Тип: Поезия
Автор: Виолета Бончева
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

Да преведа стиховете, включени в тази поетична книга, беше една дълга и трудна задача, поради което не си позволих да изобилствам в интерпретации, които да ограничават тези на читателя. Накратко: свършената работа ми позволи да потвърдя, че българската граматика е увлекателно сложна и често налага своите условия в минало несвършено време в служба на поетичния превод. „В пъпа на луната” доказва, че Виолета Бончева изпитва преклонение пред Мексико – тя смесва въодушевлението с истинската поезия. От този все още неподозиран край на света, което за нас определено представляват Балканите, тази българска поетеса ни предоставя едно четиво, чиито ценни качества са вечни, защото съществуваме единствено, когато се отразяваме в живота на другия.

Автор: Рейнол Перес Васкес
От испaнски: Виолета Бончева

Харесва ми морето на Монтерей
неговите брегове и плажове
неговите пясъчни пространства
и скалисти брегове
и цялата онази бъркотия
която започва от магията на хълма
Cerro de la Silla
онзи лед
от който свещите пламват
който сочи север

Ернандо Гарса
„Морето на Монтерей”

 

НОСТАЛГИЯ

НОСТАЛГИЯ

Научих се да плувам
за да достигна бреговете на спасението
но знам
че не умората от разстоянието
а моята тъга
по-тежка от самата мен
ще ме удави

 

СЕДНИ ДО МЕН
в пъпа на луната
до бугамбилията
и розовия камък
улови с очи
царевичната питка
търкулната в облаците
между два океана
измий мечтите си
в Мексиканския залив
и тръгни през сухите пясъци
към храма
ще ти показва пътя
Сан Хуан Диего
а аз покорно
ще вървя след тебе

Палмата
която е сякаш
Христос между два живота
ще те пръсне с глътка зелена сянка
и бели кози
ще те понесат в свода

Помниш ли
онази дългокоса песен
с портокалов припев
и канелени плитки –
ето – звъни безкрая
и сякаш пее
пътуваща скитница
и зноя влаче
нозете ми благодарни прокървиха
а Святата Дева от Гведелупе сякаш пее

или плаче

 

ДВАНАЙСТИ ДЕКЕМВРИ

Вървя подир сандалите на матачинес
астекските костюми и перата
акомпанират плясъка
на кожените връзки

Внезапен дъжд измива
неопростените ми грехове
и пътя
който тука ще измина

 

„По палмов мост”
Р. Шидерска

Обичам да минавам по тези мостове
вградени в хълбоците на времето
вбити в бреговете на разстоянията
осветени от очакване

Обичам зелените нощи и мостовете
да ловя звездите
които ми подхвърляш от другия бряг
и да ги пускам като светещи хвърчила
и послания на ръцете

Хрускат под стъпките ми палмови клони
този мост е изплетен от сънищата
посипан е с пясък горещ
ситни бодли и пот
сух вятър реже въздуха на парчета

Понякога искам да се събудя
но мостът люлее
люлее

и не се къса

 

КАРТИНА

От самолета
Мексико Сити
изглежда като буца захар
пльосната в разтопен шоколад
в чиния от син порцелан
наоколо за разкош
се развява нещо зелено

Поглъщам тази картина
защото подозирам
че после не всичко
ще се случи вкусно

 

ОНАЗИ УЛИЦА се казва Носталгия –
по нея стъпваше времето
и аз до него.
Беше кръстосана с листни чадъри,
котешки стъпки
и тромпети.
Беше центъра на света, тази улица,
която ме разхождаше по сенките си.
Събирах сини лимони по нея,
един старец ми махаше под сомбрерото си.
Сега аз съм като една улица –
минават през мен
колелата на болката.
Сърцето ми, умореното куче,
не спира да се дърпа назад
и да моли.

 

МЕКСИКАНСКА НОЩ

Богинята с подвижни колене
русалката с гърди от слюда
и Аполон с изнежения фалос
пробития чадър в ръцете на Нептун
около мириса на такоси събрани
и сладък лук –
наметнати със плащове от мрамор
ангелчета
свирят минувачите
по моста към луната
нощта с разтворени бедра
поглъща изгнанници –

По пейките на Аламеда
самотниците искат да излязат
през циповете си на панталоните
а други
със кичури потънали в кафето
се качват върху фаровете на колата
с тайнствен номер

Паветата изглеждат чисти към полунощ
и кръстът син над катедралата
е достижим

Но разсъмване
прозрачно като скука
раздрънква хлопките на гладния корем
и тътенът на морето
приближава

Като разстрел

 

КАТО РИСУНКА на стената
е момчето с тесните очи
косите му – кълбо
отпуснато към кръста
а бродерията на ризата му
празник на перата
продава накити и талисмани
усмивката му бяла
се рони върху едно сарапе
метнато на тротоара
а върху него
да подредени
слънце
планини
горещи пясъци
и сънища на Юга

Сега намятам пъстрото сарапе
и снегът полека се превръща в топъл пясък
и вместо хладен вятър
ме прегръща
спомен за момчето

 

НАД ДУРАНГО пада сняг
земята спи
хризантемите тръскат миглите си
сомбрерото на Роберто настръхва
Челита прибира дългата рокля
с копринени рози
и като птица се носи
под крилете на мекия шал

Срещу стълбите на катедралата
Хуан Рамон пече царевични мамули
мирише на огън и на едри звезди
те чакат на завоя на зимата
която ще свърши
може би
утре

 

ЕДИН ВИК В Quinta Real

Арената сега е тиха и самотна
не знае никой
колко тореадори са играли танца на смъртта
и с колко копия пронизани
са падали в пръстта
осъдените бикове
мълчат трибуните
и яростните викове са се разбили на парчета
драпирани във червено ложи
не искат прошка

Очите си затворих
и видях
далечната колона
понесла лаврови венци
а в мен
ранени бикове изплакаха

 

ОБИСПАДО

Ако ме изпуснат ангелите
ще се завърна в нощ
която се превръща в меки стъпки
и обикаля пътеките на Купидон
изкачва стълбите към Обиспадо
и плахо дръпва за езика
пътуваща на някъде камбана –

Разгръща с поглед шиповете
на синия магей
и ги кръстосва със звуците
на пурпурния мрак –
опипва с нежност камъни
заоблени от тишина
и дълго се захласва
по пояса от влажна светлина
над хълма

Заслушва се
в протегнатите устни
на часовете
дълго
дълго
и като старица побелява
на разсъмване

 

ОТВЪТРЕ МИ ДОЙДЕ
Да коленича пред кактусите –
живи мъченици
под ада
който слънцето изсипва всеки ден
и да помоля прошка
за кратката ми сянка
върху пясъка

 

ЕЗЕРОТО НА САЛТИЙО

В ръцете ми е езерото на Салтийо
прозрачни лебеди се ровят в синьото петно
и лъскат човките си в ореола на дървото

Едно сомбреро цопа жадно в сянката на моста
а други няколко разхождат кръглите си отражения

Познах те Аделита
това си ти
а твоят мачо не е точно момъка с език опален
дето после ще те черпи със камоте
и ще те вози в лодката по тъмно
нито оня
който пеейки ще се разплаче от любов

Горещите очи на другия
за теб ще са комал
на който ще търкулнеш кестени
и ще забравиш

Измий канелените си коси
във езерото на Салтийо
и месецът пусни при теб да влезе
навярно ще зашие със рога си
на раната ти
кървавите
ръбове

 

МИГНОВЕНИЕ

Разпука се цветът
избухна и потече
нахлу навътре
и събуди
заровените
в мене
портокали

 

ТОЙ ме прави истинска,
той ме обича,
той се плъзга по мен
с меланхолия,
той и тук,
в Монтерей, ме намери
и аз изтичам
под него разтворена.
Той е силен,
той е горещ и засищащ,
той е този,
когото всяка нощ чакам
да се прегърнем,
да му кажа,
че още го обичам
и да тръгнем нанякъде...

Дъждът.

 

КАФЕ „БРАЗИЛИЯ”

На Рей и Ерни

Възглавницата на квадрати
ляга услужливо върху главата ми
но през решетката от елипси
плъзга лакти Едно време –
иска да усетя
как си играе с пъзела от многоточия
който не излиза
С разкопчаната ми риза на бенки
и само червения чадър
на окъпаното ми сърце – внезапен сал
хваща водната пътека през часовника
и се откривам
сред шума на кафе „Бразилия”
над димяща ледена бира
и Ернандо Гарса срещу мен
сънува със отворени очи
историята на България
боксът пръхти като кон уморен
който насред Монтерей
изкачва Царевец

 

ВОДИ НАВЪТРЕ

Да помълчим до рибите
или да търсим памет в пясъка измит
да прекосим ревнивата гора
пътеките тревясали –
изсъхналия дънер на скръбта
дали ще можеш да изтръгнеш
и да направиш лодка на спасението?

Ще съблечем сатенения облак
за платното
и ще пристигне оня вятър
когото само ти познаваш
с когото се люлеехте
по клоните на детството
до Другия живот
и по-нататък

Сега улавям вятър
само в мислите си
косата ти е гъстата гора
която се отдалечава
а ризата ти –
езерото Синьо
което няма да преплувам

 

ТАМПИКО

Просторът върви
по ръба на водата
през арки от сухи царевични листа
гердани от охлюви
крачещи миди през залива –
солени мехури се пукат с плясък
брегът е широк
като прегръдка за целия свят
в който и аз имам
две стъпки място

 

ПАРК ФУНДИДОРА

Отглежда времето паркът
в своите дълги алеи
събира цветовете
на преминаващите над него светове
водите му
денем си връзват къдрави кичури
нощем люлеят дъното

Като пара е светлината
от палмовите фенери

Един китарист пее
за вечната годеница Ирене
която цял живот бродирала
мокри звезди върху булото си

Все така в посока към спомените
е жълтият локомотив в тревата
макар че са минали едва сто години

Вървя през алеята с цветя
и храсти като кубчета
искам да посея себе си тук
може би на една детска люлка
в сянката на водните стълби
или да ме грабне някоя песен
по-весела
от тази
за Ирене

 

ДОНЯ СЕЛИЯ взема първо душ
после закусва сладко хлебче с кафе
изпива трите таблетки
които я бранят от коварния Алсхаймер
пълни лейката и полива цветята
разглежда снимките в албума
търси ключовете си и очилата
въртейки се в кръг
случайно
минава през банята
съблича се
и пак пуска душа
поздравява ме с „добро утро”
и кафе си прави
носи албум със снимки
а очилата вече ги няма
тогава
поглежда към лейката
а там
плиска още вода
Доня Селия я вдига
и пак тръгва през двора
към своите мокри цветя

 

ГОВОРЕШЕ СИ С ПТИЧКАТА
старата жена
и котката си хранеше
когато котката погълна птичката
жената я отрови
и се понесе
подир двете

 

КАФЕ „ПАРИЖ”

Преди да повлече раздърпаните си дантели към
земята
нощта галено драска коремите на облаците
тя е като същинска мексиканска котка
с опашка вирната
като палнат фитил
Justo!
защото
когато е топло – винаги е прекрасно
отива му всичко –
презрамки кръстосани на гърба
японски ръкав
цепка до улея на задните бузи
най-авангардният модел е
блуза с крилца
чието деколте-дупка
разхлажда два полумесеца
със зърнести върхове

Светлините на булевард „Constitucion”
са свързали небето за земята
с кобалтови пояси
а ти изтласкваш погледа си
към мелодията на движението
и едва запазваш самообладание
под сноповете млечносветещи банани
на височината на катедралния шпиц

А аз
все още съм по пътя към кафе „Париж”
там ще се озова директно в Европа
ще се нагълтам с ароматите на френско вино
от френско грозде
И ще се разлея по облегалката на стола
когато засвирят френски шансони

Но още съм по пътя към кафе „Париж”
и си мисля
че ако не стигна до там тази нощ –
няма смисъл да го търся
никога повече

внезапно кафе „Париж” ме поглъща
мирише на виолетки
бели свещи

и кадифе
салонният mozo е хубав
копринената папионка
покорно лежи на шията му
а ризата направо е засмукала гръдния му кош
панталонът му е вцепенен
зад черната линия на ръба
и предупреждава за много неща
над всичко това
едни такива устни – като узряло манго

изведнъж отнякъде се появява Радка
и тя е с жаден поглед и напукани устни

 

САМОТНИКЪТ НЕ Е САМ
До него е Тишината
тя опипва слепоочията му
меко
разнежва въздуха
между ръцете му
полюшва бялото райе
на дългите пердета
заплита интрига
в слабините на тялото
измисля стъпки
които прекосяват времето

 

ВОДОПАДЪТ Опашката на коня
дърпа шантави облаци
и ги превръща в мокър прах
облизвам вкуса им божествен
полепнал по устните
и браня от прегръдката си
случайни минувачи

 

СТИХОВЕ ОТ ТАМПИКО
Мексико, 2005

Все по навътре в мен се врязва
шума от урагана –
изгризва първо гребените на вълните,
от свода заваляват пясъци
и се разтваря мощното му гърло,
в което падат подкосени палми,
хора
и мостове,
изтичат стълбове от огън...

Опипом търся Бог около себе си.

ххх
Преминеш ли венеца на града
е океанът –
заоблен, като „О”,
панически красив –
подвижно отражение на времето,
окото на циклоп от пръст,
което рови в теб,
изплисква те от тягостната кожа
на неравното ти дишане,
запълва празното пространство до ръката ти
със мокри гранки сол.

ххх
Тук пясъците са горещи и през нощта.
Девойки с мокри колене предат
мелодията на безкрая,
едно сомбреро се търкаля
до водата,
две капки от текила
потъват вкусно
и се стопяват
очертанията на телата.

 

ОКЕАН

Приближих се до него
и го усетих
беше сънен и влажен
потънал в себе си

не ме очакваше
но ме прегърна
заслуша се в мълчанието ми
и разбра всичко

 

РАЗДЯЛА

Малкият Рамиро Херардо ме гледа
и недоумява
къде отивам без него –
нали бяхме щастливи
когато тичахме само двамата в парка
когато хранехме кученцето без име
късахме си цветове от бугамбилията
обикаляхме сенките на квартала –
обръщам се бързо
бягам
а те са седнали на прага с кученцето
и си мислят може би
че това е нова игра
в която трябва да бъдат тъжни
и аз да плача

 

АКО СЕ ВЪРНА някой ден
ще заваря сигурно дон Бенинго
да се люлее на меседора пред къщата
доня Кармен – все същата
с пълен джоб бонбони и дъвки за внуците
ще ухае на печката нещо вкусно
и всеки
който е гладен
ще опитва от гозбите на доня Кармен
и непременно ще се просълзи
от лютите салци
а доня Кармен ще се усмихне –
каква мексиканка си само –

Напира пролет тук
а там отдавна е лято
доня Кармен пътува навярно в своите мисли
към водите на океана
ще затворя очи
и ще стигна отново и аз
този бряг
И под чадърите от царевична шума
ще сме само двете с доня Кармен
а думите ще са без значение

като някакво разстояние
което сега ни разделя

 

ПРОФИЛ

ПРОФИЛ

Лунната скоба, закачена на пъпа ми,
винаги ме изпълва с пълнолуния.
После те изпразват формата си,
както утринта прави това –
нито една звезда горе,
а долу – самотни постели.
Само една пухкава белоснежка
подпира още перваза с лакти
и гледа надолу,
сякаш след миг ще достигне портокала,
който е захапал погледа й.
Един лакомник
ръси кръста й с пот,
май никога не е виждал уханна двугърба дюля
и юрка коня си като циганин.
Внезапни плясъци разтоварват междинния час
и всичко си отива на мястото.
Дори телефонът, този глухар,
ще си скъса звънците,
за да покаже,
че още помнят.

 

СВОБОДАТА

Захапвам свободата,
както заека отгризва морков
и всичките оранжеви сокове нахлуват в мен.
Чудя се какво първо да прегърна,
но не за дълго,
защото
красотата сама приближава.

Райски ябълки цъфтят
в моя чест по никое време,
кафявото е равно на пролет,
сладки като панаирджийски памук
са небесата.
Не мечтая да полетя,
защото аз отдавна не ходя
и никога не заспивам,
защото
после ще трябва да се събудя.

Какви ти страдания тук, я се покрий –
става дума за свободата –
Санчо знае
и за това
магарето му
има
криле.

 

МАМБО № 6

Хора като гъби
наклякали под галещия цвят на нощта
облаци – чадъри
сиво и черно
мързелива мокрота
изтичаща почти спокойно
към върха на косата

между деня и нощта
е момчето с избръсната глава
и крещящи люлякови кичури

Бавни таксита
лятящи таксита
мъже без мечти за нощта
облегнати на лакът пият нещо –
боза или бира – все едно –
наслагват картината на падащата вечер

Полека потъва в земята горещ вятър
издига се плътна стена от здрач
нюанси подскачат
играят в ъгъла стъклата
забити до изтъняване в рамка
олющена слонова кост

Приижда шум от двигатели
самолетен шум
бразда с памучни форми
захарни ивици милват
разпрани звездни кореми
разкрачена двурога луна
играе в случайна зеница
блика сребърен трепет
застинал високо

Телефонен звън – грешка
три самобръсначки стръвници
се оглеждат в топлата локва на ваната

а кучетата и това лято лежат
безотговорно на асфалта –
направо срещу злобния съсък на гумите
уж са умни
а може би предизвикват кучешката смърт
която е неуморна и ходи по хората
гледам ги – приличат на живи –
хвърлям отвисоко огризган кокал
събуждат се
възбуждат се
от голата кост

Хотелът отсреща свети под щорите
в банята пак има хора – мъже –
събличат заедно кожите си под душа
не мога да си преместя погледа
защото я няма жената
която е винаги с различен цвят на косата
и винаги е само с един мъж – боец в много жанрове

тия двамата какви са – любопитствам
неспокойна съм
има риск в това да се криеш зад себе си
за да видиш как си играе живота с гените

и повече нищо няма да кажа

ще пренеса в жертва нощта
ще я омотая с очи и ще я смеля с въпроси
докато кървав бъбрек не избута пред себе си
мътното утро
докато
пак не поникнат гъбите
не светнат съвсем до пръстта
скучните лишеи
докато започне да хълца
да хълца
и да се дави от хълцане
нещото в мен
което се самопроизвежда
неизвестно
защо

 

ПИАНИСТКАТА

Тя стъпваше ритмично върху плочките
тъй както ходеше с ръце върху пианото
бакърената й черта над раменете
съскаше
тъй както четките върху чинелите прегрели
и хлътна във фунията на входа
която я засмука по навътре
сред злачната компания на лятото
и мириса на пържени картофи
оглеждаше се някой на капака
само над чернобелите клавиши
ята от ноти пърхащи край нея
отпъждаха ракиените пари
и Моцарт хвана китките й пъргаво
за ужас
на изтупаните келнери
и цялата галерия повлякоха
тържествените звуци на пианото

След туй забрави времето и мястото
картофите си плуваха във бирата
а масите кръстосваха краката си
с бедрата изпотени на клиентите
стените глухи бяха вече свикнали
на плюнките от дългото говорене

А келнерите в полунощ си тръгваха
с бакшиша на последните удавници

 

ПЪРВО ЧИСЛО

Мартина откъсва най-едрите кокичета,
превързва ги със алено и бяло
и застава на тротоара.
Звънят от вятъра камбанките
с езичета зелени,
бурканчето с вода потръпва на базалта
до подпетените пантофи на Евгени –
трезвен в десет и половина.
Божана прави облак от балони разноцветни
и музикантът под отсрещните балкони
хваща за перата цигански напев,
след туй пробожда въздуха със лък
и март потича...

Минава по старите пътеки,
пресича Градската градина
и преброява познатите си отпреди:
бай Янко е до РЕП-а и Асен,
а кученцето му закусва парче от кифла,
дръпната от коша за боклук.
Явява се внезапно, като ангел леля Теменужка
над дърветата,
а другите не са излезли още,
защото наръч сняг премрежва
отворената зеница на свода.

Красиви и лъжливи са жените
и ябълките – все така недосегаеми,
и хората от лимузините,
паркирани на „забранено”...

 

НА ЛЕЛЯ ДЕНА СЕЛОТО
и братовчедите ухилени
като разцъфналите крушови дървета
подсвиркват пак на кучето
и гонят котките
налягали край пепелта в огнището
грухтят прасета розови
и квачки клопат
над корени от джожден
замръзнал сняг
по стълбата към къщата ме води
и знам
че леля е забъркала мекици
или пече засукан тиквеник
и докато някакво бакърче с козе мляко
ври на печката с дърва
ще ми разказва леля за неща обикновени
простичко
ще преглътне сълзите си
с греяна ракия

Сега не ми се ходи там
разбрах
че леля с братовчед ми Павел
един след друг са си отишли
от веселото село с крушови дървета
и ако коленича пред вратата им
сломена
помръкнали от гняв
и двамата ще ме упрекнат

 

ТЯ поникна сред сочните горчилки в двора
сякаш цъфна лапада
без никаква тайна в очите си
с тържествени гърди
като великденски камбани
собственичката на птичи песни
куче и котка

Нагледа зюмбюлите и копъра
и ме заговори за стари работи
накрая ми пъхна в ръцете
шарена горнооряховска хурка
че да не се изгубя по пътя
аз
световната гражданка

 

СТОЛЪТ не можа да тръгне след жената
въпреки четирите си крака
седи на същото място
срещу градинката
и само една шарена възглавничка напомня
за топлите нозе
отпуснати за дълго върху него

Под тях се пукваха треви
отгоре бдеше времето

Сега не знам дали ще издържи
самотникът четирикрак
на острите целувки на някакви кокошки
които няма кой да пъди

 

ГРОБИЩЕТО в Монтерей
е побеляло от мраморните плочи
които бранят вечността
а тук
оставяме отгоре пръст
в която забучени недогорели свещи
хранят
бездомни кучета

 

ПЕСЕН ЗА ДЪЖДА

Обичам музиката бяла на дъжда.
Валеше дъжд, когато си заминах
и ситни капки пролетна мъгла
от облаците дълго се разстила.

Обичам дъжд по моите коси,
когато жест бездушен ги попари,
когато дума зла ме омърси...
Дъждът следа от нищо не оставя.

Да плиска дъжд във някой късен час,
когато стъпките ми бавно се завръщат.
Дъждовен дъх и нощен аромат
със мен да влязат и останат вкъщи.

В съня ми дъжд безкраен да вали
и песента ми в дъжд да се удави.
Животът грабва толкоз светлини...
Дано поне дъжда да ми остави

 

ИСКАМ бяла стая
с прозрачни пердета
с едно-единствено цвете
най-зеленото
утрото да шумоли
в коприната
с тъга да я украсява
залезът
когато дойдеш
ще застанем
срещу бялото огледало
на стените –
два силуета
като графика
или само един -
двоен

 

ЗА ТЕБ
Измислям думи
и ги подреждам

Скала
която ме брани от мъртвото вълнение

Елен
понесъл на рогата си
парче от утро

Папрат
в пясъка внезапно придошъл

Песен
изтичаща от ангелски тръби

Кит
понесъл цялото море на гръб

Сърце
накрая пиша
и ти го давам

 

ЛЮБОВ

Тази река е толкова дълга
а водата й е сладка
горчивите треви наоколо
са се удавили
миришат снегове на чисто
и птици като лодки се разминават

Слънчасали
два портокала се разцепват
и огънят широк гори на сала

Между зората и залеза се движим
ръцете ни са жива примка
и невъзможно е сама
да се развърже палавата фея
която тук пристигна преди сто години
която и след нас ще кара
сала с огъня
и снеговете

 

ТОЗИ ЧОВЕК се съсипва – не иска да види снега
увиснал е на циагрения си пушек
дави си гърлото с „циганка”,
гълта изстинали, мазни мезета,
плакне очите си в голия пъп на певачката.
Пеперуди-снежанки пълзят по перваза,
но той не ги забелязва,
/мадам Снежанка отдавна премести
своите бели покои/,
а той като копой
обикаля квартала
и все до тая кръчма стига,
все същия бахур с парчета сланина
довършва монумента в стомаха му.
Един вик е затлачил гърдите му
като топка снежна –
главата му – уморената хлопка
виси на дланта му подпряна.

Лято, море?!

Нищо подобно.
Някоя нощ ще застане под това небе,
ще стои, докато издържи –
истински снежен човек –
опианен, сюрреалистичен, с цигара –
бял и безмълвен,
притихнал,
като снегът,
който плавно
пада...

 

С ВЗЛОМ ВЛИЗАМ
в хралупата на нара
и ослепителната паст
на зъбите му алени
езика ми захапва
изкачва ме
по купела на август
за да ме блъсне
сред пустините
на лятото

 

АПРИЛСКИ ЦИКЪЛ

ПРАЗНИК

Яйцето ли прилича на лале
или лалето на яйце
някакъв пролетен шемет лъха от тях
гълташ ги с очи
и мяташ надеждите си към ароматни тави
с прегорели слънца
непременно замирисва на люляк
и мама рисува червени кръстове
по челата ни

ххх
ЦВЕТНИЦА до морето е синя
с обеци от сол
двама-трима моряци я ухажват с риба
а тя не се свърта от радост
върти на пръста си лодките им
после ги преобръща
и им хвърля два венеца
да им украси празника

ххх
ОРЕХЪТ е луднал по пътешествията
хванал се е за ръкавите на вятъра
и сам чупи корените си
не си е избрал още посоката
но ще се ориентира по птиците

ххх
НЕСЕБЪРСКИТЕ ШАМАНДУРИ са тука
два гларуса лъскат човките си в кухите им темета
морето ги лашка насам-натам
като шапки на тояги са

 

ЯНУАРИ

Пак избухна в дланта ми студът
и се плъзнаха
по стъклото облещено бели трохи.
И нощта осветля. Като арфа прозвъннаха
наръч падащи късни, високи звезди.

Като в бункер от пух се провира вихрушката
и посипва мъжа и брадата му с цвят.
Заличава му стъпките – едри и люшнати
и издува платна над бетонния град.

Нещо глухо и тътнещо сякаш извира,
изковано от леденосинкав кристал,
и се цели във теб, и опъва тетива
и във спомен от палми
и бряг оцелял.

Колко хладни зърна във ръката ми има?
Колко хладни послания имаш към мен?
Между нас е сезонът на огън и зима –
най-красивият –
властен
и съвършен.

Да потъмнеем във него, като в кротка разруха,
като в облак от бляскава слюда и прах,
като в кратък възторг и небесна хралупа,
като в звучен акорд
от незримия свят.

---------

Обяснителни бележки

матачинес - участници в религиозно шествие, облечени в индиански костюми
тако - царевична питка с пълнеж от кайма и подправки
сарапе - вълнена наметка с процеп за главата
Quinta Real - кралски двор
Обиспадо - епископство
камоте - захаросана тиква, сладък картоф
mozo - хубав, строен младеж
меседор - люлеещ се стол

 

В произведение:

En el ombligo de la luna

Violeta Bóncheva

Versiones directas del búlgaro:
Reynol Pérez Vázquez

Visitaciones al ombligo de la luna

No han sido pocos los personajes de la cultura mundial que han visitado México y quedado prendados de su belleza y su misterio. Algunos se establecieron en el país, unos más continuaron visitándolo a lo largo de su vida, otros le dedicaron obras para perpetuar sus impresiones sobre él.

Hasta nuestros días tan deseables visitantes continúan arribando. La poeta búlgara Violeta Bóncheva es uno de ellos. Llegó a Monterrey en mayo del año 2000, en medio de una insufrible ola de calor, hecho que jamás mermó su entusiasmo por nuestros paisajes, lanzados como por descuido a una ingrata geografía.

Con breves interrupciones, la estadía de la escritora alcanzó casi los tres años. Dando breves treguas a la nostalgia para reposar sus vivencias, nos entrega ahora un volumen en el cual transforma en poesía cuadros citadinos –para nosotros tan familiares–, renovados bajo el prodigio de la mirada ajena.

En el ombligo de la luna es el título de este volumen de poemas de Violeta; para abreviar, la traducción del vocablo náhuatl que da nombre a nuestro país. No sólo el título mismo constituye un homenaje, también el cuidado con que posa sus ojos en nuestras costumbres, en las ciudades y paisajes que visitó, en los amigos y los lugares que se le hicieron entrañables.

El sentimentalismo y la confesión desbordada constituyen dos escollos difíciles de salvar para introducir en el territorio de la literatura la intensidad y la añoranza. Los caminos de la poesía búlgara contemporánea son otros, alejados aún de la retórica y la grandilocuencia verbal que aquejan a la poesía mexicana. Bóncheva indaga en las palabras mientras ensaya el propio descubrimiento interior. Este elemento es el que permite un equilibrio entre la emoción y la forma en sus poemas.

Son dos los apartados en que la poeta ha dividido su poemario: Nostalgia y Perfil. Las imágenes de México y Bulgaria campean en ambos y parecieran alternarse: la Sierra Madre y los Balcanes, Monterrey y Stara Zagora, el Golfo de México y el mar Negro, las tortillas y la bánitsa, el calor despiadado del desierto del norte y el invierno crudo de Europa Oriental.

Nostalgia recoge la añoranza por los paisajes y sitios recorridos, aún más entrañables a causa de la ausencia. En los poemas se entrelazan la confesión, la reflexión y los anhelos; se replantean las vivencias del pasado contra los embates del presente, emociones como un vaso a punto de vaciarse. Perfil, por su parte, representa una exploración del propio paisaje que ante los ojos de la autora aparece con los matices que sólo la reconciliación brinda luego de una sana distancia.

Conozco la obra poética de Violeta Bóncheva e indiscutiblemente En el ombligo de la luna no sólo constituye una nueva etapa en su trayectoria literaria, sino también un salto cualitativo en su estilo y manera de abordar la poesía. Del exceso de imágenes desde un enfoque meramente contemplativo, un lenguaje conservador y carente de audacias verbales que con anterioridad dominaban sus textos, ha pasado ahora a la creación de metáforas arriesgadas y a la exploración de imágenes. La realidad ha sido subvertida para ser descrita a través del absurdo y el caos que denuncian la soledad y la enajenación que esclavizan al hombre de hoy.

Si en Nostalgia pareciera predominar el tono elegiaco, con Perfil Bóncheva demuestra que su visión encierra dos miradas: la evocación profunda que generan los recuerdos – planteada ésta en un territorio interior– contra el vistazo certero de la realidad circundante a la que permanece atenta para desmenuzarla sin mayores concesiones.

Esta evolución de la escritora se encuentra unida al desarrollo de la poesía búlgara contemporánea al compartir con sus colegas poetas temáticas y preocupaciones estéticas: la exploración del lenguaje poético mediante imágenes audaces (Mirela Ivanova y Kristín Dimitrova), la evocación intensa y la revelación epifánica (Radka Shíderska y Tsvetanka Elénkova), las imágenes surrealistas y los elementos absurdos que subvierten la realidad (Yana Búkova y Mariana Fárkova), los cuadros de la vida cotidiana que descubren una realidad disparatada (Rada Panchovska y Olia Stoyánova).

Traducir los poemas que integran este volumen ha sido una tarea ardua y prolongada, por ello resulta obligado no abundar en interpretaciones que acorten las propias de cualquier lector. He de resumir que dicha labor me ha permitido reconfirmar la apasionante complejidad de la gramática búlgara que tantas trabas coloca al de por sí imperfecto oficio de la traducción poética.

En el ombligo de la luna demuestra que la devoción que Violeta Bóncheva profesa a México sobrepasa, con mucho, la mera exaltación, tan poco grata a la poesía verdadera. Desde esa región aún insospechada que para nosotros supone los Balcanes, esta poeta búlgara nos aporta una lección cuyo valor es permanente: el reconocimiento proviene siempre del exterior porque es la mirada ajena la que corrobora nuestra existencia.

Reynol Pérez Vázquez

.

“Me gusta el mar de Monterrey
sus playas y costas
sus arenales y acantilados
y todo el barullo que describe
desde el mástil del Cerro
este hielo que quema las velas
que apunta hacia el norte...”

Hernando Garza
El mar de Monterrey

Nostalgia

EN EL OMBLIGO DE LA LUNA

Siéntate junto a mí en el ombligo de la luna
al lado de la bugambilia y la cantera rosa.
Atrapa con los ojos la tortilla de maíz
que rueda en las nubes entre dos océanos.
Lava tus sueños en el Golfo de México
y parte rumbo al templo por las arenas ásperas.
San Juan Diego te señalará el camino,
y yo mansamente marcharé tras de ti.

La palma,
que es casi
un Cristo entre dos vidas,
te rociará de un trago sombra verde,
un blanco rebaño de cabras te levantará en vilo.

Recuerdas aquella canción de largos cabellos,
de estribillo naranja y acaneladas trenzas?
He aquí el infinito: está sonando y pareciera cantar
una trotamundos incansable
y el calor de verano arrastra.
Mis pies agradecidos comenzaron a sangrar...
Y la Santísima Virgen pareciera estar sonriendo...

o llorando.

.

DOCE DE DICIEMBRE

Camino tras las sandalias de los matachines
Los atuendos aztecas y los penachos
acompañan el chasquido
de las correas

Una lluvia repentina lava
mis pecados sin expiar
y la senda
que aquí recorreré

“Por un puente de palmas”
R. Shíderska

Me gusta transitar por esos puentes
incrustados en las ijadas del tiempo
sujetos a los bordes de las distancias
iluminados por la espera

me gusta en las noches verduscas encima de los puentes
capturar las estrellas
que me arrojas desde la otra orilla
y soltarlas como resplandecientes cometas
mensajes de mis manos

bajo mis pasos crujen ramas de palma
ese puente de sueños tejido
espolvoreado de arena candente
de sudor y espinas punzantes
un viento áspero corta el aire en pedazos

desearía a veces despertar de improviso
pero el puente me balancea
balancea
y no se rompe

PANORAMA

Desde el avión
la Ciudad de México
se asemeja a un terrón de azúcar
pulverizado sobre chocolate derretido
en un plato de porcelana azul
para esplendor del ojo en torno
ondea algo de verdor

Engullo este panorama
pues sospecho
que más tarde no todo
ha de ocurrir así de suculento

 

LA CALLE AQUELLA

La calle aquella la nombran Nostalgia:
por ella el tiempo caminaba
y yo a su lado.
La atravesaban los paraguas verdes de las frondas,
pisadas de gato,
trompetas también.
Era el centro del mundo, esa calle
que bajo sus sombras me paseaba.
En ella recogía limones menudos,
debajo de su sombrero un viejo me hacía señas con la mano.
Ahora soy como una calle:
me atraviesan las ruedas del pesar.
Mi corazón, ese perro extenuado,
no cesa de arrastrarme hacia atrás
e implorar...

.

NOCHE MEXICANA

La diosa de rodillas prestas
la sirena de pechos de mica
y un Apolo de delicado falo
el paraguas acribillado en manos de Neptuno
en torno mezclados un olor a tacos
y a cebolla suculenta:
envueltos en capas de mármol
angelillos
silban a los transeúntes
en el puente hacia la luna,
la noche de muslos de par en par
devora desterrados

en las bancas de la Alameda
los solitarios anhelan salir
a través de las cremalleras de sus pantalones
pero otros
con los mechones sumergidos en el café
se trepan sobre los faros del coche
de matrícula cifrada

sobre la medianoche los adoquines parecen limpios
y la cruz azul encima de la catedral
es tangible

pero un amanecer
transparente como el tedio
propaga los cencerros del estómago hambriento
y el estruendo en el mar
se avecina

como un fusilamiento

 

 

COMO UN DIBUJO en la pared
es el muchacho de los ojos rasgados
su cabello: un ovillo
desatado rumbo a la cintura
y el encaje de su camisa
fiesta de las plumas
vende adornos y talismanes

su sonrisa clara
se desgrana
sobre un sarape
extendido en la acera
y encima suyo
están ordenados
un sol
montañas
arenas ardientes
y sueños del Sur

Ahora me echo el sarape de colores encima de los hombros
y la nieve poco a poco se transforma en cálida arena
y en lugar de un viento gélido
me envuelve
el recuerdo
del muchacho

 

 

SOBRE DURANGO la nieve está cayendo
la tierra duerme
los crisantemos sacuden sus pestañas
el sombrero de Roberto se eriza
Chelita guarda su largo vestido
de rosas de seda
y bajo las alas del manso chal flota como un pájaro

frente a los escalones de la catedral
Juan Ramón está asando elotes
huele a brasas y estrellas dilatadas
aguardan junto a la curva del invierno
el cual acudirá
tal vez
mañana

 

 

UN RUEDO DUERME EN QUINTA REAL

El ruedo ahora permanece callado y solitario
nadie sabe
cuántos toreros se trenzaron en la danza de la muerte
ni con cuántas estocadas
se desplomaron en el polvo
los toros sentenciados
guardan silencio las tribunas
y se hicieron añicos los gritos iracundos
las gradas cubiertas de rojo
no reclaman indulto

Cerré los ojos
y vislumbré
la remota columna
cargada de laureles
y en mi interior
prorrumpieron en llanto toros lacerados

 

 

OBISPADO

Si los ángeles me dejaran caer
volveré en una noche
que habrá de transformarse en apacibles pasos
y recorre los senderos de Cupido
trepa los escalones hacia el Obispado
y con timidez tira del badajo
de una campana que viaja hacia algún sitio

despliega con una mirada las púas
del maguey azul
y las atraviesa con los sonidos
de la oscuridad purpúrea
con ternura palpa piedras
rodadas de silencio
y prolongadamente se embelesa
por una franja de luz húmeda
encima del cerro

presta oído
a los labios rígidos
de las horas
larga
largamente
y como una anciana encanece
al amanecer

Me nació desde muy dentro
arrodillarme ante los cactus
mártires vivientes
bajo el infierno
que el sol derrama a diario
e invocar perdón
para mi fugaz sombra
encima de la arena

 

EL LAGO DE SALTILLO

 

En mis brazos el lago de Saltillo permanece
cisnes transparentes husmean en el borrón azul
y bruñen sus picos en la aureola del árbol

Un sombrero chapotea sediento en la sombra del puente
y unos cuantos más pasean sus reflejos redondos

Te reconocí, Adelita
eres tú
y tu macho no es exactamente el muchacho de lengua abrasadora
que después va a convidarte un camote
y habrá de conducirte por lo oscuro en una lancha
ni aquel
que al cantarte romperá en amoroso llanto

Los ardientes ojos del otro
serán para ti un comal
donde harás girar castañas
y olvidarás

Lávate tus cabellos acanelados
en el lago de Saltillo
y deja caer dentro de ti a la luna
ciertamente va a zurcir con sus astas
de tu herida
las sangrientas
costuras

 

 

INSTANTE

Se abrió la flor
estalló y empezó a derramarse
irrumpió dentro
y despertó
las naranjas
en mi interior
aprisionadas

 

ÉL

Él me vuelve verdadera,
Él me ama,
Él se desliza sobre mí
con melancolía,
Él, también aquí,
en Monterrey, me ha encontrado
y yo escurro
bajo él derretida.

Él es fuerte,
Él es ardiente y sacia
Él es ese
que cada noche aguardo
para abrazarnos,
para confesarle que lo amo todavía
y partir hacia algún lado...

El aguacero.

 

CAFÉ “BRASIL”

A Rey y a Hernie

La almohada de cuadros

se tiende con deleite sobre mi cabeza
pero a través del enrejado de elipsis
se abre paso a codazos un Tiempo ido:
desea que perciba
cómo está jugando con el rompecabezas de puntos suspensivos
que no se arma
con mi desabotonado pijama de lunares
y únicamente el paraguas rojo
de mi corazón recién bañado – balsa imprevista –
toma el senderillo de agua a través del reloj
y me descubro
entre el bullicio del café “Brasil”
sobre una humeante cerveza fría
y Hernando Garza frente a mí
sueña con los ojos abiertos
la historia de Bulgaria

la radiola resopla
como un caballo rendido
que en mitad de Monterrey
estuviera ascendiendo la colina del Tsárevets

 

 

AGUAS ADENTRO

Habremos de callar junto a los peces
o buscar el recuerdo en la arena lavada,
habremos de atravesar el bosque receloso
las veredas invadidas de hierba:
el tronco seco del pesar
podrás acaso arrancar de raíz
para tallar la barca de la salvación.
Para la vela arrancaremos el satén de una nube
y arribará el viento
que sólo tú conoces,
con el cual te mecías en las ramas de la infancia
hasta la Otra vida
y aún más allá.
Ahora atrapo el viento sólo en mis pensamientos,
tus cabellos son el bosque espeso
que se aleja
y tu camisa,
el Azul lago
que a nado jamás he de cruzar.

 

EN TAMPICO
la inmensidad camina
a la orilla del agua
a través de arcos de resecas
hojas de maíz
collares de caracoles
mejillones que se desplazan por la bahía
burbujas salobres estallan con un chasquido
la costa es anchurosa
como un abrazo para el mundo entero
en el cual yo ocupo
apenas un palmo

 

 

PARQUE FUNDIDORA

Nutre el parque al tiempo
en sus largos andadores
reúne
los colores de los mundos que pasan sobre él
sus aguas
durante el día se rizan los mechones
de noche mecen el fondo

vapor parece la luz
de los faroles de palma

un guitarrista está cantando
sobre Irene la eterna prometida
que la vida entera bordara
estrellas empapadas encima de su velo

igual siempre rumbo a los recuerdos
la locomotora amarilla permanece en el pasto
aunque escasamente hayan pasado cien años

voy caminando por el andador de flores
y setos semejantes a cúpulas:
deseo sembrarme aquí
tal vez en un columpio
en la sombra de las escaleras de agua
o que me rapte alguna canción
más alegre
que aquella
sobre Irene

 

 

DOÑA CELIA

Por la mañana doña Celia toma una ducha.
Después desayuna un panecillo y café.
Toma las tres pastillas que combaten el Alzheimer.
Llena la regadera y riega las flores.
Observa las fotos en el álbum.
Busca sus llaves
y las gafas.
Caminando en círculo
casualmente
pasa junto al cuarto de baño
se desviste
y de nuevo deja correr la ducha,
me saluda con un “buenos días”
también se prepara un café,
trae el álbum de fotografías,
pero las gafas ya no están...
Entonces dirige su mirada hacia la regadera,
allí el agua aún sigue corriendo.
Doña Celia la alza con cuidado
y parte a través del patio
rumbo a sus flores empapadas.

 

 

CONVERSABA CON SU PAJARILLO
la anciana señora
y daba de comer al gato

Cuando el gato devoró al pajarillo
la mujer lo envenenó
y se lanzó
tras ellos luego

 

 

CAFÉ PARÍS

Antes de arrastrar a tierra sus encajes maltrechos
la noche rasga con delicadeza el estómago de las nubes
es como un verdadero gato mexicano
de rabo erguido
como una mecha oronda
¡justo!
porque
cuando hace calor – siempre es maravilloso
todo le va –
tirantes cruzados a la espalda
una manga japonesa
una abertura hasta el canalillo de las manzanas traseras
el modelo más vanguardista es
una blusa de aletas
cuyo agujero-escote
refresca dos medialunas
de granillosos vértices

Las luces de Constitución
han atado el cielo a la tierra
con cinturones de cobalto
y tú lanzas a empujones tu mirada hacia la melodía del tránsito
y apenas logras conservar el aplomo
bajo las brazadas de plátanos de blanquecino resplandeciente
en lo alto de la torre de la catedral
y yo
aún voy camino hacia el café París
allí voy a encontrarme en Europa misma
me atiborraré de las fragancias de un vino francés
de uva francesa
y voy a desbordarme en el respaldo de la silla
cuando empiecen a tocar canciones francesas

Pero aún voy camino hacia el café París
y estoy pensando
que si esta noche no arribara hasta allí,
no tiene sentido que lo busque
nunca jamás

De improviso el café París me engulle:
huele a violetas
a velas blancas
y terciopelo
el mozo que atiende es guapo
es de seda su corbata de lazo y yace dócil sobre el cuello
mientras que su camisa ha empezado sin ambages a calar su caja torácica
su pantalón se halla pasmado
tras la raya negra del borde
y advierte sobre tantas cosas
encima de eso
qué labios, como un mango maduro...

Súbitamente Radka surge de algún lado
sedienta su mirada
agrietados los labios

 

EL SOLITARIO no está solo
junto a él permanece el Silencio
que acaricia su nuca
dócilmente
conmueve al aire
entre sus manos
mece la raya blanca
de las largas cortinas
entrelaza un enredo en las extremidades del cuerpo
inventa pasos
que cruzan el tiempo

 

 

LA CASCADA

La cola de caballo
arrastra nubes insulsas
y las convierte en polvo humedecido
relamo su gustillo sublime
adherido a los labios
y protejo de mi abrazo
a ocasionales transeúntes

 

 

POEMAS DE TAMPICO

Cada vez se adentra más en mí
el ruido del huracán
roe primero la cresta de las olas,
del firmamento comienza a llover arena
y se abre de par en par su garganta poderosa,
en la que caen palmas abatidas
gente
y puentes,
columnas de fuego se derraman...

A tientas busco a Dios en torno mío.

 

xxx

Si atraviesas la corona de la ciudad,
el océano está allí:
con la redondez de una “O”,
bello y perturbador,
reflejo movedizo del tiempo,
el ojo de un cíclope de arcilla
que hurga en ti,
te salpica de la piel áspera
de tu respiración arrítmica,
colma el espacio vacío junto a tu mano
con húmedas
ramitas
de sal.

xxx

Aquí la arena arde también de noche.
Muchachas de rodillas empapadas tejen
la melodía del infinito.
Un sombrero rueda
hasta el agua,
dos gotas de tequila
se sumergen con deleite
y se diluyen
los contornos
de los cuerpos.

 

 

OCÉANO

Me aproximé a él
y lo sentí:
se hallaba soñoliento y húmedo, hundido en sí mismo.
No me aguardaba,
pero me abrazó.
Prestó oídos a mi silencio
y lo comprendió todo...

 

 

SEPARACIÓN

El pequeño Ramiro Gerardo me mira
y no alcanza a comprender
adónde voy sin él:
no éramos acaso dichosos
cuando corríamos los dos solos en el parque
cuando alimentábamos al cachorrillo sin nombre
arrancábamos flores de la bugambilia
y recorríamos las sombras del barrio

me vuelvo con premura
salgo huyendo
pero niño y cachorrillo se han sentado en el umbral
y tal vez piensen
que se trata de un nuevo juego
en el cual es preciso que estén tristes
y yo me eche a llorar

 

 

NOSTALGIA

Aprendí a nadar
para llegar a los litorales de la salvación
pero yo sé
que no ha de ser la fatiga de la distancia
sino mi tristeza
más pesada que yo misma
la que terminará por ahogarme

Si algún día regreso,
de seguro encontraré a don Benigno
meciéndose delante de la casa
a doña Carmen, siempre la misma,
con el bolsillo repleto de golosinas y chicles para los nietos
de la estufa se desprenderá el olor de algo apetitoso
y todo aquel
que se halle hambriento
probará los guisos de doña Carmen
y sin falta se le soltarán las lágrimas
por las salsas picantes
y doña Carmen sonreirá:
pero si eres toda una mexicana

aquí la primavera bulle
allá es verano hace ya mucho
doña Carmen probablemente está viajando en sus pensamientos
hacia las aguas del océano
voy a cerrar los ojos
y de nuevo llegaré también
a esa costa
y bajo los parasoles de hojas de maíz
estaremos solas doña Carmen y yo
las palabras no significarán tanto
lo mismo que esa distancia
que ahora nos separa

Perfil

 

LA LIBERTAD

Muerdo la libertad
como el conejo roe su zanahoria
y todos los jugos color naranja desembocan en mí.
Dudo qué he de abrazar primero,
mas no por mucho tiempo,
porque
la belleza se aproxima por sí sola.

Manzanas del paraíso florecen
a deshora en mi honor,
lo pardo semeja una primavera,
dulces como algodón de azúcar
son los cielos.
No sueño con emprender el vuelo,
porque no ando hace mucho
y jamás concilio el sueño,
porque
luego tendré que despertar.

¡Cuántas congojas tuyas aquí, anda, cúbrete!
Se trata de la libertad:
Sancho lo sabe
¡y por eso
su burro
tiene
alas!

 

 

MAMBO NÚMERO SEIS

Gente como setas
acurrucada bajo el color acariciante de la noche
nubes–paraguas
gris y negro
una humedad vaga
escurriendo casi sosegadamente
hacia la punta de los cabellos

entre el día y la noche
permanece el muchacho de cabeza afeitada
y de vociferantes mechones lilas

taxis lentos
taxis meteóricos
hombres sin sueños de la noche
acodados están bebiendo algo:
bozá¹ o cerveza – no importa –
colocan el cuadro de la noche que se precipita

lentamente se hunde en la tierra un viento ardoroso
se alza un denso muro de crepúsculo
matices pegan saltos
juegan en el ángulo de los cristales
remachados hasta el enflaquecimiento en un marco
un marfil desportillado

está creciendo un ruido de motores
un ruido de aviones
una estela de formas de algodón
franjas de azúcar acarician
rasgados estómagos de estrellas
una despatarrada luna bicorne
está jugando en una ocasional pupila
brota un estremecimiento plateado
inmóvil en lo alto

un repique de teléfono: número equivocado
tres fieras maquinillas de afeitar
se miran en la cálida charca de la tina
los perros también este verano están echados
irresponsablemente en el asfalto:
justo frente al maligno zumbar de los neumáticos
supuestamente son inteligentes
quizá estén provocando a la perra muerte
la cual es incansable y marcha tras la gente
los miro – parecen vivos –
les arrojo desde lo alto un hueso roído
despiertan
se excitan
por el hueso descarnado

enfrente el hotel alumbra tras las persianas
en el baño hay gente de nuevo –hombres–
se desvisten junto con su piel bajo la ducha
no puedo apartar la vista
porque está ausente la mujer
la cual lleva siempre un color de cabello distinto
y siempre se halla sólo con un hombre, combatiente en muchos géneros

quiénes son esos dos – curioseo –
permanezco intranquila
eso de ocultarse tras uno mismo conlleva su riesgo
para ver cómo juega la vida con los genes

no diré más

ofreceré la noche en sacrificio
voy a envolverla con los ojos y a triturarla con preguntas
hasta que un riñón sangriento no arroje delante suyo
a la mañana turbia
hasta que no broten de nuevo las setas
no alumbren del todo contra la tierra
los fastidiosos líquenes
hasta que empiece a hipar
a hipar
y ahogarse por el hipo
ese algo en mí
que por sí mismo se produce
sin conocer siquiera
el porqué

 

 

LA PIANISTA

Ella pisaba cadenciosamente sobre las baldosas
así como caminaba con los dedos sobre el piano
su línea cobriza encima de los hombros
silbaba
igual que los címbalos sobre los platillos calcinados
y se hundió en el embudo de la entrada
que empezó a absorberla más adentro
entre la compañía verdegueante del verano
y el olor a papas fritas

alguien se contemplaba en la tapa
sólo sobre las teclas blanquinegras
bandadas de notas jadeantes junto a ella
ahuyentaban el dinero de las copas
y Mozart aferró ágilmente sus muñecas
ante el horror
de los camareros trémulos
y la galería entera se dejó arrastrar
por los sonidos solemnes del piano

después de aquello olvidó el tiempo y el lugar
las papas nadaban en la cerveza
y las mesas cruzaban las piernas
con los sudorosos muslos de los clientes
las paredes sordas se habían acostumbrado ya
a los salivazos del largo parloteo

y los camareros partían a media noche
con la propina de los últimos ahogados

 

 

PERFIL

El garfio de la luna que cuelga de mi ombligo
me colma siempre de plenilunios.
Después éstos vacían su molde,
igual que lo hace la mañana:
arriba ni una sola estrella,
abajo, lechos solitarios.
Sólo una afelpada albura de nieve
sostiene todavía el alféizar con los codos
y echa a correr por la resbalosa pendiente,
cuesta abajo resulta más emocionante aún:
pareciera que tras un segundo llegará una naranja
que hubiera mordisqueado su mirada.
Ojalá se atragante la muy glotona
que salpica de sudor su cintura:
se diría que jamás ha visto un membrillo de dos gibas
y jinetea su caballo como un gitano.

Repentinos chasquidos aligeran la hora intermedia
y todo toma su lugar.
Incluso el teléfono, el sordo ese,
desgarrará sus timbrazos
para demostrar
que lo recuerdan todavía.

 

 

DÍA PRIMERO

Martina corta las campanillas de invierno más grandes,
las ata con escarlata y blanco
y se planta en la acera.
Suenan con el viento las campanillas
de diminutas lenguas verdes,
el frasquito de agua tiembla en el basalto
junto a las destalonadas pantuflas de Evguenii,
sobrio a las diez y media.
Bozhana confecciona una nube de globos multicolores
y el músico bajo los balcones de enfrente
agarra de las plumas una melodía gitana,
después traspasa el aire con un arco
y marzo se pone a correr...

Pasa por las antiguas veredas,
cruza el jardín público
y cuenta a sus conocidos de antaño:
el viejo Yanko se halla a un lado del kiosco y de Asén,
su cachorrillo está desayunando un trozo de bizcocho
recogido de un cesto.
Aparece de pronto como un ángel la tía Temenuzhka
encima de los árboles,
los demás no han salido todavía,
porque una brazada de nieve oculta de súbito
la abierta pupila del firmamento.

Las mujeres son hermosas y mendaces.
Y las manzanas, igual de inaccesibles siempre.
También la gente de las limusinas,
detenidas en “prohibido estacionarse”...

 

EL PUEBLO DE LA TÍA DENA
y los risueños primos
como los perales floridos
silban de nuevo al perro
y persiguen a los gatos
arrimados a la ceniza del fogón
gruñen cerdos sonrosados
y cloquean gallinas cluecas
la nieve congelada
me guía por la escalera rumbo a la casa
y sé
que mi tía ha amasado buñuelos
o está horneando tíkvenik²
y mientras algún cazo de cobre con leche de cabra
esté hirviendo en la estufa de leña
la tía me hablará de cosas sencillas
simple y espontáneamente
habrá de tragarse sus lágrimas
con aguardiente curado

ahora no siento deseo alguno de ir allá
me enteré
que la tía y mi primo Pável
uno tras otro partieron
del alegre pueblo de perales
y si delante de su puerta cayera de rodillas
abatida
de ira ensombrecidos
los dos me lanzarían reproches

 

 

ELLA

Brotó entre los ajenjos en el patio
como si estuviera floreciendo la acedera
sin secreto alguno en sus ojos
de senos generosos
como campanas de pascua
la dueña de cantos de pájaros
de un perro y un gato

se ocupó de los jacintos y el hinojo
y comenzó a hablarme de historias añejas
al final me deslizó en las manos
un huso de colores de su natal Gorna Oriájovitsa
para que no me perdiera en el camino
yo
la cosmopolita

No consiguió la silla partir tras la mujer
pese a sus cuatro patas
permanece en su sitio
delante del jardín
y sólo un cojincillo de colores evoca
las tibias piernas
abandonadas largamente encima suyo

Bajo ellas la hierba languidece
el tiempo acecha desde arriba

Ignoro ahora si podrá resistir
la solitaria cuatro patas
el afilado besuqueo de algunas gallinas
al no haber alguien que las eche

En Monterrey el cementerio
luce blanco por las lápidas
que custodian a la eternidad.
Aquí
dejamos la tierra por encima
en la cual velas incrustadas y a medio consumir
guardan
a perros vagabundos.

 

 

CANCIÓN DE LA LLUVIA

Amo la música blanca de la lluvia.
Cuando partí, estaba lloviendo.
Una niebla primaveral de nubes
desplegó gotas menudas largamente.

Amo la lluvia sobre mis cabellos,
cuando un gesto impasible los hiela,
cuando una palabra maligna me ensucia.
La lluvia de nada deja huella.

Que caiga un aguacero en alguna hora tardía,
cuando nuestros pasos con lentitud retornen.
Un hálito de lluvia y el aroma de la noche
que entren conmigo a casa y se queden allí.

Que una lluvia sin fin se derrame en mi sueño
y mi canción naufrague en ella...
La vida arrebata tanta luz.
Ojalá al menos la lluvia me dejara.

Anhelo una habitación blanca,
de cortinas transparentes,
con una sola flor, la más verde.
Que la mañana haga ruidos en la seda,
que el crepúsculo la adorne de tristeza.
Cuando acudas
nos plantaremos
frente al espejo blanco de las paredes:
dos siluetas, como un cuadro.
O solamente una: duplicada.

 

 

PARA TI
imagino palabras
y las ordeno

roca

que me proteja de la rotación inanimada

ciervo

que cargue entre sus astas
un trozo de mañana

helecho

que ha brotado de súbito en la arena

canción

que mane de coros celestiales

ballena

llevando a lomo el mar entero

corazón

escribo al final
y te lo entrego

 

 

AMOR
Ese río es larguísimo
apacibles sus aguas
en derredor las hierbas amargas
zozobraron
la nieve huele a limpio
y como barcas los pájaros se cruzan
de insolación dos naranjas se parten
y en una balsa inmenso el fuego arde

Entre el alba y el ocaso transitamos
son un lazo viviente nuestros brazos
y es imposible que sola se desate el hada revoltosa
que aquí arribara hace cien años

la cual incluso después de nosotros habrá de conducir
la balsa de fuego
y la nieve

 

 

ESE HOMBRE está aniquilándose: no desea ver la nieve,
colgado del humo de su cigarrillo
sofoca su garganta con un “gitana”,
engulle bocadillos grasientos, ya fríos,
está enjugando sus ojos en el ombligo desnudo de la cancionista.
Copos-mariposa se deslizan por el alféizar,
pero él no los advierte
(la señora Blanca Nieves se mudó hace ya mucho
de sus albos aposentos),
y él como un sabueso
ronda el barrio
y arriba siempre hasta esa taberna,
siempre la misma morcilla con trozos de manteca
da fin al monumento en su estómago.
Un grito ha obstruido su pecho
como una bola de nieve:
su cabeza – la fatigada campanilla –
cuelga apoyada en la palma de su mano.

¡¿Verano, mar?!

Nada que se le parezca.
Una de estas noches se plantará bajo este cielo,
allí permanecerá mientras resista,
un auténtico hombre de nieve
– estupefacto, surrealista, con un cigarrillo –
blanco y taciturno,
sosegado,
como la nieve
que cadenciosamente
está cayendo.

Por una fisura entro
en la oquedad de la granada
y las deslumbrantes fauces
de sus dientes escarlata
hieren mi lengua,
me trepan a la pila bautismal de agosto
para empujarme
al abismo
del verano.

 

CICLO DE ABRIL

 

DÍA DE FIESTA

Acaso el huevo se asemeja a un tulipán
o el tulipán a un huevo
cierto vértigo primaveral de ellos emana
los devoras con los ojos
y lanzas tus esperanzas hacia olorosas fuentes
de soles calcinados
sin falta empieza a oler a lilas
y mi madre nos está dibujando cruces rojas
encima de la frente

 

 

ххххххххх

El Domingo de Ramos junto al mar es azul
con aretes de sal
dos o tres marineros lo cortejan con peces
pero él no se está quieto de alegría
hace girar en su dedo las barcazas
luego les da una vuelta
y les arroja dos coronas
para engalanarles la fiesta.

ххххххххх

AL NOGAL lo enloquecen los viajes
se ha aferrado a las mangas del viento
y él mismo rompió sus raíces
no ha escogido aún el rumbo
pero va a orientarse por los pájaros

 

 

ххххххххх

LAS BOYAS DE NESÉBAR están aquí
dos gaviotas argénteas pulen sus picos en los cráneos huecos
el mar las empuja de aquí para allá
son como gorros sin engorro alguno

 

 

ENERO

De nuevo estalló el frío en la palma de mi mano
y se deslizaron
por el cristal desencajado migajas blancas.
También se iluminó la noche. Como un arpa empezó a sonar
un manojo de altas y tardías estrellas fugaces.

Como en un búnker de plumón se cuela el torbellino
y espolvorea de color al hombre y su barba...
Borra sus huellas: grandes y vacilantes
e iza velas sobre la ciudad de hormigón.

Algo sordo y fragoroso pareciera brotar,
forjado de un cristal azul hielo,
apunta hacia ti y estira las cuerdas
también en un recuerdo de palmas
y una costa que saliera indemne.

Cuántos granos frescos en mi mano hay,
cuántos mensajes tibios tienes para mí?
La estación del fuego y del invierno entre nosotros yace:
la más bella,
poderosa
y perfecta.

Sumerjámonos en ella, como en una devastación quieta,
como en una nube de polvo y mica centelleante,
como en un éxtasis breve y una grieta celeste,
como en un sonoro acorde
del invisible mundo.

----------------

1 Bebida sin alcohol a base de mijo y de maiz.
2 Postre de hojaldre con relleno de calabaza.

Последна промяна: 2008-06-16 23:37:30
Прочетено: 5701