English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 вторник, 04 август 2020
Списък на творби
Начало > Поезия > Премълчавани признания - из стихосбирката
Печат  
Стара Загора, ИК Домино, 2004
Стара Загора, ИК Домино, 2004 
 
Тип: Поезия
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

***

Истинската любов
се разпознава лесно:

тя е с пресъхнали устни
и с недоспали очи,
ръцете й са малки,
тя няма глас,
облечена е в старите си дрехи;

тя никога не си отива,
за себе си не пази нищо
и винаги е тъжна и самотна.


***

Хиляди пъти бих се влюбил във тебе,
във всяка твоя усмивка и дума
и благославям печалния жребий
да те обичам до смърт и безумие.

Аз ще те търся и ще те викам,
ще те намирам и ще те губя...
Хиляди пъти бих те обикнал,
веднъж не мога да те разлюбя.


***

Дали разсъмна вън или снегът
осъди тази нощ да бъде бяла?
Сълзи на ангели, снежинките валят,
понесени от вятър карнавален.

Не гледай тъмния прозорец и не питай
защо надничат призраци – не зная.
Душите ни – две нежни сенки – скитат
из белите пространства на безкрая.

Безсъние от музика... И пустота в очите...
Снегът навън е тих и непосилен –
сълзи на тъжни ангели, които
до края на нощта ще ни закрилят.


***

Как попаднахме в тоя призрачен град,
който сякаш е преживял катастрофа?...
На ъгъла някакъв скитник сакат
слага луната в боклукчийската кофа.

Не викай – всички отдавна безчувствено спят
и никой непотребни луни не спасява –
твоята слаба ръка е опора на целия свят
и аз се държа за нея като че ослепявам.

Преведи ме под това разрушено небе до твоите устни –
докато ги целувам, нощта ще избелее отново,
после скитника ще нахраним, луната ще пуснем
и ще я хвърлим във утрото като златна подкова.


***

Направен съм от теб и мен.

Със две сърца обичам този свят
и с две сърца понякога
тъгувам и се радвам.

И с четири очи
се взирам в мрака –
стена, която ме разделя
на теб и мен.


***

и ужасът да бъдеш девствен.
Н. Лилиев

Сто пъти се разделях с тебе,
във всичко свято гневно се заричах,
че ще захвърля жалкия си жребий
все тъй по кучешки да те обичам.

Но щом те срещна в някой тъжен ден,
пак като вихър във душата ми се втурват
и щастието, че ще бъдеш с мен,
и ужасът да бъда влюбен в курва.

И завъртя на малкия ти пръст,
загубвах чувството за мярка и за драма,
а Любовта, разпъната на кръст,
разкъсваше завесите на всички мои храмове.

Умираше, възкръсваше отново –
като безплътна птица от изгоряла клада
и искаше с крила от восък и олово
в небето да лети, а не в калта да пада.


***

Ах, как много на свете кошек...
С. Есенин

Колко много котки... И така се любят,
че луната пада в тъмните черници.
На Есенин ли или на мен се чудиш –
котките са улични царици.

Грациозни, диви, мъркащи и плахи –
зениците им във мрачината светят...
Има нещо общо сякаш между тях и
жадните души на странните поети.

Знам, че ставам смешен... Е, добре тогава,
ти ела до мене – тази нощ е наша,
разпусни косите си и седни отляво –
до сърцето ми – като пред празна чаша.

Ще си спомним всичко и ще ни е мъчно,
че дори така сме разделени...
А до сутринта като във димна кръчма
ще гуляй в душата ми Есенин.


***

Тя дойде като дъжд. Завъля върху мене.
Аз подгизнах от нея до кости.
Омагьоса ме в хищник и във цвят на растение,
който само пчелите докосват.

После тя стана, безразлична и гола,
като зъб ме извади, без упойка и думи
и облече живота си, метнат на стола,
аз лежах заразен от любовната чума.

Само пръста си мръдна и за миг сгромоляса
всичко, което с години изграждах,
в съсипни го превърна, в купчина пепел и пясък,
и ме изтри от очите си като лепкава сажда.

Усмихна се леко и си среса косата.
Като статуя беше – без възторг, без досада.
После си тръгна, аз затръшнах вратата –
като гръм след пороя. И потекоха вади.


КЪСНА ЛЮБОВ

Устните ми твойте устни търсят,
пръстите – изящните ти линии...
Ти ли закъсня или избързах
аз преди да се разминем?

И живота си – на сто парчета счупен –
пак без смисъл разпилявам...
Знам оная престаряла глупост:
късната любов изпепелява.

Може би наистина е късно.
Може ти да си последната измама.
Мъртвият не може да възкръсне,
а за счупени съдби лепило няма.

И не зная как да те наричам –
думите са празни като пръстени...
Нека просто тъй да те обичам –
Любовта живее и некръстена.


***

Когато си сама и очите ти станат
две малки кладенчета от тъга,
и усмивката не каца върху устните ти
като птица, подплашена от нещо,
ела при мен
и аз ще бъда
радост.

Когато бъдеш безразлична
към хората и слънцето
и вятърът разнася стъпките ти
като есенни листа по улиците,
ела при мен
и аз ще бъда
обич.

Когато ти омръзне радостта,
прати я като весело дете
да поиграй на двора,
а ти ела при мен
и аз ще бъда
болка.


***

Виолетови са хризантемите, а вазата – прозрачна,
виолетови са сенките и облаците – брегове на синевата,
сънищата на разсъмване и думите,
и очите ти, когато гледам в тях,
са виолетови.

Прецъфтяха хризантемите, а сенките са вече нощ.
Облаците се разтвориха в небето.
Сънищата отлетяха подир тях.
Мислите са котви, хвърлени във самотата.
Даже вазата изгуби своята прозрачност.

А очите ти, когато гледам в тях,
са виолетови.


КАРМЕН

Циганко, на карти поврачувай –
бях вале, сега съм поп спатия,
но у мен не спира да бушува
на живота светлата стихия.

Разкажи какво ме чака още.
Като стих ли любовта е къса?
Кастанетите на полудели нощи
и в смъртта съня ми ще разкъсват.

С тънки пръсти раните превърза,
но не спря кръвта от тях да блика
и пред нас сега – кошмари бързи –
падат туз, седмица, дама пика.

Изгони магията от мене,
премахни със устни тъмната умора,
но побързай – от съседни сцени
идат весели тореадори.

Колко евтино в живота струва
младостта – кама във мен строшена...
Пей за нея, Кармен, и танцувай
своята последна хабанера.


***

По навик стар един без друг живеем
като във омагьосана страна
и в кладенеца на деня сребрее
последната му кофа светлина.

Не знам дали обичам или страдам,
дали за мен си близка или чужда –
приличам на листо, което пада
без суета – от всичко най-ненужна.

И пълен с безразличие и скука,
пак този ден далеч от теб премина,
и спря със мен под някакъв мъждукащ
фенер във станционната градина.

Живота си отдавна не пресмятам –
каквото още трябва, ще се случи.
Подире ми се влачи Самотата –
окъсана и вярна като куче.


***

Докосвам те единствено със устни,
по болката разбирам, че те има –
когато си със мен, когато ме напуснеш
през някой тъжен ден в една безкрайна зима.

Като слепец със пръсти те намирам
и ходя по чертите ти през дългите недели...
Понякога човек създава и кумири –
със някого тъгата да разделя.

Душата може и да те преболедува,
когато пак за самота ще е готова...
С ухо на твойта гръд сега аз чувам:
животът вика – да го сътворим отново.

Навън е вечер, вятърът бушува
и с нокти от сребро разкъсва мрака...
Гърдата ти в ръката ми сънува,
че кърми този свят със светлото си мляко.


***

През дъжда – с един реквизитен чадър,
с една илюзия в четвъртата чакра...
Исках да бъда със всички добър,
а като в пропаст пропадам в мрака.

И кой съм аз – неразрешим въпрос:
дете, което утре ще проходи,
разбойникът отляво на Христос
или войникът, който Го прободе?

Исках да бъда щастлив и добър,
а зъл и изкалян в нощта пропадам...
До мене – с един реквизитен чадър –
върви Любовта ми, с парфюм от ада.

***

И за себя – я пью.
А. Ахматова

За погледа ти – нежно-безразличен,
за устните ти – безутешно-сънни,
затуй, че безнадеждно те обичам,
аз тази вечер пия пак до дъно.

Затуй, че ще си ида и че няма
след мен да тръгнеш като сянка тъмна,
затуй, че любовта е глухоняма,
аз тази вечер пия пак до дъно.

До дъното на чашата, в която,
обесена на лампата, виси
нощта, безкрайна като самотата.
Дано по пътя Бог да ме спаси.


СВАТБЕНО

Без тържества и поповесе оженихме вчера.
Слънцето, което залязваше, ни беше свидетел.
Ти ми каза, че най-после си ме намерила,
аз те целунах по рамото и то засвети.

Нямахме пръстени – да не стягаме с обръчи
своите пориви или грешните си желания,
не се заклехме докрая да се обичаме –
отдавна не вярваме на обещания.

Пихме на пейката бира, а в залеза
сенки на птици се гонеха и се преплитаха,
мълчаливо ги гледахме, а после ти каза,
че своята сватба празнуват със тях душите ни.

Тръгнахме бавно край прашните летни дървета,
вместо букети липови клонки накърших –
за сватбеното ни пътешествие – това, което
някога, след раздялата ни, ще свърши.


***

Задушна нощ в прегръдката на юли –
като в утробата на рибата на Йона...
Сълзи текат по бледите ти скули –
приличаш на разплакана икона.

Защо животът ни измами? – питаш.
С какви ли грехове сме разгневили Бога?
Една след друга гаснеха звездите
през тази нощ – с една луна двурога.

Къде избяга щастието? – питаш.
Така ли ще е отсега нататък?...
Недей – ще те погаля по косите
и ще те полюлея на луната.

Но облак ли я скри? Къде изчезна?
И пак сме сякаш в рибата на Йона –
изгубени в нощта безлунна и беззвездна –
разлюбен мъж прегърнал разплакана икона.


***

Тръгваш ли? Добре, ще те изпратя.
Да изпушим още по една цигара.
После ще се върна – Самотата
ще върви с чадър по тротоара.

На познатите разсеяно ще кима,
ще подмине кръчмата в квартала –
безразлична, смръщена, несъвместима
с нищо, със което вчера е живяла.

После всичко пак ще се повтори –
входа, ключа, стълбите, където
ще изчака тихо асансьора
и ще се издигне към небето.

Две дълбоки бръчки във душата
и димът нагарча на езика...
Тръгваш ли? Добре, ще те изпратя.
После ще почистя пепелника.


***

Тя завърза синия си шал
и прекара пръсти през косата,
тръгна си, без да изпита жал,
не затръшна даже и вратата.

Все едно, че сянка се изниза,
все едно, че беше литнал гълъб...
И дочух как стъпките й слизат
от душата ми като по стълба.

Тръгна си без упреци и сълзи,
без да чака нещо, нищо не поиска...
И видях, че стъпките й бързи
спряха до сладкарницата близка.

Все едно, че нищо на загуби.
Все едно, че вече бях умрял...
А отдолу, още в мене влюбен,
ми помаха синият й шал.


***

Коя бе ти, когато те намерих,
защо си тръгваш днес – дори не питам –
раздели, срещи, обич, изневери –
какво в живота си не съм изпитал?

Аз имам свои върхове и дълги
пустини , през които съм преминал,
погребани мечти, неизплатени дългове,
щастливи и пропаднали години.

И тоя сън: пред мене тъмно светят
очите ти, вселената побрали,
и тръпнат разцъфтелите дървета,
обули сенките си – пролетни сандали.

А от върха на своето дърво
един безсънен бухал се обажда –
да ни напомни: “Злото е Добро,
измъчено до смърт от глад и жажда.”


***

И то же в вас очарованье,
И та в душе моей любовь.
Ф. Тютчев


А в нашата случайна среща
напразно търсих порив нов –
и в двама ни не трепна нещо
дори подобно на любов.

И сякаш, че не съм целувал
със страст най-тъмните очи...
Поглеждам те и ми се струва,
че ти за същото мълчиш.

Как Тютчев, Боже мой, е любил!
Или пък аз не съм поет,
щом съм забравил и загубил
това, в което бях заклет?

Или измамни и фалшиви
неща наричали сме страст?
Или пък вече не сме живи,
щом само пустота е в нас?

Стоим така – мълчим и пушим,
часът е дълъг и разплут –
в очите твои – равнодушие,
в сърцето ми – тъга и студ.

Последна промяна: 2009-05-26 11:10:51
Прочетено: 3681

Подробна информация

автор
Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 35

Иван ГРУЕВ е роден през 1936 г. в Стара Загора. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" в София. Работил е в областта на културата, като редактор в Радио Стара Загора, секретар на Клуба на дейците на културата, директор и главен редактор на сп. "Участие" и др.

Иван Груев е носител на Орден "Кирил и Методий" - трета степен, на Наградата за поезия "Николай Лилиев", на наградата "Стара Загора", на редица награди от национални литературни конкурси.

Член е на Сдружението на българските писатели. Председател е на Дружеството към Сдружението на българските писатели в Стара Загора.

Издал е стихосбирките:
Надежда за понеделник, 1982
Автострада, 1990
Рисунки с въглен, 1992
Разпадане на чудесата, 1996
Лична зона, 2003
Премълчавани признания, 2004
Причастие, 2005
Вино от залези, 2005
Мигове от светлината, 2006
Завръщането на думите, 2007

От завоя на август, 2008
Автор е на няколко пиеси, сред които "Марсианчето", играна в Драматичен театър "Гео Милев" - Стара Загора.



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |