English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 четвъртък, 27 февруари 2020
Списък на творби
Начало > Поезия > Клас върху паважа - из стихосбирката
Печат  
София, Народна младеж, 1965
София, Народна младеж, 1965 
 
Тип: Поезия
Автор: Жеко Христов
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

ФИДАНКАТА

Сред нивата в един сеитбен ден,
когато сам
земята си браздих,
реших да има спомен и от мен
и аз една фиданка посадих.

От круша плодовита беше тя
и пусна корен в южен чернозем,
разгърна клонки,
шумнаха листа
и свойто място в нивата завзе.

Една ли пролет ранния си цвят
раздава на случайни ветрове,
оставаха листата да шумят,
а нямаше наесен плодове.

Но твърда като селските нозе,
заякна във суровия живот.
И днес
празнува моят чернозем –
фиданката раздава плодове.


ЖЪТВАР

По жътва съм роден,
сред тежки снопи –
родил се на баща ми нов жътвар.
Наблизо звъннало с копитен тропот
ранило конче – моят пръв другар.

Разправяли жътварите неуки –
юнак ще бъде, вижте – туй е знак:
днес кон премина най-напред оттука
и дар му носи с бързия си крак.

Жътварско мляко дните ми подгони
и както всеки селянин растях.
Във твърди длани класове зароних
и гривата на коня си плетях.

Не са познали старите жътвари –
юнак не съм, като жътвар живях.
Където и смъртта да ме завари,
жътвар ще бъда като тях.


КЛАС ВЪРХУ ПАВАЖА

Ти лежиш върху паветата студени,
дето зрели ниви не шумят,
и тежиш като въпрос пред мене,
като знак сред моя път.

С тебе поздрав ли ми праща тати
и ме вика в жетвения ден,
за да ми покаже пак земята,
на която съм роден?

Или тебе мама те изпрати,
мислейки за мене плачешком –
топлинка да има от полята
в градския ми дом?


МАМА

Мама днес навършва
шестдесет години...

Днес на мама
малка снимчица направи
фотографа
в градската градина.
Снимката трепери
в пръстите корави
и не вярва мама,
че е всичко минало.


ДИВИТЕ ПАТИЦИ

Нощес излязох сам-самичък, мамо,
и се заслушах в пепелявото небе.
О, патиците диви тръгнаха от рано
и зимата при мене, майчице, дойде.

На юг към малкото ни село отлетяха
една до друга, наредени в римско пет.
Дали са тези, дето и тогава бяха,
когато ме изпращаше до оня плет?

Тогава цяла нощ ти ходеше из двора
и слух напрягаше да чуеш пролетта.
Когато патиците минаха нагоре,
след тях и мене ти изпрати заранта.

Сега си спомням за забравената пролет,
из улиците щипе северният студ.
О, мамо, патиците минаха надолу
и тръгвам аз след тях,
към топлия ти скут.


ЗАВРЪЩАНЕ

Накланя се над мойто село залез,
за сън се готви малкия ни дом.
Защо на връщане си спомням, мамо,
за мравките и техния закон?

Ако след залез мравка се завърне,
не се отваря нейната врата
и чак додето изгрева надзърне,
ще чака сам-самичка на света.

Аз тая приказка забравих, мамо,
щом тръгнах по избрания си път,
забравих вече Дойчов камък,
момите бели ризи де перат...

И случваше се да напипам рана
по отмалелите от път крака
и в огън да се мятам до зарана,
да търся, мамо, твоята ръка.

Но вече казах селското си име
на много хора – лоши и добри –
и толкоз сили в дланите си имам,
че аз ще надживея век дори.

Защо на връщане си спомням, мамо,
за мравките, за техния закон?
Накланя се над мойто село залез,
за сън се готви малкия ни дом.

И бързам, но ще сваря ли да влезна
в дома, преди да дойде оня час.
О, залезът зад селото изчезна,
до изгрева ще чакам ли и аз?


РОДИНА

Ето я позната горичка,
ето ме сред нея възмъжал,
но пропъдих пак оная птичка,
след която нявга съм летял.
Пак гнездото й стои пред мене,
пак надничам в гъстите треви,
пак едно до друго притаени
малките се гушат може би...

Но аз виждам равнини орани,
долини със сребърна вода,
есените, скараните врани,
по снега лисичата следа.

Нощи и съзвездия, и вятър,
върхове и облаци, и гръм,
пътища и къщи, враг, приятел
и прегръдка, и тревожен сън.

Мама и едно селце стаено,
мойта люлка, плачеща в нощта
и ръце грамадни и прострени
за здрависване...

Земя!
Земя!

Със небе – око моминско синьо,
ти си мъничек затоплен дом.
Где ли не те търсих аз, родино,
а намерих те в едно гнездо!


ЗАКОНИ

По едни големи и добри закони
всяка булка две терличета плете
и на есен всяко цвете се отроня,
а вапролет друго шушне и расте.

Всеки някого обича на земята,
всеки от любов е тук роден.
Селянинът все отглежда семената
и към слънцето поглежда всеки ден.

По едни големи и добри закони
птиците пренасят сламки в пролетта
и за някого сълзица се отроня,
и за някого се пее във нощта...


„НИКОГА НЕ СЪМ ПЪТУВАЛ...”

Никога не съм пътувал по чужбина,
пак сънувах, че съм в чужд,
далечен край.
Питах, търсех път към моята родина,
но светът повдига рамене – не знай.

Бързах, все под слънцето вървях –
слънчасах...
Вятър ме раздухваше като главня.
Само капчица роса – да се наквася...
Де си, моя българска земя!

Де си ти, планински вир –
да ме удавиш,
де си, ветре, –
да разпръснеш моя прах!
Де са стъпките на черната ми крава –
да се погреба в една от тях!...


ЕСЕН

Най-силният вятър изсвири,
заплакаха късни цветя,
изтръпнаха голи баири
под шатрите на есента.

И всички комини нагоре
се вдигнаха като дула,
и изстреляха пушек в простора
и легнаха в гъста мъгла.

Земята под мене изстина...
Под бряста посърнал се спрях,
под бряста, на който години
на птици гнездата броях.

Привежда той клоните тъмни
и рони широки листа.
Едно листо падна в дланта ми –
при мене дойде есента.

Последна промяна: 2009-03-19 15:40:27
Прочетено: 914

Подробна информация

автор
Жеко Христов
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 11

Жеко ХРИСТОВ е роден в с. Тракия, Старозагорска област. Завършва гимназия в Стара Загора, където работи до края на живота си. Бил е редактор в Градския радиовъзел и в Алманах „Хоризонт” и гл. редактор на сп. „Участие”. Дълги години е ръководител на средношколски литературно-творчески кръжок.

Носител е на ордените „Червено знаме” и „Кирил и Методий”, на наградите „Стара Загора”, „Николай Лилиев” и др.
Член на СБП и дългогодишен председател на Дружеството на писателите в Стара Загора.

Почива на 09.09.2003 г.

Издал е стихосбирките:
Клас върху паважа (1965)
Между светкавица и гръм (1971)
Участта на простите неща (1975)
Трева на оградата (1979)
Дъждовете се завърнаха (1982)
Рецитал пред мама (1985)
Жител на нощта (1992)
Мелодия за клавесин (1996)
Антония и други любовни стихотворения (1998)
Повече ще кажат дъждовете и тревите (2000)
Избрани стихотворения (посмъртно, 2003)



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |