Тип: Поезия
Автор: Виолета Бончева
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

 

СПОМЕН ЗА ВЯТЪРА

Заплющя изведнъж
този вятър, ухаещ на есен,
на студена земя
и на камък, измокрен от дъжд.
Бяло, влажно пране
омота край прозореца бесен
и разсече смокинята стара,
като с нож – изведнъж.

Злобно скърши цветята,
а пясъка вдигна на облак,
брули стария орех
и съска в ключалката див –
змей – стоглава ламя –
на пребита овца се престори
и на прага ми легна накрая,
лицемерен и тих.

Скъсах бързо конеца
и домашната плетка захвърлих,
стегнах кръста си,
раменете си голи покрих.
Но преди да прекрача назад,
в свойта памет се върнах
и написах единствено този
тъмен, вечерен стих.

...Той лежа и скимтя,
търка гръб о вратата ми нощна,
свири злобно през зъби
и през зъби накрая запя.
Тръгна чак призори
с празна, празна есенна кошница...
Че дори и на мене
без да искам
ми дожаля.

 

ПОЛЕТ

И се слях като дъх
със зелените светли пространства –
въздух крехък и син
през зениците мои премина.
И завързах с въжета
всички земни и тъмни коварства
и пришпорих дъжда,
шумолящ, като мокра коприна.

Възхитително друг
се понесе светът към безкрая –
облак, вик, тишина –
кратък сън над зелената преспа.
И за своя живот,
като никога аз се разкаях
и към Бога летях,
и лицето му исках да срещна.

През очите му хладни
исках само за миг да погледна
и с искра или гръм
да пронижа греховната сила.
И със точна ръка
към кинжала невидим посегнах
и останах след миг
мъртва плът
и душа полужива.

Между луда трева
и небе от надежди увиснах-
нито крачка напред,
нито крачка назад към светците.
Туй, което се случи,
след хиляда години написах…
И до днес на небето
още липсва една от звездите.

 

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Последната луна увисна
на водорасловата паяжина.
Потъна някъде морето,
коралите позеленяха.
И пясъчният хълм се свлече
след ехото на мъртва пяна
и люшна въздухът опарен
крилете си непощадени.
Небето мъдро се разтвори
и скри продъненото ехо,
и тътенът потъна страшен
с проклятието на звездите.
И после тихо се събраха
златисто сини дъждовете
и пак зачакаха земята
да озари нощта в зелено.
И аз – оттенъкът на мисъл,
пространство необозначено,
перо прозрачно и безплътно,
трева, разлистена под камък,
възкръсвам, с времето венчана,
между земята и небето
и чакам своя път обратен
към дъното на океана.

 

КАРТИНА

По белите клавиши на сезона
танцува бавен сняг.
И стъклена мелодия
покрива погледа.
Рапирата на синята вихрушка
промушва въздуха
и той отнася своя топъл дъх
при птиците,
от другата страна на хоризонта.
Очакването стяга своя пръстен
и плахо избуяват розови желания.

Но още твърда е земята.
И шепата й здраво стиска
луковицата на минзухара,
изпълва я със цвят,
ухание зелено.

А моето пробудено очакване
напомня за съня,
във който плаках
за смъртта на слънцето.
А между мен и него
беше само
залез.

 

ИЗПЛУВАТ МИ ОЧИТЕ от зеленото
с последната тревога на септември.
И някъде високо, като вик,
избухва трайно сребролика диря.
По нейната следа поемам тихо,
с венец от музика на късно лято
и може би ще стигна дъждовете
с надеждата преди да се сбогувам.

Смълчаните си болки ще оставя
на земната разлюбена постеля.
И всичките си сънища заспали
с един последен поглед ще взривя.
На яве и по път ще ми засвирят
щурците с изтънелите си струни.
Аз топлите им звуци с нежни пръсти
в един прощален стих ще събера.

 

ОГЛЕДАЛО

Старее огледалото пред мен –
на времето закон и вечно право.
Но моят дух, все тъй несъвършен,
витае в тебе, мое гришно тяло.
И те заклевам с цялата си власт
и с ударите точни на сърцето:
докато спрем в последния си час,
в деветия си кръг на битието –
носи достойно тежкия товар
и крехката корона на живота.
Не е случайна всяка божа твар,
която влачи си хомота,
докато сладко въздухът горчи,
а цветето е ситост за душата...
Дори след туй светът да заличи
последната ни спирка с имената,
дори безпаметни през време и води
се срещнем в някой стрък или череша,
о, мое тяло, нека да боли
животът по обвивката ни грешна!
Да ни обеси слънчевият диск
със парещата примка на лъчите,
а чувствата със своя собствен риск
да изпреварват винаги съдбите.
Сега е време да решиме как
след сто лета, почти, неподозирани,
със тебе, тяло, ще се събереме пак
в повторния си впряг да продължиме.

 

ЛЮБОВ

Ще те осъдя несъмнено,
защото дълго ме измъчи,
защото дълго ме преследва
и дълго примката си стяга.
Пречупи ми гръбнака даже
и поклоних се до земята
на твоята особа важна,
наречена Любов.
Но днес реших –
ще те погубя
и няма миг да те пожаля,
но най-напред ще те изчакам
да изплатиш дълга си гърбав:
хиляда нощи да не мигнеш,
да ме сънуваш и наяве
и да повярваш най-накрая,
че може би ще ти простя.
О, не.
Единственото нещо,
което все пак ще направя
з а   т е б,
е да избираш после
най-светлата и нежна смърт.

 

ВНЕЗАПНО

Откъсни за мен
резедавия лъч от очите на слънцето,
покрий ме с облаци алени.
Изпрати смеха на децата
и твоята песен бавна.

Глух е тунелът отключен.
млъкват каменни ручеи.
Ляга в душата ми цвете –
спомен от твоите пръсти.

 

ПЕСЕН ЗА ДЪЖДА

Обичам музиката бяла на дъжда.
Валеше дъжд, когато си заминах.
И ситни капки пролетна мъгла
от облаците дълго се разстила.

Обичам дъжд по моите коси,
когато жест бездушен ги попари,
когато дума зла ме омърси.
Дъждът следа от нищо не оставя.

Да плиска дъжд във някой късен час,
когато стъпките ми бавно се завръщат.
Дъждовен дъх и нощен аромат
със мен да влязат и останат вкъщи.

В съня ми дъжд безкраен да вали
и песента ми в дъжд да се удави...
Животът грабва толкоз светлини.
Дано поне дъжда да ми остави.

 

ЗИМА

Вися над четири етажа
и сякаш съм като снежинката,
която дълго се мотае, преди да се стопи.
Снегът на едри пеперуди
лети обрачен към асфалта.
А утре знам, ще се проточат
размътени води.
И къщата ми е без покрив.
не чувам вятъра да скърца
и да навява на тавана –
модерни времена.
Градината със хризантеми,
асмата, дюлята, бадемът –
останаха в съня ми само
по ничия вина.
По калдъръма – стъпки котешки!
Баща ми пълни пак лулата,
а мама нещо ми заплита – едничка дъщеря.
Отварям тихичко прозореца
и скреж се сипва по косата ми.
А снежният човек на двора
усмихва се едва.

 

ПРЕЗ СЛЪНЧЕВ РЪКАВ ми намигна вчера
моето детство ведрооко.
Палаво ми дръпна после опашката
и ме повлече със себе си.
Попях си с петела преди залез,
оплетох си люлка от камъша.
Люля ме весел орехов вятър
и котаракът ми мърка до късно.
С моята птица белопера
полетяхме като двойници.
Нощен росилек в борови клони
дъхаше диво и зелено.
Пролетен шемет, като омая!
Светнаха триста млечни пътеки,
луната, кротка, като мама,
тайничко ми махна за сбогом.
Хинапът светна от резедаво,
нанизах дълъг гердан звездици.
Потръпна ми ризата чиста и бяла
и нощен гълъб запя гальовно.
И се унесох. И се забравих.
И кротко легна сънят до мене.
Една песничка в смокинята звънна
...и се събудих до дъщеря ми.

 

ДО ТЕБ

И аз съм музика,
и аз съм звук,
от флейтата най-сребърният тон,
и се разливам в твоите очи,
на шията ти слагам нежен знак,
ръцете ти превръщам в гълъби.

И аз съм храм,
молитвен храм,
с отворени към времето врати
и с незапалена в олтара свещ
от дъхав восък.

Виж – ръми от свода розов аромат
и носи нещо топло и любовно.

 

ДА ЗАЖАДНЕЕ БЯЛАТА ВОДА
за жадните ми устни.
Да се разтвори в паяжината на пустото
преливащата  форма на живот
преди окото на деня да ме изпие.
Да тръгна срещу моето повторно сътворение,
като зеленото
срещу обречените кръгове на времето.
Да ме повтори въздуха
като незначещ знак
върху цвета на преродената ни тайна.
И гълъбите, гълъбово нежни,
ще стигнат Бог,
преди да ги повика.

 

БРОНЗОВО

Звънко изстива просната
мокра пътека.
Бронзови рачета съхнат
в мидена клетка.

Бронз кове по скалите
здрачът топъл.
Луната с бронзово було
покрива Созопол.

Бронзови стъпки падат
и коленичат.
Бронзово цвете на гърдите ми
бавно изтича.

В бронзов пръстен потъват
внезапни думи.
И ни обрича с бронзова нежност
пълнолунието.

 

СРЕБЪРНО

Сребърен сняг далечен.
Нощ, като шушулка ледена.
Помня още ръцете ти
предани.

Сребърен месец внезапен
и една звездица примряла.
В косите ми – снежен накит –
вземи ме цялата!

Сребърно утро идва,
с перон сребърен кове вратата ти.
С булски пера изписва
едро стъклата.

Сребърни свирки писват –
боже мой, ще се прекръстя!
Ти не попита за сребърната халка
на пръста ми?

 

ЗЛАТНО

На Роза

Късен септември.
Луна по жътва.
Лоза узряла.
Огън в тъмното.

Слънчева клада,
наръч лалета.
Дюля узряла.
Лунна пътека.

Златна топола.
Трева изтляла.
Златен дъжд в пазва
нагорещяла.

Залезна пепел,
есенно вино.
И твоят поглед –
златно и синьо.

 

ПРОЛЕТНО

На Цветелина

И когато реших, че съм се излекувала
от древните езичества, скрити под кожата ми,
и когато реших, че е лудост
да стигна до брега на невъзможното,
и отрязах косите си шурави,
и магиите вързах за покрива,
и изтръгнах опасните бурени
с номврийска стозъба отрова –
разлюля се невидимо синьото,
разтопи се в градината бялото,
и изгря като цвете безименно
пак червен пискюл на ръката ми!
И по мартенски – с вик теменужен
ново слънце улучи окото ми!
Ех, април ми е вече нужен!
Пак завързвам магиите от покрива,
пак заплитам отрова в косите си...
А кокиче пониква нрад веждите.
И посявам невидимо коренче.
и вървя след сезона с надеждите.

 

НАВЯРНО

Навярно съм зачената по новолуние
в небесния въртоп на ветровете,
в едно зелено ложе с дъх на тайни,
под ромон на любовна тишина.

Навярно съм зачената в лазурно утро
под тънката мъгла на топъл извор,
под мраморните облакови сенки,
до алчната милувка на земята.

Навярно съм зачената в един следобед,
щом залезът внезапно се е върнал –
търкулнал се е рижав по небето
и е подпалил нежните желания...

Събрала съм любов за два живота,
зелена съм на тридесет години.
И неусетни облаци ме носят
към сенките на залезната клада.

 

ПРОЛЕТЕН СЪН

Дяволе, ти ли мина снощи
по тревата сънена,
по мокрежа липов,
ти ли, проклетнико, ми подсвирна,
а аз помислих, че съм сънувала?
Проклет да си, дяволе стари,
дето ми завъртя главата
и си помисли, че още съм млада,
и още луда, дяволе стари!
Тичах, летях ли, виж ми нозете –
лунна и жадна, като земята -
облак и бурен, камък и цвете –
пак ми се скъса на две душата.
Литна, изчезна – лукава птица –
изгубих й дирите, ех, че ми тръгна!
Сили ли нямах, как ме подведе
и ме накара да те прегърна?
Топла, невинна, като светица –
живна в кръвта ми есенна струна.
Зеленооки, как ме излъга
и ме накара да те целуна?

 

1.

РАЗПЛИТАМ СЛЪНЧЕВАТА ПЛИТКА на октомври
и лягат сини къдрици във погледа ми.
И топла сянка на обречен кръст
рисува силует на любовта
върху пръстта оголена.
прониквам меко
под тънкия клепач на истината
и в мен расте
най-светлото усещане
за вечност.

2.

Защо да се обичаме
по-дълго от едно изричане на дума,
по-дълго от звъна на светлината
в сенките на вятъра,
по-дълго от горенето
на звездното летене,
по-дълго от едно съмнение,
по-дълго от мига на сътворението?

 

С БЯЛА НЕЖНОСТ

С бяла нежност потъва снегът в очите ми
и от хубост съм луда!
Най-нетрайната ласка затрупа следите ти,
мое чудо.

И луната предателка пак ме подведе –
бе увиснала в моята шебетна пазва.
Ала всичко започна в минало време
и така ме наказа.

Ще втвърди тишината и думи, и жестове.
Своя пръстен сезонът до болка ще стяга.
После всяка снежинка ще е ужас и бедствие.
И къде ще избягаш?
И къде ще избягаш?

 

СПОМЕН

Валеше сняг, рехáв като дантела,
над дълга неутъпкана пътека.
Приличах на мадона светлочела –
ти бе светецът с дънковата дреха.

Повярвахме и двамата на всичко
красиво в реквизита на сезона.
Една луна, звънтяща и различна,
се спускаше към нас от небосклона.

И сипеха лъчите си припряно
звездите под короните си снежни.
И преспа сняг затрупа ни венчално
смълчани, възхитителни и нежни.

И тази нощ, от зимата по-бяла,
която пак пътеката пресича,
напомня ми въздишка оцеляла
и в нещо с този спомен си прилича.

Мълчиш ли примирен или се радваш,
или си мислиш още за разплата?
Очите ти внимателно подсказват:
за отговор попитай теб самата.

 

И ТРЪГВАМ КЪМ ВЪРХА на острата трева
по-малка от страхливото желание на птичката
да кацне на задрямалия звяр.
И тръгвам към премръзналите камъни
и кимам резедаво на пръстта,
която много скоро ще набъбне
от дъждовни извори.
И слизам все по стълбата нагоре
към сянката на розовия цвят,
въскръснал върху слънчевия креп.

...И реверанса на божествените облаци
виси
от купола небесен
над мен,
като обесен знак
на бъдещото време.

 

РЕКАТА

Ах, реката, звънливата, бялата, синята –
накъде се разля и изчезна от погледа?
Вместо нея посреща ме само плашилото
и брадясали бурени, злобни до корена.

Ах, реката – прозрачната нежна възглавница
над съня ми, полегнал спокойно на дъното.
Ах, реката, която ми грабна сандалите,
а животът ми прати нататакъ, по стръмното.

Ах, реката прохладна, в която се къпеше
потъмнял и забързан дъждът от високото,
ах, реката, която търкаляше пъпеши
и разхлаждаше люта ракия в дълбокото!

Ах, реката – звънливата, бялата, синята –
непорочната моя сестра е заминала.
Десет весели жаби подскачат във тината
И подсвирква със тъничка сламка плашилото.

И облягам на камъка болката режеща –
утаява душата ми всичките истини...
И разплитам на спомена тънката мрежичка.
и приижда полека реката в очите ми...

 

ЮЛИ

И тази нощ, подмамена от юли,
ще съблека горещата си риза,
ще спусна поглед в извора пресъхнал
от тягостното слънце уморена.
Ще разплета косите си дъждовни
и ще завържа вятъра случаен.
от сънения полъх на крилете му
тревите уморени ще засветят.

На динята кората ще повдигна,
ще събера омокреното семе
и аромата сладък ще попия,
и ще накърмя въздуха с блаженство.
И упоена изведнъж и дръзка,
ще стъпя на кората й зелена.
И моите надежди ще подхлъзна
към есента, която ще почука.

 

МОКЪР ЕТЮД

Музикално вали, топло вали,
свежо.
Аз съм лукава –
ти си нежен.
Тихо вали, бяло вали,
ситно.
Ти ми говориш
нещо молитвено.
Синьо вали, крехко вали,
нощно.
Не съм още
съвсем безпомощна.
Ведро вали, звънко вали,
мъдро.
И пада като присъда.
Дълго вали, силно вали,
не спира!
Каза ми,
че до смърт си влюбен в мен,
а не умираш?

Последна промяна: 2012-11-03 17:10:59
Прочетено: 2191