English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 сряда, 20 октомври 2021
Списък на творби
Начало > Поезия > Балканската линия
Печат  
Стара Загора, Домино, 2009
Стара Загора, Домино, 2009 
 
Тип: Поезия
Автор: Йордан Атанасов
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

ДУХ

Изправен срещу вечността,
какво очакваш?
Нали сред нея ти си стрък
в лавината на пясъчните дюни.
Затъваш във силиция прозрачен,
додето светлината те разлага...
Устата ти
накрая ще е пълна с пясък,
човеко,
най-умно цвете на земята.

Прииждат дюните на времето,
играят песъчинките...
Вълните им поглъщат
грешни и безгрешни.
И няма грохот,
нито плясък...

Къде,
къде все пак отиваш, дух човешки?


КРЪГОВРАТ

Да следваш водата -
С подскоците и плавността й,
След заоблените хълбоци -
Към дълбочината…

Да търсиш със нея
Пространства за духа,
Утроби
На пещери - като празни утроби
На жени, да изпълваш.

Да се наливаш в недрата им,
Живот да зачеваш.
И в извор да бликнеш накрая -
Начало за жадния.

И от слънцето грабнат,
Да станеш на пара…
И пак във кръговрата.

Не си ли и ти
Част от водата?


ЖИВОТ

И както скъперникът стиска кесията злато,
а също - навитата тубичка
с ръце костеливи,
с изпъкнали жили,
додето пусне остатъка мед или паста за зъби
и тръска шишето със вино -
последната капка да глътне...

така и аз всеки жест и подарък
задържам от тебе, Животе:
от въздуха - свежата глътка,
ръката добра на приятел,
смехът на децата,
плачът на жените самотни и влюбени,
грехът им божествен и неназован,
гневът им летен
и зимен;
изстисквам от твоите туби една
на мене наречена с моето име -
Йордан!


МЕЧТА

От зима - във лято:
какво време странно!
От сънища - в страсти.
Реагирам отчасти,
несвикнал на щастие.
Не вярвам, но тръгвам.
Реалност ли, мит ли е?

Искам да бъде докосната
мечтата изгряваща -
водата, дето се спуска
сега от планината
и снежните шапки
на върховете отмята.

Искам
тези високи фалоси,
посяти от боговете
да тръпнат, забити в небето…

И лятото да едрее
като бебе отвито.


РЕКА

На сал, по средата си, в талвега.
Съзерцаваш, което тече и се движи:
вятър в косата, в ушите, в тръстиките.
Конче с крилца ще премине -
съвършен хеликоптер, въздуха стриже.

С нови подмоли и завои - реката.
И рибката златна в ръката ти друга е,
макар да подскача, играе,
тя не пита за твойте желения…

Замръкваш
и виждаш небесния син похлупак
със реката на Млечния път -
там някаква мелница
върти галактичните камъни.

Ще сънуваш безкрайно как
Салът на времето
бавно те носи
по Талвега жив на Вселената.


СМЕТИЩЕ

От вдъхновението - към страстта. И тъй -
до сметището на града с една жена се озовах.
Това е гробището на предметите, ми каза тя,
преди да ме целуне и преди
сравнението й да разбера.

Захвърлени дюшеци, дим, разпорени възглавки и
опоскани предмети на бита
отнасяха завинаги семейни тайни, старческа
и млада самота; въздишки, болки, порив на сърца;
колички окуцели люлкат спомен за деца,
парченца от стъкла
крият светлините на години.

А там е сметището на телата -
ръката й посочи хълма, побелял от кръстове.
Под плочите бетонни, под бюстове от камък
пръстта се сляга бавно в гробовете.
Земята всмуква в себе си, което е раздала.
Обратно взема чудото-живот
с възторзите и злобите ведно...

Димът мирише на картон и кости -
сладникавост, която мразя.
Тук духове на хора и предмети все витаят...
И се променя този свят от любовта,
от грешното начало -
до млякото на космоса, наречено безкрайност.


МОНОЛОГ НА ЧОВЕКА,
КОЙТО ЛЕПИ АФИШИ

Разнасям афишите - чужди послания,
а своите нося навити в душата.
Затуй са невидими моите рани.

Аз всеки ден божи пътувам със вятъра.
Лепило и четка - до крайната улица.
Край гъби рекламни, кина и театри.

Край хора работни, цветя и олуци.
Ще нося покани, додето ме има.
Додето със синя небесна каруца

дъждът ме настигне внезапно и мине
през мене. Подобно афиш ще се смъкна
от стълба на времето. И ще замина.


МОНОЛОГ НА ГОРСКИЯ РАБОТНИК

Изсипа се дъжда и дългите му пръсти
замръзнаха, преди да тупнат на земята.
Валя, продъни се. И спря. Но късно.
Излязох от хралупата си.
И видях гората.

И казах: тръгвай, горски,
да броиш и пишеш
в това стълпотворение без хора:
изтръгнати дървета, смачкани във киша,
един таван от сняг в гората борова.

Зелени дървеса приведени пращяха.
По-ниско слизаше таванът бял.
И тежък.
И никъде убежище и топла стряха.
Вървях, обречен на самотност. Грешен.

За кълновете мислех, тръгнали нагоре.
За семената, хвърлени от мен на сухо.
Ще доживея ли да видя как
търбуха на снега ще порят
                приведените клони.

И как гърба му ще изпука.


СМЪРТТА НА СОФИЯ

Три дена беснее над село дъждът,
ръка не подава за смърт и за път, и обърква реда ни.
Почина София, но силите Божии тук я държат.
Три дена я пазим.
Сънува живота си тя и насън се усмихва.
Пресъхват очите, пороят не спира
в души раздвоени, в олуци и пътища кални.
Какво ли се случи, не знаем:
да жалим ли, да се покаем ли?

Не иска София във гроба да влиза.
И Господ не я дава - шепнат роднините -
едната праведност беше в това дяволско време.
Във село ни църква няма, ни гадател.
Тя беше и двете.
И кой ще отсъжда след нея се питам
крадецът дали е крадец, а лъжецът - лъжец?

Сваля си ризата нейният дядо,
изтрива лицето й, гали косите измокрени:
Сбогом София, аз бях твоят любим Христо!
Но трябва да тръгва родът и реда да се спази.
Смърт е.

И трактор колоната води с ремаркето зад него,
където забрадките черни пеят и плачат...
И спускат жената гробарите пийнали,
внимателно, бавно я спускат в земята прогизнала.

И чувам да казват:
дано издържи, Господи, и да не се удави!
Но малко преди да докосне ковчегът
на гроба водата - един ангел се спусна
и го издигна над очите ни, и по-нататък -
                                           в небесата…


ЗИМА

На Жеко Христов

Познало госта от града, скимтеше то.
Опашката въртеше, пролайваше
от радост.
Синджирчето и скуката му снех…
И хукнахме по снежните пътеки.
А те не бяха много: до хлебаря, станал рано
да направи вечната магия от брашно,
до смесения магазин, където над ориз и олио
висяха облекла, захвърлени от модата отдавна...

Училището старо поздравихме отдалече -
сиротно светеха очите му под шала на снега.
Към гробището пътят бе утъпкан -
тук кметът беше наредил булдозера да мине.
Човешко е да се изпращат хората със почит -
в далечната държава, неописана от никой до сега.

Додето Шаро всичките надгробни знаци преброи,
видях на праведници сълзите да светят
                                                под ледунки.
Но… време е да тръгваме, приятелю четирикрак!
Все някога ще се заселим тук. Виж слънцето -
със бели зайчета към селото ни мами пак.


МАШИНА ЗА ЧИСТОТА

Събудих се от шум - небесата ли гърмяха,
или ехтенето извираше дълбоко от земята?
Растеше то и блъскаше пердетата, главата ми,
Бях сънен, но разбрах:
работниците мургави по чистотата
претърсваха корема на града.

В машината за смет бумтяха кофи и варели,
кутии от консерви, стъклени шишета и стъкла,
илюзии с излъскани подметки, стари вестници...
И всякакви огризки от нощта.
Как бавно мисълта ми идваше на себе си...
Изплуваха места, където бях завеждан от съдбата.
Сънят се смесваше с реалността
(а казват, че Морфей не съществувал);
дочувах думи, смях след музика
                          и музика след ругатни.

И виждах образите на приятели, на хитреци,
очите на жени, решили да се изповядат,
и сянката на Ерос как над тях кръжи;
подробности по масите, менюто…
И подранилите клошари машината да изпреварят,
ръцете им - тънките ръце на бедността.
И гафовете свои виждах
Но стореното можех ли да върна,
питах гордостта си;
Ще се изтрива то във паметта ми
Или ще слиза там - дълбоко във депата й.

… Олекнал от сметта, на бухалските часове,
потеглям из въртопите на този ден.
И ако днес отново бъда уязвим и съгреша отново
утре пак ще ме разнищва и гори
машината за чистота, монтирана от някого у мен.


БЕЛИТЕ ВЪЛЦИ

На Огнян Стамболиев

Дълбока зима и беди - природата не ни прощава нищо,
а Господ как да ни прости...
И сняг висок до Бога сякаш е над хора и врабци.
Ледът тръбите пука,
дървата в печки бързо се топят.
И студ с игли на таралеж те парва, щом носа си подадеш.
И Дунав пак замръзнал.
А във Русе вълк до вълка.
Харесва им града - културата на старата Европа.
Голямата река ги пусна,
къде гласът й се изгуби и къде водата падна.
Разхождат се - от страх луната бледа,
зад зидове и зад стъкла - уплашени очи...

Но вълците са гладни, а културата не храни.
И хукват те към малките селца -
гладът и смелостта са двама братя.
И ниските кошари чуват как хрущи снега
с гръбнак пречупен
под лапите им тежки. И настръхват.
Ръмженето дочуват все по-близо...

Вършитба във снега. Апокалипсис за овце и кучета.
И тишина след пира.
И гостите със лиги виснали, с кореми бухнали
(месото втасва вътре, както хлябът във нощви),
над бели Дунав като облак бял обратно ще преминат.
В Карпатите отново ще се приберат -
до следващата зима.
До следващия лед.


НОЕВ КОВЧЕГ

Година студена... и мека се случи, знамение.
Но ето - след Малкия Сечко прочистват гърлата си
реки и канали, тръби и колектори,
шахти и ями, покрити до вчера.
И бликват води отработени, сладки,
битово-меки, промишлено твърди.
Чугунени шапки отместват и всичко повличат.

Потопът издига търбуха си.:
по улици прави и стръмни коктейлът изтича;
площада централен, градчето залива,
към стола на кмета се втурва, властта му оспорва.
Шуми оптимизмът - съветник на шефа си:
- "Удавник за сламка се хваща, а до теб е бюрото!"

И сяда на плота човекът, вратичките здраво затиска:
Какво че водата бързо завърта кръга си.
А силното плава - човекът с бюрото е Ноев ковчег,
населен със плъхове, телбод, саксии с цветя,
печат, секретарка, хартия офсет, перфоратор...
И тръгва ковчегът, прехвърля баира с вълната девета.

Животът във този си вид ще бъде запазен навярно.
В застойната яма оставаме ние, по чудо останали живи...
Крачоли запретнали, сеем пак вяра в душите излъгани.
Гребем от площада клоаката
                        всъщност чистим България.
Отпиваме вино и завист на групи.
По-рядко се смеем, по-често се кръстим.


ЛУНАПАРК

Завръщам се от безтегловността.
Кръжал в сапунени балони
и в орбитите на планети със известни имена -
тук стъпвам, на земята,
откъдето бях подскочил.
От тази топка, намагнитена от смях
и стресове.

Аз исках онзи идол - бога на успеха,
да хвана за брадата златна и да ме калеса
на масата небесна със бъклица
и непознато вино, за боговете отредено.

Но както във стрелбището на Лунапарка,
печалбата голяма все ми бяга.
Макар че търпеливо се прицелвам
във двете кофички една над друга,
в чертата тънка между тях - илюзията вечна
то моите сачми се връщат - семки,
изплюти от хлапак в тръбата водосточна.

Улучени на прима виста от щастливци,
дрънчат капачките от лимонада…


ХЕЛИОС

Епохата на Водолея.
Човекът протяга ръка
и докосва звездите.
Нощта е тиха,
дочува се лай -
от съзвездие "Голямото куче".
Или е съседското пале
излаяло?...

Денят е загадъчен -
във синьо просветва.
Не знае какво, но очаква човекът!
Пътят отива нагоре… и свършва.
Не,
продължава директно в небето.

Там Богинята Хелиос
нежно сина си прегръща…

 

НЕОБЯСНИМ ЗАХЛАС

Вървеше лудият през този кротък град
с отмерени и точни крачки -
военен сякаш, натоварен със задача:
скандираше през две минути тъй, че
древният оратор Полифоний би завидял:
едно-две-три - долу док-то-ри-ти!
едно-две-три - мам-ка ви...
Расте тълпа край него - топка сняг,
търкулната по склона, Главната изпълва.
Не знае лудият какво е свобода,
правата на човека и конвенцията за правата.
И разрешение за митинги не иска.

Но протестира той срещу властта,
макар и медицинска:
едно-две-три - долу док-то-ри-ти!
едно-две-три - мам-ка ви!

Гласът му цепи въздуха задрямал.
И страх по тротоарите пълзи
в душите на търговци, властници, крадци...
Едно-две-три - долу док-то-ри-ти!...
(Римува "едно-две-три" с "док-то-ри-ти",
си отбелязах мимоходом).
И неусетно как, във някакъв необясним захлас:
вървях ли, виках ли, сънувах ли - не знам.
Но и аз до лудия се озовах.
Преминах с него по гръбнака на града,
скандирайки неприличните слова:
едно-две-три - мам-ка ви!...

И станах луд за свобода!


СВОБОДА

Изгубих те като мънисто
между пръстите на дните...
Тук мъглата е гъста,
тук равнината е стръмна.
И хлъзгава.

Вместо манна небесна
падат думи отровни,
премрежват очите,
разяждат душите.

Изгубих те из гънките
на равнината.


ВЛАКЪТ СЕ ДВИЖИ с неопределено закъснение -
това съобщение люшна перона, до гърло натъпкан.
Жени над четирсет заплитат със бързи тегели
кълбото си нервно
и с токчета палват искрици по плочките.
Мъже във костюми и лъскави чанти се мръщят служебно
и чувам как пукат конците по шевовете,
тъй както се пукат балони от тънки амбиции.
А влакът се движи с неопределено закъснение.

Момиче с две дини прохладни под блузата,
налети от чакане и толкова рано узрели,
                                       оглежда звездите -
далечните златни монети, и може би мисли:
чия ли е тази богата свекърва, закичила щедро небето.
А влакът се движи с неопределено закъснение...

Деца, за екскурзия стегнати, търсят по картите
изпраните черги на Янтри, Марици, Огости,
кубета над София;
била на балкани с перчеми зелени и горди.
Пътуват далеко с мечтите си - тези кобили подгонени.
И времето няма значение...
Но влакът се движи с неопределено закъснение.

Човекът до мене се рови в кутията "Феникс",
засмуква мъглата на своя живот.
Цигарата светва - око на компютър
И в дисковете на очите му свети изписано:
Всеки влак се движи навреме!

И всичко това е написано сякаш за мене, макар че
влакът се движи с неопределено закъснение.


ЕКСПРЕС

Пресича равнината, мокър от слана...
във разписанието все не може
да се вмъкне:
боксуват колелата
пред жаждата на чувството,
пред полета на мисълта.

Зад люспата прозрачна на прозорец,
размазани от четката на скоростта -
лъсват образи, гримаси.
Усетили, че закъсняват пътниците стават нервни,
припламват все по-често цигарите-фитили
в не една глава пулсират с тока на мечтите.

От север иде зима с вентилатора си мощен.
А ти си вън, не можеш да се скриеш
в купето топло,
за времето да разговаряш с дами по-спокойни,
да гледаш как премятат токчета лениво
и как бедрата им за миг проблясват...

Но ти си тук, сред Тракия, където ти е мястото.
Животът ти, един експрес
от мозъчни пулсации...
Вълк-единак си и пред падащата нощ
и под тракийската луна ще виеш
с фитил запален в непомъдрялата глава.


КЪЩА В ТРАКИЯ

На Стойчо Стойчев

Събаряхме я...
След ударите равни на копача
избухваха кълба от прах като от стари дрехи,
И спомени на ято кацаха по рамене и шапки.
Ти, който тука си роден,
днес галиш рахитичното им тяло…

Но от кирпича бръмнаха оси
и край главите ни - кръг от златни ореоли.
Но не за святост, а за мъст
пикираха и пускаха стрелите си по нас,
рушители на светлата им къща.

Жестоки сме, когато корена си режем.
Заляхме с нафта питите им,
и огън ги стопи във шепите си.
Съборихме стените и основите
подобно гнили сламки.

Учуди ни единствено въртежа на осите.
Сега я няма къщата ни обща, но те кръжат.
Със странна упоритост.


КЛОШАР

Когато вие спите, утолени от деня
и неговите дарове,
аз тръгвам в улиците на града
към кофите за смет,
където вашите излишъци ме чакат:

коричка хляб, бурканче лютеница,
кашон пробит или пък - цял,
палтенца, панталони отеснели,
играчки, книги на класици, вестници
и всичко дишало в дома ви…
И станало излишно.

А тука аз по детски му се радвам,
подреждам го и му говоря тихо -
да не събудя лошите стопани,
съседката, която плаче във съня си
за самотата си ранена,
Поета, легнал преди малко, уморен
от музите крилати…

Звезди понякога блещукат -
за влюбените стръв,
опасност за крадците!
Аз моите звезди в боклука търся.
И съм щастлив, когато нещо хубаво
открия пръв.


МИЛОСТТА НА БОГА

Мрачно и сгъстено…
Хълм, наречен някога "Аязмо".
Но светената вода къде е,
извора целебен кой изгреба?

Сини биволи са облаците,
виснали над хълма -
с грапави езици лижат
тялото му олисяло.

Подивели кучета на глутници
неформални сватби вдигат;
кметствата крайградски
веселят и…плашат.

Неспокойни млади баби
физкултура правят колективно,
маршируват с песни за Родината.
Сънища разплитат после.

И неутолени най-накрая -
политиката намесват.
И се хвърлят в нея -
борови шишарки в пламък.

Защо не идва милостта на Бога?
Мрачно и сгъстено е небето.
Хълмът е високо.
Ято гарвани прелита ниско.


НЕ Е МЕЧТА

Предчувствие за топлина и нежност.
Тя идва. Бяла птица - тя лети,
над този свят от кръгове и ежби,
когато политика всичко е почти.

Но ти си изненадан, хванат в крачка.
Такава красота! И ти пред нея сам.
От себе си, от нея сепнат, пръсти мачкаш,
изгаряйки от срам.

За времето объркано, безбожно,
за своите разпътни мигове и дни;
за любовта си късна, невъзможна.
И затова, че образа й сьхрани.

Застава тя пред теб с искри в очите -
Жена немирна, тръгнала сама на път.
Пристига тя навярно от мечтите...
Не е мечта. От въздуха струи грехът.


ПАСТОРАЛ

И всеки път ще е така, когато пада първи сняг:
деца ще тичат към снега и детски смях ще литва пак.

Жена ще се подхлъзне в миг (в мига жена е само тя)
и закачливият й вик ще се издига в утринта...

Ще трепне твоята душа, за нежността ще жертваш ти
безброй опазвани неща... И всичко ще се завърти:

Ще кихат в утрото коли с акумулатори без ток -
сред смях и сняг, и крамоли тече автомобилния поток...

Тече живота ти така, изтича си и този ден.
А над небесната дъга развява слънцето перчем.

Как този свят да разбереш? Градът е смешен, в сняг обут.
Една тополка ти е свещ. От красота не сещаш студ.


СЕЯЧ

На Христо Кацаров

Подобно бяла птица плаха, отлита облакът над Тракия
и се стопява той, и маха с крилата си над ниви с макове.

В това нетрайно мъжко лято,
                           с разтворена за истини душа,
вървя през нивите богати, но как човека слаб да утеша?

Сърцето му - подгонен заек,
                           ту в оран скача, ту - във слама.
Врагът му верен точно знае - от себе си защита няма...

Аз няма този свят да стресна или да го направя умен.
Свободно думите ще сея - от утрото до сърпа лунен.

Тъй както класовете падат и мене ще подстриже времето.
И със плуга голям и хладен ще заоре в пръстта и мене...

Но днес една въздишка ми е нужна - за пулса на сеяча.
Властта за мен е напаст чужда.
                            От зрънце обич мога да заплача...


ОРИС

Когато ми даваше пилето живо - подарък за внуците,
мама заръча: коли го със остър нож, сине -
душата му леко нагоре да литне.
И кротка оттам да ни гледа.

Но беше заоблен и хабен ножът ми,
та дълго подскача и пърха,
в земята се блъска
животът на пилето - шепа пера и сърце като жълъд.

Научила мама и плакала много.
Защо си го мъчил, бре сине, ми писа,
ти Бога разсърди -
Той може и тебе така да ориса.


СЪЛЗА

Човекът се движи едва,
накуцва дори и бастуна му.
До мен в закусвалнята топла присяда.
Мълчи и поглежда смирено небето -
за изход добър ли тук ще се моли
в средата на зимата...
Сърбам забързан и пийвам ракия.
Преди да преглътна доволно последната хапка,
съм станал и вече унесен, почти романтичен,
посягам към таблата бавно.

Бях забравил за него.
Но ето: внезапно и ловко със мойта лъжица
той загреба остатъка супа
и грабна с ръка на крадец парченцето хляб.
А после... надигна ми чашата... О, Боже!

Последната глътка от спирта
омокри брадата му рижа.
Видях как трепери ръката...
Три-четири капки прескочиха гадно устата му,
в окото му влезе една.
Достатъчна,
за да отрони сълза.


АВГУСТ

Червило от орех на твоите устни
аз вкусих сред сухата слама на август.
Сега е смълчано небето, безчувствено.
И ние под него - сами и забравени.

С надежда те гледах, но няма надежда:
замина след лятото, знак ми остави -
една кукувича излъскана прежда,
безпътна следа за ума и за ставите.

След нея дроба си бял ще раздуя
от тичане лудо, и тъй ще се лутам,
додето те срещна във пътя и чуя
смеха ти, притихнал в поредните скути.

Да видя дали е сълза този блясък в окото ти,
дали е барут тази рана невидима в мене?...
Червило от орех. И август в живота ми.
Любов и омраза ехтят във душата ранена.

 

РАПСОДИЯ В БЯЛО

С бяла рокля и с прозрачна кожа
тя пристига - облак от пух и надежда.
Господи, как е възможно,
мен, неверника, тя да поглежда!

Тя се радва, тя желае нещо...
И обича край нея да е весело.
Аз харесвам нейните песни,
и игривата й отнесеност:

Иска пръстен на малкото пръстче,
смее се, после говори или почива.
Всъщност може би скрито кръста си
носи. И къде ли със него отива?...

С бяла рокля и с прозрачна кожа
тя отлита - облак от пух и надежда.
Тя отнася моя Възторг невъзможен,
и над мене бавно хоризонта се свежда.


ПРИКАЗКА

Тя бе феята руса и приказна…
Помня я в сънища, разкази, песни.
В красотата й - нещо от викинги -
амазонка на коня понесена.
Преди много лета я докоснах.
Беше вихър и вятър насрещен.
Беше жената, родена сякаш във Осло,
с коси сламеномеки,
с очи като лешници.
Но препусна край мене с Пегаса лъжовен
други очи и щастливци да радва.
Беше започнал сезонът й ловен,
а при мене - сезонът на брадвите:
пожелаех ли нещо - изчезваше мигом,
радостта ми отвръща със завист,
любовта - със омраза,
а викна ли -
тишината отсреща свисти
и се дави…

Феята днес понакуцва със ставите,
но си остава мечтата ми ранна.
До коня дръглив Росинант е -
Пегаса избяга.


ДОН КИХОТ ОТ ВЕРЕЯ

Ти, луди човеко, по-важен си
от префекта на Верея!

Аз виждам в погледа ти влажен
това, което сам копнея…

Пропадат патриарси,
управници се срутват:
леви, десни, царски …
без някой да ги бута.

Не се измъчвай, слисан
във догадки, в епопеи…

На коня пак те искам:
с копие, леген.
И Дулцинея.

 

КАКВА Е

Тя ме отрича, навиква, крещи.
После се смее. Пее високо, протяжно.
Денонощно в екстаз е. О-о-о, ле!
Прилича на буре със мелнишко вино,
изпиващо себе си, без да пресъхва.
Перпетуум мобиле?
Космична енергия движи душата й.

От гърдите й - два грозда наляти,
бял облак се вдига.
Храни се с въздух.
Няма стопанин.
Любов раздава на ангел и дявол…

Каква е мечтата й, какъв е грехът й?
Твърди, че е луда, но аз не й вярвам.
Макар че по време на дует любовен в час пик
извика - откачам! била на върха …

Пише стихове тъжни и яростни.
Не, не съм поетеса, казва.
Каква е тогава?
Псува всички редактори.
Ярко, възхитително. Без мярка.

Когато си тръгна завинаги, отново ругаеше.
Спря се на прага. Целуна ме кротко.
И каза: обичам те.
Но - тихо.


ПОСТ-ДИАГНОЗА

След толкова много пороци научени,
В години на страст и падение,
Накрая - още един, в упор, получих -
Съм имал порок на сърце, по рождение.

Добре че сега го откриха чрез ехо-графия,
Пред пенсия, в криза обществено-лична,
Та как иначе щях да любя, лудувам и пия -
Живот да живея, да мразя, обичам…

 

КОКТЕЙЛ

Бяха пълни и лъскави масите -
блюдо до блюдо, като в приказка.
Но изпъкват очите и тръпнат стомасите.
А го нямаше още Големия, принца,
за когото бе всичко това -
в негова чест градът се отсрамя
с печено, варено, фъстъци, сарма,
плодове и салати, с овча глава…

И със малко хлебец, защото
бе осъмнал градът без брашно…
- Ах, поскъпна, поскъпна живота,
И защо ли стачкуват тези, защо?
- разговаряха дами - жените на първи
и втори във бизнес-елита.
А мъжете им - с погледи вяли
зяпат отбраните марки уиски,
и нямо се питат: къде по дяволите
се бави още принцът измислен?

Но хукна охраната с мобифоните
                             и ахнаха всинца
(и случайно попадналите, и фараоните).
Той дойде със усмивка и чаша в ръка,
като Господ храната посочи, каза стих…
И си тръгна - в незнайна посока.

"Нататък е ясно…" - останаха само
голи кокали овчи по масите.
И хлябът, защото градът без брашно е
и тежък живота, големи очите му;
те виждат - безброй сиромасите са.
А нямаш ли ти, и "безброят" ще няма
може би…

 

ХОМО ИНСАНУС

Сега е времето на лудите човеци.
Законите изгубиха страха си здрав.
И тръгват страсти. Праведен е всеки,
който след куршумите остане прав.

Настръхнали бради и твърди скули,
опръскани от храчки и псувни...
Очи, от черепи излезли и опулени
към свободата, дето тъй не се роди.

Порой от ругатни и думи страстни.
И истини на заредените патлаци.
И българите - в стрес, нещастници.
Убийци шетат нощем. И нахалници.

Сега (до кога ли) е времето на юдите.
Снишават се неуловими фараоните,
Отлитат над главите им харпуните.
И пръскат на плебеите фасоните.

Дошло е времето на първите човеци.
Богатството и подлостта са стръв.
Изригват тъмни страсти... И светец ли е
след бесове и рекет, станалият пръв?


ВЕЛИНГРАД 2004

Бели велинградчанки, синьо небето,
Борове, клекове… много зелено.
По-гореща водата през летото е.
Въздишат в утрото бани, басейни…

Почиващи баби, предимно - с внучета,
Младите са на море или в чужбина.
Тук са и нашите братя отучени -
Македонците. Тук келепирот го има.

Местните старци мърморят: корупция
Весдесъща мори демокрацията -
Власт-опозиция тук заедно хрупали.
Местни проблеми, местна атракция ли?

На Клептуза притоплят от вчера
Пържоли и пилета, мезета.
С вчерашен аршин всичко се мери:
Мръсен градът, мръсно Езерото му.

На Юндола - въздух чист и кристален.
Само за двайсет минути с колата си там.
Помачета махат с ръчички и канят:
Боровинки и ягоди, чичо, хайде насам.

Чиста екосредата, май няма търгаши
На дребно. Внимателно гледам нещата:
Приказни вили, богати пепеляшки.
Лукс. И по-перфидни номерата им.

Остава ти само да дишаш свободно
От безплатния въздух, нещастнико.
Така е в пространството родно -
Алеко Щастливеца в забрава обрасъл е.


ВИЛИ КОСТЕНЕЦ

Все нагоре по шосето и в пътеките
над село забравено с име Костенец…
В сърцето на Рила е раят и меката
на бедните хора и… босовете.

Живи са още на д-р Кръстев и Влайков
вилите от кирпич - крехки, паянтови.
Високо над тях - дворци на гавази,
борци и прикрити наши управници.

Тук бедни и болни "оправя" РУСО-то,
Приема, лекува доколкото може…
В тесни клинични пътеки. И сложни!
Все едно взел си петица от тотото.

По празник е фрашкано с хора,
Районът е пълен със джипове СААБ.
Димят барбекюта във вилите борчески,
Димът се вижда и от този, който е сляп.

Тези вили без глас на деца са, но с кучета
едри - зад огради високи, зъбати…
Кои ли са стопаните тайни и знатни?
Ще знаем, щом куршум "заблуден" ги улучи…

 

СОФИЯ

Тука всичко е събрано:
власт, отрицателите на властта;
царят и царете на порока, сатанисти,
хора блъскащи - едва за хляба,
ровещи в боклука, хора - чисти…

И тече животът: беден за едни
и богат за други - панта рей…
Софийски градски съд и висши съдилища
заседават неуморно, правдата тече…

И времето изтече.
А Темида - от сълза по-чиста е.
Но защо ли истината на клоака става
в Перловската българска река…

Но къде са истинските перли
и къде живей справедливостта?

От Черни връх ли гледа
през прозрачна лента на очите
или е с тъмни кръгли очилца?


ПРИКАЗКА ЗА ПАЗАЧА

Куче в държава оголена -
само, както и предната есен…
Неизвестното идва
и ще става познато:
вълци със жълти
очи
душат и вият край
твойта разкрита кошара.

Блеят овцете ти - гладни,
стреля вятърът
с ноемврийски стрели.
И промяната е само в това,
че след Филипов ден
почват истински Коледни пости.
От духа си единствено ще се топлиш.
И от съдраните овчи кожи.

 

ЛАЗУРНИЯТ БРЯГ

"Да улучим лазура"
           Иван Хаджихристов

Натам сме се запътили, г-н Хаджихристов,
От нашия, Слънчевия бряг - към Лазурния…
От власта или от боговете го искаме тук?
Няма значение. Ще доживеем до утре!

Ментон се къпе във море и в цитрусов плод,
Княжество Монако на една скала стои,
Кацнало е и сякаш се готви за скок
Високо над лазурните чисти води.

Пясъчният плаж на Кан досущ нашия е.
На Ривиерата сърцето, Ница, блести -
Подредено е, няма ги нашите каши,
А ний сме единствено с наште мечти.

Под Алпите, по магистрали лъскави…
Гледах паниран, навярно изглеждах луд.
А един гларус изгубен ми вика на български.
Красиво е, класно. Но иска и труд.


ДАНЧО И ДАНТЕ

Флоренция, галерията "Уфици" -
творци, шедьоври, оригинали…
Излизам уморен на улицата,
от красота умът ми пари.

Какъв поет съм аз? Какво творя?
Един нещастен тип балкански.
в бита си скапан все заврян,
си мислех, че съм ангел.

Какво ще кажа на приятелите
във моя град, наречен на поети:
как всичко тук изваяно, изпято е
преди столетия - и още свети.

Как господа Медичите творци
са хранели, отглеждали във двора.
И как самите те, сравними със светци
са днес, а всъщност били спонсори…

Напук на всички ярки светила
пред тяло на скулптура едра заставам.
За снимка под самия Данте славен.
Да го засенча мигом. И побългаря.

 

ВЕРОНА

Къщата на Жулиета, любовните послания
По стените, вратите, таваните,
В сърцата прободени...
И се тълпят почитатели от Пенсилвания
До Япония, Чили и Балканите...

И гледам - един нашенски тип Ромео -
Дава пет евро и жена му е на балкона.
Той носи червено сърце от хартия,
И от двора крещи,
           За любовта й се моли…

Може и да преиграва, зрители много, но
Е жива приказката на поета, продължава
Драмата на Шекспир за двамата влюбени.

Колко малък изглежда балконът наяве.
А любовта - и днес
           все тъй е голяма...


СТАРА ЗАГОРА

Боруй, Верея, императорът Траян…
Историята - камък върху камък.
Въздиган си. От векове си назован
с име и във стих във времето останал...

В града известен Августа Траяна
Никий - поет голям на арфа свирил.
Той гражданите и със думи смайвал,
когато стихове за тях скандирал…

И Кирил Христов нежни трели,
макар сърдит, за теб е посветил -
храна и глътка радост, и постеля -
за хората добри ти винаги си бил.

Младееш ти, хилядолетна, вечна!
Аз кой съм - Никой, но за теб ще пиша,
тъй както Никий стихове е дишал
в ония времена велики. И далечни…

Отминали са робства и васалност.
Сега е друго време - тъмно и мъгливо!
Но твоят корен е дълбок, витален.
Над камъка изгряваш.
       
                И си цвете живо!

 

ТРОХИТЕ НА НАДЕЖДАТА

Среднощните си чернови изхвърлям в утрото
във кофата с отпадъци домашни.
Такава участ май че заслужава този труд, но
с душа, политнала за чудо, аз ще
изравям от трохите на надеждата всевишна
зрънца от обич, песните с глаголи
на радостта,
човечност от живота си излишен.

И тъй, додето рия със перо във своята бразда.


ЗАДУШНИЦА

Площади и гробища сбират народа.
След митинги шумни - задушница тиха.
След искане ултимативно - жито и вафли.
След гладната зима - преяждане на гарваните.

Там, на кръстовете -
ветропоказатели черни и лъскави…
Там - на кръстовете -
достойни и траурно-празнични,
над сиво безмълвие, над белия сняг,
който покрива живота отминал,
за какво ли още ръмжат?

И ето, че гарванът - "птица проклета",
изписва със клюна си
на бялата страница на февруари:
Душите почиват, излита духът -
за мъртвите всичко трябва да има,
за живите - огън, надежда и път…
След митинги - думи по ъгли и вестници.

Горчи свободата през зимата късна.

 

ЦУГЦВАНГ*

Каква яка вихрушка се юрна!
Из улиците прави
Се стовари.
Разтури фигурите шахматни
На всички играчи.
В градината пред общината,
Разгони кибиците.

Като огън разпален отгоре
Избухна вихърът.
Местни икони пропадаха,
Дървета се виеха, стенеха…
Пики връхлитащи бяха листата.
Плющяха афиши разкъсани,
Сякаш някой шамари
Раздаваше пътьом.

И все по-чер ставаше мрака.
Едва се удържахме прави.
А на утрото слънчево
Нямаше кой да изчисти
Калта, листаците и нищетата.
След двете изборни дати,
След балотажа.

Цугцванг за всички играчи.

* В шаха - липса на полезен ход за играча


ПОГЛЕДИ ОТ СЕПТИЧНАТА ЯМА

Един голям прозорец - слънцето
Да ни оглежда и радва…
Ти и съквартиранта - смут и мрак
В душите отчаяни.
Две легла в стаята, две закачалки,
Банки със плазма и кръв, окачени на тях.
Толкова.
Всъщност това е… болница.

Системите, казват, работят добре,
Не както обществените отвън.
Ти и съквартиранта - двама с болката.
Това е състезание по оцеляване!
Бой със смъртта? Ти или тя?
Само Бог знае кой ще остане,
Чия душа ще оживее и изплава
Над ада и… пръстта.

Цветя на прозореца. Маргаритки -
Десетки малки слънца -
В бутилка отрязана кока-кола, вместо ваза.
За брат ли, за любим, за приятел ли?
Все нещо разказват.

Посърнали вече, но с бели листенца -
В бялата стая със име - "септична".
Където живота посърнал е също.
И висне савана му - скъсана блуза.
Над леглото измачкано
Залязват цветята,
Но късното циганско лято се връща.
А с него - и една имигрирала Муза -
Надеждата.

Всяка болка си има жило, казваше мама.
Търси го!
Може да е в най-милото ти забито.
Изтръгни го с уста,
Ако нямаш лекарство,
Наложи мястото с жар…

Приятелите се броят на пръсти.
Изпитваш с болка тази истина известна,
Затворен в болничния пръстен.
Тъй за броени дни и нощи
Пренареждат се сами нещата.
И става все по-ясно на ума ти всичко,
И по-тежко - на душата.
И остават в очакване
Пръстите разтворени
На ръката ти.

Иде нощта, а с нея и болката.
Непонятно защо тишината избира?
За да чуе търпиш ли и до колко,
Тя нахлува.
Не те оставя на мира.
Тя се изстрелва във тебе -
Ракета, на степени.
Непонятно защо тъмнината избира.

Да викаш ли за помощ
Или да мълчиш?
И кой ли ще чуе в тази нощ дълбока,
Когато всеки дъх е притаил
В черупката на своя страх…
Забравяш къде си,
Кой бог да извикаш, на кого да се молиш…

Болката и ти.
Как пулсира в тялото ти слабо,
Тупти и се разгаря,
С тебе разговаря и с Космоса те свързва.
Не викай, с нея ти се съюзи.
Тя в кръг ще те затваря.
Както плода - семето,
Както вселената - слънцата.
И както адът - рая.

А когато чуеш мощната сирена
В коридора, с глас на гарван да реве,
Ти знаеш: някой тук душа бере,
Или душата му е… вече отделена.
Или това си ти - душа ранена.

Навярно е до възрастта:
Колкото по възмъжаваме,
По-друга ни изглежда смъртта.
И по-малко страх ни навява.
И почти сме готови за нея -
Пътници за близката среща.
И като видиш, че съседа ти

Тръгва и тя му подава ръка,
Някак естествено всичко изглежда.
Тя е майка, любима, сестра…
Но при тебе дали
Ще бъде точно така?

Първа глътка. Най-после вода!
След седмица жажда наложена.
Боже, по-голяма благодат
От тази, дали е възможна?
Водата и надеждата - истинският живот!
...
Отново болката.
Отново в нощта - като пиленце слабо,
Нещо пиука с тънко гласче.
После замря. И изплака.
Апарат за живот ли,
или взривено сърце?

Но грейналите дълги коридори,
Във млечна светлина облени,
Хипнотизирани мълчат.
Там сянка на сестра медицинска,
Надежда или пеперуда се блъска
В прозореца светъл,
Додето слънцето гневно
всички надежди и крила изгори.
И всичко стане прахан.
И с дъха си последен навън отлети.

Смъртта - тази магия, достъпна за всички,
Но едва, когато душите ни литнат -
По-леки от птичи души,
Тя изравнява живота с отвъдното!

Защо ли не смогваме приживе още
Да кажем думите ласкави на близките,
Да протегнем ръката за прошка?
Преди да потънем във ями септични?

 

ДУШАТА СЕ ЗАВРЪЩА

На брат ми Иван Атанасов

Момче от селцата на Мизия, юноша -
Със мъх под устата и сила напираща
Отдолу нагоре, и вътре - в душата,
Аз дръзнах света остарял да откривам.
Лош жребий - началото на войната!
Германия срещу останалия свят.
Но в моята кръв гени на скитник сновяха,
Далечното ехо от Тангра ли идваше
Или бе гласът на баща ми, на север заминал.

И първата спирка по пътя ми - Триест,
Свободен град, без видими граници;
С пристанището, с вълнолома Сан Карло…
Там гледах скалите, морето с акулите,
Усмивките им - зад мрежите телени,
Със зъби подобни на сърпове лъскави.
Изтръпвах, с това ли света ме посреща?

А плажът блестеше от бронзови кожи…
Забравих акулите хищни пред девите -
Жените, създания дяволски, божии -
Със форми застинали и пулсиращи...
Ето ги: как влизат на пръсти. Със смях
И с пръски, морето гърдите им вдига,
Балони спасителни, топли примамки.
За юноши девствени, търсещи шоу, но
Жените - акули са, безпощадни и те.
Повличат и мене във лоното грешно…
Но кой да опази в чужбина момчето

Когато запълних глада на очите си,
Познанието на ръцете и тялото
(не знаех, че фалос е име най-българско)
и Адриатическия вятър обжари дроба ми,
опънах платната, раздвижих си ставите.
Италия минах напряко. И стъпих в Монако.
(Следвах Пътя на баща си, греховете - също)
Отново - жени и живот в град-държава,
Рулетки-галактики и сън на сънищата.
Аз влязох в игрите му лек, омагьосан.
… Додето обран и изплют се събудих.

Какво е обаче крах на осемнайсет години?
Когато си здрав и деня ти с ерекция идва,
С желание да си навътре в нещата, навсякъде.
Фалирал, но с дух извисен,
Ботуша пресякох обратно.
И тръгнах на северозапад
Стария да търся във Германия.

Германия - срещу останалия свят!
Страната на Гьоте, на Кант и на Ман…
Вървеше войната и аз през нея вървял съм.
Войната - обърнат хастар ли, съдба ли,
Потегли обратно.
Бързах да уча езика и нравите местни.
А Вторият фронт пикираше с бомбите.
Гореше небето, станьоли се сипеха - коледно,
Над взривени заводи, дървета и къщи…
В началото беше заблуда за хора, зенитки, радари…
Тъй крепостите горе пазеха телата си здрави
И бавни… Ятата изсипваха част от яйцата си,
И невъзмутими, по групи летяха на запад…
Берлин беше крайната цел и наградата…

Но щом сирени и хора отдъхнат от ужаса,
Аз тръгвах по своя си бизнес опасен.
И знаех - за черната борса - смърт черна.
Печелех. Додето Гестапо ме спипа на тясно…

В килията имаше други нещастници:
Свалени летци на Америка, полски бойци,
Английски момчета, разведки разкрити…
Ще се мре, защо не науча и английски поне,
Си казах. Отново се хвърлих в морето на думите.
Напредвах с езика, войната - към края си.
Несъден от съд. Без право на нещо. И Ничий …
Смъртта ме очаква с окото на шмайзер.
Навярно тук ще е краят ми.
Ще знае ли мама къде са ми костите?
Следа ще оставя ли, вест или гроб?

Крилото на ангел над мене е бдяло,
Защото английски танкисти с атака фронтална
Останалите живи спасиха. И мен.
Мен - контрабандиста, дете на войната.
Какво да направя с живота свободен?
Дали да се върна при мама в България,
Където са стъпили вече братушките
(тук Стария не успях да намеря). Или пък
Да тръгна ли с новите си освободители?
Така се получи в съдбата ми скапана:

Съюзниците ме приеха от раз за герой,
Пък аз - черноборсаджия и антихрист.
Макар че "в затвора попаднал на хора"
Е писал Никола Вапцаров навярно за мен…
Разчувстван, реших да помогна със нещо:
Във комендатурата бях преводач-разводач,
Гестаповци търсехме, скрито оръжие…
С войниците пиех по малко уиски и ром.
В неделя почивах, четях и играехме мач.
Вече мъж, обичах по мъжки германките руси,
Живота-приятел обичах и… страдах
За близките мои, зад фронта останали…

Приключи войната, но друга започна,
"Студена" я кръстиха после експертите.
И моето дълго пътуване-лутане почна:
От Лондон в Париж и в Корея - хазартно,
На фронт непознат и опасен, но за пари.
Не в легия като великия Левски,
А в Легион чуждестранен постъпих.
За чужди, на чужда земя се сражавах.
Година-две лудостта си разбрах и
Човека-наемник отхвърлих от себе си.
Най-после съм себе си. Боже мой, Господи!
Глухарче, перце и мечта раздвоена съм.
В България с името Невъзвращенец ме знаят,
С присъда и черно петно за роднините.
И спомен ще става хълмистата Мизия…

Но знаех - пътища има в света неизбродени.
Мечтата Америка навлезе в главата ми
Със нейния дух, с американците смахнати:
Ню Йорк с хотелите, парковете, небостъргачите
И с мощното движение на коли, асансьори,
С високата мисъл на човека свободен…
Градът на света опознах, а след него
Сиатъл, Сейнт Луис, Детройт, Сан Франциско…

Тъчах като паяк по Щатите с техните мрежи.
Закони и власти почитах, надмогвах.
Печелех и себе си губех с години, с години.
Носталгията ме хвана, по-лоша от язва,
Тя мозъка ми постоянно изяждаше.
И образи там се рояха, прелитаха ангели:
Децата от село, училището, Янтра…
Реката на моето детство с върбите, с камъшите,
С подмолите тъмни, с тръстиките нежни
И с Мама, с по-малките братя, с момичето,
Което се беше обрекло на мене и аз - на него;
Земята с кафявите буци ме чакаше…
И църквата, дето свещичка запалвах за здраве,
От баба поведен към храма господен.

Наяве - студено и пусто в сърцето ми.
Сред вещи и долари,
След срещи случайни и търсени,
Умирах, беден духовно. Сам и забравен.
На кой ли му пукаше за мене - самотника.
Димяха години - цигари от марихуана.
След работа на смени и сън между другото
Димяха жени, на страстта си подвластни,
От мен провокирани - паднали и възвишени.

Аз имах мечтата, нали е жената витална,
Жената висока със трънен венец
И с факел - направих я видима, близка.
Бях жител на щатите - Джон, вместо Иван.
Син ако имах - Кристо Джонсън, навярно
На мама Христина щях да го кръстя.

Но нямах опората вътрешна: корен, деца.
И мама - големият стълб на живота ми
Отплува по Лета - реката подземна,
Реката, високо над Янтра течаща.

Света обикалях, поглеждах отгоре
Като птица прокудена гледа гнездото си
Над мрежи железни, стени и прегради,

Това не е изповед, дълго носена рана,
Защото на живо мен вече години ме няма.
Една компенсация на душата обрана се пада,
Един малък разказ за живота отминал,
Живот на един скитник безроден,
Самотен ездач на далечни балони…
И глас да дочуя: Добре си дошъл, сине!

Аз паднах, и няма кой да ме смени,
Последните дни преди да падне Стената.
Сърцето ми се взриви, не изтрая.
Не можах да преплувам своя си Дунав,
Не видях отново Балкана и Тракия.
Прахът ми над залива Хъдзън е пръснат.
И Невъзвращенец ме водят наистина.

Остана душата ми неприласкана, измамена.
През плявата на времето - Кумовата слама,
През границите и за мен вече отворени,
Тя се завръща при гроба самотен на мама.
Ще приседне до него - в сърцето на Мизия.
И тихо ще слуша пръстта. За какво да говори.

Ще мълчи, изпълнила своята мисия…


ИЛИНДЕН

Село на поети, градинари и зевзеци -
Малкия Париж се казвало някога.
За случая в този ден на лятото
синовете блудни и децата им
си идвали от Швеция,
Чехия, Германия, Италия,
Англия, Русия, Щатите, Унгария…

Младите дами - с последната мода,
чарлстон, хула хуп, туист - до късно,
с момчетата местни
после в тревата на парка осъмвали
или в локалите лъскави.
Всичко изпипано, световно -
брилянтин в косите, дрехите вносни,
самочувствие лъвско…

Как се обърнаха нещата
във прехода към свободата:
малко са гости и сборяни днес;
старци-гастарбайтери болни от носталгия,
близки роднини с малки дечица.

На площада както преди - лясковски цигани,
два оркестъра на сто метра един от друг
сили мерят до пазара шарен;
някой лев да изкарат.

Срещен марш свири единия,
после другия - "Стани, стани, юнак балкански".
Вярно свирят, макар и слухари.
Илинден! - втори август! Драганово.
Кой да ти мисли днес за въстание!
По стар стил и в драгановски стил -
само яки наздравици.
Обяд, горещ е,
времето - бирено, агнешко, но не във всеки дом…

Слънцето се търкаля във Янтра - малаче,
слиза на запад, но още припича.
Мечка с мечкадарин, баба с видрица зад тях -
край къщи заключени …
разхождат съдбата си.
Кметът се е скрил в едно капанче,
пие си болярката и гледа към навлеците,
плъзнали от околните села -
скакалци с гладни очи…

От вестник "Янтра днес" интервюират
местния поет и лечител - брат ми…
Тръгвам да видя Асен Коларов, почитан
извън селото като Разцветников.
Вървя по улици, сякаш съм воден от дух за ръка.
Край баира нейде спирам до къщата.
Галя бравата, сядам на прага, излиза поета, говорим.
И заръчва накрая:
глаголи, с повече глаголи пиши!

После хващам
опашката на влака в Търново -
Балканската линия едва ме изчаква.
И грях не грях, загърбил всичко родно,
в Града на поетите пак се връщам в нощния час,
в кошарата позната…
Но къде е моят град, къде е мойто село?
И кой съм аз?!

 

СЪСЕЛИТЕ

Ето я зимата - вещица млада. И секси.
Плъхове шарят под юргана й нощем
(или съсели, както мама им казваше).
Гризат и мъкнат нейде сбраното:
зърно, картофи и тикви, кокали от мощи
на старци самотни и грохнали,
алабаш и стари пантофи...
Изобщо - кофти е.

Но те цвърчат от страст по таваните,
в леглата ни без срам се любят,
изяждат мислите ни, в мозъците влизат
(през ушите), виковете ни глътват…
После червата ни мъкнат, разнасят.
Става им весело: свалят саваните ни
от смъртния одър.

И ги понасят наоколо, преправят ги на воали.
И танцуват...
Ние: голи, блажени почти -
преди да издъхнем,
все чакаме някой зоолог отвъд океаните.
Да ни спаси.


КАК НЯКОЙ…

Сънуваш: дете си на морския бряг.
Подхвърляш шепа пясък
към слънцето -
окото на времето целиш в играта.
Стиховете си хвърляш със пясъка
и потъваш сред дюните.

Ще премигне ли слънцето,
ще издраска ли
силиция земен клепача му?

Живота ти
като през часовник от пясък
ще стърже.
И ще замлъкне.
Ще потъваш във дюните.
От пясък на стъкло ще станеш.

През него само
светлината ще гледа
Как някой стиховете си хвърля,
Всъщност живота си,
както детето - шепичка пясък
в окото на времето.

И потъва във дюните.

 

БАЛКАНСКАТА ЛИНИЯ

Пътувай и радвай Балканската линия.
Тя иска да бъде ухажвана. Тя е
столетница - виж я, стоте е надминала.
И с духа си железен Балкана е смаяла.


Втурва се бързия влак и аха да повярваш,
че бърз е, но още към Змейово -
                            Змей ли го дърпа
за опашката или е много товара му,
та прохърква отвреме-навреме на първа.

Май нещо наистина пречи.
                           История,
позната отколе - да бавим нещата…
Нека да тръгнем отново от Стара Загора
на север - да влезем в Балкана, в недрата му.

Може случайно вчера да се е забавил,
или по някаква нашенска стара инерция,
знае: ще го чакат други влакове в гарите.
Но и липса на мощ е възможната версия …

Днес презбалканския с два електровоза е -
застраховка, че ще движи по график.
Но ето: пак се бави и пак се изложи.
Има ли, питам се, други причини или гафове.

Колективни, както и преди се казваха.
Я траверс е пропаднал, я болт се развил,
или планината от своята пазва
е тръснала камък, той пък - пътя е наранил.

Транспортен гръбнак на България влака е.
От най-южната точка Подкова той тръгва
до моста на Дунав с копитата чатка…
Железен гръбнак, но и той се огъва?

Много буквички с Р-ъта откъРтва Балкана:
Радунци, КРъстец, Райковци, ТРявна…
Много на контРа сме, уж тъРсим пРомяна,
а още от туРско я каРаме агаля и плавно.

Бавен е влака, това ми предлага възможност
да видя по-ясно, по-близо природата-майка.
Как изглежда след лятото нейната кожа:
треви, папрати, дъбове, борове, габъри…

След Дъбово октомври нашарил е
горите. Уви, туй е белег от летни пожари.
Изгорен е отляво планинския склон и
си представям как е пържил огънят клоните.

Как са страдали и дали са избягали
калинки, щурчета, лисици и вълци…
Душите им как ли са плакали, хълцали…
И дали ще се върне живота тук някога?

Изплува Радунци, където набързо ще слезе
нощната смяна и докторите за санаториума.
Нагоре е тихо, няма ги хайдушките песни.
Един певец е само вятърът във боровете.

Кръстец, завои следват - плавни, криви,
поклащат вагоните, скърцат им осите.
Самотни в купетата стоим мълчаливи.
Нощ е. И бухали бухат надолу в усоите.

Хвърлят искри нажежени във мрака
калотките - челюсти стягащи с яд колелата.
Въртят се кълбета огньове под влака,
чугунът стоманата трие. Но влакът стрела е...

На елхи осветени приличат ми гарите.
Само спирачките стряскат планинския скат.
Но мене ме стряскат олющени сградите
стари, те сякаш за милост крещят.

Без глас със разбити уста и пробити очи са.
И молят пощада от хората, имащи власт…
Но кога ли сме имали властници читави?
И кой се е вслушвал в народния глас…

Минава време този текст все препрочитам.
Няма промяна на яве: отглас, никакъв глас!

Но ти не тъгувай, поете-всезнайко…
Разбрал си, че влакът е твоят избраник.
Отпусни се. Дори да ругаеш безкрайно
на властта не й пука - тя все е нахранена.


Пътувай и радвай Балканската линия,
Тя иска да бъде ухажвана. Тя е
столетница - виж я, стоте е надминала.
Но с песен желязна Балкана омайва…

Започват тунелите къси и дълги
и гледаме пак за светлина във тунела.
Много години живеем със навици вълчи.
Все тъмнина в тъмнината.
               И скърцащи челюсти.

Последна промяна: 2009-03-18 11:15:03
Прочетено: 3045

Подробна информация

автор
Йордан Атанасов
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 5

Йордан АТАНАСОВ e роден на 25.I.1943 г. в гр. Брауншвайг - Германия. Българин с родители от с. Драганово, В. Търновско. Завършил електротехникум в Ст. Загора, а след това Икономика на промишлеността във ВИИ "Карл Маркс" и Радиожурналистика в СУ "Св. Кл. Охридски".

Работил е в културния отдел на ОНС - Стара Загора. Бил е редактор във в. "Марица-изток" и директор на в. "Синя поща" - Стара Загора. В момента е председател на читалище "Даскал Петър Иванов" и гл. редактор на в. "Литературен глас". С група старозагорски писатели през 1992 г. възстановява едноименния Д. Б. Митов вестник в родния град на писателя. Член е на Сдружението на българските писатели, носител на наградата за литература и изкуство "Николай Лилиев" на ОбНС - Стара Загора и на награди от национални литературни конкурси (Поморие, Сливен, Бобов дол, Кремиковци, Димитровград и др.). Има публикувани стихотворения в списанията "Септември", "Пламък", "Демократически преглед", "Тракия", във вестниците "Пулс", "Литературен фронт", "Труд", "Литературен форум", "Другата аудитория", "Сега", "Стършел" и др. Участва в редица сборници и антологии. Превеждан е на френски, руски, гръцки и белоруски език.

Автор на стихосбирките:
Токов удар, 1989
Невидима рана, 1992
Монолог на дресъора, 1993
Вода, пясък и дух, 1997
Душата се завръща, 2000
Овъглена светлина, 2002
Страсти и гео-графики, 2003
Насълзената трева ми каза всичко, 2005
Думи за врабец, 2007
Балканската линия, 2009



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |