Тип: Поезия
Автор: Ивайло Динков
Организация: Други старозагорски автори

АРЛЕКИНО

На сцената излиза Арлекино
и публиката прихва, щом го вижда.
Но сякаш в неговата пантомима
невидим кукловод сега го движи.

Сърцето му умря, откак си тръгна
в онази нощ от него Колумбина –
за да не чувства болка го изтръгна
и скри го вътре в свойта мандолина.

Сега подръпва кървавите струни
и този звук в душите резонира.
И който слуша песента без думи
със всеки миг по мъничко умира...

Но ето я и нашата слугиня –
едва иззад кулисите излязла,
се хвърля на врата на Арлекино...
прегръщайки една черупка празна.

Сега разбира, че е закъсняла –
не ще е вече негова любима.
Марионетка без конци остава
пред нея, само дървен Буратино.

Тя се боеше да не се разкайва
и вместо туй сега ще съжалява.
Но всичко вече казано комай е?
„Финита ла комедия” тогава!

Завесата над сцената се спуска.
Актьорите се кланят. Маски – долу!
Оказва се, че в ролята на шута
поредният нещастен Пиеро е.

 

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА КУКЛИТЕ

Подръпване. Покой. И пак проблясък.
Събуждам се и виждам, че съм в плен.
С невидимите нишки на съдбата
на кръст съм прикован, окървавен.

Вися като обесен за косите –
парцален арлекин над врящ котел.
Опитвам да прегризя с бяс конците,
но зъби се трошат в желязна тел.

Подръпване. Завъртане. И тласък.
Там горе някой здраво ме държи.
Краката ми затъват в плаващ пясък,
опитам ли да тръгна настрани.

Понякога посоката отгатвам
и хватката разхлабва се за миг.
А после всичко тръгва наобратно –
страхът ме приковава като щик.

Подръпване. До скъсване. До крясък.
Поредно „дежа вю”. И пак вървя.
Не мога да избягам от съдбата.
Но може би, ако я надхитря...

Поглеждам към небето непрозрачно.
Набирам се на нерви като с лост.
По нишки от задръжки се изкачвам.
Ръцете ми протриват се до кост.

И влизам зад вселенските кулиси.
Но този, който дърпа ме по план,
го няма тук. Назад поглеждам слисан.
Конците... Те висят от мойта длан.

 

МАСКИ НА ХОРА

Луната някак мижаво просветва –
прожектор от посмъртна маска, чучело
в небесните декори на посредствен,
западнал театър. Долу вият кучета.

Антракт. Под светлината отразена
излизат в сомнамбулните си сънища
изкуствено-човешки манекени.
И сляпо търсят сянката на слънцето.

Едни от тях прикриват зад ръждиви
червени маски рани неизречени.
Безстрастни са очите им неживи
под твърдата кора от кръв запечена.

А други, порцеланово-блестящи,
под маските, излъскани от черното,
отглеждат бели червеи пълзящи,
оглозгали лицата им до черепа.

Но всеки има своята гримьорна.
Висят по закачалки като трупове
в изкормена от смисъла транжорна
душите им одрани там. На куките.

А сцената е восъчна отливка.
Маскиран да прикрива пустотата си,
от ложата лукаво се подсмихва
светът. И режисира суетата им.

Защото са безпомощни актьори,
с дребнавите си мимики и жестове
забравили, че в облика на хора
под маските си всъщност са...
божествени.

 

ДУШАТА НА КАМЪКА

Над покривите пада мрак. Като присъда.
И гилотинно врязва се в душите.
Отново сънищата на Париж ще бъдат
със кръпки от мечти и грях съшити.
И само каменният звяр будува,
гранитни нокти вкопчил във корниза
на Нотр дам. И никой пак не чува,
че тъмнината с писъци пронизва.
Каква ли черна орис е проклела
душа на птица в камъка да тлее?
Безсилни са крилете закърнели
да трепнат, щом и слънцето изгрее.
И век след век базалтови зеници
бездушни сенки долу наблюдават.
И само кацащите по фронтона птици
сърце туптящо в камъка долавят.

Среднощ. Камбаните насичат тишината
на късове кървяща мимолетност.
Дванайсет глухи удара в душата.
Дванайсет мига, дълги като вечност.
А после огнената колесница
на Бог изтрополява по небето.
Сред гръм и мълния една ранена птица
се срива в рукналия дъжд нелепо.
И пленникът на камъка могъщо,
неистово запърхва със крилете.
И нещо се пропуква. Сякаш всъщност
самата тъкан на света се цепи.
И той полита. В миг безкрайно дълъг
си мисли, че ще може да достигне
събрата си. Но тежестта го спъва
и ниското насреща му изригва...

Настъпва утрото. И слънцето изпраща
самотен лъч към мястото, където
перце от птица вятърът подхваща
сред ситен прах и каменни парчета.

 

ПОЧТИ ПО АНДЕРСЕН

Две сърца в музикална кутия
бяха скътали свойте мечти.
Той оловен, а тя – от хартия.
Някак твърде различни, уви.

Балерина, оловно войниче
се въртяха по навик във кръг
в своя танц упорит, механичен,
като в дяволски, странен чекрък.

И мелодия стара и тъжна
беше тяхната вечна игра.
Но на злобния дух му омръзна:
дълго беше се с тях подиграл.

И онази ръждива пружина,
приютила сърце до сърце,
като скъсана струна се срина,
не намерила свойто ключе.

 

НЕИЗМЕННО

Сега пълзя. Но винаги замирам,
в небето щом прелита самолет.
Поглеждам синевата. И съзирам
в очите си кристалчета от лед.

Перото от стомана с бяла диря
„преди” разграничава от „сега”.
Платното на безкрая се раздира
на късове. И зейва пустота.

Понякога почти се разминават
два полета. В различни висини.
И бавно, като рани се затварят
на срещата ефирните следи.

Светът тече. Лицата се променят.
Но пак е чисто, синьо кадифе
небето. Само то е неизменно.
И още нещо. Моето сърце.

 

СПОМЕНИ

„Спомените винаги изгарят трудно.”
Сергей Лукяненко

Потръпнах от спомени в хладната есен.
Разпалих камината с шепа писма
и няколко снимки – отминала песен
за лято, усмивки, живот, топлина.

Приседнах край огъня, който не сгрява –
от пепел изстинала труп възкресен.
Загледах се в малкия призрачен пламък
и духове спящи заблъскаха в мен.

Избухна в очите ми болка безумна.
А старите рани дори не кървят...
Изтлели моменти, засъхнали думи.
Но, Господи, толкова трудно горят!

 

ПОСЛЕВКУСИЕ

Когато си отиде даже болката,
остава сивкавото послевкусие
на пепел под езика – само толкова...
И някак смътно недобро предчувствие.

Угасва, съскайки, искрата в погледа,
удавена в реката на забравата.
Но не отмива камъка на спомена,
а само по-дълбоко го заравя тя.

Душата е опустошена гробница,
ограбена от мислите и чувствата.
И песните на вятъра злокобни са
във празните прозорци на безчувствието.

Но слагам край на този сън мъртвешки.
Дори да изгоря с крила отронени,
подобно пеперуда покрай свещник
нехаен съм и пак се хвърлям в огъня!

 

А ДАЖЕ НЕ ЗАПОМНИХ...

Един следобед в парка през горичката
разхождах се безцелно по асфалта,
когато изведнъж, ей тъй, от нищото,
„Здравей!”, ми се усмихна Светлината.

Опомних се след миг от изненадата -
и аз я поздравих автоматично.
И пак поех нататък към досадата,
но вече крачех някак непривично.

От слънчевите зайчета в очите ми
почти не виждах накъде отивам.
Но глупостта ми беше непростителна
и втурнах се назад да я настигна.

„Дали не се познаваме отнякъде?”,
попитах, неуверено притихнал.
„Напълно е възможно”, неочаквано
отвърна тя със светеща усмивка.

А после гонехме смеха на вятъра
и думите редяха се в мъниста.
И чувствах как в тъмата на душата ми
едно цветче от Бяло се разлиства.

Настана време да се разотиваме.
„При друг ще грея”, тихичко ми каза.
Но бях щастлив, че и до мен е стигнала.
А даже не запомних как се казва...

 

ПРЕДАПОКАЛИПТИЧНО

На този свят сме само гости мимолетни
и въпреки това си мислим, че сме вечни.

А ако краят на света настъпва утре?
Тогава бих съставил списък поминутен
с неща, които искам да направя,
но някак все така и не успявам:

Да се кача на тази Айфелова кула,
изпълвайки това, което пророкува
онази прословута фраза епохална –
„Умри, видял Париж” – съвсем буквално.

Да се науча да танцувам танго –
дори и при потъването на Титаник
оркестърът е свирил до последно
и срещнал края с огнено кресчендо.

Да посадя дърво, или по-скоро десет –
напук във плана Му велик да се намеся,
опълчвайки се на всеобщата разруха
със съзидание - тъй, просто за разтуха.

Да се сдобря с онез, които съм обидил –
нали признат, грехът е грях наполовина.
Да се разкаеш никога не е тъй късно,
че не получил прошка да издъхнеш.

Да се опитам да премина под дъгата –
макар да не е конструиран тоз двигател,
със който се догонва светлината,
пак бих се надпреварвал със Съдбата.

Да наблюдавам как се ражда пеперуда,
пред мъртвия пашкул застинал във почуда.
Защото всеки край е някакво начало,
извечен кръговрат на неразривно цяло. 
...

А после бих направил книжно самолетче
от списъка – да литне нейде по-далече.
И бих прекарал сетния си ден със тебе,
вместо да го прахосвам в случки непотребни.

Нали, ако си нямах с кой да го споделям,
светът ми би се свършил още вчера?

 

ВЕНЕЦИЯ

Понякога мечтая за Венеция,
но не онази с вехтите претенции,
а гордата република на дожите –
светът на артистизма и велможите.

В съня си виждам как пристигам с лодката
в града, издигнат на стотина острова
романтика в морето от баналности,
далеч от всички днешни тривиалности.

Дивя се на чудатите му улици –
с нозе по тях пристъпят само лудите.
Останалите чакат ги гондолите –
каретите на смелите и волните.

Поемам по Канале гранде плавайки,
в кръвта му синя древен пулс долавяйки.
Край мен летят мостове и базилики,
дворци, от морска пяна въплътили се.

Отнякъде звучи неземна музика,
като че тук са се събрали музите.
Цигулките проплакват през еоните –
Вивалди композира си „Сезоните”.

Пристанището е в зората мораво.
На Марко Поло там отплава корабът –
една черупка малка, но изпълнена
с немирен дух и куп мечти покълнали.

Почива в мощите си калдъръмени
площад Сан Марко, с неговите гълъби,
и щом по мене кацат, чувствам искрено:
за първи път свободен съм наистина.

Дори един от своите затворници –
последният от онзи род любовници –
не удържа на този град килията.
Но с Казанова любовта отиде си...

Когато пада вечерта, изпълват се
със шарени тълпи пресечки мънички.
И в този карнавал надявам маската,
най-истинското ми лице показваща.

На вихъра на страстите покорен съм:
запявам серенада под прозореца
на свойта Жулиета несънувана –
тя кърпичка ми хвърля на сбогуване.

За сетен път от Моста на въздишките
поглеждам на водата плетениците –
ажурни като цветните стъкларници,
красиви, но и също тъй нетрайни са.

Защото зная – този град обречен е:
потъва в суетата ни Венеция.
И като в черна катафалка спускам се
с гондола към началото на утрото...

 

ПРОСТО ЧОВЕК

Видях го, но по навик го подминах,
извръщайки очите си неловко,
и чак тогава през ума ми мина,
че той не е прокажен, а е просто
човек, каквито сме (дали?) и ние,
но с етикета „инвалид”, написан
с мастилото, което се не трие,
защото от Съдбата е орисан.

Но няма да забравя този поглед –
не пораженчески, целенасочен;
очи, в които като през прозорец
за миг надникнах и видях поточе,
в което се умиваха душите
и истинската същина човешка
оставаше оголена и чиста,
без даже намек за недъг и грешка.

И в тези сини езера спокойни
ръцете си като криле разпери
един човек, приел съвсем достойно
това, което някой би намерил
за наказание от висша сила –
ала на изпитание за воля
и наковалня за характер силен
свидетел станал бях съвсем неволен.

Тогава се замислих за живота
и как дребнаво хленчим, че ни мачка
с проблемите, които пред Голгота
изглеждат като бебешка играчка.
За даденост приемаме нещата,
рутинни като слизане по стълби...
А може би в очите на Съдбата
сме тъкмо ние инвалиди пълни?

 

СТАРИЯТ ТАВАН

Тук сякаш даже времето е спряло,
усукано във паяжини тежки.
А миналото тихо е заспало
в ненарушим покой, почти мъртвешки.

Отдавна крак човешки не е стъпвал
в прахта от спомените напластени.
И тишината звук не е разкъсвал
във въздуха от застояло време.

И само нощем, щом домът заспива,
изпод гредите оживяват сенки –
откъм прозорчето луната дива
ги режисира във неземни сценки.

Над кубчетата дървени в кашона
отеква тихо детски смях далечен.
А доминото, пръснато по пода,
застинало е във играта вечна.

Отнейде хладен полъх разпилява
две пожълтели снимки черно-бели
и нечия безплътна длан погалва
лицата, по хартията изтлели...

Ала по изгрев призраците чезнат
и къщата събужда се навреме,
да чуе как от пазвите й нежни
изплаква с тънък глас новородено.

 

СЛЪНЧЕВ СЛАДОЛЕД

„– Този сладолед от какво е?
– Розовият е от ягоди, кафявият – от шоколад, а жълтият... от слънце!”
(Разговор между две малки деца в магазина)

Погледнем ли света през детските очи,
ще стане по-красив и няма да вали
от небесата дъжд, а бисерни мечти
ще сипят своя прах по нашите коси.

Лъжовният саван пред взора ни мъглив
ще падне – и духът във нас ще стане жив.
Ще видим, че не са напразни тез мечти
и може би дори ще станем по-добри.

Ще потекат реки от шарен сладолед:
кафяв – от шоколад, и жълт – от слънце взет.
И всеки ще е сит, дори във глад – щастлив,
че няма да жуми през макарона крив.

Ще стават чудеса, повярваме ли в тях,
ще има и тъга – тя също не е грях.
Но детските сълзи, по-чисти от кристал,
ще правят всеки път живота ни по-бял.

Морето ще е – ха! – до коленете гьол,
ще бъде просяк принц, а царят ще е гол...
Звучи като шега, а трябва просто все
да гледаме света с очите на дете.

 

ЧУПЛИВИ НЕЩА

"Мисля... че предпочитам да си спомням живот, пропилян по чупливи неща,
а не прекаран в отбягване на морални задължения."
Нийл Геймън

Съществува наистина странен човек –
антикварят на счупени вещи.
Тук парченце мечта, там пък късче сърце
той подрежда по рафтове вещо.

А мечтите са живи, докато летят –
пеперуди с криле от амбиции.
Но изсъхват и стават трошливи, без плът,
щом страхът ги набучи с карфици.

И сърцата ни – чаши от тънък кристал –
са чупливи. Но трябва да пием
чак до дъно каквото светът е налял.
Не във прашния шкаф да ги крием.

На земята сме само парченца небе.
Статуетки от глина на Господ.
Но заякваме в огън. Не се ли печем,
шепа кал ще останем. Без кости.

И когато настане часът да платим
за отвъдния брод на Лодкаря,
ще се мери във злато не колко тежим.
А какво е събрал антикварят.

Последна промяна: 2009-02-08 20:28:45
Прочетено: 2779