Тип: Преводи
Автор: Ботьо Буков
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

НАКРАТКО ЗА ИСПАНСКИЯ ПОЕТ ХОРХЕ ГИЛЕН

Роден е в град Валядолид на 18 януари 1893 година. Бил е университетски преподавател в Мурсия, Севиля, Сорбоната, Оксфорд и в САЩ. През 1976 година получава наградата “Сервантес”. Умира в Малага на 6 февруари 1984 г.
Гилен принадлежи към поетичната “Генерация 27” и е най-яркият представител на чистата поезия. В стиховете си пресътворява една естетизирана, рафинирана и сведена до своята есенция действителност. От света край себе си той извлича багри, чувства и идеи. Стилът му е като истински инструмент за “пречистване” на фразите. Притежава не само обработен, но и шлайфан език, който употребява с голяма прецизност. На пръв поглед поезията му ни оставя усещане за студенина и даже за трудност при възприемането, но тъкмо на този фон най-ярко се откроява стремежът му към високото артистично качество, домогването му към съвършеното. Още едно свидетелство за това е неговият вкус към класическия стих, с предпочитание към децимата и сонета.
Като начеващ поет, в процеса на естетическото си оформяне, Гилен намира свои образци в чистата поезия на Valery, в радостта от живота на Whitman, в стила на организиране и поднасяне на Baudelaire. Влияние му оказват и класическите испански поети и естети като Berceo, Machado, Juan Ramon Jimenez, Unamuno, и особено San Juan de la Cruz и fray Luis de Leon. Не напразно се говори за мистицизма в поезията на Гилен, изразяващ се в стремежа му да открие, улови и отрази хармонията на света.
Какви, в крайна сметка, са естетическите параметри и характеристики на поезията на Хорхе Гилен? Самият автор ги определя като европейско-национални, посочвайки на първо място дълбоките корени в традицията, в духа на Златния век на испанската литература след Gongora. В поезията няма догма, твърди той. Има форма на претворяването, която трябва да се хармонизира със съдържанието. Поезията не представлява обрисуване на реалния свят, а една пресъздадена поетична реалност. И в този смисъл връзката между обективното и субективното би могла да бъде съвсем свободна. Всъщност, истинската поетична реалност е вътре в човешката душа, нещо, с което няма как да не се съгласим.
Хорхе Гилен гледа на своите произведения като части от едно поетично цяло под общото заглавие “Въздух наш”. Става дума за пет поетични цикъла, между които се открояват “Химн” (1928-1950 г.),“Вопъл” (1957-1963 г.) и “Почитание” (1967 г.).
“Химн” съдържа 334 стихотворения и дава израз на радостта на поета пред лицето на света, “сътворен добре”. Животът е красив само поради факта, че е живот. “Да съществуваш. И толкова. Това е абсолютното щастие.” “Химн” е едно утвърждаване на живота, едно желание да се живее още и още. Следователно представлява нещо като “антиромантичен” поглед към света. Гилен възпява изгрева и пладнето, топлите месеци, предвождани от пролетта. Говори ни за светлина, въздух, птици, дървета, реки и морета, както и за делнични неща: маса, стол, кафе, прозорец, балкон, улица... Всичко се пресъздава в една възторжена поезия в сегашно време.
Любовта не е страдание, а връх на живота. Гилен майсторски съчетава в съвършено равновесие ликуващия си екзистенциализъм с класическата строгост на формата.
Във “Вопъл” (“Историческо време”) Гилен вече прави естетически завой, изразяващ се като протест против ужасите и мизерията. Поетът продължава да бъде оптимист, но не и без да забележи недостатъците на своя свят. “Този човешки свят е зле създаден”. Поетът се възправя срещу болката. Появява се и темата за Испания: войната, прокудата, диктатурата, хаоса и падението.Тогава се формира и неговото ново естетическо верую: “поезия достатъчно чиста, но не твърде много”.
Стихотворният сборник “Вопъл” е съставен от три части: “Маремагнум” (1957 г.), изобличаващ тиранията и несправедливостта, вече в свободни стихове и в не чак толкова съвършена форма, защото светът е престанал да бъде такъв; ”Ще отидат до морето” (1960 г.) – с произведения, вгледани в миналото, и “На висотата на обстоятелствата” (1963 г.), със стихове, родени от испанската трагика на времето.
Стихосбирката “Почитание” (1967 г.) се състои от пет плюс една части, последната от които се нарича “Край”. “Почитание” – това е светлината на поезията и чистотата на това изкуство.
При подбора на стиховете, които преведох и включих в настоящия поетичен сборник, бях воден от един единствен критерий, а именно – естетическия. Осъзнавам много добре тежестта на риска, който поемам: както пред ценителите на българската изящна словесност, така и пред колегите преводачи.
Черният хумор обича да се шегува, твърдейки, че “когато превеждаме поезия, най-често непреведена остава тъкмо тя, поезията.” При което испанският лирик-естет Хорхе Гилен, вместо коментар, би могъл да отрони една великодушна въздишка: “Никой не е съвършен. Съвършен е само Въздухът Наш.”

ПРИШЕСТВИЕ

Каква луна, какъв април,
какъв обширен нежен въздух!
Което съм изгубил аз,
то с птиците ще се завърне.

Да, с птиците, които в хор
подхващат заран песента си
и чуруликат, чуруликат,
без помисъл за благодарност.

Във въздуха луната днес
тъй близка е и неподвижна.
Това, което вече бях,
ме чака скрито в мисълта ми.

И славей ще запее пак
на билото на своя порив.
Руменина, руменина,
между небе и земен полъх.

Изгуби ли се времето,
което пропилях? Докосвам
с ръка от нежност аз една
луна, която няма възраст.

 

ПОТОК С ПЕРАЧКИ

Тръстиките в потока плават, който
на своето течение ги точи
и се клатушкат, сякаш че пътуват.

Но не пътуват. А зелено-жълти,
те придружават чак до хоризонта
гълчавата на този бряг отруден.
На синкавата маса на водата
прането бухат те – с порасла тежест
под тази тяхна изобилна врява.

Поток – о той, с отплуващото сиво,
в зеленото, запътено към синьо,
се труди също – става все по-весел!

И четки търкат. Пресолени думи.
А над глъчта – едно широко утро
в хармония с брега – изцяло женски.
Така на колене ли се живее?
Приведена снагата – неизбежно,
и битието да ни изтормозва?

Поел полека пътя към прибоя,
разискрен, прозвънтяващ и усърден,
потокът утре пак ще се разплисква.

 

КОНЕ

Космати, неподправено печални,
въздълги неподвижни гриви свели,
първични, подчинени на предела,
захвърлени в лъките пасторални,

стоят едни коне. И не показват
почуда. Сякаш никнат те, сродени
с тревите. Ни юзда, ни стреме –
растения, в безмълвието врасли.

Каква енергия, застинала в душите им!
В зениците им плува мрак без смисъл.
С уши в покой, прелят в покоя вечен

на небесата – тайнство за конете,
за всяко друго същество – тъй близки,
стоят си там, подобно свръхчовеци.

 

ДОБЪР ДЕН

Да!
Светлина! Прераждам се.
Благодаря!
Едно свистене
плъзва към зората пъргаво и се наточва.
Същинско острие!
То ще разкъса сянката,
която се изпречва пред слънцето и порива.
Събуждането е победа.
Балкон... О, бял свят!
Във въздуха или в стъклото на прозорец
животът чудесата си извайва.
Пей, бодър мой петел,
пей надежда! Аз ти вярвам.

 

ЕСЕН КАТО ОСТРОВ

Есен като остров
с профил неподправен –
прилив колебливост
в тънеща забрава.

Обич към чертите!
С прелестна утеха
лозето съблича
кралската си дреха.

В кошницата грозде
– уравновесени –
с радост се подреждат
мислите блажени.

Начин за сполука.
Мъдрост във възхита.
Ето: проста вейка
посред блясък скитащ.

Песен ли? Не, клонки,
острия, които
птиците отричат.
Музика укрита.

Яснота! Тъй силно
сред листата пеят.
А листата искат
дружно да жълтеят.

Вятърът топола
връзва за небето.
И трепти безспирно
тази необгледност.

Блясъкът u древен
от щастлива вечер
няма да загине.
Все по-мой е вече!

Скоро, час по-скоро
оседлайте коня –
пътища широки
с него да подгоня!

ДВАНАДЕСЕТ ЧАСЪТ

Казах: всичко тук е пълно.
И топола затрептя.
Посребрените u листи
ми прозвъннаха с любов.
Пасбищата бяха сиви.
Беше слънце обичта.
И тогава – точно пладне –
птиче някакво разля
из простора песента си,
превъзнесено така,
че едно цветче, израсло
в най-високите жита,
се почувствува възпято.
Бях на този миг средата,
пълен с толкова околност,
съзерцаващ всичко тука,
сторено като от Бог.
Казах: сътворено всичко.
Бе дванадесет часът.

 

ЗЕМЯ И ВРЕМЕ

Ден велик – огромно плато
векове, които раждат
светлината на балкони
в аромата на пейзажа.

Тук усещам изобилност.
И с реката тя споделя
радостта си, че пътува.
Русло, русло неизмерно!

(А чии са тези смътни
силуети непознати?
Моята безмълвност само
се разлива в долината).

Много истински и много
живи хубости научих.
Само тука ми предават
те на думите си ключа.

Както черната топола
вдишвам те неутолимо,
земьо съдбоносна! Искам
да живея. Опази ме!

 

ЖИВОТ В ГРАДА

Улици, градина
и трева. И мъртви.
Не смъртта, животът
в този град извечен!

Вертикални плочи –
имена на хора.
Вечността закриля
тази своя есен.

А онази мъка?
Знае ли тревата
как се взема сбогом?
И смъртта къде е?

Около гробове
този град бушува.
Тишина еднаква
разпростряна висне.

Разделени само
от една забрава,
струпани накуп са
живи върху мъртви.

 

ПОКОЙ В ПАРКА

Звездите се придвижват към
парка сетен
между облаците черни.
Плоча, цвете.

Що остава от човека?
Камък сечен.
Мъртвите са все по-мъртви
всяка вечер.

Мрамор и листа еднакви –
подредено.
Звезди над кипариса – и
пак зелено.

Мъртвите умират още –
забравими,
в тишината притаени,
губят име.

Бук великата умора
в сянка вплита.
Между облаците черни – близо
са звездите.

 

НАРАСТВАТ ВЕЧЕ ДНИТЕ

Нарастват вече дните, вече позволява
да го съпровождаш, докато бавно гасне
последно слънце по небето февруарско,
отвяло този град в реката, отразяван

в несекващото - течение, което
зад розмарина там, разцъфнал край водата,
на мен прилича – друмник, искащ и в душата
тъй лек да се почувствам, жал да не усетя

когато гледам колко щедро се разлива,
смирила се накрай, и колко е щастлива,
пищна красотата, която се разгаря

под аления цвят на облаци размити
до неизменното зелено на елите,
и си тръгва бавно денят на февруари.

 

ВРЪХ НА РАДОСТТА

Връх на радостта! Ах, всичко
днес във въздуха е птица!
Близкото до мен се стрелва
пъргаво в далечината.

Воинство от стройни сили.
Колко юношеска бодрост
във въздушните простори,
от присъствие издути!

Този свят е простодушна
глъбина на огледало.
Разстояния най-светли
достоверното мечтаят.

Нежност от неповторими
дни! Женитби закъснели
с вехти времена, които
аз разлюбвах всекидневно!

Още, още, много още,
за към слънцето стремглаво!
Пълнотата отлетява.
Вече само знам да пея.

 

КЕХЛИБАРЕН ЦВЯТ ПОД СЛЪНЦЕТО

Изплъзва се един остатък жив от зрака
на синьото щастливо. Пепелта ни
ли е това? Прогледност сетна – рани
от острия по дървесата. Шума рядка.

Сечащо слънцето се спуща. Сеч свирепа!
Ствол не оставя. Светлината дива
се озлобява в прелестта трошлива,
и селото под небесата се разцепя.

Ведно ли всичко? В тоз час тръгват бавно
съединените неща по път обратен.
Денят повяхнал става близък и приятен.

Ведно и всичко. Светлинки човешки вече
горят. Ах, слънцето с какъв възторг привечер
вестителките нощни съзерцават!

 

БОГАТ ЗАЛЕЗ

Разруха ли?
Разруха няма,
Няма смърт в това пропадане
зад хоризонта. Гледай как
едно безумие на цвете
преобразява се и се разгръща
в изящество от червеникави
отсенки – нарове безценни
в разточителствата си последни –
брегове на най-великата
вселена.
Съкровища настъпвам.

 

ГЛЕДКА

Тъй хубаво селцето се разбира
с часовника на кулата старинна,
че не го отвява ни зефирът,
нито слънце може да изтрие
ясната подредба и нагласа
в гледката, дошла до крайността си.
Дребни минувачи там се лутат,
хванати в карето на чертежа,
който е обвързал като в мрежа
улици с отмервани минути.

 

РЕЛЕФИ

Властвам над релефи.
Как са мои, чисти
те! Един след други
се разкриват, раснат.

Крепост върху хребет,
лес, харман атлазен,
село в слънчев блясък,
постница, самотност.

Ето там реката –
младата девойка.
Господар е мостът.
Воденица в бурен.

Ден като варовик.
Облак прах повдигнал,
се предава, чезне.
Широти прозрачни.

Висота обвивна!
Сключват лястовици
обръчи неспирно.
Имам ви, релефи!

 

ПЛАТО

Широта, пространство
под върха разлято!
Връх, сближен с полето –
светлина трептяща.
Светлина висока,
висина тъй жива.
Житна изобилност
в шушнене се свършва –
жито уж, а полъх.
Свирят в радостта
просторите на вятъра.
Лъх всеобщ трепти.
Кръгом се затварят
хоризонти. Колко писти
от светлина, високо
над равнището на този ден
звънят! О, трептене
вселенско на върха,
движение всемирно!
Връх с небе ликуват.

 

РАВНОВЕСИЕ

Същинско чудо е най-светлото да вдишваш.
През въздуха аз виждам абсолютната невинност.
Щом кацне светлина, подобно мир безплътен,
душата ми с растящ обем започва да кръжи.
В покоя властен на духа се покорява всичко.
Стената дава още белота на безметежния ми поглед,
между зелените прозоречни решетки делничното става
най-красиво,
вятърът върху посевите накъдря своя форма,
налага даже тишината конкретната си чистота.
Всичко тук ме задължава да бъда на равновесието център.

 

СЪНИЩАТА ТЪРСЯТ

Нима сънищата търсят най-голямата опасност?
Пеша, в безпомощност, из някаква морава,
вървят по оня бряг на призрачното детство.
(Сред призраци живее детството,
наложено ни от една надежда несломима).
Ти, пътниче, така ли без посока
ще крачиш, о дете – да се изгубиш?
Корони, стволове и дървеса очакват те с мълчание
мъртвешко. Не, извикай, разчупи го! И гората
ще те приласкае с шепот на приятел.

 

РЕКА

Как спокойна е водата!
Тишини съединява.
Нейните кристални шпаги
острия успокояват
в разклонението бавно.
Те са нужни на морето.
А залутана прохлада
в миг довява гласовете
влюбени на двама млади.
Дават клетви, рецитират,
молят. Трескаво реката
до премала чак пулсира!
Хлъзват се изпод водите
небеса безкрайно близки.
Въздухът дълбок с корона
многоцветна се разискря.
Гласовете настойчиви
все по-влюбено прииждат.
Как бих искал, как бих искал...
Цялата река въздиша.

 

ДЪРВО НА ЛЯТОТО

Цялото дърво
издига нетърпение от корен чак до свършек.

Възземат се
към тайната на шепота листата.

От вятъра
на възхитителното лято желанията раснат.

Над върха му
лазур виси във въздуха и заслепява.

Вижте го дървото –
изпъва се към радостта на синята си близост.

ДЪРВО НА ЕСЕНТА

Узряло вече
за своето спокойно и логично падане, листото

пада. Пада
безсмъртното зелено в небесните селения на блатото.

В покой –
в разнеженост на свършека, се вдълбочава есента.

Мило
пред чистота на студа листото се предава.

Долу във водата,
в шумата си непрестанно търси своя бог дървото.

 

ВЕЛИКОДУШНА

Забравяш – и великодушна ти си,
че мен самия в тебе обожавам;
и още по-великодушна ставаш,
разбрала, че да спориш е без смисъл.
В живота ми, от твоя независим,
великодушна си към мене ти, защото
си моят дар от там, където Злото
прелива от натрапчивост себична.
Не съм ли аз, когото ще обичаш?
Ах, ти, въздишко, литнала самотно!

 

ЛЮБОВ КЪМ ЕДНА УТРИН

Лъчиста утрин, коленича:
Приемаш ли да те обичам?

Ако съм в тебе, аз ще мога
да те обичам много, много.

Към красотата ти стремглаво
със словото се устремявам.

Ще ми дадеш ли ти по тая
пътека да те осъзная?

О, хубост тъй неизразима
с човешки думи, теб те има!

Действителност е розмаринът,
цветецът му ухае в синьо.

Издигнал ръст върху скалата,
владее слезът долината.

Трепти щурецът непрестанен
и търпелив. Аз му се кланям.

Тъй много радости и слава
пчелата на цветчето дава!

Упорствува, докато в него
се гмурне, отмаляла в жега.

Щурецът все тъй не престава
и пролетта се удължава.

Изгубен, който го изгуби –
поле, посрещай твоя влюбен!

И теб, небе бездънно ясно,
ще завоювам с любовта си!

За утринта ще съм достоен.
Вземи от мене всичко мое!

О, светлина, велика сила,
душата моя покорила!

 

СПЯЩ МЕЧТАТЕЛ

Отстъпих,
изоставих се
и поверих на мрака
своята душа и тежестта -,
за да потъне
до пясъчното дъно, населено с чудовища.
Ах!
Изплувах. Какво щастие да бъдеш над водата!

 

ПРИЗВАНИЕ ДА СЪЩЕСТВУВАМ

Сутрин
мирисът на волност и роса се умножава,

търси девствена
обширност, глъбина в невдишван вятър,

а тревата,
току-що появила се, едва показала връхчета,

с онова зелено
детско на поляните, задвижвано от прелестта,

в миг те поразява
и до болка извисява твоето призвание да съществуваш.

 

ДОКАТО ВЪЗДУХЪТ Е НАШ

Дишам
и този въздух в дробовете ми
е вече можене, любов е вече, вече радост,
радост най-интимна,
разкрила ми се само
като привързаност
– така първична
и затова безкрайна ! –
към великата поредица от мигове,
в които дъх поемам,
за малко се прегръщам
с обветрена, огромна светлина.

Да живея, да живея, да заграбвам с пулса на живота
изцяло този свят, който въздух ми предлага,
Бог знае как – преждесъществуващ
някъде отвъд,
а днеска върху платото на времето издигнал
даровете си за мен, защото дишам,
дишам миг след миг,
в щастлива връзка
с действителността, която ме поддържа,
издига към върха
и чрез прекрасни равновесия
ме превъзхожда, побеждава и учудва.

 

ЗАЛЕЗ ЛИ?

Близка и протяжна, сянката в очакване се появява
по камъни и по ливади. Тъмното
се сбира. Край ли? Безмълвието взе върху килима си
затихващите звуци на света. О, кладенец на залеза,
в който нищо не се губи! Земята в себе си се вдълбочава.

 

ПОВЕЧЕ ИСТИНА

Да, повече истина –
такава е едничката ми цел.

И никога, и никога подбирани измами.

Дали подбирам? Аз събирам
истини нетърпеливи,
тези истини, които чакат моя дума.

Връх ли? Да, връх –
меко продължава той към долината –
едно неравно очертание сред очертания.
Всичко вкупом ме учудва.

А истината
към мен се хвърля и ме блъсва.

Повече слънце.
Да бъде този слънчев свят
по-висш от волята
на силния,
да грее повече ожесточено слънце!

Повече, повече истина!

 

ПРИЯТЕЛИТЕ

Приятели и никой друг. Другото е джунгла.
Свободни, благи, бавно отпочиващи.
Любов, която не се врича в клетви, нито обещава,
събира няколко мъже във въздуха,
за да се спасяват с въздух. Думите
обичат само думите. И бряг –
зелените завои сред главното зелено,
спокойно, бистро на реката.
Така отплуват върху часовете
най-съкровени мигове душевни.

РЪЦЕ

Ръцете как мечтаят! И как свободни те са
вселената си приказна и малка да обгръщат!
Ето ни, любов, за да ни свържеш днеска –
една тъй пълна истина в реалност се превръща.

ПОВЕЧЕ ЛЮБОВ, ОТКОЛКОТО ВРЕМЕ

Светлината в твоите очи обикнах аз тогава.
И макар че времето така интимно ни опасваше и ласкаво
се спираше, безсилно да поиска да отмине,
изведнъж усетих в шемет аз минутите и дните
като една-едничка маса от стремглавост,
която тича и не спира, спуска се и пада,
провлачила едно страхотно бързолетно бъдеще
от години много и любов навярно много.
Да, настоящето такава сила дава
на безусловния ни порив, невмествмащ се във времето!

 

СЕГА ДА

Сега е хоризонтът оня, който гали.
Изгрява слънцето и любовта се осмелява и показва.
Каква гълчава са натрупали гнездата!
Земята между корени предлага
шупливи и жадуващи предели.
Почти изплуват вече влюбените
от съня си, цъфнал от възхита.
Изтегната на хълбок форма доверчива.
Щастлива голота деня подтиква.
Истината очарова утринта.

 

БИСТРО ПОТОЧЕ

Поточето
се подчинява на съдбата си: най-красивото е малко.

Прозрачност.
По бистрото поточе тече вечна красота.

Не, русалки няма.
Светлината е която съзерцания разкрива.

Бистрата вода
предлага на очите глъбина от приказност.

И риби няколко,
светкавици внезапни, преминават като в сън.

 

ОТ ЕДИН БАЛКОН

Слънчевият лъч, изострен и прекрасен, вече влюбен
върху гърба
на книга вдъхновено спира.
Озарява се
покоят безпределен. Как ли се помества в библиотеката?
А тишината –
с предълга продължителност човешка, стига тъй далече,
че превъзнася
мигът всецял и позлатен в следобеда.

 

СМЪРТ В ДАЛЕЧНОТО

Je soutenais l` eclat de la mort tout pure.
Valery

В една увереност понякога се мятам
и бъдещето в мене потреперва.
Причаква го една стена внезапна, черна,
в предградие последно, дето светлината

в полето се препъва. Но нима далечна,
разголена, скръбта е скръб? Не, знак тревожен
още няма. Плодът узрял е неотложен
единствено. Ръката ми го бели вече.

Ще дойде ден – денят най-тъжен между дните –
ще се случи. Ще се простре без жар ръката.
И покоряващ се на тази власт исконна

и непредотвратима, без сълзи в очите,
ще кажа: участ справедлива. А стената
ще ми наложи не случайност, а закона.

 

СПЯЩА ЛЮБОВ

Спеше, а ръцете си към мен протегна ти внезапно,
безсъницата ми затвори в кръг. Отпъждаше ли в тоя час
нощта немигнала, пленена под луната?
Сънят ти ме прегърна. Сънуван се почувствах аз.

 

СЪВЪРШЕНСТВО

Върху деня е небосводът,
от гъсто синьо е изваян.
Окръглянето превъзходно
на блясъка: това е пладне.
Всичко е купол. Отпочива
в средата роза доверчива –
на слънцето покорно цвете.
И настоящото те среща,
и твоите нозе усещат
неразделимата планета.

 

ИЗГУБЕН СРЕД БЕЗБРОЙ РАЗЛИЧНИ

Изгубен сред безброй различни
човеци без лице, без име,
човек съм аз неразличимо –
една абстракция безлична.
Какво? Да изкрещя ли? Вейнал
гальовно, вятърът почива.
С мълчанието си покрива
неназованото смирено.
Звучи безименното в мене:
– Приятел съм ти, не унивай!

 

ЕДИН ПРОЗОРЕЦ

Небето днес мечтае облаците на действителния свят
от влюбени прашинки в светлината и пространството.
И се разпиляват по шосето дюни,
пясъци като вълните морски, снегове напомнят.
Толкова кръстосвания най-случайни и прищевки артистични
има там в един обем неудържима
и усмихната реалност. Аз живея на брега.
на глъбина – отломка от прозрачност.
Въздухът показва и опасва, и със сенки очертава
листа върху клона, клоните върху стеблото,
стените, стрехите, ъглите, стълбовете:
една зрима тишина в следобеда,
която ти изпраща видения в прозореца.
Подробностите се побират в своите си очертания:
обли камъни, ограда, по-далече – жица.
Всяка минута изнамира собственото си сияние.
Или изображение е то, мечтано от стъклото?
Приличам на прозореца си. Въздухът ме възхищава.
Красота тъй чиста и вече тъй прозряна
между слънцето и моя разум! Има много бляскави слова
и аз искам да умея като въздуха на юни.
Вълнението на духа създава видим полъх,
в кръг от покой следобедът ми се затваря
и едно високо вдигнато небе се съчетава с моя хоризонт.

 

РОЗА

На Хуан Рамон Хименес

Розата видях: корона
на хармонията висша –
тъй извечна и спокойна.
Съвършенството u свише
славей беше прояснил,
най-безжалостно извил
трелите на гласописа.
Въздухът обви света
с дивната си пълнота
и в гръдта ми вик роди се.

 

ВРЪХ

Докато този ден, претъпкан
от шумове, създава шлака,
в потайността си паметта ти
неприказлива те очаква.

И тутакси една въздишка
те позове на глас високо.
Отново празнотата виждаш –
едно отсъствие жестоко.

Подробностите се загубват,
а паметта мощ тъмна става –
да можеш още да се влюбваш,
душа, в което продължава,

проникнато от дух възвишен,
събрано всичкото във фокус –
един април, където дишам,
предвождан от дъхтяща роза.

И твоята дълбока близост
върхът бе най-висок за мене,
към който истински възлизах
до радостите най-големи.

Върху пустинята метежна
на битието ни се вдига
отново кулата от нежност,
която небесата стига.

Кула издигната, живее
в развалините сред тревата.
Аз няма да загубя в нея
на обичта дълбочината.

Денят ми днешен се подхранва
от сокове на дни предишни.
Под друго слънце съм навярно,
ала без теб ще бъде нищо.

Насилено или безцелно
не си ти, спомен, съживяван.
С пламенността си удвоена
прегръдката ни наслаждава.

И паметта ми дава всичко.
На вятъра е самотата.
Живея истински. Обичам.
Лети, мой стих, към светлината!

 

ВЪЗДУХ

Въздух – нищо, почти нищо –
или същество потайно,
или пък без плът навярно;
небе – нищо, почти нищо.

Свое тайнство той разстила.
Тялото му – не ще видиш.
Туй е неговата мисъл.
Светъл въздух – тихо, тихо.

Този въздух, вече полъх,
до духа се чак въздига –
яркост някаква, додето
вятъра пресича в полет.

И една прозрачна свежест
се подхлъзва като айсберг
светлина – кристал същински,
изтъняващ се в зефира.

Колко лекота небесна
от едва докосващ въздух,
мека белота, в която
истина е чистотата!

Въздух знатен, предоставящ
отстояния далечни.
Той си крие красотата –
нов не иска да изглажда.

Въздух, що до дъно дишам,
много гъст от много слънце,
станал моя днешна жажда,
въздух, в който дишам време!

Дните мои от тогава
днес се скитат, разтопени
в този блясък, който тласка
безтегловното към вечност.

Стени, близо до полето,
пазят, отразили в охра,
привечери, съхранени
в хълмите на паметта ми.

Как блуждае нежността им
в атмосферата! И стъпки,
и слова повежда, без да
знаят накъде отиват!

Нещо от кристал, поело
за към любовта навярно,
в бриза позлатен пътеки
за възхитата подирва.

Както дишам, както дишам
тъй на воля, аз разбирам,
че това е най-голямо
наслаждение на рая.

И животът, без да спира,
в равностойността си скромна,
мълчалив върви по въздух,
въздух той е – чудо просто.

Живот, живот – нищо друго,
този полъх, дъх даряващ,
дъх, съпътстван с тази вяра –
безподобното това е!

Въздух в светлина – това е.
Наслаждение във въздух.
Въжделение прозрачно,
висше благо! Дишам, вярвам.

По-натам от монолога,
възглавили любовта ми,
хукват всичките балкони
към вселенските простори.

Наблюдателници сякаш.
До предела най-последен,
който този ден предлага –
жълтеникави, възможни.

Моите очи обгръщат
подредеността в безкрая.
Гледката ми я доставя:
глъб – кристално огледало.

Между черната топола
и брега с гребец в реката
служи като преход в сиво
въздух, който няма свършек.

Брегове на красотата!
В отражението свое
струпващото се в безреда
не безреда, а сюжет е.

Издълбани в тоя въздух,
не самотни са, а в него
и градинки, и решетки,
ъгли улични и стрехи...

И предметите в предела
на контура се любуват.
Ето, голотата тяхна
вече ги окръгля: те са.

Островче на пролетта! Тъй
синкаво-зелено! Ясен
клончетата си изострил,
опва тънък, тънък въздух.

Лес. Шумаци. Ах, пречисти
са прозорците въздушни!
Проясняват се, когато
мога да ги съзерцавам.

С устрема щастлив преливат
тласъци в деня ми пълен.
Обемистите листаци
своя общ покой издигат.

Кули там се позлатяват –
дружки на жита и хълми –
и сред светлина и камък
има пъргавост в крилата.

В своите ята подети,
птиците кръжат. Погледай:
хвръкват, връщат се, въртят се,
вливат се в игра велика.

Може би игра на сила
безизкусна. Сбор от форми,
чрез които се постига
този миг на съвършенство.

Съвършенството, тъй живо,
разпростряло се в искрене
най-далечно, ми представя
чаканото като мрежа.

Това слънце се раздира!
Облаци горят наблизо.
И защо ли – без да зная,
от мечти се озарявам.

Хоризонтите гористи
със зеленото нетленно
на небесна власт предават
върховете – прелест явна.

Прелест бяла, прелест синя,
много чиста, разгоряла,
глъч от облачета леки –
вест за богове и огън.

Действителността тъй бързо
вест или мечта надхвърля –
и под въздуха, и в него,
обкръжен от небосклона.

Въздухът лъчист е, който
най-добре мечтае. Тайнство!
С творчеството свое въздух
ме обгражда. Кръг божествен!

Аз от въздух съм – неспирно
творчество ме покорява.
Въздух ясен, да пребъде
царството ти най-върховно!

 

БОРОВА ГОРА

Няма хора. И причини няма
нейното затишие да свърши.
Бавно се отпуща и задрямва
под луната боровото върше
през едно кастилско лято.
После? После призори, когато
пак животът соковете тласне
и започне всичко да се бори
от самото връхче, чак до корен –
вярвайте ми, тя е най-прекрасна.

 

ПРАХ НА ЗАБРАВАТА

Всички си отиват. И градът спогажда
тихо изоставен, своята смиреност
с набезите на пустинната протяжност –
на властта u тук е всичко подчинено.

Няма вече спомен, който да се връща
в миналото живо и да разгадава
тежкия катанец на вратите къщни,
зле опазил туй, що бързо отминава.

Самотата е заляла празнотите,
пръст наднича между плочите от камък,
образите нявга славни са изтрити,
ложе и огнище мъртви са без пламък.

С ветрищата идват тънко изтънени
поселения от семена и пясък
като непрестанни саби настървени.
И сега градът едва се забелязва.

И се спуща той в материята гъста
на забравата. И прах над прах се степва.
Името му даже днеска не възкръсва.
Белег не оставя – някой да потрепне.

 

МНОГО ВРЕМЕ

Неудържими, шумни неуморни,
по улицата лятна зървам – ах! –
минават радостни момчета. Порив,
какъвто някога и аз познах.

Прахосване е всичко и без смисъл,
нехайство. Но момчетата вървят,
развели светла утрин като риза
и даже този вятър веселят.

Защо се хвърлят презглава, тъй спешно
в стремежа да откъснат своя плод,
когато часовете безпогрешни
ги чакат неотменно с бавен ход?

И се разтегля времето безкрайно
пред младите им сили. Като в мит
момчешки славен и неподражаем,
светът за тях на шансове е сит.

Ах, гледам как вървят милионери
на време! Кой не би глъчта възпял
и пожелал властта - безпределна?
И кой не би с наслада се предал?

 

СТРЕМГЛАВО

Влаковете профучават,
бягащи от лудостта си.
В тропот на каденци къси
зло с добро се изравнява.

В два премесени синкопа
колелото трака, трака.
“Недей плака, недей плака!” –
казва то на всеки вопъл.

Сладко люшва ме, докато
този шум ме упоява.
Скоростта ме придружава.
Виждам хукнала земята.

Времето е мигновено.
Драсват пътища деруги.
Стрелват се реките-фуги
с тънък лед – вода смирена.

В унес сякаш песен чувам
люлчина, и както тичам,
тя ме приласкава. Всичко
към забравата пътува.

 

С БОЛКА

Под яростния пек на лятото съблечена,
с плът, розово-загоряла,
с русите къдрици на косите,
Исабел се превръща в сериозност цялата.
Какво има? – ще попитате.
Не бойте се. Животът. Само животът
е този, който с трепети преследва
и предизвиква това създание легнало;
не защото в Злото вече дявол някакъв я е въвел.
А твоята вина каква ли ще е Исабел?

 

БЕЗМЪЛВЕН ВОПЪЛ

(Андалусия)

В следобедния влак лятото успява да създаде
жестока индустрия – някакво вещество,
което се предава чрез изгаряне. Аз се задушавам.

Слънцето не позволява да видиш живота, и като забулва
чифлици, изтрива очертания. Губят се гори и форми.
Властват само стени от вар. Юг.

Дори и този лъх, роден от прозореца, не разхлажда,
подчинен на пламтящата вълна в полето, на спирката
и гарата: мъчилище нечестиво.

Съсипани, забелязваме в обсега на нашето страдание
и други, които чезнат в тази обща жега –
летни тълпи.

Мургави по наследственост, сиви от светлината, бледи
от терзание, работниците повдигат погледи
и смътно различават всичко. Всичко е далечно.

Никакъв вопъл. Следобедът, който е на небето
и на чифлиците, премазва ония – превиващите сега гръб.
Да работиш значи и да страдаш. Дълг велик.

 

ЗА ИЗТИЧАНЕТО НА ВРЕМЕТО

Поглеждам аз напред в далечните години –
пред мене се вдълбава такава перспектива,
че от пределите едва пристига жива
до очилата ми неясната картина.

Ала летят, летят все още лястовици
и правят кръгове край кулите – там горе
пребъдва детството ми, с поглед към простора,
и силно вино вече са старите лозници.

Не си предсказвам участ зла или честита.
На настоящето си днес се уповавам.
Макар и огорчен, пак устремен ще бъда.

А бъдещето ми, стоящо пред очите,
простира се напред и тънко изтънява –
все по-непостижимо, крехко и оскъдно.

 

МОРЕ В БОРБА

Без отдих забушувало в прибоя,
аз пак, море, в борба те съзерцавам
и зрелището ти ме поразява
със сляпото безстрашие на войн.

Ревеш и не разбирам същността ти,
а там, пред хоризонтите тънее
безкрайността; но даже и след нея
не свършва, зная, бранният ти тътен.

Едно след друго тъй – зелено, синьо
редуваш, и все млади се запазват,
възмогнали безбройните години.

Аз времето си вечно проигравам –
крушенец сред ликуващи талази,
с които и животът ми отплава.

 

ОБВРЪЗКА

Жажда чувствувам. Устата
с устременост спешно дири
струя рязка и прозирна,
остра хладина, която
в съществото се вдълбава
чак до корен. И тогава
съм щастлив. Ала подире
почвам да усещам глад.
Толкова неща, о свят,
своя вик към мен простират!

 

ОСТАРЯВАНЕ

Един огромен, тъй многообразен,
тъй многогласен свят ни обкръжава.
И декламира или пък запява.
Аз слушам мълчаливо и си казвам –
как много на човека дава тази
неспирна страст към вис все по-голяма,
догде пресекне тя. А като в драма
животът днес край мене упорито
стеснява своя кръг! И аз зачитам
суровия закон на възрастта ми.

 

ОБЩА ЗОРА

Ранни колела – кънтежа
уличен дочух. Шетня
към прозорците довежда
утринна виделина.
От гнездо на полудрямка,
сред гълчава и сред сянка,
разпознавам, пак съграждам
новотата търпеливо.
Хора, пушек – магма сива,
от която се прераждам.

 

НА ТАНЦИ

На Дамасо Алонсо

Ритъм и коняк – изящни
стъпки в такт. И непрестанни.
Съчетани с подходящи
реверанси и търчене.

Млади, да. На своя порив
се отдават до забрава.
Музиката е покорна
чародейка: всичко дава.

И дълбоко се обвързва
с радостта на двоен въздъх
жест – стремителен и дързък,
литнал в шеметния въздух.

Всяка двойка неусетно
очарова празненството.
Кръг след кръг върти, където
просто е живот животът.

Нощ на устни – обещана
сладост в този миг божествен!
На света по-мъдро няма,
по-безсмъртно няма: фиеста!

 

СУВЕРЕН НАРОД

Арена пълна, слънце, врява –
народът се обединява.
И публиката в тоя ден кръгообразен
не е тълпа. Душата си показва.

Започва драма. Всеки пита
кого ще стори победител.

Притихналост. Сгъстено тегне
денят замлъкнал и напрегнат.

Червеното се движи, чака
мига коварен за атака.

Народът на скалa прилича.
В едно “Оле!” събира всички.

Овации накрай. Възторзи.
Изсвирва някой. Кой е този?

И публиката в тоя ден кръгообразен
Не е тълпа. Душата си показва.
След тази глъчка колективна
съгласието си отива.

 

ДЕТЕЛИНА

Зазорява се в стъклото,
историята се протяга,
живея вече между злото и доброто.

Защо е детството така прекрасно?
Защо се пренебрегва тъй наивно
и в своето присъствие заключва?
Защо сега детето се явява?

За да отгатна моя сън последен,
по клепките да сетя светлината,
от хаоса да стигна до човека...

 

ЗАМЪКЪТ МОНТЕАЛЕГРЕ

Все още замък, замък със стени,
зад тях пустинна пустота отеква.
Възправен тъй надменно, без войни
ти пазиш ли от мъртва слава екот?

Край този замък не един жътвар
приведен е понасял участ строга.
Пожънатото търси свой хамбар.
“Насъщен хляб...” Устата славят Бога.

Енориаш от век петнайсети – какъв
ли господ е напътствувал ръката?
По камъните текла ли е кръв,
Момнеалегре – сам сред равнината?

Очи отправил към безкрайността,
той наблюдава житните полета.
Живее всичко в своя голота –
един първичен свят – лице в лицето.

Но замъкът е винаги на власт.
И светлина сурова днес прелива
история, достигаща до нас.
И минало към бъдеще отива.

 

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ

Сънувам те в съня си най-прозирен.
В безсъницата ми ликът ти се явява
сам. И светлосянката ефирна
хубостта ти с шумотевицата вънка помирява.
И твоето почти присъствие закрилям.

Утеши ме, утеши ми, както можеш да го сториш!
Искам да ме омагьосаш с поглед тази вечер
и чрез пожеланото вълшебство чудотворно
да разбудиш в мене пламък най-далечен
по друми с облаци от пепел и умора.

Това издуване в гръдта от нежност поривиста,
това натрупване на толкова възбуди,
надеждата, която се превръща в пристъп,
за да избухне в екзалтирана почуда,
си ти, душа, излъчена от плът най-чиста!

Сърцето ми повярва във видението свое.
Присъствието ти нека чудо сътворява
И ми дадe утехата на унеса упоен,
който в самотата аз ти посвещавам.
Ще живееш само, за да бъдеш моя.

 

СРЕЩУ ВРЕМЕТО

Разделят ни морета и морета.
Часът е шест, а вечерта – омарна.
А би могла да бъде светлозарна!
Разцъфна моят плам по теб и ето
че предизвиквам в мислите безкрая.
Какъв ли ще е твоят час?
Не зная.
Навярно пладне, слънцето когато
витрините в града ти озарява.
Сърцето ми тупти като тогава.
Часът е шест. О ти, ръка в ръката!

 

НОЩЕН СНЯГ

Заспали часове в един всемир олекнал
от тишина, спокойствие и доверчивост.
Шум никакъв не дръзва да отекне.
И утринта прозирно се разлива.
Дочува при пробуждане... Вали полека.

 

МОТИВ

Един лек вятър, дошъл да ме потърси
по дебри укротени.
Един лек вятър аз видях, дошъл да ме потърси
по морета укротени.

Между гъстака на усои тъмни
последвах моя път.
Дни и нощи по води притихнали
аз бродих
след един лек вятър.

 

ИЗКУСТВОТО ДА МЪЛЧИШ

Мълчанието, тайната, са едно прастаро
скривалище, в което сгъстен живот пулсира.
Но ако тази предвидливост отказвам да разбирам?
В укритите съкровища не вярвам.

 

ВИОЛЕТКИ

Изсипани в дълбокото,
съкровено малки,

някак притаени,
сякаш че се криете,

ласкави, сумрачни,
нежно-срамежливи,

с нежността, която
не зове, а чака,

обич в нас пораждате,
виолетки дъхави!

 

СВЕЩНИК

Възниква и въздига се самo,
без да строши безмълвието на тъмата,
едно звучене с форма: свещник.
Едва ме озарява блуждаещо сребро
като мъглявина през нощ
от видима безкрайност.

Произнасям: свещник,
и се очертава, придвижва се към
непреклонната си скръб. Съзирам: свещник.

Къде отивам? Мъча се сега
от този бряг тъй глупав на една безсъница,
създадена от мрак,
да заживея заедно, да разговарям с нещо,
което, придружило ме по своему,
вече не е в мен.

Нужен си ми, свят!

Думата и мостът u наистина
ме водят към оттатъшния бряг.
През тъмата,
помогни ми, свещнико-приятел!

 

СКИТАЩИ КУЧЕТА

Едно куче върви и лае слабо.
Друго – силно отговаря.
Още кучи лай се отзовава,
кръстосва се и сблъсква –
наслагващ се, нестроен и нахален.
Диалози
в безредица, която се заплита,
и шумотевица напразна
от реплики ненужни.
Безделието на скитащите кучета,
враждебни на покоя,
по утринните улици разнася,
между прозорци и балкони,
джунглата непобедена.
Кучетата песоглави
не спират с лай да се замерват,
като в една почти човешка разправия,
която дава на безсмисления шум
вид на градско произшествие.
Нормален джунглов град
под слънцето се буди.
Всичко се обърква. Кучетата. Ах, тези кучета!

 

ЗАВЪРШЕНО ДЕЛО

Винаги съм искал до края да завърша
делото си. Ето, че го завършвам вече.
С най-хубавото в мен на него съм обречен.
Дни има ли напред? Хартията се свършва.

Усещам се сега, достигнал до целта си,
тъжен, много тъжен, че я надживявам,
макар че изворът все тъй безспир припява
и с ново мъжество на слънцето отвръщам.

О, нека има край, но аз да бъда още!
Притуря ли, ще стане дебела тази книга.
И моето сърце нашепва: стига, стига...
Перото ще е тъй по-доблестно и мощно.

Както на другите, на мене казвам също –
предела си човек не бива да премине.
Жестоко е миньорът да умира в мина.
Нека светлината в полето ме прегръща.

Нека здраво слънце над ниви безпределни
с истина от въздух пречист да ме залива!
Пристигнал в края днес, тържествено откривам
печалния си мир – завършеното дело.

 

ВСТРАНИ ОТ ТЕЗИ ХИМНИ

Отвлечености?
Не, контакти
на човек със своята планета.
Дишам, чувствам, използвам
с наслада очевидността,
изстрадвайки противоречието,
налагано ми се насила.
Кой съм аз?
Малко ме интересува.
Важен е светът. Кръжи
с него живо тайнство –
на разума неподатливо,
но не на любовта, ненавистта,
на отвращението и на алчността.
Животът що е?
Аз не зная.
На едно движение е жертва.
Необходимостта – родили са ме –
иска отговор неспирен.
Аз обичам с обичта си –
любов и нелюбов, мимолетна
искра в една светкавица
пред тъмната стена.

 

МОРСКИ ЦВЕТОВЕ

До пясъка владее светло сиво,
Последвано от ивица зелено
и вече синьо. Аз очи присвивам.
И тази остро-мека безпределност
на тъмносиньото в далечината
е днес така красива. Искри мятат
отблясъците, огнено бушуват.
И се разтапя слънцето в морето,
докато бавно тенът виолетов
в разкоша си накрай възтържествува.

 

ТУРИСТИЧЕСКА АГЕНЦИЯ

(Алварес Итурбиде, “Спомени от някога”)

Една туристическа агенция през 2000
година.
Любопитен клиент
пита за планетите,
гледа голяма карта.

– Тази планета е много цивилизована.
Всичките - жители
мислят точно
по един и същ начин.
– Не, не, какъв ужас!

– На оная, другата, красивата,
превъзходни диктатори
управляват единодушни и преуспяващи
народи.
– Ужас на ужасите!

Предложете ми една планета
с различия – живеещи и дишащи.

 

ОТКЪСНАТОСТ

Едно непрестанно променливо разстояние
по всяко време хората разделя.
И случва се внезапно да открием
между себе си и друг човек пространство
така дълбоко, сякаш че космично.

С откъснатост болезнена се срещам.
Езикът ни разединява. Аргументите са
само непреодолим инстинкт.
Любовта, приятелството – опити общоприети
(винаги в критическата скоба).

Безбройни връзки, твърде крехки,
се разпадат, разсейват сред мъглите.
И по-зле. Безпощадни догматици
огласяват подпалвачeските принципи.
Откъснатост, която ужасява.

С убийствена стрелба се водят “диалози”.
Дори се призовават богове,
въздигнати сред пушеците бойни.
Говорещи двукраки, да не губим
вяра! Не всички сме престъпници.

Вие, същества човешки, сте достойни
за много, много повече!

 

ВЕЧЕ СЕ СКЪСЯВАТ ДНИТЕ

Вече се скъсяват дните, всеки залез вече
пред нас разтваря висините най-красиви.
Полска маргаритка с воала си закрива
проясняващите се видения привечер.

Но никаква заблуда на мрачина и сянка,
пленяващи с оттенъците си очите –
тъй кратковременни, тъй бегли, тъй честити,
че със слънцето поемат своя път нататък.

И ни прелъстяват на живота небесата,
движението на Великата природа,
смалила своя ден, оставащ непреходен
ако сме повдигнали чела към светлината.

Все така помага на този час забавен
затишието, към тъмата устремено;
някаква ритмичност в стената възприемаш –
отблясъкът последен сега я позлатява.

Животът ни потапя в залязване безскръбно,
в порядъка велик на времето спасени,
за да достигнем пак зората – покорена
и все тъй безметежна на ден, макар и смъртен.

 

Последна промяна: 2008-04-10 18:42:41
Прочетено: 4737