Тип: Поезия
Автор: Стойчо Стойчев
Организация: Други старозагорски автори

ВЕТРОВИТО НЕБЕ

СРЕДНОЩНИ ЖЕРАВИ

В съня си чух как някой ме извика,
изрече името ми с властен глас.
Напуснах бързо стаята си тиха
и посреднощ навън излязох аз.

Но никого не срещнах. Хладен вятър
подмяташе накапали листа.
Над мен в предесенната вис летяха
далеко заминаващи ята.

Отиваха си жеравите вече,
зовяха се по дългия си път.
А аз стоях самотен, необлечен –
напразно чаках да ме позоват.

Било е сън. Или пък просто чул съм
от вятъра понесения грак...
И тръгнах си с халата накачулен,
завърнах се във стаята си пак.

Ала защо се върнах с неохота,
защо осъмнах сред тютюнев дим?...
Едничко нещо искам от живота:
да бъда винаги неоходим.

Да ме събуждат в сънищата кратки
човешки или птичи гласове.
И да ме вика времето крилато,
тъй както жерав жерава зове!

БУКУРЕЩКИ ДЪЖД

Четвърти ден над Букурещ вали...
Като затвор луксозен е хотела.
Опротивя ми бялата постеля
и тишината в тъмните ъгли.

Естрадна музика, световна глъч
досадно радиото пак предлага.
Но изведнъж през тоя мрак и влага
прониква сякаш в стаята ми лъч.

И чувам аз – изтръпнал, занемял –
как бавно „Хувабава си, моя горо”
възема се мъжествено и гордо
и глъхне с каравеловска печал.

И в мен отдавна дремещия хъш
събужда се и гневно ме заклина
през своя бели Дунав да премина...
Благодаря ти, букурещки дъжд!

Навярно всяко зло е за добро:
ръката ми изнежена е слаба
неволно като дръжката на сабя
подхваща непослушното перо.

НАСАМЕ ПОД ЗВЕЗДИТЕ

С главите си ще счупим ледовете...
Никола Вапцаров

Колко думи изтляха, като дим се стопиха,
колко мисли узряха, колко плод се роди!...
В тая нощ всеотдайна, целомъдрена, тиха
аз вървя под високи, неразумни, звезди.

Аз вървя и си мисля за ония, които
със главите си луди ледовете трошат.
И куршумено ехо ненадейно връхлита,
с мушами и със каски се изпълва нощта.

Зейват грозно дулата. Еква „Горе ръцете!”
А над мене все тия неразумни звезди:
„Приготви се за подвиг, призови враговете
и умри, ако можеш, но смъртта победи!...”

Всичко туй си представям. Може би е от филма,
дето вчера въртяха във кварталния клуб:
там се целеха в мене, в мене стреляха трима,
трима тъмни убийци... И видях своя труп...

Зная, зная, че никой днес смъртта ми не иска...
В тая нощ всеотдайна тишината цари.
Златни ябълки капят във градината близка
и далече просветват оксиженни искри.

Но вървя и си мисля за ония, които
със главите си луди разтрошиха леда,
за да цъфне дървото на живота барутен,
да зашушнат листата, да узрее плода...

Тъй вървя под звездите на уханната есен
и сред толкова плахи и разумни звезди
неразумната търся – тая, дето ще блесне
на небето и властно ще ми каже: „Бъди!”

ЗЪРНО

Не станеш ли на хляб, стани на семе,
спокойно лягай в черните бразди.
Но никога, и в най-жестоко време,
храна за гарваните не бъди!

Това е моята съдба. Това е
на зърното пшенично участта.
Тоз, който иска да ме опознае,
той трябва тук да дойде, сред пръстта.

Да чуе как пищи над равнината –
над голата смълчана равнина –
смразяващия ноемврийски вятър
и да усети първата слана.

Да преживее мойта дълга зима,
безмълвен под леда да издържи.
И ако смелост и достойнство има,
под слънцето със мен да продължи.

Да го опие буйството зелено,
внезапно да усети зрелостта.
И после под небето нажежено
да чака саможертвено смъртта.

Но смърт ли е това? Това е жетва.
Железен сърп. Железен барабан.
Благословена, тиха саможертва.
И път, от прадедите начертан:

Не станеш ли на хляб, стани на семе,
спокойно лягай в черните бразди.
Но никога, и в най-жестоко време,
храна за гарваните не бъди!

О, нека черно гарваново ято
над мен да грачи, рови и кълве!
Спокойно аз потъвам във земята
и чакам есенните дъждове!

ЛЕКА НОЩ!...

Каква дива, невесела мисъл ти хрумна
и покой не ти дава през дългата нощ!...
Вразуми ли се вече кръвта неразумна,
та не можеш да бъдеш пред никого лош?

Ти си примерен, питомен, кротък и гладък –
заличиха се твоите остри черти.
Колко бързо привикна на стил и порядък,
на домашен уют, на домашни мечти!

Ала пролетен вятър се втурна внезапно
и размятал рачорлена, мокра коса,
скъса тюла, катурна кристалната ваза
и в душата ти зърно метежно пося.

То набъбва сега, пуска връхче зелено,
на парчета покоя гланциран троши.
И сърцето ти чака да бъде спасено –
как жадува сърцето ти пак да греши!

Ще посегнеш ли ти на добрия порядък,
на порядъка толкова скъпо платен,
или примерен, питомен, кротък и гладък,
ще изтръгнеш от себе си кълна зелен?...

Откъде тая мисъл невесела, дива
и защо е накъсан съня ти, и лош?...
Равнодушно отвън една дюля червива
тупва глухо в пръста... Лека нощ!... Лека нощ!

ОТГОВОР

... И тъй, оставам нелогичен, див.
Презирам рая, обожавам ада.
Аз благославям оня час горчив,
когато в първия му кръг попаднах,
когато с ужас и със гняв разбрах,
че съществуват подлости и страх,
че бял е тоя свят, ала и черен,
че трудно е да бъдеш верен,
че можеш да затънеш в мръсотия,
ако останеш чист и хрисим,
и неутрално независим!...
Аз предпочетох да се бия.
Аз предпочетох да крещя от болка,
да наруша мълчанието златно.
И хвърлих своя камък надълбоко
в безмълвието блатно...
И оттогаз, от оня час горчив,
понякога съм мъничко щастлив...
Не ме разпитвайте какво получих,
какво спечелих за награда.
Аз съм доволен, че научих
сърцето си да страда.

ВНЕЗАПНА ЛАСКА

Не беше дъжд това, а синя,
внезапна ласка над града,
във дрямка обедна застинал,
сънуващ вятър и вода...

Звънеше въздухът от жега,
градът бе глух и опустял.
Но ето: облаче над него
и дъжд по топлия асфалт.

И улиците оживяха,
и по балконите – жени,
усмихнаха се, засияха
и размениха новини.

Димът разсеян бе далеко,
прахът – от капките измит.
Задишахме широко, леко,
преобразихме се за миг.

Дори една самотна птица
запя и плесна със крила.
И паяче на златна жица
увисна и се залюля...

И чухме шумно как въздъхна
на гарата дошлия влак...
Но вятър делничен полъхна,
понесъл грижите ни пак.

И облачето бяло, дето
дари ни с дъжд във оня час,
премина тихо по небето,
незабелязано от нас.

ЕЛЕГИЯ ЗА ЕДНА СТАРА БАРАКА

Недейте идва в старата барака –
тук вече никой, никой не ви чака!...
Втвърди се във основите бетона.
Но в тоя час аз искам да си спомня
как ви изсипа на перона влака,
как ви посрещна вашата барака
с кюмбето и със дървените нари
и по стъклата с вестниците стари,
с оназ оплюта от мухите крушка,
която още може би се люшка
във сънищата ви като махало...
Така започна вашето начало.
Спогледахте се весело в очите,
развързахте торбите и бохчите
и както върху нарите седяхте,
и както хляба във солта топяхте,
запяхте тъй, че старата барака
престана да е стара и във мрака
махалото на крушката се люшна...
А вън до съмнало бесня вихрушка.
И по снега, от стъпките нашарен,
пристигна първата ви мрачна заран.
И втората, и третата, и още,
и още много дълги дни и нощи..
Тук спяхте, от умората пребити.
Не бяхте гладни, но не бяхте сити.
Вий тук тъгувахте, вий тук мечтахте
и може би най-истински живяхте...
Но днес тук никой, никой не ви чака –
недейте идва в старата барака!
Напук на чувствата ви романтични,
днес тук витаят духове практични
с престилки бели и със бели зъби...

В бараката сега отглеждат гъби!

БАЛАДА ЗА ТИХАТА ВОДА

Каква река!... А беше просто вада
с върби и тихи сенчести места.
Но вадата понякога напада,
отнася бродове, влече къщя.

И ето я сега: река надменна,
макар до утре, гневно ще бучи.
Ще изтече водата й студена
и после кротко пак ще замълчи...

Но вадата понякога напада.
Напада тихомълком и във гръб.
Водата тиха става безпощадна,
събаря всичко ударът й тъп.

Познавам я до капките последни,
познавам я до сетния завой...
Край старите върби ще се излегне
и ще зачака новия порой...

ТАХИМЕТЪР

То беше тъй отдавна, през детството ми беше...
Дойдоха земемери по нашите места,
разкрачиха триноги, опънаха планшети
и шарени жалони забиха във пръстта.

Какво ли цял ден мерят – се питах омагьосан
и двата бели вола навъртах все край тях.
И тайно аз желаех жалоните да нося,
и апарата странен с вълнение следях.

На тънката тринога блестяха като чудо
вълшебните му лещи, сребристият метал.
До тоя ден бях гледал единствено през слюда,
веднъж да го докосна – какво ли не бих дал!...

И ето че се сбъдна мечтата ми голяма –
стоях пред окуляра със поглед замъглен.
Но трепнах изненадан: каква е таз измама,
наопаки бе всичко застанало през мен!

С краката си нагоре воловете пасяха,
дъбът отсреща беше надолу връх забил.
С главите си надолу и хората вървяха,
но колко осезаем светът се бе разкрил!

Тогаз мъжът до мене сърдечно ме прегърна,
погали кротко цайса и каза с тиха скръб:
- По-ясен тъй светът е, макар че е обърнат...
И тръгна той нататък с триногата на гръб...

Защо ли си припомням добрите земемери
и оня тахиметър с вълшебни стъкълца?
Навярно пак обърнат светът да ми се мерне,
по-ясни да ми станат човешките лица.

НЕ КРИЙТЕ КАМЪКА!

Не крийте камъка!
Сложете
и друг във пазвата си бяла!
Замахвайте!
Не ме жалете!
Аз също няма да ви жаля!

И моля ви,
дано, за бога,
от вас не бъда изоставен!
Ранявайте ме,
за да мога
да ви презирам и прощавам!

Какво ще съм без вас?
Навярно
като в гробница ще тлея...
Прекрасна болка ме изгаря.
Благодаря ви.
Аз живея!

МУЗИКА СЛЕД ПОЛУНОЩ

Не мога да ти кажа добър вечер.
Не бива нищо да ти казвам, нищо.
Невероятна, късна нощ е вече
и аз се връщам сякаш от стрелбище.
В сърцето ми се целеха, в сърцето,
макар на края, меко и превзето,
да казваха, че случаят е дребен...
Но ти си много, много уморена.
Заспала си. И само твоя гребен
напомня ми, че тиха, озарена
от лунна светлина, за миг си спряла
пред огледалото... Безплътна, бяла,
аз сега те виждам в полумрака,
разпуснала коси до раменете...
Не ти се сърдя, че не ме дочака.
Така е по-добре. И страховете,
и укорите, знам, ще са спестени
и за гнева и за болката във мене
добрите ти очи не ще узнаят.
Не се събуждай. Спи за да не гледаш
как се разхождам в малката ни стая,
безсилен пред неправдата и бледен...
А утре, знай, сърцето ми самичко
ще ти разкаже всичко, всичко, всичко...

ЗАВИЖДАМ НА ДЕЦАТА

Завиждам на децата. Те забарвят,
те могат лесно злото да простят.
Дори през плач игрите продължават –
обидени пак ще се сдобрят.

Но аз съм вече възрастен. Не мога.
Сърцето ми не ще да се смири.
Едно кълбо от думи и от огън
гори във мен, ей тука ме гори.

Как да забравя подлостта човешка,
та аз я чух, лицето й видях!
Прощава се за сторената грешка,
но подлостта е повече от грях.

Запомних я усмихната, двунога,
с човешки образ и с човешки глас...
Аз искам да забравя, но не мога –
със слабости човешки съм и аз.

Къде изчезна детството, къде е
момчето със издраскани пети
след раните през плач да се засмее
и всичко да забрави и прости!

БЕЗДНА

От грижи, безпокойства и обиди,
от скорости и нерви изтерзана,
душата ми спокойствие подири
в зелената прегръдка на балкана.

И аз вървях, аз исках да изчезна
сред дъх на горско биле и на хвойна.
Но ето че достигнал бях до бездна,
до пропаст главоломна и усойна.

Смрази ме тишината й зловеща,
разтърках изненадано клепачи.
И изведнъж край оня бряг отсреща
видях човек замислено да крачи.

И той навярно беше като мене,
пристигнал тук на грижите с товара.
А би могло под сенките зелени
да разделим последната цигара.

Помахах му с ръка, извиках „Ало”...”,
ала гласът ми в бездната потъна.
Изплака в мене чувство закъсняло:
как ни разделя тая паст бездънна!...

Отново хлад в душата ми надвисна,
а беше тиха, слънчева неделя...
От тоя ден със леден страх си мисля
за бездната, която ни разеделя.

СЪВЕТ

Ако поискаш на върха да идеш,
пленен от гордия му силует,
ти трябва всичко, всичко да предвидиш,
ала подножието – най-напред.

Мисли за него. То е по-опасно
от голите бърда и стръмнини.
Ще те зове ту лъскаво, ту властно,
но ти през него бързо премини.

Недей се спира. Завета те чака –
Приготвил ти е истински капан.
И като котка ще замърка2 мрака,
ще те погали вятъра със длан.

Ще се отпускаш ти. И ще забравяш
за оня връх висок и горделив.
На припек във нозете му ще шашваш
и страшното е, че ще си... щастлив!

Така се случва често и в живота –
и той е със подножие и връх.
Подножието често става кота,
дори я бранят до последен дъх.

Недей за дребното да се сражаваш,
но ако трябва, за върха умри!...
Ако си тръгнал връх да покоряваш,
подножието първо покори!

РЕКВИЕМ

В памет на Христо Банковски

Сега разбирам, че сме тленни,
че преброен е всеки час.
Към бездната с ръце прострени
политна първият от нас...

Вдигни челото си разбито
и разкажи ми брате мой,
за миговете, след които
настъпва страшния покой!

С каква утеха се залъга,
с каква лъжа се утеши?
Ти сключи мир след битка дълга
и за последен път сгреши.

Ще кажеш ли защо тъй рано
косата дива посивя,
защо над мъжкото ти рамо
се сведе лудата глава?

На тебе ще ти вярват вече –
не можеш вече да грешиш...
Все по-самотен и далечен,
ти от портрета ще мълчиш.

А неразбрана и несретна,
ще скита твоята душа...
Не оскърбявайте поета,
останалото е лъжа!

РОДИНО...

Всичко може да се случи с мен...
Пеньо Пенев

Незаслужени болки и рани –
може туй да се случи на всеки.
Може всичко със мене да стане,
ала ти ще останеш навеки.

Все така над полята зелени
ще протяга Балкана десница.
Все така ще разказва легенди
тая бистра и синя Марица...

Ах, наистина някога може
и за мене часът да настане –
побелял от въпроси тревожни,
остарял от нанесени рани!

Нищо няма от тебе да искам
в оня час милостив и последен.
Бучка пръст във дланта си притиснал,
ще си тръгна спокоен и бледен.

Лоши думи и помисли дребни –
всичко туй ще е толкоз далечно...
Като бяло глухарче над тебе
ще се носи душата ми вечно...

БУЗЛУДЖА

Блести върхът, покрит със слава
и с бяло рухо от мъгли...
Тук трудно охлюв допълзява –
Това е място за орли.

Тук пее все така Балкана
и оня баладичен вълк
пак ближе петвековна рана
под месеца студен и жълт.

Тук пъшка страшният Хаджия,
тук Дядото – безумно млад! –
над пушката му кремъклия
предрича бъдещия свят...

О, Бузлуджа!... С лице открито
при тебе идвам като син.
Аз нямам тайни, от които
да трепне погледа ти син.

Но пълзешком ако възлезна
на купола ти озвезден,
хвърли ме в каменната бездна,
навеки забрави за мен!...

НА МОРСКИЯ БРЯГ

Морето синьо, ах, морето синьо,
то омагьоса погледа ми пак!
Ала защо сърцето ми невинно
като виновно бие в мен, Родино,
застана ли на пясъчния бряг?

Неясен глас в кръвта ми проечава,
че ти стоиш зад мене мълчешком
с пространството си, с вечната си слава,
с оная неизтляваща жарава
в огнището на бащиния дом.

И ме обзема страх невероятен!
От строгия ти поглед се боя,
защото тук, на тоя пясък златен,
загледан във простора необятен,
със гръб към тебе може би стоя.

И моли се сърцето ми невинно,
сърцето ми за прошка те зове...
Морето синьо, ах, морето синьо!...
Дано към тебе с гръб да съм, Родино,
единствено в такива часове!

МИГ

ЛЯТО

Аз вече не живея на луната,
от знойното ти слънце съм огрян.
Свали ме ти, свали ме на земята
и ме халоса с потната си длан.

А сините звезди, луната жълта
останаха зад строгия си хълм.
Ти не дойде, ти просто в мен нахълта
и оглуши ме с първия си гръм.

И мълнията огнен знак изписа,
беляза ме по хладното чело.
И твоя дълго чакан дъжд заплиска –
не ме помина ни дорбо, ни зло.

Сега полека моя ден пораства
и греят все по-знойни небеса...
Но често покрай белега проблясва
венче от светла кървава роса.

НОКТЮРНО

Вдига вятърът прах,
пада есенна шума...
За покой закопнях
и за ласкава дума.

Да отпусна ръце
във мъгливата вечер...
Мое клето сърце,
усмири ли се вече?

Или просто за час
искаш ти да отдъхнеш
от железния бяс
и в съня ми неглъхнещ;

от горчивия дим
на потайни омрази,
дето уж е незрим,
а в душите ни лази...

Ах, не зная защо
тиха жал ме споходи!
Това жълто листо
към дома ли ме води?

Хруска в зъбите прах,
пада есенна шума...
За покой закопнях
и за ласкава дума.

ДЕН

Ти пак пристигаш, мой очакван ден!
Благодаря за въздуха тръпчив,
за хляба и водата ти студена.
Благодаря, че дишам, че съм жив,
че тупа с ритъма ти ускорен
ей тая моя топла вена.

Ела с опръскано от вар лице,
ела с тътнежа, с уличната глъч,
ела, ела, палачо мой чудесен!
Пронизвай ме с червения си лъч
и знай: не кръв от моето сърце,
а песен ще избликне, песен!

МИГ

Над нас премина ненадейна птица –
дорде да я погледнем, отлетя.
И тишината скъса тънка жица,
и неразумна дума иззвънтя.

Но облаци полазиха, и ето,
светкавица лицата ни разкри.
Пред истината се смири сърцето,
сърцето ми разумно се смири.

И повече за тебе не попита –
за него всичко предрешено бе...
Напразно птицата сега прелита
под сивото ми делнично небе.

Ти ще останеш в мене като чувство,
като крайпътна трепкаща бреза.
Като несторен грях. Като изкуство.
Като случайно капнала сълза.

КОНТРАПУНКТ

Годините й – двадесет и седем,
а болестта – неизлечима. Рак!...
И на ковчега жълтия капак
безпомощно сега пред входа гледам.

И глухо зад пердетата замира
и се взема в утрото плачът.
Шетня и скръб. Роднините търчат,
пренасят мълком щайгите със бира.

А радио едно почти нахално
повтаря вчерашните новини:
в Арабия, във Африка – войни,
ракетите се целят гениално.

Пари за трупове и за маневри
и неутронна бомба при това...
И кошерът на моята глава
бръмчи от парадокси и от нерви.

А там, на входа, с моя вход съседен,
стои изправен оня жълт капак.
Покойницата болна бе от рак,
отиде си на двадесет и седем.

БОЛНИЧЕН ХАЛАТ

Не можех да повярвам, че съм болен –
бях още толкоз вироглав и млад!
Но лекарят бе строг и непреклонен:
облякоха ме в болничен халат.

И мама простичко ми рече: “Синко,
не сядай на течение, помни,
че всяка болест идва от настинка –
с халата отсега се загърни!...”

Запомних аз заръката й проста,
загръщах се с халата всеки ден.
Той беше стар, износен вече доста –
бе дълго топлил други като мен.

Но както ме тресеше и треперех,
във ъгъла на джоба му веднъж
измачкана хартийка аз намерих –
писмо навярно от жена до мъж.

Не исках в чужди тайни да надничам,
но трепна изкушеното сърце:
“Обичам те. До гроб ще те обичам,
макар да си останал без ръце!...”

Загърнах се. В халата свих се мълком –
защо животът е така суров?
Загърнах се във тая чужда мъка,
загърнах се със чуждата любов.

И треската ми сякаш поотслабна,
усетих топлина... И оттогаз
на чужда радост мога да се радвам,
от чужди болки боледувам аз.

ИЗНЕНАДА

Бах привикнал с кишата вече,
с тая сива и влажна мъгла...
А децата се мятаха вечер
със червени от грипа гърла.

Все по болници, по аптеки,
все със свито от грижи сърце!...
Сякаш легна мъглата навеки.
Посивях... И отпуснах ръце.

Колко странно! Човекът привиква –
на какво ли не свиква човек!
Сивотата си даже обиква,
да изглежда животът му лек.

Тъй и аз не разбрах, но усетих
кой мъглата измете нощес.
А децата ми хукнаха, двете,
като птици, държани в кафез.

Цяла нощ е валяло, валяло...
Боже мой, побеляло е вън!
Значи може светът да е в бяло
като в приказка, като насън!

И е можело значи да има
светлина пред очите ми пак!...
Изненада ме дългата зима.
Изненада ме просто. Със сняг!

НА ЖЕНА МИ

“... но само да си жива!”
Александър Геров

Сега разбирам колко те обичам...

Ако отмине облакът навъсен,
ако отминат жълтите талази
на страховете, може би напразни,
ръката си със сватбения пръстен
сложи на умореното ми рамо.
И нека двамата да знаем само,
че в нощите, когато съм те чакал,
в заключената стая аз съм плакал,
че като труп съм рухвал на килима
пред ужаса, че намя да те има...
Но чуй ме, трябва да се вярва, трябва,
дори надеждата да бъде слаба!
До малкия прозорец привдигни се!
От болничната стая усмихни се!
На мене даже и това ми стига,
за да разкъсам хладната верига
на часовете дълги и кошмарни,
за да повярвам на лъжите стари,
че е всесилна любовта, че може
да ни изправя и от смъртното ложе,
с един единсвен лъч да ни спасява...
Изтлява огнената нощ, изтлява,
а аз не спя, в душата си надничам
и все се взирам, все се взирам...
Сега разбирам колко те обичам –
едва сега, едва сега разбирам.

НАДЕЖДА

На дъщеря ми

Човек е сам със своята Надежда...
Какво си ти за мен – ще разбереш.
Расти и знай: светът един изглежда,
а друг е той, когато го прозреш!

Какъв е точно – туй и аз не зная.
Градихме го и приказен и нов,
но вярвай ми, не е той детска стая,
изпълнена единствено с любов!

Ще мине бързо детството блажено,
ще стане много тясно у дома.
Към себе си ще тръгнеш непременно
и ще останеш в тоя миг сама.

И сигурно небето ще се смръщи,
ще свирне вятър в твоите коси.
Но ти върви, стисни юмруци, дъще,
и своята Надежда потърси!

ДВОЙНИК

НАШИТЕ МАЙКИ

Майки наши, вие си отивате –
вие, бивши селски хубавици!
Гледам ви, накацали по нивите
като тъмни, уморени птици,
гледам ви и искам да запомня
вашите изчезващи черти...
Пада есен – златна и огромна –
и вухрушки покрай вас върти.
Пада здрач и вие се завръщате
с дъх на ветрове и черноземи.
Празни и заключени са къщите,
празни и безмислено големи.
Майки наши, как така се случи –
да сме ние, ваште синове?
Няма кой вратите да отключи,
в тишината да ви назове!
Телевизори мълчат във стаите,
в гардеробите – ненужни вещи.
Майки наши, вие остарявате,
със извити от почуда вежди!
Отмиляха изведнъж полята,
отмиляха наште домове.
Някаква магия непозната
има в тия шумни градове.
Дълго, дълго все това приказвате,
пръснати сред нивите широки,
и... незабелязано нагазвате
в пазвите на есени дълбоки.
Там изчезвате – добри, смирени –
там, сред сънища и чудеса.
... Ето – няма ви. Пълзят над мене
алегорични небеса.

ДВОЙНИК

Цяла нощ непрестанно валя,
но на утрото слънце засвети.
Весел вятър със дълга метла
всички облаци тъмни измете.

И полегнаха коси лъчи,
и преметено, чисто, небето
заразглежда със сини очи
как суши свойте черги полето.

Само в моята смутна душа
черен облак все още се стели.
И вали, не престава дъжда,
и проблясват светкавици бели.

Те със змийски език разклонен
осветяват душата ми грешна.
Едно селско момче, като мен,
зъзне там със измокрена дрешка.

То ме гледа и тъжно мълчи,
то си спомня полето широко...
Слънце юнско, облей го с лъчи,
изсуши му палтенцето мокро!

Вътре южен, подай му ръка,
изведи го навън във полето!
Там, край бистрата селска река
нека види отново небето!

Пеперуди да гони в ръжта
и да слуша жуженето звучно!...
Там отдавна престана дъжда,
а във мен е дъждовно и скучно.

ДРЪВЧЕТА В РАВНИНАТА

Пътувах тъжен и замислен –
тъй скучен беше тоя влак!
Ту книга някаква разлиствах,
ту гледах през стъклото пак.

Какво ли може да се види?
Почти познато всичко бе:
кантон със черни керемиди,
поле и обедно небе.

Но изведнъж на хоризонта
сред цъфналия слънчоглед
дръвчета с кълбести корони
се мярнаха във строен ред.

Те бяха толкова красиви
в еднообразния пейзаж!
Забравени и мълчаливи,
потреперваха като мираж...

Аз дълго гледах очарован,
до болка взирах се във тях.
И се осъждах. Бях виновен,
че толкоз късно ги видях.

А колко пъти съм пътувал
със тоя влак по тоя път!...
Аз оттогава ги сънувам
в далечината да трептят.

И все си мисля, че ме чакат
там, между Айтос и Бургас...
А от прозореца на влака
случайно ги съгледах аз.

СТАРЦИ ВАРЯТ РАКИЯ

Отдавна всичко е узряло и презряло,
дъхти на сок, на джибри и слана.
С полузагаснали огнища, застаряло,
селцето тъне в жълта мрачина.

Ала гори, гори едно огнище вечно,
там джибровката люта се вари.
Там сякаш друго време – бавно и далечно –
край тлеещите въглени цари...

Ракията на бавен огън се изпича,
припламва глъчка за какво ли не.
Но бистра, топла струйка времето изтича
и дреме мракът, сгънал колене.

А капят в опустелите дворове, капят
самотни дюли... Тупат из пръстта.
И старците ракиени мустаци хапят
и дърпат за опашката света:

„Къде, къде си хукнал, песо вироглави!...”
Но отговаря весело щурче.
И пукат глухо ревматичните им стави,
и струйката тече, тече, тече...

НА СЕЛО ПРЕЗ АПРИЛ

На Слав Хр. Караславов

В роса и мляко утрото се къпе
и колко много птици по стрехите!
Ас вятърът дърветата разпъпил,
с крило зелено чука по вратите.

Мирише на земя и въздух пресен,
проблейва нейде агне огладняло.
И ранно радио подкарва песен,
и слънцето внезапно е огряло.

Как весело съседът днес ти кима
и разговор за времето започва.
Сънували сеитба цяла зима,
ръцете му са топли като почва.

И ето ги цигарите, кибрита –
поканата на устните порблясва.
Но вятърът във шепите връхлита
и синкавото пламъче угасва.

Разбойникът, невинният злосторник
с крило зелено отдалеч ти маха...
Не беше празник. Беше даже вторник,
а празници очите не видяха.

РУСКА СТЕП

Какъв пастор! Какви пространства щедри!
Безпомощни са твоите очи.
И шепотът на класовете едри
като мелодия край теб звучи.

Но все жита, жита... До изнемога!
Не върхове, тук хълмове дори
не ще намериш в равнината строга,
която под краката ти гори.

Дръвче поне в безкрая да се мерне,
а то вървиш и пак – жита, жита...
С какво тогава тук духът се мери,
каква е мярката за висота?

Ако не знаеш за какво живееш,
ако не знаеш на кого си син,
от тишината ти ще оглушееш,
ще ослепееш от простора син!

Ще изгубиш във степта голяма –
ще те погълне в миг безкрайността.
Ще подимиш като ненужна слама
и вятърът ше пръсне пепелта!

Но как, но как би имало тогава
следа от тебе в тая древна пръст?
Единствена възможност ти остава:
със хляба да измерваш своя ръст!

ЕСЕН

На Иван Николов

Обичам есента. Обичам ветровете тънки,
които свирят в шумата на жълти царевици,
тържествения лай, гърмежите далечни, звънки,
внезапните ята на тромавите яребици.

Обичам да вървя след свойта удължена сянка,
да тръпна от дъха на гроздето и угарите
и стиснал между зъбите си посивяла сламка,
да чувам в тишината на сърцето ударите.

А то, сърце нали е, все в гърмежите се вслушва –
една ли смутна вест донесоха събитията!...
Но тук е тихо. Вятърът върхарите полюшва,
доволните ловци излизат из укритията.

И тръгват те към залеза, а златните им пушки
във слънцето се целят... Ах, стрелци, вълшебни ли сте,
та слънцето улучвате?... Кръжат край мен вихрушки
и падат окървавени пера и дребни листи.

Умира лятото. Препускат бързоноги псета
и гонят дните му като ранени яребици...
И аз – с едно перо в ръка и с тиха скръб в сърцето –
навлизам бавно в есенните жълти царевици.

САМОЖЕРТВА

Светкавици кръстосваха небето,
мучаха крави, блееха овце.
Прибра се всичко. Онемя полето.
Притича заек с тупкащо сърце...

А беше суша. Страшна и безкрайна!
Душа беряха житото, ръжта...
И тоя път ли облакът нехайно
ще отнесе със себе си дъжда?

И вдигна клони старата ни круша,
на пръсти се изправи, затрептя...
Внезапно цялата земя се люшна
и някъде прозорец иззвъня.

И в оня миг на гърч и на уплаха,
в мига на чаканото тържество,
като насън очите ми видяха
как се разцепи бедното дърво.

Как се подпали, лумна като факла,
как пламъкът развяваше коси...
И облакът за крушата заплака,
и цяла нощ със сълзи я гаси...

А бързо покрай нея, съживени,
зашепнаха дърветата с листа.
Стърчаха клоните й овъглени,
вглъбени сякаш в тиха самота.

Стърчаха те – с отвъдната, тайна сила –
като ръце, протегнати с любов
към мълнията, в миг съединила
живот и смърт във огнено кълбо.

СЛЕД ГРАДУШКАТА

Най-после тишина... Студена, лиха,
градушката валя и преваля.
Несправедливи мълнии гориха
до корен непокорните стъбла.

С раздрана риза, голо, занемяло
и зъзнещо е мокрото поле.
Съперническо слънце е огряло
над локвите с парчета синкав лед.

И аз вървя. Нозете ми се влачат
из ледената черноземна кал.
Какво очаквах, а какво дочаках –
с напразни ли надежди съм живял?

Ще бъдат нови семена посети
и нови кълнове ще израстат.
Ала горчиви ще са плодовете
и залъците дълго ще горчат.

Но мъка ли е, нека бъде горда!
Засявай семената! Работи!...
.... И пак привързал скъсаната корда,
щурецът на надеждата скрипти.

ТУК СИ ЧАКАН...

Тук си чакан, обичан и мил,
тук за теб рекичката плаче...
Като питанка шия извил,
бавен щъркел в ливадата крачи.

Крачи той и те пита защо
сякаш друго небе заобича...
Свири вятърът с младо листо,
смок на камъка бял се съблича...

Променен, преоблечен си ти
с нови дрехи, с несигурна слава,
а над теб чучлига трепти
и железния трактор надпява.

И глухарчета леки летят,
и блести под лъчите водата...
„Забрави за обратния път!
Остани!...” – тихо шепне тревата.

Ще си тръгнеш ли, заменил
тоя шепот с тътнежа на влака?...
Като питанка шия извил,
чака щъркелът, отговор чака.

ОТДАЛЕЧАВАМ СЕ И ПЛАЧА...

Защо челата ви се мръщят,
творци на хляба всемогъщ?
Назад потокът се не връща,
но се превръща в дъжд...

Аз тръгнах – мътен и улисан,
кънти във мене всеки ек
на тоя смътен и замислен,
и странно лекомислен век.

И свършват нощите лирични –
разбирам го и ме боли:
ний все пак с нещо сме различни
и днес то мъдро ни дели.

Пръстта, полето първобитно
са ме споили здраво с вас.
Но във полето ви магнитно
не мога да остана аз!

Аз мога да помахам само
зад автобусното стъкло...
а как ми е потребно рамо
за нажеженото чело!...

Отдалечавам се и плача,
без някой да ме разбере.
Отдалечавам се във здрача,
за да ви служа по-добре!

И ето – стапям се най-сетне
зад хълмове и зад гори...
А като хълмове заветни
са рамената ви добри...

И погледът ми пак обгръща
за миг контурът им могъщ...
Назад потокът се не връща,
но се превръща в дъжд...

И шепнат устните ми думи –
горещо, клетвено, без глас:
дъждът ръка ще ви целуне
и първа капка ще съм аз!

НЕДЕЙ МЕ ПИТА...

На брат ми

Недей ме пита откъде се връщам,
защо съм свел замислено глава!...
Прокапала е старата ни къща
и в кухнята израсла е трева.

На село вече никой не живее.
Прихлупения покрив се пробил.
Прогизвала рогозката, а с нея
и глиненият под се навлажнил.

И тъй, полека никнела тревата...
Не е, не е измислица това!
Там, дето мама слагаше софрата,
израсла е, братко мой, трева!

Една такава тъничка, висока
и жълта, сякаш никне върху гроб...
Нахвърлих се, заскубях я жестоко...
Виж, нося ти от нея малък сноп.

Недей ме пита откъде се връщам!

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Аз чух гласа ти във оная нощ
и още чувам тъмния му екот...
Какво съм аз пред страшната ти мощ,
пред теб, земя, какво съм аз, човекът?

Издигнах се в космични висоти,
отворих във вратите ти каверни.
Но беше нужен само миг и ти
Свищов разплака, Букурещ почерни.

О, как заскърца, как се залюля,
как се изплаши моя бит квадратен!
Летях по скачащите стъпала,
към теб, земя, потърсих път обратен.

При теб потърсих тишина и мир,
спасение сред нивите подирих...
След толкова тревоги, най-подир
в зеленото поле с уста засвирих...

Но пак изкачвам стъпалата аз
и пак съм от пръстта ти надалеко.
И чувам често твоя тъмен глас:
„Мисли за мен, мисли за мен, човеко!...”

НАСЛЕДСТВО
ПОЕМА

* * *

Бях чувал, че съдбата на поета
е всъщност незавидна и проклета,
че вечно поетичното ни племе
създава неудобства и проблеми,
че колкото да бъдеш ти способен,
все някому ще станеш неудобен:
че много хора просто са съгласни
да бъдат букви някакви безгласни,
ала спокойно да си живовуват
и нищо никога да не рискуват...
Тъй зеленясват вировете сини,
ако над тях вихрушка не премине,
ако не идват весели хлапаци
да хвърлят камъни, да хващат раци...

Аз хвърлих безрасъдно камък.
И сполетя ме гръм, изви се пламък –
заплашен бе коравият ми залък.
И чух зад себе си: „Ах, тоя жалък
кариерист, подлец, драскач нищожен,
той вече е направо невъзможен,
а при това надменен и за двама!...
И доживях до първата си драма...
То беше драма с маски и без маски,
с прочутия въпрос на принца датски,
ала с финал, за радост, по-различен...
Във този миг присъда не изричам –
навярно до смъртта си ще обичам
градчето, на чиято малка сцена
за първи път душата ми простена...

Започвам отдалече като Омир.
Скроиха ми невероятен номер;
разпръснаха мълва необяснима,
че в миналото на баща ми има
неясни и съмнителни моменти.
Макар свидетели и документи
все още да не са били открити,
от днес на вироглавството ми дните
привършвали, на пръсти се броели...

- Довиждане, мечти, кроежи смели!
Наистина съдбата на поета
понякога е тежка и проклета...

Разбира се, след време се узна, че
това е просто клевета. Обаче
на мене изведнъж ми хрумна
една идея, струва ми се, умна:
ще взема да разкажа най-подробно
как плъзна недоверието гробно,
как новината облетя градчето,
как слезе сред дима на кафенето,
как даже и приятелят ми предан
отмина покрай мене с поглед леден;
как нямаше с кого да заговоря,
как нямаше с кого да си поспоря,
дори една цигара да изпуша...

О, всичко се огледа и ослуша!

Но страх ме е, че нямам сили още
да възкреся безсънните си нощи –
сърцето взе да се обажда нещо:
не бива повече да го тревожа.
Затуй се изкушавам да предложа
извадки от една поема стара,
която писах точно след разгара
на клеветата зла и недостойна.
Поемата е, знам, неравностойна
и разностилна, и така нататък,
но тя съдържа верен отпечатък
на времето, в което съм я писал.
И нека се разбира в тоя смисъл.
Наистина, не е съвсем лирична,
но важното е, че е автентична.

МАЛКА НОЩНА ИЗПОВЕД

Сложи ръка на мойте устни...
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
сложи ръка и запази ме!
Да не надвие скръб безмерна
и в гняв, и в горест твойто име
с похулни думи да зачерня.
Димчо Дебелянов

Понякога така ми загорчава,
понякога така ми причернява,
че ако нямях твоето светило,
аз бих прежалил мило и немило...

Изгубя ли те, всичко ще изгубя!
В какво ще вярвам и какво ще любя
без твоето сияние в душата
и как ще различавам в тъмнината
отровата от виното и хляба?...
Във този миг ръката ми е слаба,
трепти сълза на моите клепачи –
сърцето е готово да заплаче,
душата ми се гърчи от обида.
Кой път да хвана? При кого да ида?
Кой би ми дал утеха и закрила?
Прости ръка над мен, Родино мила,
и тихо приласкай ме и прости ми,
че произнасям святото ти име
със устни, по които лепне още
отрова от горчивите ми нощи...
И ето ме: завинаги белязан,
със глухо недоверие наказан.
В това е моя ад. Във нищо друго.
Но аз не съм потомък на влечуго!
Не мога да повярвам. Не, не мога!
В лицето мога да заплюя бога,
но никога, но никога баща си!
О, знам, светът е рзделен на класи
и неведнъж в кипежа на борбата
заставал е синът против бащата,
ала това е вече друга тема
и не засяга моята поема...

Тук случаят е твърде, твърде скучен.

Макар, за жалост, още неприключен,
това е просто случай за архива.
Ала в архива трудно се отива.
И странно е наистина, че още
във ад превръщат ясните ни нощи
подобни най-бананлни рецидиви...
И тъй, станете, мъртви, чуйте, живи!

Мълвата, дето плъзна из градчето,
до следното се свежда, общо взето:
Човек един, на възраст най-почтена,
(не знам дали е с чест неопетнена),
където трябва, там разказвал кратко
за „черните деяния” на татко.
За тях той чул от друг човек – известен,
със славна биография и честен,
но който за нещастие починал.
И оня, дето слушал, просто зинал:
- Я виж! Затуй ли нашето поетче
до днес не е написало ни редче
за миналото близко, за борбата,
а получава хубава заплата?...
И после тихо, овладял се явно,
добавил изпитателно и бавно:
- Та... значи... на такъв човек потомък
е тоя иначе културен момък?...
Въпросът е особен между впрочем,
най-щателна проверка ще насрочим.
Освен това свидетелят бай Павел
(за жалост само той това е знаел!)
приживе още би могъл прекрасно
да сложи сам предателя натясно,
а туй, уви, едва преди година,
без нищо да ни каже, си замина...
И на раздяла с госта пред вратата
попитал глухо: жив ли е бащата?...

О, жив е татко ми, другарю, жив е!
Прекарва старините си горчиви
в квадратното ми жилище затворен,
където бавно селския му корен
изсъхва сред лекарства и забрава.
Едва се движи, трудно се изправя,
но сварвал съм го неведнъж застанал
до прашното стъкло – бастуна хванал,
опрял се на перваза, гледа, гледа
в далечината синкава и бледа
и мъчи се пред уличния громол
да чуе пак далечен речен ромон
и блеене на агнета в полето,
и песен чучулигова в небето.
И мисленно във селската ни къща
отново и отново се завръща...

Той цял живот с пръстта се беше борил
и зло едва ли някому бе сторил –
способен бе за копан и оране
и хранеше ни с честните си длани.
Не мога да го видя друг, не мога!...
не вярваше ни в дявола, ни в бога,
единствено пред слънцето изгряло
набожно бе сърцето му туптяло.

И днес го виждам как се той изправя
пред изгрева сред нивата корава
и как благовейно свива пръсти,
преди сеитба , за да се прекръсти.
Как вдига крината със златно семе
и тръгва през куршуменото време,
размахал равномерно като птица
вместо крило – работната десница.
И виждам още как подир сеитба
от нивата по мръкнало си идва,
как двата вола нежно той разпряга,
а по лицето му усмивка бяга;
как майка ми пред къщи му полива,
как дълго той ръцете си измива
и как преди цигара да запали,
по твърдата коса да ме погали...

Разказах му аз истината груба,
разказах му я, с риск да го погубя.
Тогава той надигна се полека
и със ръка, отпусната и мека,
по бащински погали ме отново.
Сърцето ми да плаче бе готово...

О, късна бащина милувка! Нека
да бъде топлината ти до века!
От твоето докосване вълшебно
изчезва всичко делнично и дребно,
по пътища неведоми и тъмни
при извора си връща се кръвта ни
и благославя своето начало,
и чува как сърцето остаряло
задъхано живота си разказва,
как всеки миг напрегнатата пазва
по шева си износен ще се скъса...
О, колко е една секунда къса,
ала защо забравяме за нея,
защо едва сега след дълга одисея
разбираме, че ключът на всемира
във джоба ни отдавна се намира;
защо се бием често за трохата,
а слепи сме за хляба на софрата,
защо, преди да тръгнем към звездите,
не се загледаме във нас самите;
защо тъй евтино, защо тъй кратко
едва пророним: „Добър вечер, татко”,
и хлътваме сред мебелите скъпи,
а таткото не смее да пристъпи
във стаите ни – те са наша крепост.
Ала дори по някаква нелепост,
ако доброто на фамилното ни име
случайно застрашено е, търчиме
при своите родители самотни
и търсим да открием даже стотни
от неизтъквани дела, с които
да скърпим реномето си разбито –
защото днешната ни кариера
зависи не от „днес”, а от вчера”!
Тогава се досещаме, тогава,
че има истинска, нетленна слава,
но тя срещу талант и кръв се дава,
а не срещу наследство от заслуги...

Но ако нямаш? Ако си в „и други”?
Проверката тогава е безкрайна.
И нищо че се пази в строга тайна –
все някъде изпуска се по нещо.
И плъзва недоверие зловещо...

В това е моя ад. Във нищо друго.
Но аз не съм потомък на влечуго!
Постъпките ми, нравът непокорен,
роднините ми, селския ми корен –
о, всичко туй е гледано под лупа!
И аз сега съм длъжен да изкупя
вините недоказани, позора
на дълго преди мен живели хора,
аз трябва да внимавам, трябва,
трябва да благодарен и за хляба
и вечно да доказвам верността си!
Не са били и още не са къси,
а дълги са краката на лъжата!...

Покойнико, вдигни се от земята,
не чу ли името ти как извика
с устата си безсъвестна мръсника,
когато във оная бяла стая
безсрамната си клетва излая!
Кажи, кажи от гроба си тревясал
в „гнездо на пепелянка” ли съм расъл?
Но ти мълчиш. А облакът над мене
едва процежда капките студени,
които в дъжд не се превръщат още...

Отново съм в гора от глухи нощи.
И гърчи се душата от обида.
Кой път да хвана? При кого да ида?
О, ако нямах твоето светило,
аз бих прежалил мило и немило!
Свети, Родино, с благото си име,
на слънчева поляна изведи ме!
Сложи ръка на челото ми бяло –
бъди на съвестта ми огледало,
не ме оставяй сам, не ме оставяй
и от греховни мисли ме спасявай!...

* * *

Така завършва старата поема.
Напразни страхове. Излишна тема.
Излишна ли? Май не съвсем излишна!
Излишна беше болката предишна,
мълвата глуха: той е от „ония”...
Но вече мина. И, защо да крия,
отново съм поет на градчето,
отново се отбивам в кафенето,
дори стопи се оня блясък леден
в очите на приятеля ми предан.
Но уж съм същия, а се променям –
по-мълчалив и деловит съм денем
и нощем, закъснявам все по-рядко.
Изричам кратко „Добър вечер,татко”,
а татко пак не смее да пристъпи
във стаите със мебелите скъпи.
Той сигурно като насън си спомня
мигът на моята печал огромна,
когато му разказах клеветата,
а той с една милувка по косата
разпръсна страховете ми безмерни.
Дали не чака облак да се мерне
над моята нещастна кариера,
та неговото рамо да намеря?
Възможно е. Но аз съм също татко
и сещам се за татко все по-рядко,
защото мисля за сина си вече –
не мога да не мисля отдалече...

Тъй всеки своя истина намира.
Е, случва се, човек катастрофира,
но мине ли внезапната угроза,
животът пак го връща в коловоза,
в двуколката на делника го впряга
и той отново бяга, бяга, бяга...
С кого се надпреварва? Кой го гони
по стръмните завои и наклони?
Кога ще спре най-после да отдъхне
и дрехата му потна да изсъхне?...
С два ока е прастарата двуколка –
отляво щастие, отдясно болка,
а между тях запрегнат е човека.
Уви, така си е памтивека!
Но алената роза на успеха
над неговата тъй достойна дреха
все някога, все някога изгрява...
Това ли е заслужената слава?

Човек се ражда всичко да изпита.
Ала синът пак може да запита:
отгде си я получил тая роза –
от авангарда или от обоза?...
Момчето ми, в живота равни няма,
единствено към гробната си яма,
отиваме в една и съща поза.
Всеми от мене тая скромна роза.
Това можах. Дотук достигнах, сине.
За теб оставям върховете сини.
Ще ги достигнеш ти, щом имаш вяра,
щом сам си теглиш, като мен, товара.
Недей да хленчиш за наследство само,
защото твоето е най-голямо:
богатството ми е във таз двуколка –
отляво щастие, отдясно болка...

Последна промяна: 2008-07-17 15:55:35
Прочетено: 2731