Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори

ДУША

МАЙКА

Ти чакаш сълзи да намокрят
лицето ми, покрито с мрак,
но сълзите ми са дълбоко
в душата ми, под свехнал злак.

Те капят в тишината звучно,
приспиват мъката, скръбта,
събират се в безмълвен ручей,
потъват бавно с вечерта.

Какво ми искаш в тия тъмни,
заключени от скръб, гори?
Прати ми слънце, да разсъмне,
последен облак да се скрий!

Прати ми своята утеха:
очи, препълнени с любов,
ръце любими, като стрехи,
надвесени над бедний Йов!

И след това каквото можеш,
вземи от мене пълна власт,
ти, моя майчице тревожна,
що бдиш над мене всеки час!

 

ТРЕПЕТ

Прежните нощи се върнаха,
пълни с тревога и мрак.
Губи се речният бряг
в синята нощ, като зърно.

Нещо примамва душата,
както изгряла звезда,
гласно говори с полята
ясната речна вода.

Вътре там – нещо трепери –
в тази смутена душа,
пърхат утехи неверни,
стене старинната жал.

Нещо се връща в душата
през потъмнелия брод:
целият свят на нещата
в този безкраен живот.

 

ЕСЕН

Да се пробудиш във полето
и да разхапиш зрелий плод –
това е щастие, което
не се повтаря цял живот.

Ти носиш своята невеста
с ръце, окъпани в роса
и цялото поле във песни
люлее твоята душа.

А твоята невеста млада,
която се нарича Стон,
едва не се стопи от радост,
когато се яви на кон

в полето есенният вятър
и пръсна нежни семена:
посрещна коня до ръката,
целуна златни стремена.

А горе плисналото езеро
мени дълбокия си цвят
и праща син поток да слезе,
за да окъпи целий свят.

 

СНЕЖНА НОЩ

Друми, хралупи,
камък и злак –
всичко затрупа
белият сняг.

Гладни и смели,
вълците бдят.
Спи мойта челяд
в топлия кът.

В снежни грамади,
сред дървеса,
вълци нападат
мойта душа.

 

НАДЕЖДИ

Непрекъснато моите грижи
ме преследват и бързо растат:
изпреварва ме стръмния път
на живота, безумно раздвижен.

Светлината на моите мисли
се покрива от звездната нощ,
а духът ми отпада без мощ
под крилото на мъки безчислени.

Вий пътувайте, мои надежди,
по широкия пролетен свят!
Пред вратите на вечния град
кипариси надгробни се свеждат

и ви чакат безмълвни гробове
на детиснка забрава и смях –
всяка радост е станала прах,
а детинството – чаша отрова.

По широкия свят, по море,
вий пътувайте, мои надежди!
Аз ви любя с възторзи най-нежни
и от радост сърцето ми мре.

 

САМОТА

Гледай хладните тръпки на дните
как минават край тебе без шум.
Ти напразно все чакаш, без ум,
тоя мрак да пронижат звездите.

Ни едно утешено око,
ни една безутешна размисъл
не излизат на твоите писъци,
не поглеждат от своя покой.

Ти какво си припомни, мой дух
и кого назова в тия степи?
– Мои спомени, глухи и слепи,
мои мъртви съседи, мой слух!

- Събудете се, мъртви от скръб
и неволи, удавени в злото,
унизени в праха на живота,
наранени от вълчия зъб!

Няма нищо пред будния поглед –
само гарвани, студ, беднота,
вкоченясали пръст и листа,
ситен сняг, от фъртуните погнат.

Сред мъглите стопяват се къщите,
дървесата потъват без глас
и звънци от шейни в тоя час
през далечни села се завръщат.

 

ПЕСНИ

Дълги години ще жаля,
кротки очи ще стопя –
нека текат мойте алени
кърви, додето заспя.

Аз ще заспя, но ще помня
своя преминал живот:
моята радост бездомна,
моя нерадостен род.

В сините двори небесни
ще отнеса, вместо зов,
тия прекрасни песни:
скръб, самота и любов.

Мойта душа е венчана
с тях, докле слънцето грей...
Горе, в лазурната пяна,
мойта душа ще ги пей.

 

ТРИ ЛУДИ ЖЕНИ

На кладенеца три жени
наливаха вода безшумно
и мислите им в тъмнини
блуждаеха, като безумни.

И първа от тях каза:
- На дъното сега почива
изгубената ми коза
през миналата нощ мъглива.

А втората я чу и рече:
- На дъното е росен злак
и твоята коза е вече
доволна – и щастлива пак.

А третата жена мълчеше
и гледаше към ясний свод –
и виждаше я как вървеше
със вечния си пастир – Бог.

 

ЕДНА БЕДНА ДУША

Усмихваш се, като царица,
която спи за сетен път
във свойто царство и сънува
последния хубав сън.

Трептиш, като ранена птица.
Тъгите ти да промълвят –
и ангели ще те целунат
и пак ще отлетят със звън.

А твоите ръце са лилии,
с пречупени стебла в нощта,
след буря, плувнали в безсилие
върху водите на смъртта.

Но ти си тъй невинно-хубава,
сама сред хитрата лъжа
на хората, в страстта изгубени
и тъжна твоята душа,

че горе, в Рая чист и ведър,
изпълнен с ангелски крила,
ще те посрещне Симон Петър
на мраморните стъпала.

 

СБОГОМ

Слушай гласът ти изпълва
тъмното в нощния час
и по невидима стълба
иде при моя тих глас.

И гласовете ни дружно
литват към синия свод,
дето трепти теменужната
вечер на моя живот.

Сбогом, земя! Отдъхни си!
Радвай се ти в старини,
с дъх разлюлей кипарисите,
с песен ни ти спомени!

Мъка е твоето име,
клета, премъдра земя,
дълга е твоята зима,
тежка е твойта тъма.

Ний те оставяме, свидна,
но ще се върнем след век
и ще прегърнем невинно
всеки покрусен човек.

 

КОЛИБА

Тая стара колиба
с уморени стени
се изправя: звъни
пролетта, вместо гибел.

Тя блести и примига,
и разтваря очи,
и се къпе в лъчи,
като златен синигер.

Обгорялата слама
от предишни лета
сякаш рони цветя
и осъмва сред пламък.

Всяка сламка се буди,
всяко зърно блести,
като лъч в самоти
и трепери в почуда.

Идат южните топли
ветрове и лудеят,
а колибата пее
без тъга и без вопли.

Няма студ и лъжа,
запустение, гибел,
моя тъжна колиба,
моя бедна душа!

 

ДНЕВНИК

ВЪПРОСИ

Навярно, Вий сте ме забравили
в града на шумния живот,
където уличната лава
обгаря бедния народ.

И Вашите невинни мисли
отлитат във небето чак,
за да се върнат по-лъчисти
сред земния пространен мрак.

Над планини и над градини
трептят ли слънчеви зари,
небето там нали е синьо
и всички хора са добри?

Летят ли тамо черни птици
и кацат ли на двора пуст,
потънал в скръб, като вдовица,
приседнала до старий пруст?

Обичате ли Николая,
щастливи ли сте всички там?
Защо Ви питам? Аз не зная
какъв въпрос да Ви задам.

И чувствувам се тъй нищожен
във грубата си простота,
че искам всеки миг тревожно
да страдам, в мрак и самота.

 

СРЕЩА

На Иван Милев

Аз те чух: и гласа и мълчанието,
и смеха, като житни зърна,
що низпадат в една тишина,
напоена с отровни дихания.

Не е нужно да свети луната,
за да видя ръцете, плътта
и да чуя гласа, що смъртта
вцепени и пренесе в земята.

Ти навреме отмина и слезе,
и забрави неволи и вси
ветрове, и скръбта, що виси
над човешкий живот безполезен.

Оттогава ни помен от тебе –
нито глас по света, нито звън –
ти заспа непробудния сън,
дето беше оплакан, погребан.

Но безшумните твои картини
на духа ще разкрият без злоба
твойта мъдрост, що свети след гроба
и краси тая тъжна пустиня.

Ний не сме те забравили още
и ще чакаме твоя живот
да пребъде в градина и плод
и звезда в непрогледните нощи.

 

СКЪБНО МИНАЛО

От светостта на миналото
една сълза ми запази,
стопли ръцете ми застинали,
сдобри ме с моите врази.

И забрави скръбта, оковите
на дните бавний кръговърт:
то беше някаква суровост
неотразима жал и смърт.

То беше някаква измама
на потъмнялата любов:
застиваха прегръдки пламенни
и глъхнеше сърдечний зов.

То беше тъй печално време
в ония тъмни времена,
че нийде не поникна семето,
настана глад и тъмнина.

И нощем в каменните ъгли
на стаята ми, пълна с прах,
горяха огнени въглени
на сладострастие и грях.

А вън шумяха странни птици –
душата стенеше в ответ –
дали душата в Росица,
разчупила пустиний лед?

 

ЗАЛЕЗ

Далече, далече
в лазурната вис
трепти, като лист,
златистата вечер.

И в миг потъмняват
в планински бразди
широки води,
замрели отдавна.

Аз тръгвам и питам
студения път
къде ще се спрат
за отдих лъчите.

Те имат ли майка,
сестра или брат
в далечния свят,
в морето незнайно?

В безмълвие тънат
последни лъчи,
а мойте очи
потъват в безсъние.

 

НА КРЪСТОПЪТЯ

Ти имаш дом, роднини и приятели,
не сееш и не жънеш нивга плод
и също като птиците, безплатно
живееш неизменния живот.

А моя дом белее там далече
и помни ме порутената стряха,
където неочаквано ме спряха
нозете ми, в една студена вечер.

Но там се не запалиха в огнището
на огъня спокойните цветя,
за да изпълнят с розова мечта
очите ми, загледани във нищото.

О, дай ръка, другарю, вятър волен,
да разменим на този кръстопът
съдбите си: злините и неволите:
сърцата ни така ще се смирят.

 

ВИДЕНИЕ

От гроба ли идеш сама,
в полето, покрито със храсти,
глогини, погребани щастия
и луди потоци тъма?

За тебе е тясно там.
О, радост на клето детинство
и спомен огромен, единствен,
окичен с печали и плам!

Окото ти бавно отроня
голяма, студена сълза
в листата на злата бреза –
единствени твои заслони.

Ти нещо ми шепнеш – трептят
треви, напоени с отрова
от някаква тъмна любов и
загинала в гробище плът.

Иди си в студения гроб,
ти мое печално видение
и вече не идвай при мене –
не идвай при бедния роб!

Без вятър тръста се люлее,
без огън димят дървеса,
по клоните птици не пеят
във мойта безумна душа.

 

ЦАР СЛЪНЦЕ

Върбите криви, стари,
обляни в светлина,
приличат на златари
от стари времена.

Те леят чисто злато –
само лъчи и жар,
оставено в ръката
от техний мъдър цар.

И царят ще се върне
по своя дълъг път,
в реката ще надзърне,
когато всички спят:

златарите ще гледат
големите бради
и мълком ще извадят
от хладните води

заспалата жар-птица
със огнени крила,
блестяща багреница,
доспехи, лък, стрела.

И царят ще поеме
дара, усмихнат, благ,
ще сложи в златно стреме
могъщия си крак.

И царсвено понесен
към своя бял палат,
ще бъде като песен –
красив и вечно млад.

 

ПЕВЕЦ

Децата ти са все на топло,
додето трае зимний мраз

 

и никога не чуваш воплите
на улицата, ничий глас.

В живота си не помниш работа
и млад, и силен и сега,
но ти не би поел на слабите
товара, вечната тъга.

Ти гледаш само през прозореца
живота си с вълчия му вой,
спокойно ти забравяш хората,
потъваш в някакъв покой,

след който слушаш само ручея
на свойто щастие, невям
и твойте мисли са заключени
във недостъпния ти храм.

Какъв човек си ти тогава
и кой те овенча с венец
на мъдрост, почести и слава,
и кой те назова певец?

Напразно ти зовеш звезди
сред своите сънища нелепи!
До утре хорските беди
ще те зазидат в твойта крепост.

 

ДУМИ НА ТЕОФАНО

1

Във тая хладна вечер, милий,
голяма мъка ми тежи,
ръцете ми лежат, унили
и мисля хиляди лъжи.

Аз искам да излъжа всички,
че мъката и радостта
безкрайно много се обичат
и се прегръщат във нощта;

че моите очи премрежени
не плачат, а се веселят
сред есенната безнадежност
на тоя дълъг земен път.

Не виждам никого, треперя
сама сред ледената земя,
осъждам своето безверие
и чувствувам, че съм сама;

и чувам глас в поля пожарни –
и слушам: Бог ме съди сам
за моята неблагодарност,
за мъките, които знам.

II

Най-после аз дойдох при тебе,
смирена, нежна, като цвете –
тъги и радости погребах,
ненужен ми е тоя свят.

Във бъдни радости не вярвам,
защото слязоха със грак
на пътя ми зловещи гарвани:
злочестина, печал и мрак.

На всичко съм решена вече,
не чакам лошо, ни добро,
тъмнее чистото сребро
на мойто щастие далечно.

Ще бъда само благодарна,
ако небето ме введе
в пътеките си лъчезарни –
вода и хляб да ми даде.

Тогава в първата зора
върху леда ще падна ничком:
на Бога да благодаря
за тая му любов едничка.

III

Години как съм се смълчала
под твойте тъжни небеса.
Пътуват пътните печали
през мойта ледена душа.

Те нищо не говорят с мене,
не ме извикват в никой час
и моето сърце смутено
мълчи, забравя своя глас.

А по-преди аз пеех песни,
играех с кукли всеки ден
и топлите лъчи небесни
плетяха вредом злак зелен.

Какво остана от тогава
в душата ми, о Боже благ?
Изпепелената жарава
застина, падна първи сняг

и моите уста замлъкнаха,
забравили език и реч.
Завинаги небето мръкна,
стопи се слънцето далеч.

IV

Не се сърдя, не ми припомняй
ония минали неща –
преминах планини огромни,
отминах райските врата.

Виж колко бели косми падат
сега над слепите очи,
не ми остана капка радост
и младостта ми не личи.

Виж потъмнялата ми кожа
от зимен студ и ветрове:
във нея дяволът ще сложи
пръстта на бъдни векове.

Сърцето ми е запустяло,
изгубила се е кръвта
и в тая вечер аз не жаля
за розите на любовта.

Угасна слънцето над мене –
и в синята дрезгавина
растат в душата ми съмнения,
тревога, радост и злина.

 

ЖАЛБИ

ХОРА

Така смълчаният простор
и тъмний блясък на водите,
с вечерните цветя накитени,
изпълват целий кръгозор.

И хората отпущат морни
глави, ръце и колене:
върху земята, непокорни,
ще си починат ли поне?

Да се изправят под безчислени
тревоги, тъмни като смърт
и рой мечти да затрептят
без край в тревожните им мисли.

Дали така ще си починат
от зимен студ и летен зной,
или след хиляди години
ще ги събужда вълчи вой?

Те носят жива скръб в гърди
и някаква надежда скъдна,
че справедливо ще отсъди
съдбата – и ще оплоди.

Но, може би и ветрове
ще ги погубят нявга, всинца,
в полето, в бедната провинция –
душа на чисти блянове.

*

Не зная да се моля
ни с поглед, ни с уста,
изпитах вси неволи,
научих зли неща.

Напуснала зловонни
и мрачни долини,
омразата ме гони
през хиляди стени;

тя влиза в мойта стая,
по спящата бреза,
изтръгва, без да знае,
сълза подир сълза.

Езикът ми не казва
ни лошо, ни добро,
защото е наказан
с мълчания безброй.

И планина от мъка
тежи ми тъй от век.
И аз навеки млъкнах –
ни камък, ни човек.

 

ПРЕД БУРЯ

В долината
спят села –
чисто злато
сред поля.

И добрите
хора там
жънат жито
в кървав плам:

бели кърпи
над ръжта
и на сърпа
радостта.

Тая радост
буди жал:
тежко пада
облак бял:

веят хладни,
зли крила,
град ще падне
над села.

- Сбирай, горо,
своя лист –
проговорва
злак сребрист.

- Сбрани сълзи
във очи,
горо, бързо
изплачи!

*

В улици безлики
слизам и затуй
цял живот да викам,
няма кой да чуй.

Няма кой да види
мокрото лице,
спомените свидни
в моето сърце.

Цял живот ще страдат
кротките очи –
всяка бедна радост
ще се изличи.

Не затуй ли вечер
болките растат
и тъмней далече
родния ми път?

Буря ли се движи
в облаци от мраз?
Нищо се не вижда –
само нощний час.

Вятърът полъхва,
своя сън влече,
сълзите пресъхват,
а кръвта тече.

*

Вън ридае просек
немощен, проклет –
пръстите му – восък,
думите му – лед.

Чувам и не трепвам –
нямам вече глас.
И прииждат степи
в тоя късен час:

гонени от сприи,
спират морни тук
и ще ме покрият
с мек и тих памук.

И покрит със бяло,
с болки примирен,
няма да пожаля
своя скъден ден.

И в последний заник
сам ще задуша
жалби и желания
в моята душа.

И додето щастието
върже златен плод,
тихо ще угасна
в тоя клет живот.

 

НОЩ

Вечерница ли поздрави
сърцето ми от своя кораб,
запрял в лазурното пристанище
на мойта вечер без мечтание,
в която слизат морни хора
върху небесните треви?

Не е вечерница – звезди
не се вестяват на небето
във тоя час на скрити вопли.
Напущат ме лъчите топли
на слънцето, което свети
далеч, в незнайните води.

Отвеждат ме пътеки ледни
под лунната прозрачна бледност –
в една огромна синя чаша:
и там печалите са наши –
на хората, а радостта –
на Бога – царят на света.

Догаря оня чуден път,
по който слънцето премина
и слезе в другата земя,
където хората се радват
и птици пеят в градини,
и нежни ветрове трептят.

Догаря оня чуден път.
И ни от рая, ни от ада
не иде никаква поличба.
И мълком вечерта повлича
големи острови: те падат
в морето мрачно и мълчат.

 

ЗАТВОР

Сега ли е, или е нявга било
на тоя свят, изпълнен със вражда? –
Затворът се издига с мрачна сила
сред мрачните площади на града.

Стените му напомнят небеса
със облаци оловено-зелени,
а в двора се люлее просълзена,
забравена от целий свят, бреза –

светинята на клетите затворници ,
светата майка, слънце за очите,
живот и здраве, слезли в мрачините,
разтворили железния прозорец.

Железният прозорец оживява
от тъмните глави, като гора:
затворници без шум се появяват,
огрени от вечерната заря.

И в погледа на тия хора, чужди
за любовта и песните на май,
блести, неутолена и ненужна,
сълзата по изгубения рай.

 

СЕМЕЙСТВО

 ПРОВИДЕНИЕ

Ти няма да умреш от глад
през гладните за нас години,
макар че суша е преминала
над този стар и тъжен град.

Ти имаш само две ръце
и с тях не можеш да нахраниш
дори една душа презряна,
да стоплиш нечие сърце.

Но знай, че и над тебе бди
едно всесилно Провидение,
което спира свийто зрение
над всички болки и беди.

На щастието на децата
отново то ще обрече
голяма радост, като злато –
и ти не ще си тъй злочест,

и няма да умреш от глад
през гладните за нас години,
макар че суша е преминала
през този стар и тъжен град.

 

КОГАТО СЛЪНЦЕТО СЕ СПУЩА

В оная равнина студена
отивате сега сами.
Пази децата, моя жено,
и там с любов ги откърми!

Цепи дърва с ръце корави,
с тъга прибирай се по здрач
и с тежки глътки ти задавяй
в нощта горчивия си плач.

Когато вятърът запей,
от песента не се плаши –
тъй пей той и тъй лудее
в полето с мъртвите души.

И най-подир когато блесне
снегът в полето, като сол
и стопли зърното чудесно,
зарито в равнина и дол;

когато слънцето се спуща
в земята, аз ще дойда сам –
обут във старите обуща,
ще дойда с ветровете там.

Любов ще свети в моя поглед
и ще звъни като сребро,
а благий Бог ще ни помогне
тогава с милост и добро.

 

ЗАМИНАХА

Заминаха по южний път
Стефана, Марта и Евгения –
натам, де облаци висят
и глъхнат равнини студени.

Седя до старата врата
във светостта на чуден спомен
и чувам, как валят огромни,
обагрени със кръв, листа.

И гледам пътя, който грабна
очите, малките ръце,
и помня, бързо как отслабнаха
нозете, скръбното сърце.

Да питам, но кого да питам,
дали са те честити там,
сред малкото поле, покрито
с треви, посърнали от плам?

Дали във своето бесилие
ще плачат в есента студена
и ще треперят мойте мили
Стефана, Марта и Евгения?

 

ОТДЪХНИ

Отдъхни на ръката ми,
моя клета жена,
уморена от злата ми
съдбина.

Твоите жалби нечувани
да замръкнат сред път
и в полята бълнувани
да заспят.

Страхове и безсъници
да потънат в тъми –
само песен прозвъннала
да ръми.

Да потънат сред бързеи,
в самотата, в нощта,
виковете и сълзите
на скръбта.

И небесното синьо
в тия тъжни очи
между белите кринове
да мълчи.

Да мълчи, да не вижда
бедността ни до днес
и живота ни, трижди
по-злочест.

 

МОЛБА

Ето ме, вземи ме,
отнеси ме там,
дето няма зима –
де – сама не знам.

Твоите желания,
твоя светъл глас
мои ще останат
до последний час.

Песни ще ти пея,
чисти като звън,
радост ще налея
в тихия ти сън.

Любя те, вземи ме,
бял, като зора!
В тая ледна зима
в жалби ще умра.

 

НАМЕРЕН

От студ ли трепериш,
от глад ли – кажи.
Студено безверие
в душата тежи.

Защо си замислен,
подтиснат и слаб?
Седни и хапни си
от нашия хляб.

Ний виждаме колко
си страдал без нас –
трепериш от болка
и плачеш без глас.

Моли се на Бога,
намерен и скъп,
стопли се във огъня
на нашата скръб.

Не ние те кудим
в далчено поле –
ти сам се изгуби
и сам се прокле.

 

МАЙЧИНА МОЛИТВА

Виж ме, коленича
с бял, тревожен лик –
твоя праг обкичвам,
Господи велик!

Имам още сили
да се примиря
с твоята немилост,
жал да разбера.

Бий, унищожи ме,
както знаеш сам –
твойто светло име
няма да продам.

Бедна съм и гола,
но ще задуша
всичките неволи
в моята душа.

Господи, пази го –
то ми е дете –
твойта мъдра книга
дай му да чете!

 

ПИСМО

Получих онова писмо,
в което пишеш, че Евгения
си спомня винаги за мене
с голяма мъка и любов.

Че тя се мъчи да говори,
като големите, а ти
потъваш в майчини мечти
и виждаш светли кръгозори:

че над скръбта надежда млада
трепти във твоите гърди
и слизат късните звезди
да ти предричат нова радост:

че някога на тоя свят
ще ни целуне късно щастие
и любовта ни ще израсне,
като голям и нежен цвят.

Упит от тия нежни думи,
които чувам отдалече
през хладната и тъжна вечер,
треперя в радостно безумие;

усещам, как блянът незрим
поглъща твоето дихание
и как сърцето ти гори
в това писмо благоуханно.

 

РОДИНА

НАРОД

 О, твоята нива е вече
пожъната, както е ред,
от вятъра, силен и блед,
изпратен от царство далечно.

И ширната житница – пълна
с въздишки от твоята гръд,
а ти си изправен на съд
пред бога, под облак и мълнии.

Не съм те запомнил до днес
такъв, унизен и прегърбен,
понесъл най-тежките скърби,
народе велик и злочест.

Тревите са още солени
и още е мокра пръстта
от твоите сълзи, пролени
в нозете на Бога, в нощта.

Посърна полето от тях,
гори до земята се сведоха,
та тръгнаха морни и бледи
скиталци, покрити със прах,

да питат къде е родината,
коя е и как се зове,
завличат ги зли бесове
надолу в пожар и пустиня.

Мълчиш и тежиш като камък
в сърцето ми, тъжен народ,
и чакаш узрелия плод
да падне от клона със пламък.

 

РОДИНА

След слънцето, което слиза
през ветрове студени, зли,
облечено в прозирна риза
от зимни небеса, мъгли –

цъфти безкрайната градина
на мрака в моя роден кът,
във безнадежден сън застинала,
напусната за сетен път

от най-обичаните гости:
надеждата и радостта.
Наоколо колиби прости
са коленичили в нощта.

В средата на града белее
една пресъхнала чешма
и всички жажди там, край нея,
пищят, а тя стои сама -

безумна, глуха и невинна.
И в своята печал безмерна
не знае тя защо е синьо
небето, а земята черна,

защо в колибите царува
безмерна бедност, мрак и зло,
защо бащата не милува
детето с бащино крило,

а сяда мрачен в своя ъгъл,
разчупва хляба без любов,
с душа ранена и излъгана
от уличен лъжовен зов.

На този неотменен празник
на нищетата, водовърт
на всички болки и омрази –
гостува там самата смърт.

 

ЯМБОЛ

 На сестра ми Елена

Ти не си многоцветен, голям,
нито радостен, както те помня
от детинството, пълно с огромни,
неувяхнали образи в плам.

Една детска любов те закриляше,
като радост във мойто сърце,
дето нейните светли ръце
денонощно излъчваха сила

да те топлят във зимния студ,
твоя образ да славят във песни,
като образ на млада невеста,
обладана от първия смут.

Запустели градини, стъгди
и напуснати някога жилища,
вкаменели в последно безсилие,
се оглеждат в студени води.

Ето моето нявгашно царство
на душата, покрито с градини,
Елдорадо с вълшебни картини
и слънца, и звезди лъчезарни.

Отстранена, печална земя!
Ти запомни големи премеждия,
аз изгубих любов и надежди.
Радостта ни покрива тъма.

II

Една заран ти бавно вървеше
и поглеждаше дълго в страни:
бяха цъфнали вишни, череши
и вещаеха пролетни дни.

Ти разглеждаше всичко наоколо –
заблудено в гората дете –
и долавяше, нейде дълбоко,
един глас, който песни плете.

Ти позна остарялата стряха,
озарена от златни зари,
бели гълъби в двора летяха –
и на сън се усмихна дори.

Но когато след малко разтвори
просълзени от радост очи,
върху тебе лежеше просторно,
разгневено небе без лъчи.

Смъртно-бяла мълчеше стената,
потъмняваше стрехата в мрака,
навалялото слънчево злато
се стопи с оросения злак.

И лежеше в нозете ти, мъртва,
една стара и грешна река.
Слепи баби отиваха в църква
със тояжка и свещи в ръка.

III

Падат звезди искрометни,
сякаш от чисто сребро:
твоите спомени, клетнико,
вият безумно хоро.

Пейте вий, спомени тъжни,
смейте се, морни очи!
Вашата песен несдържана
в моите сълзи личи.

В старата улица няма
ни дървеса, ни човек,
гонят ме сивите ями,
пълни с коприва от век.

Нямам другари и близки –
всички са пепел до днес,
ямите ядно се кискат,
пъдят ме в тъмния лес.

Пълно с коприва и тръне
моето скъдно легло:
облаци, тежки от мълнии,
носят на хората зло.

Чуй ме, овчарю пустинен,
твоето стадо е вън,
граде, заспал от години
своя нерадостен сън!

 

МАКЕДОНИЯ

на Серафим Григоров

I

Какво ми носи тая вечер,
натегнала от тъмен плод,
като лозница с черно грозде?
Повяхват алените рози,
овчарите се връщат вече,
пустеят бряг и небосвод.

Широката река залива
ония кротки брегове,
които нявга ме приеха:
поканиха ме родни стрехи,
целунаха ме златни ниви
и топли южни ветрове.

Но вечерта какво ми носи
след радостта на оня ден?
Не е ли скръб, която капи
сега след бавните откоси –
душата ми не е ли сляпа,
духът ми – тъжен и смутен?

Във тоя час, в това пространство
аз нямам нищо. Само смърт.
Умира тъжната градина,
умира моята родина
сред нищета и окаянства –
и тежки сълзи ме душат.

II

Такива тъжни времена,
като сегашното, невям
не са дохождали отколе:
в есенната мрачина
треперят вън дечица голи
и просяци пред божий храм.

Заглъхват улици и стъгди,
където някога цъвтеше
поминъкът на бедни хора;
и ето бавната умора
покрива всички безутешни
сърца, простори и звезди.

А ветровете, като изстрели,
ще литнат скоро, да пронижат
надеждите за сетен път
и дъждове ще отвлекат
избликналите сълзи бистри
и старите върби и хижи.

Тогава ще настъпи мрак
по родната земя и всичко
ще се превърне в скръб, жените,
мъжете и децата, свити
до своите кучетга, ще пискат,
ще хрупат корени и злак.

Какво ще кажеш ти, сърце,
когато затрептиш, пронизано
от мъките на своя род?
Със тия бедни две ръце
ще те притисна, както влизаш
във ада, в облачния свод.

III

Облечен в дрипи, аз вървя
по гладки улици, площади,
превит, като прокуден син
и шепна някакви слова,
с които искам да зарадвам
сърцето си след тежък сплин.

Край мене столичната радост
издига каменни стени
за моя дух опечален –
прииждат хладните вълни
на смеховете, вечно млади,
превърнали нощта на ден.

Сред тия скръбни времена
защо се радваш ти, народе?
Забрави ли скръбта, несгодите,
рева на своите палачи
и майките, които плачат,
пленени в робската страна?

Виж бурята как бясно рони
плода на твоя тъжен труд;
съседи нощем те нападат,
отвличат кроткото ти стадо
и в потъмнели небосклони
заглъхва твоя глас нечут.

Ти нищо вече си не спомняш,
народе, в тоя хладен град.
И в отговор на твоя хлад,
гората свежда стари клони,
дочула в сънища огромни
дълбокий плач на Македония.

 

ПОКРАЙНИНИ

ВЕЧЕР

Този край на града
с дървеса е обкичен,
и от всички обичан,
като будна звезда,

що блести на небето
на спокойната нощ;
с пълна радост и мощ
се въртят чуковете,

топъл дъх от ковачници,
нежен лъх от липи
твоя дух ще опий
в тази вечер прозрачна.

Като будно огнище
се стопява и грей
във душата елей
и в любов се топиш ти.

И сега ти не мразиш
оня силен ковач,
който пее през плач
и споява желязото.

 

ПРОЛЕТ

Със тоя светъл ден пътуват
големи птици над света
и техните крила се чуват,
като започват песента.

Те пеят някаква старинна,
забравена от векове,
старинна песен за преминали
неволи, като ветрове.

Орачът спира свойто рало
и към небесните зари,
освободен от вси печали,
с мълчание благодари.

 

ВОДЕНИЦА

На Веска Апостолова

Чувствувам как воденицата
мисли за своята младост –
била е тя годеница
някога – девствена, млада.

Своя стопан е люляла
на белоснежни ръце,
с пролетна радост е пяло
нейното младо сърце.

Златно жито е падало
на нейната хубава длан,
в скръб и неволи е страдала
с бедния волен стопан.

Но преминават годините –
баби злокобни, без ум:
някоя нощ са преминали
яза и слезли без шум,

с мрака съюз те направили –
мракът е станал гробар –
в тъмния бързей удавили
стария воденичар.

И разградили в тъмите
кротки, дълбоки води;
текли, изтекли водите,
паднали мъртви звезди.

Пак си е там воденицата –
няма го нейний стопан.
Всуе протяга старицата
своята сбърчена длан.

 

ЕСЕННО ПРЕДЧУВСТВИЕ

Червените и жълтите плодове,
които се люлеят над полето,
придават на лазурите по-светли
и по-разнообразни цветове.

На пладне цветовете побеляват,
варосаните зидове блестят
и радостна усмивка озарява
тъгата на запуснатия път.

Но ето че природата е тъжна:
очите й са пълни със тъга,
изпълват се гърдите й сега
със сълзи, като ручеи несдържани.

Далече аленее и гори
засъхналата кръв на дървесата
по тъмните листа, като позлата,
низпаднала от слънчеви зари.

Безименни работници се къпят
в реката и посрещат есента
и в мислите им спира песента
под удари отсечени и тъпи.

Животът им със удари е пълен,
с напуснати полета и тъми.
Реката на тревогите шуми
и тътнат неугасналите мълнии.

 

ГРЪНЧАР

Ръцете ми големи, груби
не носят никому злина
и мойта работа е хубава
като любимата жена.

Аз работя в една грънчарница –
в един голям и топъл трап
и там изкарвам скъден хляб
за мойта майка благодарна.

И затова отивам рано,
милувам гладката снага
на глината благоуханна:
пропъждам спомен и тъга.

А работилницата мъртва
почива в своето легло
и моят силен крак завъртва
задрямалото колело.

И глината се залюлява,
като расзсънено дете,
а после се оправя бавно,
започва мигом да расте

под пръстите големи, свежи
на удължените ръце
и най-подир запява нежно
ведно със моето сърце.

И както тъй въртя в забрава
това неспирно колело,
аз виждам да се наклонява
над мене ангелско крило.

 

ВЯТЪР

Сърцето ми безумно бий –
и в него, сякаш, се преплита
диханието на тръби
със тежки стъпки от копита.

То вижда вятъра как слиза
над покривите в полунощ
и носи, под желязна ризница,
от гробището свойте мощи.

Не само простите колиби
и колибарите във тях
изтръпват в неповолен страх
и се смълчават, като риби,

но даже малкия Христос
във скутите на свойта майка
не се усмихва пред незнайния,
преминал в пруста вече, гост.

Но гостът спира, коленичи,
навежда своята глава
с коси - посърнала трева,
смирен и тих, като момиче –

не смее да погледне той
към Майката и към Детето:
той моли се за греховете,
той проси отдих и покой.

 

ЕДНА УЛИЦА

Изправен под старата стряха,
със поглед в пространството спрян,
ти спомняш, как хубави бяха
годините с детския блян.

Липите не бяха тъй млади,
но песен във тях се роди,
а старците носеха радост
и дишаха с пълни гърди.

И в тая забравена улица,
покрита с листа от липи,
не бяхме видяли, ни чули
в сърцата ни зло да преспи.

Но днес тая улица смътно
си спомня предишните дни –
гласът на бедняци там тътне,
а в тъмни зори, в мрачини,

се будят заспалите хора
да чуят, как тъмний месар
излиза сред мрака на двора
да коли невинната твар.

 

ЗИМНА НОЩ

Ако нощният час
не изпълваше празното
с тъмнината и омраза,
тихи вопли и мраз –

ти би гледал звездите
в тоя зимен лазур –
Орион и Арктур,
на Венера косите.

Но разперил криле,
снежен облак те грабва
и нозете ти слаби
се изгубват в поле,

прецъфтяло отколе,
оголяло до край
и заспало, бог знай
откога, сред неволи.

Между гнили колиби
твоя дом се люлей –
там хлябът белей,
а до хляба е рибата.

 

ВДОВИЦА

Целият свят е в немилост,
ясният свод затъмнен.
Вятърът иде по-силен
в този декемврий студен.

Бодър след всяко безсъние,
той оживява за миг,
сее над нивите тръне,
жъне листа, бледнолик.

Стегнал с превръзки ръцете ти,
той се унася в игра,
гони те ядно в полето,
хапи ръце и бедра.

Падаш и сълзи обилни
рониш в полето без глас,
както след мъки родилни
майката плаче в несвяст –

и по напукани устни
кървава капка сияй,
пада, застива на пустите
угари, скръб да узнай.

Клета вдовице, къде ли
твойте нозе ще те спрат? –
Царството няма предели,
пътят е гибел и смърт.

 

СПОМЕН

Изгоряха очи и сърце, изгоряха
от солените сълзи, напразни молби,
но не грейна звезда над сиротната стряха,
духна вятърът – всички надежди разби.

Побледнялата майка излезе на пътя
да посреща, да чака: добро или зло –
дано някой се мерне на този безплътен
кръгозор и да слезе Христово крило.

Да помогне, да вдигне без мъка детето
от постелята, дето години лежи
и умира, не може да види полето,
ни да чуе невинните детски лъжи.

Тя целуна земята, студените друми,
всеки камък обля тази клета жена –
потопи ги във нежност от сълзи и думи,
във които се чуха безброй имена.

Но напразно. Христос я не чу, не дойде.
Той очакваше малкото бледно момиче
и зовеше го своя сестра, и приличаше
на жених, който скъпата обич краде.

Като гръд на жена е заоблен хълмът,
по тревите на който ще мине зората
и безумни лъчи ще целунат земята,
дето споменът бди край сиротния път.

 

ЖРЕБИЙ

Нощем по снежните пътища
бавно ще тръгнеш самин,
с мисли, от мъка помътени,
гол, като блудния син.

Злобно ще лаят след тебе
кучетата, луди от глад;
вятърът – дух непогребан –
той ще те връща назад.

Зли бесове ще изплават
в тебе и ти ще виниш,
гонен и хапан от здравите
зъби на всички злини.

Ти ще виниш своя жребий –
този поробен народ,
който не спи, като тебе,
сей – и осъмва без плод.

Късно ще стигнеш, със вятъра,
вкъщи, замаен и жълт
и ще удариш вратата
с удар огромен и зъл.

 

БЕДНОСТ

Съседките вдовици
във разградений двор –
две черни, гладни птици
във сивия простор.

Те знаят, скърби много,
оскъдни дни и мрак
и ходят, босоноги,
по камъне и сняг.

Една сбира съчки
от падналия плет
и две дълбоки бръчки
развързват образ блед.

А другата развива
без глас, под сушина,
и влажни, и ръждиви,
и скъсани платна,

които ще постели
на своя малък син
с ланити морно-бели
и слънчеви коси.

Под стряхата петелът
не трепва и не пей;
годините се стелят
с тъга и той старей.

 

СВЕТА БОГОРОДИЦА

Лъчите на пробуденото слънце
изхвъркват над града, като врабци
и срещат разтревожени, безсънни
работници със трънени венци.

Очудено се спират и поглеждат
изваяния образ на скръбта,
целунат от лазурните надежди,
които се несбъдват на света.

И песен из невидими уста
се втурва към безименните хора,
извиква ги из тяхната умора,
сърцата им обкчива със цветя.

И слязла от незнайни небосводи,
минава по раздвижени стъгди
на бедните Светата Богородица:
почивката, сред хиляди беди.

 

СКРЪБ

През дупките на панталоните
поглеждат плахите очи
на бедността, неспирно гонена
и прокълната да мълчи.

Години вече тая клетва
разкъсва клетите сърца
на своите невинни жертви,
цъфти по кротките лица

на синове и дъщери,
минава в хилядите внуци,
а времето отнася звуци
от нея в бъдните зори;

отнася в планини студени
горещи сълзи и молби,
които стинат в отрешение.
И ето, утрото скърби,

а вечерта пролива сълзи –
големи сълзи сред тъма –
и те попиват бързо, бързо
в кръвта на майката земя.

 

ЧАС

Часът на зимна вечер слиза.
Като лавина слиза той
и бързи писъци пронизват
простора, снежния покой.

Това е оня вечен час,
когато морните работници
се връщат жадни и буботят
с незнайното на своя глас,

потъват в кръчмите внезапно
и там остават, за да пият
от неизбежната ракия:
големи, гъсти, хладни капки.

Това е оня вечен час,
когато вън вървят наистина
печални хора, като листи –
и вечно се сбогуват с нас.

 

НОЩ В ГРАДА

Нощта е непрогледна, като въглен,
ръката се белее, като дим
и къщите, със мрачните си ъгли,
лежат, като във сън неотразим.

Зад черните стени, като стопено
олово, се люлеят мрачини –
зад черните стени е население,
прикътано от хиляди злини.

То работи, то труди се и пее,
безропотно и днес, като преди –
безбройните му тръпки там люлеят
водите с отразените беди.

Спокойствието бавно се разлива
по кървавите жили на града,
разделят се шивачки мълчаливи
с иглата си, с конеца на труда.

Иглата и конецът ще починат
във ъгъла, додето се стопи
сънят, недосънуван от години
от майките на спящите тълпи.

Сгъстяват се озъбените ъгли,
притиснали живот неотразим.
Нощта е непрогледна, като въглен.
Реката се белее като дим.

 

Последна промяна: 2008-07-17 14:37:47
Прочетено: 1731