English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 сряда, 20 октомври 2021
Списък на творби
Начало > Поезия > Няма да има сбогуване
Печат  
Стара Загора, Кота, 2005
Стара Загора, Кота, 2005 
 
Тип: Поезия
Автор: Виолета Бончева
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

 

ЕДЪР СНЯГ ЗАВАЛЯ
едър сняг подранил и неканен.
Изкачи се студът
до зеления връх на дървото.
После стръмно се спусна
и се плъзна по мойте ръкави,
и опипа гърдите ми твърди –
скитник зъл – под палтото.
Аз вървях срещу него
със очи, закопнели за бяло,
тишина и огньове
със езици – стрели до небето.
И звънеше духът ми,
като струна във моето тяло
и летеше прозрачен,
като облаче над битието.

И достигнах тогава
до покоите бели на Бога,
и надникнах за миг
през мъглата от дим благовонен.
и видях как блести
златотканата божия роба
и изчезна от мене студът
с побелелия спомен.

Но не тръгнах назад,
а останах така да погледам
как отецът прастар
със копринен чадър над главата
и в сандали от сас
слънчев облак спокойно възседнал,
ръси с щедра ръка
едър сняг, ранен сняг над земята.

А човекът се спира,
цъка, трие очи и се кръсти –
щом в октомври вали –
през декември какво ли го чака?
Драска влажен кибрит,
пали къса цигара навъсен.
Дълго кашля след туй...
и самотен изчезва сред мрака.

 

МОЛИТВА

Сине божи,
Господи,
в тази нощ е твоето свято рождение.
Край трапезата скромна сме всички събрани –
моят любим, дъжерите ни,
вече отгледани,
Светлият дух на моята Майка
и Духът на Баща ми.
И снегът,
който обредно тръгва отгоре,
носи пак блага вест,
палва с коледен огън звездите.
Аз сега мълчаливо
и за всички живи хора ще се помоля,
и само защото в твоята безкрайна милост вярвам,
ще отпратя сълзите,
които напират в очите ми.

Закриляй самотните, тъжни Марии,
дай им надежда, бди над дома им.
Ако там истинска любов почука –
отвори й вратите
преди разсъмване.
На скитника дай огнище – храм топъл за молитва в душата,
макар да знаем – най-блаженият нищ е,
но е огрян от светлината ти.
На болните – радост, утеха, сила,
на гордите – дай им смирение,
на тези, които съгрешиха –
посочи им път за спасение.
На онези, които истински се обичат –
щастие дари – още и още...

Милост за греховете ми,
които азстрадвам
пред тази проста трапеза.

Свята нощ е.

 

ЕДЕЛВАЙСИ

Едва преминах ада на блатата,
през зъбери прескачах и блата,
запалих снежен огън и зачаках
да се покаже бялата трева.

Чакали надойдоха от гората
освирепели, с зинали уста,
слухтяха да надушат аромата
от корена на бялата трева.

Пътеките се свършиха. Нататък
нагорнището бързо потъмня,
опъна гръб почти до небесата
отвесностръмна козята стена.

Надеждите ми мързо се снишиха,
отчаяно посягах със очи
и белите треви ми се откриха
с надвесен сноп бакърени лъчи.

И съвършено крехки, недостъпни,
усмихваха се други светове,
и само ехото от кози стъпки
дочувах там и смях на богове.

Но рижав облак, вихър неочакван,
внезапно се разтвориха над мен
и тялото ми, вкопчено в стената,
застина, като камък съвършен.

И моето единство ме напусна,
а с него и светът се раздвои –
душата ми се спусна към морето,
а тялото – под белите треви.

 

ГОРСКИ НОЩИ

Козето мляко плиска надолу,
стадото вдига прах до небето.
Вимета тежки, като олово –
върхът далече – близко дерето.

Мъжки раздумки, толкова стари,
с жълта ракия и змийски лапад.
Господ да пази всички кошари
на връх баира и по-нататък.

Огън ще плисне в тъмната доба –
болките нови – песните стари,
ще се надигнат в два тъмни гроба
трима хайдути, двама овчари.

И ще извият тежко хорото –
месецът гърбав да онемее,
старата сова – с въглен в окото...
Тревата съска, зелено тлее.
......
Бурени гъсти, камъни стръмни,
козето мляко да е проклето –
нощни раздумки, докато съмне.
цялото стадо
падна
в дерето.

 

ЕТЮД

Подкара колата по стръмния път
дърварят със наръчи мокри,
До него закрачи нагоре дъждът
под ниския облачен покрив.

Приятели двама със белия кон –
съвсем като жива картина.
И дълго се плъзга мъглавият склон,
а те го превземаха трима.

И влязоха трима.
Селото мълча
и даже съвсем не усети.
Стопанин по двора за миг погълча
и лавна озъбено псето.

И портата дълго отваряха там
и огън в огнището лумна –
човекът и конят, и чулът прострян
и празната тухлена фурна.

Жаравата бяла стопи изведнъж
тревожните сенки превити.
Лудува и чука самотният дъжд
и пръска през черното сито.

И после клепачите снеха криле,
и търсеха спомени топли.
И плуваха в ниското, мокро небе
на огъня тихите вопли.

 

СТАРЦИ

Наборе, жив ли се, наморе, още?
Похлупи ни вчера новият сняг.
Млъкнаха стреснати псетата рошави,
само те ни останаха предани пак.

Гледам – коминът ти едва пъха,
как си се стоплил с туй дебело дърво?
А косата ти – същинска четина настръхнала...
Ама, ще караме, наборе, тъй е дошло.

Ти сега мълчиш срещу мен, вдетеняваш се,
налей от оня жълт кехлибар –
ще поседнем тука на масата двамата –
още колко ли зими Бог ни е дал...

 

ХУХЛА

Когато изговарям името на това село
Хухла,
всички извори се събират в гърлото ми...
Сякаш.
там,
подгонена като див гълъб
сестра ми Елена
е завързала забрадката си бяла
на един храст
и е полетяла в озъбената пропаст под нея.
Викът й увиснал на един бор
и днес се люлее до онова място,
където тревата е черна,
защото пръстта е горяла.
Моят брат Йордан,
и другият – Христо,
заедно с моите лели и чичовци
още стоят изправени
като сенки и
пазят пепелта от костите си.
Иван Бунков строи днес параклис
до светилището
и вгражда в него историята
на Илиева нива –
душите на двеста деца – двеста ангели,
които ще пазят Хухла
и границите на България.

Леля Мина вече подкваси млякото,
дядо Калин е налял вино,
нарове, като слънчеви топки
лъскат небето.
Изпраща ме вятър, махат ми с крилете си
зелени борове на отиване.

Само два дни ли плаках, Господи
или години...

 

ЗАВРЪЩАНЕ В БЪЛГАРИЯ       

Сънувах те толкова пъти
зелена и ведра,
с прозрачна копринена блузаи шал от звезди.
Облягах се, после заспивах
на скута ти щедър
затрупана с лайки и здравец
и сочни треви.
Прииждах към теб избуяла
и мъдра и луда,
по моята кожа изгряваха
лунни петна.
Превземах земи и морета
и зеница будна
ми пращаше вятър попътен
и бели платна.

И все не достигах.
И все се събуждах далече,
молитвено вкопчила пръсти
пред чужди врати,
накрая разбрах,
че пътят към теб е пресечен
от друга любов,
рокълнала в други земи.

Но ти бе родилната мъка,
С която те помнех,
завързана с млечната струя
за топла гърда.
В кръвта ми избухнаха светли
пожари вековни –
почти раздвоена разбрах,
че съм твоя сега,

че ти си поляната мека
с козичката бяла,
баирът, реката под него
и дивият мак,
лехата небесна отгоре
в звезди избуяла,
вратата на моята къща
с измития праг.

Смалена от обич,
С разбито сърце, но щастлива,
поглъщам най-синия въздух
и целият свят -
манисто прозрачно –
дланта ми мъничка покрива
и вече разбирам,
че връщане няма назад.

 

МОЯТ ГРАД

Ревнувай ме от моя град зелен,
ревнувай ме под шапката му синя,
под всеки сняг и всеки земен ден,
под влажната му липова стихия.

По правите му улици върви
към оня връх от борови дървета,
към езерото с мокрите върби...

Ревнувай ме от жълтите лалета
в градината на  мама – цвят до цвят,
от стъпките ми в Градската градина,
от живия у мен девичи свят -
до твоя – остарял наполовина.
От всеки ден, белязан със любов,
приятелска прегръдка,
поглед топъл.
Над моя град стои изправен Бог
и помни всеки смях и тежък вопъл.
От бъдещето ме ревнувай ти,
защото аз съм тук, но там отивам
със моя град от пролетни липи,
достоен и за седмото си име.
Там моите мечти ще отнеса,
родени под зелените му нощи.
И ако още вярваш в чудеса –
във него ще живеем
дълго още.

 

РЕКАТА

На Светлозар Игов

Ах, реката, звънливата, бялата, синята –
накъде се разля и изчезна от погледа?
Вместо нея посреща ме само плашилото
и брадясали бурени, злобни до корена.

Ах, реката – прозрачната нежна възглавница
над съня ми, полегнал спокойно на дъното.
Ах, реката, която ми грабна сандалите,
а животът ми прати нататък, по стръмното.

Ах, реката прохладна, в която се къпеше
закъснял и забързан дъждът от високото,
ах, реката, която търкаляше пъпеши
и разхлаждаше люта ракия в дълбокото.

Ах, реката – звънливата, бялата, синята –
непорочната моя сестра е заминала.
Десет весели жаби подскачат във тинята
и подсвирква със тъничка сламка плашилото.

И облягам на камъка болката режеща,
утаява душата ми всичките истини...
И разплитам на спомена тънката мрежичка,
и приижда полека реката в очите ми...

 

В памет на художника Петър Русков

Няма да има сбогуване,
нито сълзи неукротими,
нито дъжд, коленичил до името ти
и улици,опнали клони към пролетта,
към слънцеокото лято,
в скръбен креп
омотали клони и храсти от мъка по теб,
художнико, с тънка усмивка,
с палава думичка в ъгъла на устните.

С последния градски пейзаж,
рисуван от най-високия небесен етаж
пак ще сгряваш душите,
ще се пълнят гърдите ни
с дъх на диви бадеми,
с плясък на риби с позлатени кореми,
с оня плавен сняг на  Богоявление,
с борова сянка,
с крехки фиданки
в двора на белите къщи.

Все същия град ще пресичаш,
все същия равен площад
рано сутрин, късно вечер.
Ще пристигаш от много далече
да си кажем нещо хубаво,
нещо много човешко
и просто.

 

НА ГРОБА НА БАЩА МИ

Страшно е, че гузно са се свили
розите ми в твоята градина,
че бръшлянът спрял е да се вие
и сега цъфти наполовина.

Аз отсъствах дълго и виновно,
Криволичех в крак със битието,
а над твоя гроб печално скромно
плакали са мама и небето.

Знам, че ще простиш на глупостта ми –
може би духът ти тук витае?
аз съм твоя плът, която всъщност
днес дойде при теб
да се разкае.

 

ПАРЧЕ ЗЕМЯ

Над цялата ми горест насъбрана
люлее капки орехът зелен –
от ядката, заровена от мама,
расте дърво, разлистено над мен.

Цветенца прости, вкопчени в земята,
пробиват с цвят горчивата трева,
наливат се и смучат от луната
и светят, като сини езера.

Като в ръкави макове огромни
събират капки пухкава мъгла
и тишина, кънтяща като в стомни,
излива Бог над мен и над пръстта.

От радост ли,от болка ли – не зная,
една надежда се надига в мен:
това парче земя е част от Рая,
към който ще поемем
някой ден.

 

На художника Димитър Чехларов

Той застава сутрин на върха на камбанарията
за да види от къде ще се появи красотата
още е пет часа – а в шест
всичко е кръгло
като топка захаросан мед
подхвърлена от недрата на изток

една маргарита е бодната
в ноздрите на понеделника
като в морска градина кипват цветове

пеещи котки облизват шума от листата

по склона на нощта
се изкачва вече някакъв вторник
ароматите са отмалели
а сезон
недвусмислено бял и безмълвен
каца на миглите ти

и ти мълчиш –
какво да му кажеш на този сезон
който знае за тебе всичко

 

ЗЕМЯТА

Високи лаещи стръкове никнат от нея
оплезени рози.
ритмично пълзящи нощни листа,
сбита пръст, огледало на сенки,
гробница на дъжда,
родилка – суетница,
оплодена от червеи,
кафявочервена, обещаваща,
с жълти волани листа.
Шумоли, смуче и дава.

На колене съм, преставам да търся посоки.
Тя ме зарежда с влага
и гребва от моите сокове.
Капчица лятна мъгла извира,
полазва от храста
и капва в птичата човка.
Бели кълбета от нейната глъб
се търкулват към Бог,
където
се мъти яйцето на моето следващо идване тук.

Оставям й сянката си,
цвета на очите,
изваждам сърцето си с пръсти,
отварям й място в гърдите си.

 

СРЕЩА

В този студ
и свещта не гори,
фитилът замръзва,
а пламъкът се превръща
в ледена капка.
Прегръщам снимките
на мама и на татко
да видят,
че съм се завърнала.

 

На Росица Ранчева

Като светлина, като полъх
докосни хълма,
тръгни с очи зад каляската
с коне зелени,
окъпи се
в укротения, влажен септември,
в усмирения вече септември,
който в тебе набъбва.

Отвори му после да влезе –
не го забравяй
да кръстосва с нощния дъжд
под калината тъмна.
Напълни му зениците с вино,
отчупи му от хляба,
обещай ако иска,
да останеш
с него до съмване.

От косите му шепа небе
след туй
ще се свлича,
раменете ти ще докоснат
стоплени думи.
Твоята мъдрост септември
ще разсъблича.
И ще заспиш с нова
надежда за юни.

 

ПЪТЕКАТА
Обрасла и брадата,
лалета мокри капят над пръстта.
Лицата ви – от мрамор,
вбит в земята,
една лоза
с разпакнати листа.
Недогоряла свещ,
чимшири пожълтели,
разкъсан и окалян некролог.
И колко ли години и недели
отминаха самотния ви гроб,

и колко ли години и недели
сновяха над челата ви змии
и ангелите само побелели
се спускаха по-светли от преди.

И шепнеха молитви.
И мълчахме.
Душите ни дали ще се спасят?
Ти помниш ли това,
което бяхме,
ти знаеш ли какво е там,
Отвъд?

И нито звук.
Пропуква над мъглата
на свещите клепачът обгорял.
И ти тежиш виновно на земята
все още жив
над смръзналата кал.

 

ЕСЕН, няма ли спиране тази твоя лудост
да се спускаш от короната на дървото
в пръстта,
откъдето излизане няма?
Да се спасяваме заедно –
завърти ме,
да преминем този образ насън, вкопчени здраво,
да стъпим на коравия бряг
на дакември заедно –

Така си се врязала в мен с твоите жални шумове
на кръгла вода и дъх на кафяво,
че ако не превържа челето ти
с нещо снежно и бяло
ще загинеш.

 

СКАЧАЙ В МЕН, Синя вещице,
лятна буря,
омотана в мокра трева,
сирена,
която вие срещу озъбен риф,
раздвоена случайна дъска
от разбит кораб,
подхвърлен къс хартия –
направо като крило откъснато,
стълб син плясък,
който иде отгоре,
от самото небе,
сякаш изтича звезда.

Не не събирам,
не се побирам в размерите на себе си.
Аз раста
и за малко ще стигна мястото, където няма пътека и никой не е
минавал.
Няма рано – няма късно – време няма.
Има само една посока –
тази в главата ми.
Прескачам пресни лехи към Оттатък,
където, знам,
ще ме преглътне като щрих, мацнат
с небрежната четка на някой самотен кавак
пустинният пясък,
той лази и умъртвява всичко,
под него никне само жълт задух,
после се стича в ноздрите,
пълни ушите.
Сега викам,
докато мога:

да прегазим океана,
който не се интересува от нас,
ще му изскочим в гръб,
докато храни своите акули с прясна риба,
ще му отмъкнем първо пенливите гребени,
зеленото и синьото ще струпаме за небесните кози на купи
да го изхрупат,
докато набъбва семката,
която ще роди нещо
по-различно от тиква...

Обичам те, музико моя,
ще те нарисувам с прозрачни тонове –
ей така, както се стичаш по това време
в мен,
по мен
и ме спасяваш.

 

ТОВА НЕ Е ПЛАЧ за зимата –
това е водата, която къпе мръсните облаци,
прашните покриви,
студените мисли.
Мие хралупите на дърветата,
ранените от тежкия сняг клони,
прави по-меки бодлите на храстите,
покрай които ще мине с копринена рокля
Нова пролет.
Ще се огледа като годеница в бяло
в очите на някой,
друг ще я усети до себе си
по дъха на ситния цвят в косата й,
трети ще сънува сбъднати мечти,
защото пролетта ще го омагьосва от прозореца
с песни или нещо друго.
Под наметката си ще има звезди,
няколко пълни луни, които
ще изплискат среброто си утре отгоре ни.
Ще се напием със зелено и розово
от бадеми разцъфнали,
ще свием върбови клони под иконата
и ще се прекръстим.

И ще се хванем пак за тревата крехка
да ни даде сила,
да преживеем тъгата по белия сняг,
който полека изчезва
и умира.

 

ВЕЛИКДЕН

В рехáвите зърна на цветовете,
когато звън камбанен ме повика,
към теб ще тръгна с май
и дъждовете
ще ме поръсят с люляк и иглика.

Към твоя кръст самичък крачи всеки
и сам изстрадва стръмната си орис –
запалва свещ или оставя цвете,
а после за душата си се моли:

за бедната жена, която има
безкрайна самота... И пепел само
безжизнена е в печката студена
и хубавото там се случва бавно.

За радостта, която все по-трудно
намира път към делниците дълги,
за оня, който все по-малко сит е
и в сметката си трупа само дългове.

За нашите деца, които питат
на здравец ли България мирише,
за старите приятели, които
заминаха и те... И рядко пишат.

За слънцето, за сочните дървета,
за бликналите вопли на гората,
за цялата земя, която свети
на твоя кръст висок
със светлината.

И пак със чиста вяра засиява
лицето на света.
И се понесе
към бъдното базсмъртие и слава
в прегръдка от върба –

Христос воскресе!

 

На моите приятели арменци

ПОМНЯ един горещ следобед
до шадравана в градския парк –
моите приятели арменци се бяха събрали –
Саркис, Бержа и Анахид
с глави наведени,
а Таки – бледа, с влажни очи –
сякаш никога не се е усмихвала.
Едно черно знаме държеше някой –
тъжна кръпка върху яката на Слънцето,
по отвесните бръчки върху лицето на дядо Артин
се спусна мокра лавина,
бай Агоп се прекръсти,
другите коленичиха.
Опряха меки длани в пръстта,
помилваха я,
после й заговориха на своя древен език.
Чух нечути до сега имена,
научих за съдби,
а думите звучаха като молитва,
като утеха за тези,
които отдавна ги няма –

Зарухи, с делва на раменете,
идваше по една пътека от планината тогава,
Шаварш береше грозде,
пееше Сърпухи,
наметнала парче от небето през рамо,
Бедо ловеше риба в синята пяна
на придошлата река...

Арарат изрева вулканично,
дървета падаха,
птиците,
въздухът стана червен,
земята мокра и лепкава...

Няма лек, нито връщане.
Само снимки на хора щастливи
под своите каменни хребети,
ехо от сватбени камбани,
лек шум от стъпки –
танц на моми с бели кърпи,
големи черни очи...

Арменците, моите приятели,
се прекръстват и се изправят.
А аз им се покланям,
защото знам, че ще продължат нататък през сълзи
и смях
да носят високо кръста на своя народ,
който е част
от България.

 

ТЯ поникна сред сочните горчилки в двора
сякаш цъфна лапада
без никаква тайна в очите си
с тържествени гърди
като великденски камбани
собственичката на птичи песни
куче и котка

нагледа зюмбюлите и копъра
и ме заговори за стари работи
накрая ми пъхна в ръцете
шарена горнооряховска хурка
че да не се изгубя по пътя за вкъщи
аз
Световната гражданка

 

ПРАЗНИК

Яйцето ли прилича на лале
или лалето на яйце
някакъв пролетен шемет лъха от тях
гълташ ги с очи
и мяташ надеждите си
към ароматни тави
с прегорели слънца

непременно замирисва на люляк
и мама рисува червени кръстове
по челата ни

 

ТОЙ МЕ ПРАВИ ИСТИНСКА,
Той ме обича,
Той се плъзга по мен
с меланхолия,
Той и тук, в Монтерей ме намери,
и аз изтичам
под него разтворена.

Той е силен,
Той е горещ и засищащ,
Той е този,
когото всяка нощ чакам
да се прегърнем,
да му кажа, че още гто обичам
и да тръгнем нанякъде.

Дъждът.

 

СЯНКА

Оплаква Сакатекас розата
и сините му сълзи падат
по ръкавите й
сребърните пръстени в земята
заплитат нежния й корен
а тя не може да лети

потрепва само с тънички листенца
и обладава вятъра

а утре той ще пръсне пепелта
от  аромата й

Сакатекас – град в Мексико

 

ЗА ТЕБ
измислям думи
и ги подреждам

Скала
която да ме брани от мъртвото вълнение

Елен
понесъл на рогата си
парче от утро

Папрат
в пясъка внезапно придошъл

Песен
изтичаща от ангелски тръби

Кит
понесъл цялото море на гръб

Сърце

накрая пиша
и ти го давам

 

                    На Мила и Снежана

НЕ ЗНАЕХ, че ще мога
в съня си да те повикам.
Колко си хубав, ти, Никой.

Като нар съм узряла
и като мъртвец сита.
Пощади телата ни,
Никой.

Душата ми в Бога,
а ден връхлита.
Такава нощ не помня.

с
никой.

 

АКО ме изпуснат ангелите
ще се завърна в нощ
която се превръща в меки стъпки
и обикаля пътеките на Купидон
икачва стълбите към Обиспадо
и плахо дърпа за езика
пътуваща нанякъде камбана
разгръща с поглед шиповете
на синия магей
и ги кръстосва с звуците
на пурпурния мрак
опипва с нежност камъни
заоблени от тишина
и дълго се захласва
по пояса от влажна светлина
над хълма

заслушва се
в протегнатите устни
на часовете
дълго
дълго
и като старица побелява
на разсъмване

Обиспадо – Патриаршия (исп.)

 

ЦВЕТНИЦА до морето е синя
с обеци от сол
двама-трима моряци я ухажват с риба
а тя не се свърта от радост
върти на пръста си лодките им

после ги преобръща
и им хвърля два венеца
да им украси празника

 

ПОЕМА ЗА МЕКСИКО

РАЗКАЗВАМ ЗА СВОЯ ДЪЛЪГ ПЪТ
на теб,
който искаш да слушаш за горещите пясъци,
за безкрайната суша,
необходната ивица дълга земя,
рога на изобилието
градината с цветя без сезони,
за тежките клони на фикуса,
прегърнали деня и нощта едновременно,
за сенките дълги на кактуса,
наподобяващ човек
с ръце разперени,
за ниските храсти,
вкопчени в гръдта на Сиера Мадре,
за зелените палми
за широкото бяло сомбреро на мексиканците,
за мариачите на дългата улица,
пълна с музика,
за гълтачите на огън по кръстовищата,
за жените с тежки коси
и кожа цвят морена,
за оня площад,
на който видях индински пера и танци,
за Девата от Гваделупе,
за Сан Херардо,
Който дарява с плод майките,
За Сан Антонио,
който може да възкреси мъртвото тяло,
за дългите пелигрини,
понесли хоругви към храма
по Коледа,
за светлата Нова година,
която посрещнах без сняг и бури,
за деня на бащата,
за оная нощна феста,
която няма начало и край,
за тромпетите,

любовния клас – ай, ай!
за Деня на независимостта,
шестнайсти септември,
когато всички излизат навън
и под блясъка на фаерверките
викат: Да живее Мексико и президента!
За дългия път към върха на планината,
където
Девата има параклис под  небето
и никой не е изгубил пътя обратен,
защото е сложил цвете
на Святата Майка в нозете
и се е помолил.

Питай ме за водопада,
който беше като измислен –
лъщеше
и пълнеше въздуха с пръски
и ромон напевен,
за огромния папрат,
обхванал с обръч земята топла,
за дърветата-ветрила,
за храма с триста шейсет и пет стъпала,
който изкачвах цяла година...

Искаш ли да отидем до Акапулко,
Канкун,
да се хвърлим с главата надолу
към меката синя вода,
да останем завинаги на белия пъсък,
да покълнем в лазура,
в червения утринен блясък,
да се стопим като петна
от невидим живот?

Но преди това
нека седнем на голямата мексиканска софра
да стоплим царевичната питка
на комала черен,
останал от незапомнени времена,
да се задавим от лютевина,
която да ни разплаче...

Мексико!
Колко въздух прозрачен,
колко пътища дълги
и колко змии с изсъхнали кожи,
колко гордост
и колко тъга

в онези фигури под протритите чергила,
в онези очи,
които искат да видят
на твоите устни вълшебното „да”,
да излъскат с четка стъклата
и червената броня
на твоята лека кола
за няколко песос.
а когато отминеш нехаен
да ти пожелаят да бъдеш с Бога,
защото знаят,
че той и за тях се грижи
и няма да посрещнат нощта гладни –
ще гълтат такоси
и жадни
ще се гмуркат в сервеса „Сол”
или „Карта бланка” – дос пор уно –
ще хапнат пиня, мелон и сандия,
които денонощни продавачи
разнасят с колички,
а други
високо, напевни срички
пресичат часовника потен
и викат: Елоте, елоте!

Нощ над града,
а той не заспива.
Покрива се с дълга завивка от зной,
диша едва,
моли за дъжд небето –
и ето –
той тръгва по покрива плосък,
търкаля по плочите едри, прозрачни зърна,
свисти на откоси,
изравя до корен екзотични дървета,
река,
която залива душната вечер.
И тази безкрайна фиеста прилива,
изтича през оркестъра
и като текила
опива живота в събота вечер...

Мексико,
сега си далече.
Сега си шапката сламена с жълто цвете,
един бял шал,
изплетен от ръцете на дългокоса индианка,
торбичката шарена с дълга презрамка,
очите ми,
пълни със слънце и сянка –

ти си сънят сбъднат, недосънуван,
през който дълго към теб ще пътувам
през времето,
през океани и земи далечни.

Мексико,
в другия край на света,
запази местенце за мен
или спомен –
бях гост случаен,
но ти, Мексико,
пусна в сърцето ми корен.

Последна промяна: 2012-11-03 17:34:39
Прочетено: 2471

Подробна информация

автор
Виолета Бончева
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 8

Виолета Бончева е родена в Стара Загора, зодия Овен.
Публикува стихове и проза от 1981 г. в регионалния и централния печат.
Нейни стихове, интервюта и разкази са преведени на английски, испански и арменски език и са отпечатани в Мексико, Чили, Аржентина, Гърция, Съединените щати.
Член е на СБП от 2003 г.
Виолета Бончева е автор на следните поетични книги: Мокър етюд – 1990, Огледало – 1995, Повикан миг – 1999, Няма да има сбогуване - 2005, В пъпа на луната - двуезична стихосбирка, 2008; История на заболяването – разкази и новели, 1998; Голямото сомбреро – двуезична книга за деца, 2003.
Носител на първа (за проза) и трета награда (за поезия) от националния конкурс "Веселин Ханчев" – 1986; на първа награда от поетичния конкурса "Любовта, без която не можем" – Варна, 2004; както и на първи награди на конкурса GLP-music за 2004 и 2005, за написване текст по зададена музика за деца и възрастни.
През 2003 г. е една от тридесет и тримата отличени с наградата "Избрано от издателите" на годишната световна антология за поезия (Вашингтон, 2003).
От 2000 до 2003 г. живее и работи в Монтерей, Мексико, по покана на драматурга и преводача Рейнол Перес Васкес. Спечелва първа премия на посолството на Кралство Испания за най-добра книга на съвременна тема – Голямото сомбреро, 2003.



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |