Тип: Поезия
Автор: Виолета Христова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

Навън е планина.
И може би е Витоша.
А може да е само връх житейски.
Събуждам се до себе си
и вдишвам възрастта,
в която се намират
всички хребети...

Насън е планина.
И трябва да е Витоша.
Макар че ми прилича и на кораб,
със който прекосяваме историята –
все по-нататък
и все по-нагоре...

Дотук е планина.
Понякога е Витоша.
Понякога е невъзможна кожа,
събирана със векове вина,
която да простиш
е невъзможно.

Навън е планина.
Не винаги е Витоша.
Но винаги е сянка застрашителна
и купчина от стръмна светлина,
с която си разменяме душите.

Сега е планина.
Прилича и на Витоша.

 

Съпротива

Листата валят и се случва отново ноември,
кратък празник на златото и добрите мъгли.
После бяла ръка изтрива излишното черно
и ляга разкаян снегът върху бившите дни.

Дали не пътувам, или само така ми се струва -
прелитат край мене дърветата и планините,
протича наоколо някаква съпротива
и към свършек клонят и клоните, и очите.

А любовта е само снежинка в земната пазва,
троха, с която никой няма да се засити...
Но можеш ли от нея да се откажеш
и да се слееш с лепилото на мъглите?

Докога ще крещиш уплашено срещу мрака,
ранобуден петел – загубен и сам сред звездите?
А съдбата лукава край тебе мята опашка.
Път ли прави, или замита следите?

 

В празника на света

“Познавах аз един добър човек,
той беше в мен, но после си отиде..."
Д. Данаилов

Не вярвай, че очите ми са затворени,
не съществуват затворени очи.
Нямам пръсти - това са корени,
а от думите ми се мълчи.
И не спирам да губя вещи,
като кораби ги топя
или по-добре като свещи
в празника на света.
Няма нищо зад тая видимост –
хоризонтът е твърде мек,
и се пука със звук илюзията,
че съм много добър човек.
Нищо мое не спира времето.
И от мене не става път.
Дишам тясно и ежедневно.
А искам въздух.

И друга смърт.

 

Прозорецът

И тази линия ми е позната,
овалът също ми напомня някого,
зеленото мирише на тревата,
а вятърът целува ходилата ми.

Мирисът е всъщност друга гледка -
озонът обещава чисти истини
и ще повярвам, че навън е весело,
ако не бяха облачните мисли.

Разтварям дробовете си до дъното,
очите хвърлям чак до планината,
а думите усещам – къкрят в гърлото,
съвсем недопустими в тишината.

И чий е този гръм сред обичайното,
и колко дълго ще се лее залезът,
И какво да кажа на децата си
за лицата във пейзажите?

Толкова нетърпеливи хора,
тичат главоломно, търсят изходи.
А пък аз очаквам на прозореца
някой да ми махне за довиждане.

 

Последна промяна: 0000-00-00 00:00:00
Прочетено: 2543