ли си представа?
ЖЕНАТА: Имам си. Щото вече можеш да играеш само баба й на Жулиета. Затова. Важното е ти какво можеш да изиграеш.
АКТРИСАТА: Не зная. Самотна съм, тъпо ми е, страх ме е... Чувствам се оплетена в това гнездо от кукувича прежда... Душата ми е оплетена. И мисля, че никога няма да мога да се измъкна. (Налива си коняк на малки порции, които увеличава.)
ЖЕНАТА: Ха още една капка!... Тя вече нямало да пие! Я да оставиш тая мръсна чаша! (Иска да й вземе чашата, борят се, разливат коняка.)
АКТРИСАТА: Остави ме на мира! Няма да пия - само една чашка – да се отпусна.
ЖЕНАТА: Знам ти аз отпускането - като се напиеш и се отпускаш като мокра гъба. Затова ли не покани Борис - да не гледа как се натряскваш и да те влачи до банята? Ти ли няма да пиеш?! А какво ще правиш, ако мога да попитам? Ще изпълняваш ролички на бивши любовници и ще се преструваш на артистка? Казвала съм ти, че ще стигнеш до психото - и то няма да е през следващото десетилетие.
АКТРИСАТА: Двечките ще бъдем, не се притеснявай. А сега ме остави да си пийна. (Жената й пречи.) Стига де - казах ти - само една глътка.
ЖЕНАТА: Знам ти аз глътката - два сюнгера не могат да я попият. (Но се отказва да й пречи, напротив - и тя си налива, пият, палят цигари.) Като не чуваш, прави каквото искаш!
(Пауза.)
АКТРИСАТА: Какво ли прави Мирела?...
ЖЕНАТА: Сети се за Мирела. Сигурно досажда на баба си - защо не й звъннеш?
АКТРИСАТА: Като че ли не й звъня всяка вечер. (Набира номера.) Мамо, здравей, как си? Пак ли кръвното? Вземаш ли си редовно резерпинчето? Мирелчето как е? Още не си е легнала? Кашля ли? Малко? Топло чайче даде ли й?
ЖЕНАТА: (Разтревожена взема слушалката.) Чайче!... Мамо, къде настина пак това дете? Сложи й краката в топла вода и я разтрий хубаво. Аспирин даде ли й? Да се обадя ли на доктор Богданов? Ти му звъня, така ли? Нямало нищо страшно? Добре, мамо, утре ще дойда да я взема. Какво, премиерата ли? (Дава слушалката на Актрисата.) На, пита за премиерата ти.
АКТРИСАТА: Ами много добре мина - салонът беше почти пълен. (Настрани.) Доволна - от какво да съм толкова доволна... Не, нищо не казвам... Ами все още някой се спъва да влезе в театъра. Разбира се, че съм щастлива. Борис ли? Беше, разбира се. После ходихме да вечеряме и ме изпрати до нас. Ама разбира се - цялата съм затрупана с цветя.
ЖЕНАТА: Я стига с тая загубена премиера. Затрупана била...(Взема слушалката.) Мамо, извикай Мирелчето да се обади. Миличко, здравей. Какво ти е, сладкото на мама?
(До края на разговора си дърпат слушалката една от друга.)
АКТРИСАТА: Мирелче, мамино, къде изстина? Тичахте в градинката с Гошко? (Дърпат си слушалката една от друга.)
ЖЕНАТА: Аз нали съм ти казвала сто пъти да не тичаш постоянно с тоя Гошко.
АКТРИСАТА: Ти не тичаш постоянно? Добре, сладкото на мама.
ЖЕНАТА: Мама утре ще дойде да те вземе.
АКТРИСАТА: Да, цял ден ще бъдем заедно. Ще играем на Мечо Пух? Ти искаш да си Йори? Добре, на мама артистката. Разбира се, че ще се гушкаме. Добре, цяла нощ ще се гушкаме.
ЖЕНАТА: Сега бързо лягай да оздравееш, че утре ще отидем на люлките.
АКТРИСАТА: Лека нощ, миличко!
ЖЕНАТА: До утре. Чао!

(Оставят телефона, едновременно палят цигари, сядат до чашите и се замечтават за нещо – може би за детето.)

АКТРИСАТА: Е, не е отишъл съвсем напразно...
ЖЕНАТА: Кой?
АКТРИСАТА: Животът.
ЖЕНАТА: Детето ли имаш предвид?
АКТРИСАТА: Че какво друго да имам предвид - да не би тебе?
ЖЕНАТА: Права си. И... и... Александър... в началото. Помниш ли как ме любеше по цяла нощ и ми се кълнеше във вечна любов. Ама тебе тогава още те нямаше.
АКТРИСАТА: Брей! Беше вече студентка. Като студентка се запознах с Александър, ако си забравила случайно. И казваше, че никога няма да ме изостави. Любов за цял живот. Мираж за девствени глупачки.
ЖЕНАТА: Ти пък беше много девствена... Чела съм, че седмата година била критична за любовта.
АКТРИСАТА: И третата. Ако прескочиш третата, тогава идвала седмата. Глупости.
ЖЕНАТА: А Александър те напусна на петата - даже не можа да дочакаш критичния момент. Впрочем, той тебе те намрази още щом завършихте академията.
АКТРИСАТА: Така ли?
ЖЕНАТА: А не беше ли така? Разбра, че си бездарна - само едни фойерверки.
АКТРИСАТА: Завиждаше ми. Уж ме обичаше, а започна да ми завижда. За първи път го почувствах, когато ме взеха да играя във филма, а него не го одобриха. Леле, не можеше да се стои край него. Когато Сашо направеше добра роля, аз винаги съм се радвала, а той започна да ми завижда. Много добре знаеш, че можех да остана в София, но дойдох тук заради него.
ЖЕНАТА: Сега си разменихте местата.
АКТРИСАТА: А тебе щеше да те зареже още през втората година, ако не беше Мирела.
ЖЕНАТА: Александър обича Мирела.
АКТРИСАТА: Разбира се, че я обича.
ЖЕНАТА: Казвам ти, че Сашо обича Мирела. И сега я обича. И мен обича. Може да си е мислел, че си бездарна, че си готова да легнеш с първия дебел режисьор... (Плаче.) А мен ме обичаше. Като жена ме обичаше. И като човек ме обича.
АКТРИСАТА: Добре де - обичаше те. То се видя колко те обича. Не може на мене да ми завижда, а тебе да те обича - хем да те обича, хем да ти завижда. Стига де - сега ще седнем да плачем за някакъв си бивш Александър. Трябваше да го забравиш досега. (Налива коняк.) Хайде, пийни малко.
ЖЕНАТА: Не искам... Добре, дай. Не мога да го забравя. И сто години да минат, мисля, че пак няма да го забравя. Ти да не си го забравила? На този свят човек обича истински само веднъж.
АКТРИСАТА: Знам ли?.. Актриса, жена, човек... Къде са границите?
ЖЕНАТА: Откъде да знам къде са?
АКТРИСАТА: Царица на сцената, проститутка в леглото, слугиня в кухнята...
ЖЕНАТА: Понякога става обратното - проститутка на сцената.
АКТРИСАТА: Намекваш за някоя роля, нали?
ЖЕНАТА: Няма смисъл да ти намеквам, ако сама не разбираш.
АКТРИСАТА: Какво да направя, като такива им бяха пиесите?
ЖЕНАТА: Не трябваше да ги играеш - ето какво. Млада строителка! Комсомолка! Звеноводка! От себе си като не се срамуваш, от Чехов поне не те ли беше срам?
АКТРИСАТА: Беше ме. Ти поне много добре знаеш - и от Чехов, и от Ибсен - и от кого ли не ме беше срам. И какво?
ЖЕНАТА: Нищо. Обаче продължаваше да се лигавиш на сцената.
АКТРИСАТА: Всички се преструваха - и писатели, и художници, и музиканти - колко от тях не се преструваха? Аз да не съм най-силната - казах ти, че не мога да се разплета от тая кукувича прежда. Сега се правят на клоуни с нов грим.
ЖЕНАТА: А ти ми продаде душата.
АКТРИСАТА: Какво?! Продала съм ти душата! А ти без мене как щеше да живееш - със заплатата на Александър, дето не му стигаше за коняк и за курви? Хайде, моля ти се - продала съм й душата! Що не стана качествен контрол - да правиш фалшиви отчети. Тогава нямаше да си продадеш душата, нали? Ама щеше да продадеш МОЯТА.
ЖЕНАТА: Щях. Твоята ти сама си я продаде. (Пауза.) Мирелчето...
АКТРИСАТА: Какво Мирелчето?
ЖЕНАТА: И нея зарязах - да тичам с тебе по премиери и турнета. През тия години най-много два месеца да сме били заедно - и детето заплете в проклетата си кукувича прежда.
АКТРИСАТА: Нищо му няма на детето - нека се развива самостоятелно, вече не е малка.
ЖЕНАТА: Не била малка! Сякаш че като беше малка... Не разбираш ли колко е самотно детето ми - без баща го остави, а тебе или те няма, или си пияна. Само като погледна очите й и ми се доплаква. Защо не погледнеш в очите й, за да разбереш колко е самотна. А че майка ти с това кръвно се движи по ръба на инсулта, помисли ли? Ама сега май ти ще се развиваш самостоятелно - без мъж, без роли. Като ти духнат под опашката от театъра, ще те видя как ще се развиваш самостоятелно.
АКТРИСАТА: Имам си роля. И договор...
ЖЕНАТА: Да бе - до края на сезона, ако те изтърпят дотогава. После ще гледаме как ще се увърташ край директора - пияните аркашки открай време слабо се котират.
АКТРИСАТА: Той ще се увърта край мене. Без мене стигат най-много до половината на постановката. Талантливите винаги се котират. (Пауза.) Видя ли Гошо Кокала колко елегантен беше тази вечер. С папийонка. От новата буржоазия. Поднесе ти гладиолите, целува ми ръчичка... Изглежда е забогатял яката.
ЖЕНАТА: Как няма да забогатее при тия цени на кокалите.
АКТРИСАТА: Борис за малко да го халоса с букета му.
ЖЕНАТА: Борис, Борис... С неговите картини, дето никой не дава и скъсан долар за тях. Все такива ми ги натрисаш. Остава с оня поет да ме накараш да хукна...
АКТРИСАТА: Ей, веднъж не можах да ти угодя - поне на мъж. Нали в края на краищата ги избираме заедно? Какво не му харесваш сега пък на Борис?
ЖЕНАТА: Щото бил художник. Пък джобовете му празни.
АКТРИСАТА: Борис един лев да има, за тебе ще го даде.
ЖЕНАТА: Притрябвал ми е неговият лев.
АКТРИСАТА: Ама като си с него, се чувстваш богиня, нали?
ЖЕНАТА: Гола богиня.
АКТРИСАТА: Ти като си гола, винаги се чувстваш богиня.
ЖЕНАТА: Резултат от твоите велики изпълнения. Тъй не се намери един режисьор, който да не те съблече на сцената. Ексхибиционистка ме направи.
АКТРИСАТА: Аз съм те направила. То е в кръвта ти, миличка? Ако не беше станала артистка, щеше да станеш стриптизьорка.
ЖЕНАТА: Ти щеше да станеш, ама на времето не разрешаваха, а сега вече ти е късничко - ще те освиркат, ако си покажеш висналия задник.
АКТРИСАТА: Много си ми е сладък още задникът. А ти я ми кажи тия стихове, дето ги пишеш, какво са? Може би са самата невинност? Жив ексхибиционизъм са. Само че душевен.
ЖЕНАТА: Майната ти! Тия стихове са единственото искрено нещо, което съм си помисляла в тоя скапан живот. Разбираш ли, фукло?! Докато ме караше да се мятам като замаяна на сцената, през главата ми е минавала и по някоя човешка мисъл. Стиховете ми няма да закачаш, че ти оскубвам перушината! Курва такава! (Бие я.)
АКТРИСАТА: Аз?! Аз... аз... (Бият се.)
ЖЕНАТА: Ти! Ти, ти! Точно ти! (Взима едни панталони.) Помниш ли го тоя – Мишо! Защо му се намъкна в леглото тогава? Вече ходех ли със Сашо?! Тебе питам – ходеше ли със Сашо?! (Бие я с джинсите.)
АКТРИСАТА. Ходеше. Какво като съм ходела – не бяхме още женени.
ЖЕНАТА. Не съм била женена! Първенецът на курса! Красавецът! Наследникът на Ален Делон! Не можа да се сдържиш, гиди мръснице!
Разкри ли ти тайните на актьорското майсторство?! Тебе питам! (Бие я.)
Разкри ли ги?!
АКТРИСАТА. Разкри ги! Я да ми се махаш от главата! (Взема едни панталони.) А ти да не си светена водица? Росна капка? Помниш ли го тоя? Петър! Помниш го. Много добре го помниш и отгоре! Още го помниш! (Бие я с панталона.) Първата ти съпружеска изневяра – как няма да я помниш! С един селянин!
ЖЕНАТА. Селянин бил! Момчето следваше машинно инженерство.
АКТРИСАТА. Следвало! От кое село беше? А бях ли вече омъжена за Сашо? (Навира й панталона в устата.) Кажи де, беше ли вече омъжена за Александър?!
ЖЕНАТА. Бях! А случайно да си спомняш, че той първи ти изневери?!
(Взема друг панталон, бие в пода, тъпче го. Актрисата й помага – тук са единодушни.) А аз да го гледам вярносъпружески, така ли? Щях да му издера очите! Що не му смачка фасона още тогава, ами му прости?
АКТРИСАТА. Заради тебе – нали беше вече бременна. Пука ми на мене – оня доцент и с детето щеше да ме вземе и щях да си остана в София.
ЖЕНАТА. А-а, доцента!... (Взема други гащи, смешни.) Ти като се целуваш по сцената, с когото ти падне, мислиш, че и аз мога да ям лайна, така ли? Ами виж го, ма! (Показва й панталона.) Не ти ли си повдига? Аз още след първия път три дена повръщах. Изповръщала съм си червата заради тебе!
АКТРИСАТА. (Дърпа панталона от ръцете й и го захвърля с погнуса.) Ама и ти май доста се беше полакомила за апартамента му.
ЖЕНАТА. Софиянка искаше да ми става.
АКТРИСАТА. Стига наистина да исках, щях да стана.
ЖЕНАТА. Те софийските театри само тебе чакаха! А режисьорчетата? Колко са ма, миличко? Поне именцата им помниш ли? (Показват си дрехи.) Това не беше ли Станимиров, дето щеше да те снима в “Боянската царица”? Само гащите ти снемаше. Две седмици ме води на вилата си, кретенът му с кретен, докато разбера, че те будалка...
АКТРИСАТА. Да ма, момина сълзице! (Показва й.) Ето ти я гарсониерката! Ето ти я холовата гарнитура! Защо ти беше тая гарнитура като нямаше хол? Ето ти я колата – то поне кола да беше... (Хващат едновременно едно яке.) Борис.
ЖЕНАТА. Борис.
АКТРИСАТА. Какво – Борис?
ЖЕНАТА. Само той досега има нещо повече от панталони...
АКТРИСАТА. Докато и на него му останат само панталоните.
ЖЕНАТА. Борис не е такъв.
АКТРИСАТА. Добре, че още имаме илюзии. Те от начало всички се правят, че имат нещо повече от панталони.
ЖЕНАТА. Мисля, че Борис не е такъв.
АКТРИСАТА. Смяташ ли, че наистина ме обича?
ЖЕНАТА. Разбира се, че ме обича. Поне малко повече от ей-тия тука. (Рита ги.)
АКТРИСАТА. Остави ги тия... парцали! (Пауза.) Смяташ, че Борис ме обича заради тебе?
ЖЕНАТА. Смятам. Като ти сметна един!... (Замахва, но...) А ти да не смяташ, че ме обича зарази клоунските ти дрехи и размазания ти грим на сцената?
АКТРИСАТА. А къде се запозна с него?
ЖЕНАТА. В кафенето – къде?
АКТРИСАТА. Да, ама преди това два месеца не излезе от театъра – на всяко представление все на първия ред дремеше възторжено – бях почнала да си мисля, че е ненормален.
ЖЕНАТА. И сигурно се чукахте в гримьорната?
АКТРИСАТА. Моля ти се – като се стигне до чукане, нямаш грешка – и статуя можеш да прелъстиш. (Имитира я.) Коняче искате ли? Кафенце? И си цупи устничките като 18-каратова девственица. На кака артистката – добре, че тия мъже са тъпи и ти лапат въдиците. И откъде ги научи тия номера?
ЖЕНАТА. От курвенските ти роли – откъде! Добре, че като слезеш от сцената, все още има нещо човешко у мен.
АКТРИСАТА. (Подиграва я.) Например – способността ти за чиста човешка любов!
ЖЕНАТА. Няма ли да ме оставиш най-после пет минути на мира? Ти освен себе си, обичаш ли нещо друго? Изкуството била обичала. Театъра! Много си имаш понятие ти от изкуство. Никакъв театър не обичаш, малката, ами искаш да се перчиш пред простаците. Да ти ръкопляскат. Цветя да ти поднасят. Ах, колко е красива! Ах, колко е талантлива! И цял живот ли смяташ да се самозалъгваш?
АКТРИСАТА: Изкуството... театъра... Отначало наистина ги обичах. Може би и сега... още... А ти най-после трябва да разбереш, че без мене щеше да си нищо. Едно Голямо Нищо!
ЖЕНАТА: Хайде, де - другите жени като не са артистки, са нищо, така ли? Лекарки, инженерки, учителки са нищо, така ли? Ти защо не стана инженерка, защо не стана лекарка, например? Защото си тъпа като старите ми чехли.
АКТРИСАТА: Ти! Ти щеше да си нищо без мене.
ЖЕНАТА. Ще ти дам аз на тебе едно Нищо! (Дърпат якето.) Я ми пусни Бориса!
АКТРИСАТА. Борис си е мой! Аз го обичам повече!
ЖЕНАТА. Обичаш! Много знаеш изобщо какво значи да обичаш.
АКТРИСАТА. Аз ли не знам?
ЖЕНАТА. Ти, ами. Кажи като толкова знаеш. Какво значи да обичаш?
АКТРИСАТА. Значи да... умреш за родината си! Тургенев го е казал.
ЖЕНАТА. Ау! Значи искаш да умреш за Борис?! Ами хайде – умри! (Тика й якето.) Умри де – нали каза, че си го обичала!
АКТРИСАТА. Я да го махаш тоя парцал – какво си ми го затикала в устата – това да не би случайно да ми е родината? Виж, за Мирела бих умряла. А според тебе какво значи да обичаш? Никой не може да каже точно, защото всеки обича по различен начин.
ЖЕНАТА. Значи... значи... да искаш да бъдеш с някого и да не можеш без него.
АКТРИСАТА. Ами да! Аз искам да бъда с Борис!
ЖЕНАТА. Искаш. Ти с кого ли не искаш?! Този път обаче няма да ме излъжеш – затварям го ей-тука и край! Нямам намерение цял живот да кукувам сама и детето ми да ходи като сираче. Дай ми го! (Дърпат якето.)
АКТРИСАТА. Друг път! Като си хванеш някой Борис, вземи си го – този е мой! Казах ти, че го обичам! (Борят се, дърпат якето, което се разкъсва на две. Всяка държи половината. Смутени са от случилото се.)
ЖЕНАТА. Видя ли какво направи! Скъса ни... Бориса... (Чак ще заплаче.)
АКТРИСАТА. Стига де – видях! Не съм го скъсала – разделихме го на две. А ти като дърпаш като магаре! Сякаш че не си видяла мъж. Нали си откъсна половинката – дръж си я. Дръж си половината Борис. (Хвърля половинката си.) Ей-това остава от мъжа като се разкъса между жената и работата й. (Налива си коняк.)
ЖЕНАТА. (Сяда и си прегръща “Бориса” като дете.) Дай и на мене.
АКТРИСАТА. (Подава й чашата.) На! И го остави вече тоя “Борис” – никой няма намерения да ти го взима – поне половината. Тази вечер съм уморена от премиерата и затова не го поканих.
ЖЕНАТА. Ами да – уморена. Ти само за себе си мислиш. А че аз може да имам нужда от ласки и малко човешка топлина -- и през ум не ти минава, нали?
АКТРИСАТА. Добре де – утре ще го поканиш да дойде.
ЖЕНАТА. Утре! Утре, утре – все утре! Утре ще видя детето си, утре ще се любя, утре ще живея... Кога ще дойде най-после това Утре с главна буква?
АКТРИСАТА. Когато дойде Светлото Бдеще. То ако можеше тъй...
ЖЕНАТА. Другите жени как могат?
АКТРИСАТА. Другите жени. По-другите жени! Най-другите жени!... Всяка прави, каквото може. Да не мислиш, че на тебе не ти завиждат?
ЖЕНАТА. На мене?! Като се помъкна утре през Светлото си бъдеще с двете торби из пазара? Ти вече май съвсем взе да откачаш? Завиждат ми не, ами чак ми се подиграват. Не си ли им видяла змийските усмивчици?
АКТРИСАТА. Много важно, че разни разплути дропли ще ми се подсмихват!
ЖЕНАТА. Ами да – ние стоим над разните ондулирани еснафки. (А. си налива коняк.) Аз викам да го оставиш тоя коняк малко да си почине, че съвсем омаломощи бутилката. Нали уж само малко щеше да си пийнеш?
АКТРИСАТА. Щях. Ама като не млъкваш и ми мелиш на главата? Не мога да се отпусна. И през цялото време се чудя как още не си заговорила за ОНОВА.
ЖЕНАТА. И ти само за това мислиш, нали? Тая вечер... май че ги няма... Мисля, че ги няма. Ти усещаш ли нещо? (Ослушват се.)
АКТРИСАТА. Не. Мисля, че ги няма... поне засега. И остави го малко на мира тоя “Борис” (якето). Като ви гледам, толкова сте отнесени, че даже нямате нужда от вихър.
ЖЕНАТА. Ти като имаш нужда от вихър – яхвай си метлата и... Те ти метлата, те ти вратата, ако искаш може и през прозореца. Вещица! Аз от тука не мърдам.
АКТРИСАТА. Ти ще мръднеш! Ти ще си стоиш тука, докато задникът ти стани на пица. Докато се разплуеш съвсем и изпълниш цялата си боксониера. Боже мой, какви думи само наизмислиха!
ЖЕНАТА. Аз мисля да си лягам преди да си видяла физиономията на последната капка на коняка.
АКТРИСАТА. С “Бориса” ли?
ЖЕНАТА. Какво с Борис.
АКТИСАТА. С “Бориса” ли (сочи й якето) ще си лягаш, питам?
ЖЕНАТА. Я си гледай работата! (Оставя “Бориса”.) Не стига, че... ами сега и ще ми се гаври. (Пауза.) Ти, всъщност... била ли си някога щастлива?
АКТРИСАТА. Какво?! Само това ми липсва в момента – среднощни разговори за щастието. Я по-добре си лягай... с “Бориса”.
ЖЕНАТА. Много съм напрегната. И защо го изгони, да те пита човек? Щях да легна, да се притисна до рамото му и може би щях да се отпусна...
АКТРИСАТА. Борис е единственият човек, с когото мога да се отпусна.
ЖЕНАТА. Ама го няма... И ОНИЯ, ако рекат да дойдат...
АКТРИСАТА. Няма да дойдат. Тая вечер няма да дойдат.
ЖЕНАТА. Ти пък откъде знаеш коя вечер ще дойдат?
АКТРИСАТА. Не знам откъде знам, но знам. Предчувствие. Не се страхувай.
ЖЕНАТА. Няма да се страхувам като се съмне. Попитах те била ли си някога щастлива.
АКТРИСАТА. Разбира се, че съм била – ти какво си мислиш – че 30 години съм била все такава... скапана?
ЖЕНАТА. Искаш да кажеш, че като пеленаче си била щастлива, така ли?
АКТРИСАТА. Бях. Като дете бях щастлива.
ЖЕНАТА. Още от дете си била артистка, така ли?
АКТРСАТА. Стига с това “така ли”! Не помниш ли, че на всяко тържество рецитираше стихотворения. С ония големите панделки.
ЖЕНАТА. Ти все не харесваше как мама ми ги връзва. Още оттогава си вървиш с претенциите.
АКТРИСАТА. После... татко като почина... и край.
ЖЕНАТА. Край на щастието... А бях само на 12 години. (Пауза.) Когато му дошъл ударът, бях на ученически лагер. Мама не ме повикала веднага, за да не го видя как умира, но той продължавал да живее напук на всички правила на медицината.
АКТРИСАТА. Доктор Богданов като ме види и досега все за това ми говори. И той още не може да се съвземе, горкият.
ЖЕНАТА. Като влязох, в стаята беше тъмно, макар че навън беше лято...
АКТРИСАТА. Пак ли започваш?
ЖЕНАТА. Татко лежеше на онова старото легло с лебедите... Още като пристъпих прага и усетих, че през мен премина нещо...
АКТРИСАТА. (Потръпва.) Стига де.
ЖЕНАТА. Докосна ме цялата. Разбираш ли – докосна всичките ми клетки. Усещах, че в стаята, освен татко, има и нещо друго, но не изпитвах страх.
АКТРИСАТА. И аз се чудя. Може да са били ОНИЯ.
ЖЕНАТА. Не знам, но мисля, че имаше и други хора. Само че не можех да ги видя. Усещах ги, чувствах ги – не знам кое е по-точното, но те бяха там. Отидох до леглото и приседнах накрая. Татко беше като заспал само че много отслабнал – бузите му бяха небръснати и хлътнали, а кожата на челото му беше почти прозрачна.
АКТРИСАТА. Добре – престани вече – няма нужда след цялата бъркотия днес да се тревожа и с тоя спомен.
ЖЕНАТА. Това не зависи от мен. Той идва внезапно. Идва, когато си иска и не мога да го изгоня.
АКТРИСАТА. (Подава й чашата.) Пийни си малко.
ЖЕНАТА. (Взема чашата, но не пие.) Може да съм на улицата, в магазина, на сцената – той идва внезапно и не мога да го изгоня. Виждам всичко като че ли става в момента. Само че се гледам отстрани. Като 12-годишна, с тениската, с маратонките и с оная пола, дето татко ми я беше донесъл от София. На каретата – нали я помниш?
АКТРИСАТА. Ако е имало дреха, която да съм обичала, това беше тая пола, на каретата.
ЖЕНАТА. Тогава го хванах за ръката. (Пауза.) Боже мой, колко слаба беше ръката му! Но топла... Излъчваше някаква особена топлина... Като го докоснах и ръката му трепна. После бавно стисна моята... (Вълнува се.)
АКТРИСАТА. Моля те, спри! Хиляди пъти съм ти разказвала всичко. И не виждам защо трябва сега да се измъчваш.
ЖЕНАТА. И тогава очите му се отвориха. Боже мой, тия сини очи! Бяха чисти и големи като... небета. Доктор Богданов казва, че е бил вече клинически мъртъв, а той ме погледна! Само за миг ме погледна и ми каза всичко. Разбираш ли? Каза ми всичко по-добре, ако ми го беше обяснил с думи – колко ме е обичал, как ме е чакал да се върна, за да ме види за последен път, каза ми, че винаги ще бъде с мен и да не се страхувам от нищо. Само ъгълчето на устата му мръдна едва-едва – мисля, че искаше да се усмихне... (Пауза.) И свърши. (Пауза.) Нямам представа колко може да е продължило това – година или секунда.
(Пауза.)

АКТРИСАТА. След толкова години още имам чувстото за вина пред татко.
ЖЕНАТА. За това, че не му обръщах достатъчно внимание, че не му казах колко много го обичам...
АКТРИСАТА. Беше още дете, а и той го е разбрал през онази последна секунда. Рано или късно най-близките ни хора си отиват и изведнъж се оказваш заобиколна от кретени. Кретените си отиват последни. По дяволите – кретените никога не си отиват!
ЖЕНАТА: Ей, много си злобна. Направо ще се задушиш от злоба.
АКТРИСАТА: (Пауза.) Права си, озлобена съм. От всичката тая гадост край мене. Просто вече нямам сили да понасям фалша, лъжата, алчността и всичките там... гадости. Иде ми да дращя и да хапя.
ЖЕНАТА: Хайде-е... А какво нежно същество беше.
АКТРИСАТА: Всички сме били нежни същества... донякъде. Аз бях дотук. Като си избършат калните ръце в тебе и като се изхрачат десетина пъти в душата ти, можеш ли да бъдеш вече нежно същество?
ЖЕНАТА: Неуспехите, мила, - те водят до озлоблението.
АКТРИСАТА: Онова, което извън тебе ти пречи да успееш. Да знаеш, че можеш, да си сигурна, че можеш и да не ти позволяват да направиш това, на което си способна. А след това идва съмнението, че можеш да направиш нещо и озлоблението към самата себе си, което е най-страшното.
ЖЕНАТА: Но така не може да се живее - с озлобление към всичко. Понякога ми иде да оскубя първата продавачка, която ме гледа като изкопаемо. Всички се озлобиха - всеки срещу всеки... Ако не беше Мирела, щях да ида в... манастир.
(Пауза.)
АКТРИСАТА: А мислех, че след премиерата ще ми бъде хубаво.
ЖЕНАТА: Че след коя премиера ти е било хубаво - май не си спомням такъв прецедент. Все си мислиш, че не си направила всичко, както трябва. Пък и известно е, че в изкуството идеалът не може да бъде постигнат. Оттам иде трагедията на всеки истински творец.
АКТРИСАТА: Не ми пука за идеала.
ЖЕНАТА: Пука ти, миличка. И ти много добре знаеш, че ти пука. И от ей
тая бръчица тук ти пука. Не се опитвай да я криеш, до едно време ще я криеш. И по-добре го махни вече тоя грим - ако някой те види, ще помисли, че таласъм му се явява.
АКТРИСАТА: А ти защо си боядисваш косата? И сигурно си съвсем безстрашна пред белите си косъмчета? Помниш ли, че едва не припадна, когато ги видя? Ах, 'ми сега к'во щяла да прави с тия бели коси?! Ах, как щяла да се омъжи като заприличала на леля?!...
ЖЕНАТА: От друго те е страх тебе, не ми се преструвай.
АКТРИСАТА: И от какво ще ме е страх пък чак толкова, че да се разрева?
ЖЕНАТА: От това, от което всички се страхуваме - че в края на краищата сме направили едно Голямо Нищо. Че животът е минал напразно. Като го разберете и умирате от страх. Някои даже си режат вените, ама ти не си от тях, успокой се - ти се самоубиваш с коняк и с цигари.
АКТРИСАТА: А как да не се ядосваш - работиш като откачена по 28 часа на денонощие, зарязваш детето, мъчиш се да направиш нещо и накрая...
ЖЕНАТА: Славата я няма-а... И стигаш до трагичното откритие, че не си била за сцената, а за някой щанд или да аранжираш витрини. След колко представления си била доволна от себе си, ако има такива?
АКТРИСАТА: В началото - почти от всяко.
ЖЕНАТА: Спомням си, че се радваше като първата глупачка. Ама после май започна да се усещаш.
АКТРИСАТА: Започнах. Беше ми все по-трудно да се зарадвам истински на някоя роля. Колкото повече ставаха, толкова по-безсмислено ми се струваше всичко. Накрая започнах просто да ги колекционирам.
ЖЕНАТА: Като мъжете...
АКТРИСАТА: Като мебелите...
ЖЕНАТА: Като тоалетите...
АКТРИСАТА: Като обувките... Само и само да участвам в нещо, да не съм аутсайдер, да не съм извън борда...
ЖЕНАТА: И се удави в собствената си жажда - като Поета в книгите си, като Борис в платната си. Ако не си щурец, глупаво е да се опитваш да свириш.
АКТРИСАТА: Отваряш уста и не можеш да си поемеш дъх, все едно, че си в безвъздушно пространство.
ЖЕНАТА: Зяпаш като шаран на сухо... Знам, че един ден, когато умирам, татко ще бъде до мене и няма да се страхувам. (Пауза.) Но ти ще се страхуваш.
АКТРИСАТА: Аз ли? И защо?
ЖЕНАТА: Да - ти. Знам, че предварително ще пукнеш от страх - за ролите си, за гладиолите си, за клакьорските си аплодисменти...
АКТРИСАТА: Ще пукнем заедно, защото сме едно и също, не се притеснявай. Пийни си малко.
ЖЕНАТА: (Хвърля чашата.) Казвам ти, че ще пукнеш преди мене, защото не сме едно и също. Ти си Заблудата. Още като те пенсионират и ще пукнеш. Ти унищожи всичко хубаво, което имах!
АКТРИСАТА: Отначало ли започваш?
ЖЕНАТА: Отначало. Понякога се чудя дали и Мирела обичам истински. Виж какво направи от момичето с маратонките и с полата на карета! Искам си полата на карета, чуваш ли?! Искам си годините, дето ми ги опропасти! Къде ми е полата на каретата?! Къде си я забутала?! (Търси я някъде.) Всичко хубаво, което имах, го забута някъде! (Намира я.) Ето я!
(Разгръща я, гледа я, заравя лицето си в нея, плаче.)
АКТРИСАТА: Май конякът те хвана. Конякът те хвана, а? Лигла такава! Я се стегни! "Къде ми е полата на каретата?!" Искало си полата на каретата херувимчето! А панделката си не искаш ли? Аз съм й унищожила всичко хубаво! Че ти какво хубаво си имала без мене ма, трътло?! Аз съм била бездарна?! Че ти поне веднъж остави ли ме да си направя ролята, както трябва? Не - тя трябвало да си гледа детето, трябвало да изпере скъсаните си парцали, това трябвало, онова трябвало, трябвало!... (Пауза.) Край. Компромиси с тебе повече няма да правя, ясно ли ти е? Ако искаш чистачка си хващай, ако искаш до гуша затъвай в мръсотия - не ме интересува. Или се жени за някой кретен, или въобще не ми се мотай в краката. Това е изкуство ма, рошло! Той, един мъж, ако не му се отдадеш изцяло, не те приема, тя иска да й правя изкуство с половината си задник!
ЖЕНАТА: Свърши ли с монолога? Само ще кажа, че ти освен със задника си, с друго не можеш да правиш нищо.
АКТРИСАТА: Затваряй се вече гадната уста.
ЖЕНАТА: Тя половин час ще ми държи речи - аз да съм си затваряла устата! Знаеш ли кое най-много мразя у тебе?
АКТРИСАТА: Когато започна...
ЖЕНАТА: Точно така - когато започнеш да ставаш нахална. Иде ми да те оскубя. Като се напиеш и губиш всякаква мярка. А на другия ден нищо не си спомня от гадостите, които е бълвала.
АКТРИСАТА: Ти пък си цвете. Аз викам да спреш да ме обиждаш и може би ще се разберем донякъде.
ЖЕНАТА: Аз съм я обиждала! Аз ли ти казвах да си затваряш гадната уста?
АКТРИСАТА: Да бе - ти само кротко отбеляза, че съм нахална. Това, мойто момиче, не е нахалство, а искреност... пред себе си. В тоя живот, ако не си искрена поне пред себе си, душата ти ще се покрие с катранени пера. Аз съм щяла да умра преди нея! Добре де, аз ще умра преди тебе, а ти какво ще правиш? Ще пукнеш от самота - ето какво! Или ще гръмнеш от злоба в мишата си дупка. Като вълчица ще виеш от самота без мене.
ЖЕНАТА: Ще си гледам внучето - Мирела ще ми роди внуче.
АКТРИСАТА: Ти някога запитвала ли си се защо живееш?
ЖЕНАТА: Хайде сега - на екзистенциализъм ли ще го избиваме? Родила съм се - живея. Все още.
АКТРИСАТА: И какъв е смисълът?
ЖЕНАТА: Смисълът... Смисъла нали ти го търсиш - театъра, изкуството... Смисълът, според мен, е да създаваме себеподобни. Помниш ли оня разказ, в който на една планета роботи се трудят денонощно, само за да произведат нови роботи, същите като тях, същите като Първия, който пристигнал отнякъде.
АКТРИСАТА: Да, а накрая построяват кораб и един от тях се връща на земята.
ЖЕНАТА: За да разбере, че е просто номер от лотария - изпратили 10 робота на 10 различни планети и се обзаложили кой от тях ще се завърне първи.
АКТРИСАТА: Само че роботът това не го разбрал, защото се разбил при кацането.
ЖЕНАТА: Тъпо ще е и ако човечеството един ден разбере защо се е появило на тази планета. За отделния човек да не говорим - тук-там някой философ или лама може да подразбере нещичко.
АКТРИСАТА: Нали уж ти си разбрала - да създаваме себеподобни. Искаш да кажеш да раждаме?
ЖЕНАТА: И да правим тия, които раждаме, подобни на себе си.
АКТРИСАТА: Загубена работа - ако това беше възможно, почти нямаше да има мошеници и убийци. И още щяхме да скачаме по дърветата.
ЖЕНАТА: Работата може да е загубена, но засега е единствена. Държавата иска да те направи примерен гражданин, мъжът ти - добра съпруга - въобще всеки иска да те направи добра. Направо се чудя откъде се пръкват лошите.
АКТРИСАТА: Ти също искаш Мирела да прилича на тебе.
ЖЕНАТА: Разбира се, че искам - да не съм изключение.
АКТРИСАТА: Няма да стане.
ЖЕНАТА: Кое?
АКТРИСАТА: Ами представяш ли си - шест милиарда богове на една планета. Или - също толкова дяволи? Не знам кое е по-невъзможно.
ЖЕНАТА: Сигурно първото, защото сега като дяволи все пак успяваме да се справяме донякъде и си имаме такива прекрасни актриси като Божидара и тебе.
АКТРИСАТА: Това, че аз не съм постигнала нищо особено, не значи, че изкуството няма смисъл.
ЖЕНАТА: Може и да има, но за този, който може да го открие. За такива като тебе то е нещо непостижимо. Мираж. Кукувича прежда. Комплекс за малоценност, ад, който най-накрая ще ме съсипе окончателно.
АКТРИСАТА: Знам, знам... Извинявай. И с мене е същото.
ЖЕНАТА: Някой беше казал, че адът - това са другите.
АКТРИСАТА: Сартр. Жан-Пол Сартр.
ЖЕНАТА: Щях да му повярвам, ако моят ад не беше Ти. Адът - това съм Аз. Моят ад е у мене и в никакви други. Всеки носи своя ад в себе си.
АКТРИСАТА: Адът го създават другите... Това иска да каже.
ЖЕНАТА: Да бе, как не! А ти си създаваш рай - вярваш ли си? И адът, и раят са у мен, както Дяволът и Богът.
АКТРИСАТА: Адът не е място, а чувство. Достатъчна ти е една несподелена любов и на Хавайските острови ще се чувстваш в ада.
ЖЕНАТА: Или на Северния полюс с любимия - в рая. Ако си ученичка, каквато ще си останеш винаги...
АКТРИСАТА: Да не искаш да се чувствам баба... като тебе?
ЖЕНАТА: Има и по-важни неща от любовта.
АКТРИСАТА: Така ли? Ще ми кажеш ли някои, ако случайно не са държавна тайна.
ЖЕНАТА: Здравето... Децата... Парите...
АКТРИСАТА: Да - и парите. Колко народ изтрепаха заради пари.
ЖЕНАТА: Не са важни, ако ги имаш.
АКТРИСАТА: Колкото ми трябват, имам.
ЖЕНАТА: Ами да - за цигари и коняк. Остана ли ти още нещо от заплатата? Не е лошо понякога да се сещаш, че освен маса в кафенето, човек има и къща.
АКТРИСАТА: А, ти ще ме оставиш да забравя! (Взема си чантата.) Ето ти парите, ето ти цялата ми заплата!
ЖЕНАТА: То пък една заплата...
АКТРИСАТА: Дръж! Можеш да ги похарчиш всичките за калъфки и перденца... А аз като проститутка ще се усуквам някой да ме почерпи едно кафенце.
ЖЕНАТА: Хайде сега - няма да се излагаме, я. И ти си човек, в края на краищата. Ето ти за кафенце. Ето ти за цигари... Добре де - вземи и за някое коняче, ама малко. Обаче тия няма да ги пипаш! Ясно ли ти е? Миналия месец остави майка на символичната й пенсия - тия са за Мирелчето и за мене. Слушай, защо не вземеш да се включиш в някоя халтурка, че да пооправиш бюджета?
АКТРИСАТА: Защото веднага ще започнеш да ме обвиняваш, че ти продавам душата. А пък и халтурките мафията ги движи.
ЖЕНАТА: Тебе ще те вземат.
АКТРИСАТА: Благодаря, няма нужда. Нали решихме да се занимаваме само със сериозно изкуство.
ЖЕНАТА: Че от днешното сериозно изкуство по-голяма халтура има ли?
АКТРИСАТА: Има - вчерашното. (Тропа се.) Чу ли?!
ЖЕНАТА: Не. Нищо не чух. Какво трябваше да чуя?
АКТРИСАТА: Нещо тропна оттатък. (Ослушват се.)
ЖЕНАТА: Няма нищо, сторило ти се е - много си напрегната. Няма нищо. Мисля, че няма нищо.
АКТРИСАТА: А аз ти казвам, че нещо тропна в кухнята - да не мислиш, че съм откачена и имам халюцинации? Ето пак, чу ли?!
ЖЕНАТА: Нищо не чух, казвам ти, че ти се е сторило - просто си много напрегната от представлението. Искаш ли да погледна.
АКТРИСАТА: Не!! Никъде няма да ходиш. Стой тука! Страх ме е. Господи, моля те!
ЖЕНАТА: Ето, това е... Успокой се, казвам ти, че няма нищо. Я ми кажи, вярваш ли в Бога?
АКТРИСАТА: Какво общо има тук Бог?
ЖЕНАТА: Като няма, защо Му се молиш? Вярваш ли в Бог?
АКТРИСАТА: Мисля, че вярвам.
ЖЕНАТА: Мислиш. Колкото по-рано вярваше в комунизма. Ако си честна, признай си, че не вярваш истински в Бога.
АКТРИСАТА: Като баба ли?... Може би си права.
ЖЕНАТА: Помниш ли я? Като застанеше пред иконата, светът за нея изчезваше.
АКТРИСАТА: За какво се молеше толкова тая жена - горе-долу всички бяхме добре.
ЖЕНАТА: Може би затова сме били добре, защото се е молила. А ти за какво се молиш?
АКТРИСАТА: Ами така... моля се понякога. Да ми дадат нова роля... Мирелчето да бъде здрава и щастлива...
ЖЕНАТА: А защо не помолиш Господ да ти изпрати някой американски милионер, че да те направи звезда в Холивуд? Или искаш да пропуснеш шанса си?
АКТРИСАТА: Мисля, че никога няма да мога да се помоля истински... Чу ли?! Сега не може да не си чула, че се тропа в кухнята. Кога бяха тук последния път?
ЖЕНАТА: Преди... една седмица – трябва да мина вече една седмица.
АКТРИСАТА: Къде ли е това място, където ме пренасят?
ЖЕНАТА: Нямам представа. Не е на земята.
АКТРИСАТА: Всичко там ми е познато – къщата и всеки предмет в нея...
ЖЕНАТА: Градината с ония вълшебни цветя, на които не знам дори имената...
АКТРИСАТА: Като че и съм живяла там цял живот.
ЖЕНАТА: Поляната със синята трева, езерото и гората, която започва направо от брега...
АКТРИСАТА: А небето е виолетово. Защо ли небето там е виолетово.
ЖЕНАТА: Никога не видях слънцето – в тоя свят май че няма слънце. (А. се ослушва.) Успокой се. Знаеш, че ако си будна не могат да те принесат.
АКТРИСАТА: Не знам дали бях заспала или само се бях унесла.
ЖЕНАТА: Лежеше на леглото. Виждах те как лежиш на леглото, а аз се понесох нагоре... Някаква нишка ме свързваше с тялото ми...
АКТРИСАТА: Значи, това, което се носеше нагоре, е била душата ми. Чух, че някой каза: “Успяхме”. Нямам представа колко време прекарах там.
ЖЕНАТА: Когато мама ме събуди, беше три часът. А кога е започнало – нямам представа... може би към един – оная вечер си легнах късно...
АКТРИСАТА: Мама каза, че нещо я събудило в три часа. Имала чувството, че нещо става с мен, че не съм добре. И започнала да звъни.
ЖЕНАТА: А аз бях щастлива. Никога до тогава не съм изпитвала такова пълно чувство за хармония и за красота – и знам, че тук не мога да го изпитам.
АКТРИСАТА: А пък се страхуваш.
ЖЕНАТА: Страхувам се. Страхувам се да не се скъса нишката и да остана там завинаги, въпреки че е прекрасно. Помислих си за детето и ми стана страшно. Когато мама ме събуди, тогава ми стана страшно.
АКТРИСАТА: А ако това е ... смъртта?
ЖЕНАТА: Ако това е смъртта, значи не е толкова страшна. Хайде – край – тази вечер ги няма.
АКТРИСАТА: Татко каза, че ще бъде там, когато умирам.
ЖЕНАТА: Хайде, стига - пийни си малко. Леко де, никой не те гони - като видиш чаша и скачаш отгоре й като... не знам като какво, няма такова животно.
АКТРИСАТА: При условен рефлекс и кучето отделя слюнка. (Пие.) Ох, отпусна ме малко. (Пауза.) Борис...
ЖЕНАТА: Какво Борис?
АКТРИСАТА: Ами ако и той...
ЖЕНАТА: Искаш да кажеш, че...
АКТРИСАТА: Не знам дали искам да го кажа, но не смея даже да си го помисля.
ЖЕНАТА: Той само да посмее!... Нямам сили да издържам повече.
АКТРИСАТА: И аз нямам. Накрая ще зарежа всичко.
ЖЕНАТА: Още утре ще му покажа вратата - нямам намерение да се тормозя и заради него.
АКТРИСАТА: Чакай, по-спокойно. Хайде, налей по едно кафе. Ела да пийнем още малко.
ЖЕНАТА: Да довършим бутилката, викаш? О'кей. (Кафе, коняк, цигари.)
АКТРИСАТА: Слушай ме сега внимателно.
ЖЕНАТА: Смяташ да ми направиш някое научно съобщение ли?
АКТРИСАТА: Именно - ще действаме според науката.
ЖЕНАТА: Сериозно? И как ще действаме?
АКТРИСАТА: Като те гледам каква си сладурана, можеш да въртиш който си искаш мъж на малкото си пръстче - на ей-това, виждаш ли го?
ЖЕНАТА: Ей така да го въртя? Всеки мъж? Сериозно ли говориш?
АКТРИСАТА: Нямам време за шеги и за повече експерименти.
ЖЕНАТА: Мислиш, че и Борис мога така... (Показва.)
АКТРИСАТА: Можеш. Виж само какви очи имаш - като на Котката Меги - кой може да устои на такива очи?
ЖЕНАТА: Аз пък мислех, че не ме харесваш.
АКТРИСАТА: Остави тия глупости. Още от малка ти се възхищавам. Беше такова бонбонче, че и досега се чудя как не налетя на някой сексуален маниак.
ЖЕНАТА: С поличката на каретата, нали? А на приемните изпити ти беше страхотна - на комисията лигите й потекоха чак до вратата. (Смеят се, прегръщат се.) Обичам те.
АКТРИСАТА: И аз те обичам, не ми забелязвай, че понякога капризнича – от преумора е.
ЖЕНАТА: Глупости, ти си страхотна! Няма начин да си на сцената и публиката да гледа друг актьор. Можеш да спасиш и най-баналната пиеса. Божидара може само да ти носи шлейфа.
АКТРИСАТА: Остави я тая... слугиня.
ЖЕНАТА: Сигурно ти е било адски трудно с моите грижи, шетнята, неуредиците на развода... Можеш ли да ми простиш?
АКТРИСАТА: Милото ми глупаче, аз те обичам, какво да ти прощавам?
ЖЕНАТА: Просто не знам как бих живяла без тебе - тръпки ме побиват само като си помисля, че можеше да те няма. Щях да гладя ризите на някой простак, който ми изневерява, да ходя с ролки и да търкам стола в някоя канцелария, докато се пенсионирам. Можех и общественичка да стана, а? И депутатка? Как мислиш, можех ли да стана депутатка?
АКТРИСАТА: Защо да не можеше - достатъчно е да си правилно ориентирана политически, пък и езичето ти си го бива.
ЖЕНАТА: Обичам ти маниерите - има нещо аристократично в тебе. И каква си гъвкава – всеки твой жест е една реплика!
АКТРИСАТА: Хайде сега, Аз - това си Ти.
ЖЕНАТА: Не, ти си нещо повече от мен. Ти си един друг свят. Ти си Мечтата! Ти си Истината! Ти си Красотата, Изкуството, ти си всичко онова, което не бих могла да имам без тебе.
АКТРИСАТА: А аз ти обичам раменете. Обичам ти устните, гърдичките, бедрата... Обичам ти малките крачета с детските пръстчета... Винаги съм била щастлива – просто защото Аз съм Ти.
ЖЕНАТА: По дяволите всички гадости - важното е, че се помъчи да направиш нещо в тоя живот. И още не е късно - няма да се предаваме, нали? Напук на простаците!
АКТРИСАТА: Стига с тия лирически отклонения - имаме да вършим работа.
ЖЕНАТА: По това време? Аз мислех да си лягам. Пък и конякът почти свърши, Бог да го прости.
АКТРИСАТА: А ти май се понапи, стегни се - има време за спане - първо трябва да направим плана.
ЖЕНАТА: А! За какво ще правим план по това време? Плановете нали ги отрекоха?
АКТРИСАТА: Значи, наспиваме се до късно...
ЖЕНАТА: Ако въобще мога да заспя - знаеш ли какво ми е едно такова стегнато на душичката, ей тука, в Азчето.
АКТРИСАТА: После отивам да взема Мирелчето и отиваме на разходка, след което ще папкаме на ресторант.
ЖЕНАТА: Значи няма да готвя! От твоите пари ли ще вземем или някой ще черпи?
АКТРИСАТА: На връщане купуваме нещо за вечеря, бутилка шампанско...
ЖЕНАТА: Бутилката Борис ще я купи.
АКТРИСАТА: Точно така. Ти само трябва да облечеш нещо подходящо.
ЖЕНАТА: Новото пеньоарче! Става ли? Сексапилно е и създава домашен уют.
АКТРИСАТА: Да не си с мъжа си, че да му създаваш домашен уют.
ЖЕНАТА: Ама този път мисля да се омъжа, дори и това да не ти харесва.
АКТРИСАТА: По-рано не разбираше какво не може, сега не разбираш какво не трябва. Мислиш да се омъжиш за Борис, така ли? Който има два чифта дънки и десетина абстрактни пейзажа? Поне разбираш ли нещо от абстрактна живопис? На мен въобще не ми е ясно как един пейзаж може да бъде абстрактен.
ЖЕНАТА: Когато си сред него - може. Не знаеш небе ли е, пустиня ли е или автопортрет, а после постепенно започваш да разбираш какво е, особено когато не знаеш къде си точно в пейзажа. Щом няма да се омъжваш за Борис, защо ще го каниш на вечеря?
АКТРИСАТА: За временно ползване.
ЖЕНАТА: Стига с това временно ползване, че вече ми писна да лягам, с когото ми падне.
АКТРИСАТА: Мъжете се редят на опашка пред тебе, какво повече искаш?
ЖЕНАТА: Искам един, който да ме обича! Да се връща всяка вечер при мене. Между нас да има и нещо друго освен леглото.
АКТРИСАТА: Не е ли малко късно за идеалната любов?
ЖЕНАТА: Аз още мога да обичам, за разлика от тебе.
АКТРИСАТА: И жадуваш за нови разочарования, досегашните сигурно ти се струват недостатъчни. Това сте вие, жените - сами търсите някой да ви разочарова, направо не можете да живеете, ако не се чувствате разочаровани. Не разбирам що за мазохизъм е това.
ЖЕНАТА: Ние, жените... Ти случайно да нямаш мустаци? Просто искам малко стабилност в тоя живот и нямам никакви претенции към Уелския принц. Не мога цял живот да подскачам по сцената и накрая да висна в някой старчески приют.
АКТРИСАТА: Не ми се прави на многострадалната Геновева - нали имаш дъщеря - Мирела ще те гледа.
ЖЕНАТА: Да, колкото ти сега гледаш мама. (Пауза.)
АКТРИСАТА: Сега докога смяташ да мълчиш като акула?
ЖЕНАТА: Моля те, нека се омъжа за Борис, той поне не е простак като другите.
АКТРИСАТА: Не е, ама ще стане, колко му е? Като го оставиш две вечери гладен и на третата ще ти направи някой комплимент - не помниш ли Сашо - и той не беше простак в началото.
ЖЕНАТА: Ами как няма да го оставя, като пак ще хукнеш по репетиции и турнета?
АКТРИСАТА: Виждаш ли, значи не трябва да се омъжвам за Борис.
ЖЕНАТА: А за кого?
АКТРИСАТА: Откъде да знам за кого? Приеми, че в момента просто нямаш подходящ кандидат.
ЖЕНАТА: Глупости! Ти ако нямаш, аз си имам - и то съвсем подходящ - Борис! Ако не ти харесва, можеш да вървиш по дяволите. Зарязвам театъра - и край!
АКТРИСАТА: И ще идеш в някой самодеен колектив за допълнителни средства към нулевите доходи на Ромео?! Че то и колективи вече няма...
ЖЕНАТА: Все ще свържем двата края.
АКТРИСАТА: Браво на оптимистите. Аз, дето десет години ходех с вързана уста по сцената, да се откажа от професията си? Точно сега, когато имам възможност да направя нещо по-значително? И да си остана с ролите на комсомолките, че да ми се гавриш? Благодаря за предложението.
ЖЕНАТА: А ти да не искаш да изиграеш Жана Д'Арк? И сега няма да направиш нищо. Като ви отпушиха устите и се втурнахте към абсурдния театър. Сякаш че има по-голям абсурд от живота. От "Оптимистична трагедия" към "В очакване на Годо"! Ти още си пишкаше в гащичките, когато хората играеха "Годо", а вий ще има да чакате поне още 20 години, преди да ви стане ясно, че няма да дойде.
АКТРИСАТА: Аз съм длъжна да опитам, не искам накрая да се окаже, че животът ми е минал напразно. (Пауза.)
ЖЕНАТА: И сега какво ще правим?
АКТРИСАТА: Не знам.
ЖЕНАТА: Нали уж ме обичаше? Като пийнеш, започваш да ме обичаш, като изтрезнееш и не можеш да ме понасяш.
АКТРИСАТА: Ти уж също ме обичаш, ако ще си говорим наужким.
ЖЕНАТА: Докато искаш различни неща, никога няма да бъдеш щастлива.
АКТРИСАТА: Човек със себе си не може да се разбере, а иска другите да го разбират... (Доизпиват коняка.) И какво ще правим?
ЖЕНАТА: Нямам представа. Засега просто няма да каниш Борис.
АКТРИСАТА: Но нали трябва да се живее?
ЖЕНАТА: Трябва. Кой е казал, че непременно трябва да се живее? Ако пък чак толкова трябва, аз ще си живея с Мирела, ти си имаш театъра... Може пък някога да се измъкнем от тая кукувича прежда.
АКТРИСАТА: Хайде да си лягаме, утре все ще измислим нещо. (Тропа се.) Чу ли!
ЖЕНАТА: (И тя уплашена.) Да, мисля, че чух!
АКТРИСАТА: Страх ме е! Моля те, прегърни ме! Страх ме е!
ЖЕНАТА: Няма нищо, мила. Не се страхувай. Няма нищо. И мене ме е страх.
АКТРИСАТА: Докато сме будни, нищо не могат да ни направят. Чуваш ли: докато сме хора, нищо не могат да ни направят!
ЖЕНАТА: Няма нищо, мила, няма нищо. Всичко ще бъде наред.

(Остават прегърнати, с широко отворени очи към публиката, докато изчезнат в затъмнената сцена. Изплува подходяща музика.)

7 март 1993 г.
Стара Загора

© Всички права запазени!

Оценка