Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори

ТРЕВОГА

Дали ще е потребна тая книга
на моето мълчание, което
все още глъбините не достига
и още не достига върховете
на планината, гдето няма пепел
от ничии страдания нелепи?

Лежа или се движа, аз рабирам,
че още дишам, пламъкът е пламък,
ледът е лед – живот неподозиран
и от самия мене – сякаш драма,
която се развива, извисява,
а все не ражда радости и слава.

Гори животът ми и се превръща
на златен дим, и чувствувам се в къщи
приятно обгорен, в стените душни,
като цигарата, която пуши,
благоухае словото, отлято
от кръв, като на топъл хляб кората.

 

ДЕНЯТ

Сестрата светлина е още тук,
в пристанището корабатие чакат
закотвени, опалени сред юг
и никъде не се показва мракът.

И образът на тоя ден, не всяка
изваяна минута от плътта
на времето, се утаява, чака
трагичната усмивка на смъртта.

Ала това дали ще бъде смърт,
или законна радост на живота,
чрез който се откъсваме от злото
и тръгваме по светлия си път?

По наша ли вина се суетим
сред светове нищожни и бездънни
да гоним оня лъч неуловим,
от който ще зависи песента ни?

И гордата любов ли на човека
окриляме в безсънните си мисли,
за да строим вълшебната пътека,
която води в изворите бистри?

Ний вярваме, че всичко е така.
И затова от първата минута
на нашето пробуждане нечуто
протягаме към слънцето ръка.

 

ЛАЛЕ

На Георги Константинов

Когато звънна пролетната лира,
лалето цяла нощ фосфоресцира,
поникнало до старата стена,
и руменееше като жена,
която си отвива раменете
и се изправя гола под небето.

Отливаше се цялата ми пролет
в това лале, до камъка изгряло –
и чувствувах, че устните ми молят
да се разсъмне тоя свят до бяло,
за да погълна капката роса,
изтекла от мечти и небеса.

Това лале нима не ви разказва
как облаците горе се разтурят
и как от смъртоносната им пазва
извира днес като река лазурът,
сред чийто дъх неумолим и млад
се претворява скъпия ни свят?

Не се ли разговаряхте на двора
с децата, надошли да го погалят
и да трептят пред погледа му златен,
от непознати времена изпратен
да поздрави живота и да стори
поклон пред мъдростта му засияла?

И по-добре, че никой не откликна
и никой му лика не забелязва
край сянката на каменния зид
и никой не запомни оня вик на
душата ми в издигналата ваза
на туй лале със погледа открит.

 

БУКВАТА

Под синята тинтява от зари
липата впива разширени ноздри
в забравения въздух на нощта
и към света отправя бавен поздрав,
като че трябва да благодари
и тя на някого за щедростта.

Изглежда, че отново се събуждам –
с недосънуван сън – и лудо хуквам
в галоп между живота и смъртта
да гоня разтревожената нужда
на бликналия ден, да впиша буква
в албума знаменит на любовта.

Аз, бедният, с усмивката си сива
каква ли буква мога да прибавя
към онова, което си гори
самозапалено и носи слава
по цялата земя, и се излива
ведно с водата с острите зари?

Не някой друг, а сам да съм готов
пред изгрева да преклоня глава
и да престана вече да говоря,
а да се вслушам в химни и слова,
написани от брястове и хора
в албума на великата любов.

 

БИОГРАФИЯ

Преди да си напиша биография,
ще чакам да престане тоя дъжд
над къщите и кинематографа,
лопатите на бурята до бяло
да се забиват в бликналата тиня,
и да поема дъх поне веднъж.
Да се опомня. Всичкo да отмине
и всичко да започне отначало.

Успокоен, разтворил бих сърцето
на миналото с дървената стряха
и спомнил бих какви години бяха,
какви вълни в скалата се разбиха –
а после, озарен, да онемея,
когато се събличат ветровете
и сядат на трапезата ми тиха,
за да разкажат мойта одисея.

Живота си аз нося като кърпа,
попила, съхранила всички сълзи,
с които съм заченат и обвързан –
и никога не я забравям в къщи,
понеже непрекъснато ме дърпа
една съдба напред, да се не връщам
към оня свят жесток, от плач раздиран...
и в джеба, до сърцето, я намирам.

 

КЪМ ЖИВОТА

Не си отивай в тоя час, не слушай
невидимия шепот. Погледни
как времето по всички падини
неудържимо там се спуща!

Погледай към просторите! Нетленни
остават розовите висоти
на залеза и тоя ден блести
като старинна скъпоценност.

Пред погледа светкавица прелита,
летят непостижимите лъчи
на щастието, твоите очи
са таен филтър на звездите.

Ти слизаш от студеното ми ложе,
но в гънките на моето сърце
оставяш с трепетните си ръце
една благоуханна роза.

 

МАНСАРДА

Когато се събудих и погледнах
часовника, разбрах защо навън
е толкова пречистена и бледна,
хибридна сякаш, късната луна,
а живо светещ моят зимен сън.
Не бе останала нито една
нечиста сянка в злите ми очи,
в гласа ми – неприязън да звучи.

Не чукайте, аз не живея тука,
заселих се в мансардата – и там
посрещам именитите си гости –
дъжда, снега и вечната наука
на чувствата, и чудесата прости
на любовта, които каня сам.
Тук няма нищо лунно, моят зрак
пронизва само нявгашния мрак.

А то, самото жилище, сградено
с лазури, светлини, огледала,
възглавници от музика, зелено
съкровище от мъх, коприва зла
и трепери от моето сърце –
ще ме закриля с дъх на чучулига
и вярно ще ме носи на ръце,
когато въздухът не ми достига.

Не чукайте, аз нямам вече сили
да посрещам долу, затова
открехвайте сами вратата стара,
не чакайте да кимна със глава,
а влизайте, не ме щадете, мили,
и слушайте как трепкат в надпревара
онези, неизвестни вам години,
в които моят празник не загина.

 

УТРО

Изплувало на хоризонта, кротко
лежи сиянието на зората
и къпе с гласовете си познати
съгледаната сред реката лодка.

Денят пътува, колко бързо иде –
и сякаш върху изгрева го носят
мечтите ни, и сякаш златокоси
деца целуват стъпките му свидни.

Пробудено от своето дихание
сърцето тръпне, счува му се песен,
душа и кръв отново ще се смесят,
облъчени от обич и познание.

И изнемогващи под тежестта на
изгасналата снощи лунна пепел,
тренадафилите равнодушни, слепи
във щастие отново ще потънат.

Ах, ето как мечтите се превръщат
в действителност и връщат се нещата –
в живота си по-свежи, по-познати –
у своята неповторима същност.

 

ДЕНЯТ ЗАПОЧВА

Аз виждам цялата картина сам,
без чужда помощ. Блесналите круши,
заспалите петли, от зърно сити.
Луната, някъде в далечините,
зад облака, мълчи и тихо пуши,
но аз съм в улицата, без да знам,
че ходя там, привикнал от години,
дочакал тъмнината да се срине.

Къде вървя, нима съм се изгубил
в родината си, в светлата земя
на правдата, земя на вечна хубост,
където всяка болка занемя
и гдето нежна майка ме роди
и отмени пътеките ми стръмни,
като лежах на нейните гърди
и чаках в улиците да разсъмне?

Денят отскача вече, затреперва
върху върха на молива ми, бди
като стрела, източена от нерви,
за да се впий в сърдечните бразди
и да остане там, и да вълнува,
защото без вълнение не може
стрелата да лети и да пробожда,
да буди тоя свят и да целува.

Тъй моят ден на ранина отскача
изпод чука на своя железар,
а искрите в очите ми се впиват,
за да обжегнат всичките стени,
артерии, засегнати от здрача –
до люлката на моя демон стар,
с когото младостта не бе щастлива,
но никога глава не преклони.

 

СЛЕД БУРЯТА

Тук всичко чух през глухите врати.
Усещах непрестанно как цъфти
и как узрява бурята в елите,
готова доловете да препълни,
да продълбай на птиците очите
с елмазите си, с пъклените мълнии.

Тя цяла нощ измъчва две дървета,
а те се изповядваха без нужда
и чуваха как всичко се събужда
и грабва чаша с питие, и жадно
потапя взор и устни в питието –
дано се съживи, за да не падне.

И цяла нощ я слушах, като вие
и като меле храстите, а после –
надеждите – с лисича кръвожданост.
Аз не изпитах страх, защото ние,
човеците, сме тука стари гости
и знаем що е страх и безотрадност.

Разбирах колко мъчно ще се дигна,
за да погледна облаците горе
и да отгатна странната енигма,
с която нам природата говори –
а вместо туй дочувах как туптят
нозете ми по утринния път.

Кога излязох вън, кога премина
ужасната борба на световете?
Усмихвах се, спасен като дете,
и тръгвах по блестящата градина,
за да съзра как всяка милост свети
и всеки стрък с душата си расте.

 

ЕДИН ЗИМЕН ДЕН

Дали молците в прежния ми мрак,
или непрегорелите ми страсти
не даваха покой на песента?
И до сега не може да порасне
в съзнанието оня светъл знак,
от който се започва пролетта
на мислите, бял извор да заблика,
преди да пламне лятната иглика.

Свидетели на моите тревоги
и врагове от черкви и бърлоги,
навярно сте се радвали на воля,
когато сте сме срещали все болен.
Вий чакахте да полудея сам
в запалената къща, да остана
и да горя невинен под фонтана
от пламъци през моя ден голям.

В гнездото му ний лягаме блажени
и се пробуждаме с вълшебни вени,
които счупват ледената брава:
за нас е чуждо всяко същество,
което със позора се сдружава
и мами като пролетно дърво.

Какво ще кажат будните ни устни
и кой ще ни прости, ако допуснем
сближение на светостта с позора
и тъй премажем призивите страстни?
Прозорецът ни с гръм ще се затвори
и слънцето ни мигом ще угасне.

 

ИЗКУСТВО

Ний чуваме ли в нашите заслони
как зреят мислите, едва родени,
зърната как без шум се зачервяват
и гроздът им как трепетно се рони,
когато вече са му отредени
венци от рози, топлина и слава?

Безкрайно сме щастливи ний, че можем
да назовем великото начало,
могъществото на духа, събрало
в прегръдката си тоя свеж и сложен
живот на чувства и на разум, слети
в изкуство с неувяхващи завети.

Ний тичаме след тоя феникс чуден,
от който сме заченати, и будни
горим, но не като черковни свещи,
нероден още, ние светим,
преминали през неговите зрещи
огньове, изградили вековете.

В гнездото му ний лягаме блажени
и се пробуждаме с вълшебни вени,
които счупват ледената брава:
за нас е чуждо всяко същество,
което със позора се сдружава
и мами като пролетно дърво.

Какво ще кажат будните ни устни
и кой ще ни прости, ако допуснем
сближение на светостта с позора
и тъй премажем призивните страсти?
Прозорецът ни с гръм ще се затвори
и слънцето ни мигом ще угасне.

ПРИЗРАК

Усещам те. Наблизо си. И чакаш.
Защото трябва да завърша в мрака
широкия си разговор с душата –
със моята, - която тръпне там,
и в тътените на кръвта съзираш,
че имам още сили да създам
убежище на моя тежък свят –
а той отключва звучната си лира.

Ще трябва да почакаш. Да заспиш
от чакане. Да идеш до Париж
и да се върнеш с по-големи грижи –
на по-голям гердан да ги наниже
весталката на твоята бърлога.
Аз работя и повече не мога да
бързам, ослепял, да отразя
живота само във една сълза.

Ако не трябва моето сърце
да се замисля, да твори и свети,
ако не трябва моите ръце
да милват гривните на часовете,
какъв живот ще отразявам тука,
какви трептения, каква наука
ще забележа в общия подем –
кажи, мой призрак, да се разберем!

Ти ще ме хвърлиш в зиналата яма,
преди главата си да наведа,
за да отпия чашата преляла.
Ти лесно ще ме отнесеш на рамо,
че аз съм само въздух и вода,
преобразил се вече на дете.
Ще вземеш ти от старото ми тяло
това, което вечността не ще.

 

СПОМЕН ЗА ЕДНА ЖЕНА

Вън всичко се тревожеше. Лазурът,
надвесеният облак, а под тях
врабчетата, които все се щурат
и спят във водосточните тръби,
изпитвайки и тегота, и страх
от облака, готов да ги убий...
Укриваха се хората, смутени
и жадни за покой, като елени,
подгонени от вълци под звезди,
шуряха полуделите води.

Надвесен от прозореца, аз нямах
с кого да разговарям и защо
да разговарям, ала бе голяма
тревогата. И спомних си жена,
която ме роди и ме окъпа
с водата на живота, и с длето
сърцето ми извая като скъпа,
любима своя скръб и светлина.
Аз винаги я виждам като жива
как с пламенни целувки ме покрива.

Кварталът беше пуст, една мотриса
боксуваше, прегърбена и стара,
а вихърът клонеше да заспи
и между клоните на кипариса
досмукваше лютивата цигара
на своя гняв, сбран в очния му ирис.
Опрени на прозореца, липи
потрепваха без говор и без мирис –
без майка и без спомени предишни –
като че ли на тоя свят излишни.

 

ЕСЕН

Как стигнахме до тая късна вечер
аз не разбрах, защото беше кратък
денят, а планината бе далече
разпуснала мъглите без остатък,
вечерникът с гимбарда от стомана
подсвиркваше. И вечерта настана.
Такава гъста, сякаш от смола
измесена и змийска хладина.

Аз мислех, че продажници ме гонят
към оня бряг на времето, където
над всеки дъх ще властвува сънят
и в шепа пръст ще претворя сърцето.
Не исках аз да ме изкоренят
като онези кипариси горди,
които бе нападнал тук циклонът
и скъсал бе могъщите им корди.

Бръшлянът на нощта пълзя до късно
и ни обгръщаше като стени
на някой древен замък, и прекъсна
пътеките, а после ни плени
под восъчните клони на брезите,
а те висяха вред като парцали,
прогнили от досадата на дните –
от много дни загинали, заспали.

Очакваната есен бе дошла –
и гледахме как нейнате простори
ядяха дъжд, а нейната история
тежеше с плодородие, дела,
романтика златиста и любов,
часовникът лъщеше като нов –
и неговият чист и страстен ромон
превърташе кръвта на свят огромен.

 

ТИШИНА

Понякога дочувам своя дъх,
в мен сякаш се изливат дъждове
и напояват моята градина
с напъпилите дървеса и мъх
а облак бял далеко ме зове
да тръгна и след него да отмина.

Тъй тихо и радостно край мене,
като че ли от сън съм се родил
и всичките ми скърби са отнети,
и всички висоти – преодолени,
обидите – стопени в дъждовете,
и не боде душата ми бодил.

И радвам се, че днес ще бъда жив,
за да пътувам първи път щастлив.
Еднакво чуват слънцето и мракът,
че радости въздишат и ме чакат –
и може би за първи път е тиха
забравената къща на жениха.

Боя се от такава тишина,
която ми напомня дребно щастие –
опиянение от среща със жена,
отлитане на бурите без ек –
като че ли съм още непораснал,
като че ли не съм роден човек.

 

ЗА ЧУВСТВАТА

В усмивката на моите желания
зачеркната е думичката смърт.
Подобни думи никога не бранят
живота и не означават път.
И болестите спряха да ме гонят,
животът ми започна отначало –
от крехкото люлеене на клона
до ямба на секундното махало.

Аз никога не дръзвам да изричам:
- Мечтите ми отиват да умрат
в Гренландия, при китовете стари,
сред климата, за всяка смърт отличен,
при тишината в оня леден кът.
Аз искам тук да си умра, другари,
смъртта ми нови чувства да роди,
за да остави огнени следи.

Не слизайте, от горния регистър
на чувствата, където всичко свети,
там где на Христо Ботева крилете
са къртили елмаз от свода бистър
и гдето нажежените ни пръсти
посягат шепа слънце да откъснат,
за да разцъфне ранна теменуга
под зимната премръзнала хоругва.

Възкачайте се, пламенни, любими,
че в нашето движение расте,
заложената искра на дете,
което чака новото си име
и гледа към твърдта – не е ли глуха –
в каква премяна ще го облече,
че пролетният вятър вече духа
и носи пух на първото врабче.

 

СЪРЦЕ

Ти тръпнеш, моя гръд, заподозряна,
преследвана от времето, от всяка
секунда на сезонната промяна
и водиш бой с адептите на мрака –
но ще остане в рога на гласа ти
един мотив, от нищо непомътен –
и всякога в нощта ми той ще бляска
с коварството на първата ти ласка.

Ти първа ме накара да живея,
да дишам, да горя за вечността,
която се отделя от смъртта,
за да остане вярна на живота.
Приемам тая ласка, че без нея
не бих познал законите човешки,
не бих извършил ни дела, ни грешки –
не бих опитал виното с охота.

Ти радваш ме, сърце, благодаря ти.
Неотразима ведрина ми прати.
Коварството ти всъщност е прегръдка
и тласък в преизподните дълбоки
на утрото, и по-гореща глътка
от глътката на любовта. Ти слагаш
в ръката ми вълшебните посоки
на мъдрост и животворяваща влага.

 

БЕЗСМЪРТНАТА

Где слагате да спи туй нежно тяло,
което имате, и кой трепти
над него и над многото врати,
където слънцето ви е създало?
Макар и тъжен, аз випомня. Младост,
когато се издухваха платната
на корба ви, натежал от злато –
и светехте с най-огнения градус.

Най-малката искрица бе способна
да ви подпали, да превърне в плам
или във диаманти мисълта ви,
за да говори, на пророк подобна,
да ми открие всичко, що не знам.
Започваше в духа ми да потъва
голямата човешка топлота,
достойна в образ да я въплатя.

И както вечно се кръвта забива
в сърцето и се мъчи да излезе,
за да се движи, да не става сива
като мъгла, заседнала в поле –
така и вий се впивахте в онези
познания, откривани от вас,
и дълго след намерения глас
в душата ми отпущахте криле.

Ний дълго ще се срещаме и негли
от всичко ще цъфти и звук, и злак
до оня час, когато ще потегли
душата към последния си праг.
Не тръгвай, остани, о моя мила
неръкотворна Младост, и бъди
свидетел и творец на всяка сила,
която ще остави тук бразди.

 

СТАРИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ

Мастило си направих от нощта
и с него пиша в новата тетрадка
златисти малки приказки, където
ще дойде ненадейно пролетта
на оня, който си мълчи и страда,
но още диша, мисли и копнее,
надеждатата му се топи, но свети
като дъга над свежите алеи.

За моя стар приятел от дъжда,
от сенките, от края на града,
принуден съм да събера отново
мастилото, да го сгъстя, да пиша,
но без да примесвам с празно слово
и без да смятам своя труд излишен:
отдавна вече милият ме чака,
усмихнат през пролуките на мрака.

Той чака там и вярва, и мечтае,
и своя труд постила пред нозете
на другите, и пак живей на края
на родния си град, почти безцветен.
От него, от живота му ще взема
цветя и сенки, огнена вода,
минути от жестокото му време,
от страстите... да сътворя звезда.

Дали ще се досети той за мене,
бих искал да не зная. Че това е
излишно, недостойно за самия
художник, преизпълнен от съмнение
към своя труд, към цялата оная
заплетена и сложна немотия
на чувствата, с незавършени дела,
а с ранени от годините крила.

 

НЕ Е ЛИ ПРОЛЕТТА?

Минава във сражение денят –
и още върху трона му димят
крилата на загиналите птици,
небето в кафяво от войници
с огромни делви – грохот и вода:
настъпва дъжд, но той нали ще бъде
дъждът на справедливите присъди,
любов за ожаднялата бразда?

На пролетта звънтящият капчук,
превърнат в музика и топлина,
започва да ни кърми – и от звук
до звук душата ни се увенчава
със розите на нова светлина,
получена от всичко. И тогава
родената в блена любов голяма
с властта на красотата вдига знаме.

Когато чух сърдечния й смях
и я съгледах горе на перваза
на моя дом усмихната да чака
смутения ми поздрав, онемях:
разтвори тя кесията с елмази
и заслепи ме с блясъците, сякаш
за първи път пристига с толкоз огън,
за първи път се смее толкоз много.

 

ГОРА

В косите ти кръвта ли е избила,
че са така червени и блестящи,
кажи , гора напрегната от сила –
или могъща радост те обхваща,
че кестените днес лъхтят на зряло
и се разпукват – черни диаманти –
с огладената кожа, като ганти
прилепнала на младото им тяло?

Отправяш ти копнежа си далече
и няма да ми кажеш нищо вече,
защото си погълната от мисли,
като ничий дух не ще прелисти.
Гъбясва под нозете ти сезонът,
мъглите ще започнат да те ронят,
додето бавно в твоя зрак угасне
духът на укротените ти страсти.

 

ВИНО

Аз бих изпял една чудесна песен,
в която пролетта ще се сбере,
и там светът не ще й бъде тесен –
ще се вълнувам там като море,
а моите стотинки ще цъфтят
като доволни бели маргаритки
или ще се превърнат в топли питки,
с които тръгват хората на път.

Аз вярвам, че гласът ще оздравее,
напущайки на виното бордея.
Развръзката ще дойде по-подир,
когато свърши моят еликсир
и чашата ми няма кой да пълни
под блясъка на падащите мълнии.
Дали ще дойде тя – е неизвестно...
Дано не дойде, за да има песни.

До мене, във заглъхналата ниша,
детето си е легнало и диша
друг въздух вече, друга светлина
в сребристата градина на съня
и води куклите си към фонтана,
където плава радостта засмяна
и пълни друга чаша с друго вино,
по-светло от скръбта, която мина.

 

СЪВЕСТТА, КОЯТО СЕ НАРИЧА ЛЕНИН

Не бързай, отдели ми малко време
и позволи ми с тебе да вървя,
ти, моя съвест, вместила слова
и небеса в очите ми големи.
Не ме вини за грубите обуща,
не се отдалечавай и не пущай
ръката ми, положена в дланта ти –
прилепнала вълшебна ръкавица, -
която топли, за да не размъти
растящата ми огнена зеница.

През тебе виждам себе си. Око си,
отключено за мен от памтивека,
и радост многолика, и пътека
до моето единствено сърце.
Ти може би си същата оная,
изсипала пред моите нозе
на всички земни същества жарта,
която ме обгражда и ми носи,
окъпана във творческа омая,
томителната хубост на света.

Че тая страст, която ме пробужда
към размисъл по твоето величие
и бди, и хваща огъня с ръка,
не е от други свят, не ми е чужда,
а твоя същина, твой закон.
Тук всяка молекула коленичи
пред тебе, пред свещената река,
която няма жезъл, бич и трон –
за да отпие по-големи глътки
из тайните на твоите прегръдки.

Ти бурно дишаш, хората се будят
и тръгват натоварени на път
по твоя топъл злак, за да се трудят
или да пеят песен ако щат,
когато ще нагазват в радостта.
Дали на всичко те ще ме научат,
или и днес ще ми помогне ключът
на твоята любов към висините,
изпитаният удар на кръвта
и мислите ми, в твоя образ впити?

Ще чакам отговор, докато пуснеш
в кутията на пладнята писмото,
до мене адресирано, и с устни
целунеш въздуха: - На добър час,
на добър час, мой пламък на живота!
Така ще ме спасиш от сън и мраз,
от сенките, привикнали да мамят,
и ще запазиш в бедната ми памет –
за да не се превърнат в дим и прах –
надеждите, които в теб видях.

 

ЧАСЪТ

На нощната лампа
зеленият пламък
изтича на пода
в прохладния мрак,
среднощните мисли
тежат като замък,
издигат в гората
на дънер и злак –
а нейде далеко,
край някоя гара,
вагоните спират
и мрак разтоварват.

Кога ще се съмне –
тук никой не знае,
часът се приготвя
да тръгне без нас,
а ний да останем
да чакаме края,
петлите и зноя
на другия час,
от който ще слезе
една теменуга –
любимата утрин –
никоя друга.

 

ДВЕ ДУМИ

Незабравим е оня малък сън,
в предутринното будене загнезден,
о който се докосваме и светим
ведно с лозата, с купола призвезден,
през целия ни ден, подобно звън
от разговор, от златната камбана
на детството. О, мамо, ти обхавана
лицето ми, погали ми крилете.

Не си ме галила отдавна вече,
но те познах, защото си велика
и носиш на челото си черта
от моето рождение, изрече
две думици, с които ме повика
и сложи топлина, без ти да знаеш,
в студената и ожадняла пазва,
която се вълнува и разказва.

Това е всичко. Кратко като притча
и никому ненужно и не ново,
но никога не ще го аз прогоня:
два празника на моята вселена,
между които сетивата сричат
все още ненаученото слово
на разума, все още е зелена
родилата се ябълка на клона.

 

ЕДИНСТВЕНИЯТ ЗЪБ

Не бива да говоря за любов,
да не обидя пламъка, земята,
тревожната си гръд, където мята
сърцето ми последния си зов
и търси малък повод, за да вика,
да премалява от живот и страст
и да забива нокти, в кръв облято,
да се крепи на върха на езика,
да задушва страшния си глас.

Че тая ми любов е, както казват,
единствения зъб, със който браня
съдбата си и крия в жарка пазва
тъжовния й блясък. Тя е рана,
която кърми скъпия ми свят
от толкова години – прикована
въздишка до стената на страха,
обрала на столетие праха...
И молив чер на изповед и глад.

 

МАМИНАТА КНИГА

На лавицата сложената книга
от мама през ония времена
на младостта. Под старите стобори
на миналото крайчеца подига
и ме въвежда в родната страна,
а мечката на сънищата диша
до нашите глави и ни мърмори...
но тоя глас не мога да опиша.

Надвесва се забравен кръгозор
по-ниско и по-ниско, става дивен.
Не смея тази книга да преместя –
и все я виждам там. То беше в Сливен,
в цъфтящия от бедност Клуцохор,
където се събирахме най-често
с приятели и близки на баща ми
сред оня въздух, който странно мами.

Но мамината книга не старее,
седемдесет години все е там,
на лавицата в моето съзнание,
в ръката майчина, която знам.
Простирал съм ръката си към нея,
докосвал съм слова и светлини,
що никой дух не може да обхване,
да съкруши или да затъмни.

Тя вред ме принуждава или буди –
изваяната книга от слова –
богатсвтото ми в беден Клуцохор,
което знаят всички пеперуди,
прозорците и всеки стрък трева,
иглите на вековния ни бор...
но сам не знам дали ще я опазя,
тъй крехка като стъклената ваза.

 

ЗИМНА ЗОРА

Ноември вече схрусква последните гергини
и слънцето потегля в мъглите да загине,
защото иде краят на всяка земна слава,
която побеждава, а после – отминава.

Като в сушилня съхнат ония песни чудни,
с които пролетта ни се някога пробуди –
и всяка нова стъпка е вече невъзможна
пътека към небето: понечва и не може.

Върти се колелото и намотава младост,
за да ни служи още за светлина и радост
през нощите и дните на клеатата ни зима –
и пълни вретената, млад огън за да има.

Със нея пролетта ни се някога защура,
поля се изчервиха в прегръдки на божура
и много радост беше разцъфнала, но ето –
обрана е отдавна в гората и в полето.

Днес върхът се блъска, но той не носи нищо
и трън дори не кара към своето огнище,
а ставите заякват, стрелите се изострят
и парят всичко живо на тоя златен остров.

А дядо, с нос огромен, и мрачен като Данте,
повежда към гората запрегнатите кранти,
дърва за да докара и огън да разпали
в огнището, в сърцата, в душите ни заспали.

 

КЪМ ПОЕТА ИВАН ХАДЖИХРИСТОВ

Ти мислиш ли, че светът ще ни запомни
с онези чудни грешки и лъжи,
които си разказвахме с перото –
и чисти като ненапити стомни
ще се усмихваме, ще греем влажни
и чакащи край пътя на живота
да ни изпият жадните – кажи,
ти вярваш ли в измислици, в миражи?

Запомнил си червената аура
и алените сенки на божура,
които ни въздаваха добро,
и сърпа над челата ни засвяткал,
неотделим от лунното сребро,
сънят или забравата ни сладка,
лечители на нашите петна –
тук всичко ти премери и узна.

И колко чудно е, че всичко ново
за нас е вече старо, прегоряло,
не е за старините ни предел,
ако не е разчупило окови
в съзнанието и не грей до бяло,
като душа, която си приел.
Днес може би изпитваме умора,
когато за поезия говорим.

Доволен съм, благодаря ти, драги,
че толкова спокоен, търпелив
дослушваш непритворния ми порив
и чуваш как пътува моя молив
по гланца на случайните бумаги,
разхвърлени по масата ми. Жив
и здрав, тънцуваш ти върху водите
на нашия живот, с мечти наситен.

 

КЪМ ГЕНЧО УЗУНОВ

Ти следваше онези свои чувства,
които ти отваряха света
на честния живот на любовта,
когато в равнините беше пусто
и хлябът се продаваше за дълг,
а твоите пестници бяха свити
в законната закана – в оня зъл
и мрачен свят на устреми разбити.

Ти идеше усмихнат от завоя,
където и на камъка бе спал,
за да сънуваш образа на своя
любим народ, недосънуван още
от никоя душа на тоя свят
през каменните наши дни и нощи –
разбрал бе ти, че ранната ти жал
в стрела ще се превърне, в тежък млат.

Но тоя миг, за който ний говорим,
се свършва вече, слънце надделява,
с роса се пълнят нашите простори,
заякнало е буйното дете
и миналото му потъва в слава,
в черупката на спомена расте,
а днес е вече плод златист и едър,
готов самин да се разлисти в кедър.

Така се претворява светлината
чрез мъдростта на тия, що я пият
и ни я връщат пламенна и ярка,
и може би по-бърза от стрелата,
с която ни замерва нощем злият,
привикнал в стъпките ни да се мярка...
Ти трепкаш и печелиш своя дял
от радостта, която си създал.

 

В ТОЯ ГРАД

На художника Иван Милев

Тук всичко е свързано с моите стари
приятели, стари момчешки игри
и стари износени дрехи от шаяк,
изгубени дни, класове и другари –
тук всяка положена стъпка гори
в сребристата мрежа на будния паяк.

Все тук съм, все някаква нова химера
очаквам да хвърли душата ми в огън
и всеки задрямал чекрък да разбуди,
и всеки забравен въртоп да намери,
да тласне към обич тъги и тревоги
на моя живот, озлобен от заблуди.

Събраното няма да стигне за дълги
години, тук нещо се рони в праха,
а друго минава и чезне във дълг и
в студената подла ръка на страха
и даже в самото съзнание свято,
че моята кръв е отдавна пролята.

Изплувал над всичко, аз още пътувам
из тихия град и картини рисувам,
навлизам в съня на позната бреза
и често ме стопля пролята сълза,
когато беседвам в най-тежките моменти
с Франциско де Гойя и Грация Луциентес.

 

ЛЯТНА ВЕЧЕР

В къпината видях да капе кръв.
Убоденото слънце се отдръпна
и слезе зад тополите надолу,
където здрачът беше слязъл пръв,
камъкът, на който спах, изтръпна
и потъмня сред равнината гола.
Кой беше изпреварил да умре –
небето или живото море?

Морето не умираше . Сечеше
с могъщия си меч, като че беше
поискало и гордостта да падне
на колене пред стъпките му хладни
и шепнеше ми с устните си бледи:
- Живей до мен! До мене стой и гледай
стоманените ми ръце как хващат
ръцете ти и в бездните ги пращат!

Защо да мра? Нима е вече време
да отнеса далече онова,
което ме плени и прикова
о тоя бряг на сънища и разум,
където даже вечността не дреме,
изострена от обич и сарказъм?
Нима и минало да отнеса,
и в бъдеще под чужди небеса?

Не виждам оправдание за тая
гореща изповед пред съвестта,
чиято същност може би не зная.
И нямаше защо да се боя
от камъка с отровната змия,
от бавната прегръдка на смъртта.
Протягам устни роза да целуна –
и радостта откликва като струна.

 

ГРАДЕЦЪТ БЕ РАЗБУДЕН

Изхвърлено бе нощното олово
из кораба и всичко бе готово
за път към бреговете на живота,
щом котвата се дигне през нощта.
И всичките камбани-наковални
ехтяха да събудят утринта,
понеже почваше и оборотът
на часовете в топли закусвални.

Градецът наш отново бе разбуден
и тръгваше с развения си флаг
и с виното на всички съживени
от слънцето движения. Сред чуден
водовъртеж и танец на сирени
и къщи алени, стъгди от сняг –
в тях своя образ вечно ще показва
подобно бисер в мидената пазва.

Какъв живот, какъв огромен разум
наливахме в обистрената чаша
на утринта, след оня час омразен,
когато любовта не беше наша,
но дълго обещаваше да слезе
с неповторимото за нас небе –
че тоя свят не беше безполезен,
че тоя свят за нас въздигнат бе.

 

ВЕЧЕРНА УТЕХА

От мед направен, тоя ден се губи,
един от празниците си отива
от стряхата, където песни бяха –
и мъчи ме това недружелюбие,
скъсява ми живота като дива,
заседнала киселина в стомаха.

Но иде нощ, където ще се срещнат
и други воли, чувства и дела,
не ще запаля лампата, а спешно
ще затършувам в паметта си зла
дали между стените на сърцето
не е останал някой лъч да свети.

И спомням си, че вчера беше ясно,
че беше слязло първото кокиче,
неотменило своя празник личен,
и нечия ръка ме нежно тласна
в поток от радост, гдето ме зовеше
кокичето с възторга си безгрешен.

То виждаше през нежната си плът
и своя блян, и огъня си дивен,
и чуваше реките да кънтят
от ледовете разчупени и сиви,
настръхнали от злост необяснима
в прегръдките на гаснещата зима.

Та можеше ли то да не дочуе
онази музика, чиито струи
обливаха земята с мед и вино
и даваха обет за догодина
и нови дрехи на цветя и хора,
и златен дом душата да разтвори?

 

ОСВОБОДИТЕЛКА

По-светла става тя, по-чиста става
сред своя студ от снегове, морета,
пристанища, съдби – сред вековете
на своето съзиждане от слава –
и се разгръща пурпурна и чудна
на Ленина страната изумрудна.

Тревожната й гръд, успокоена
сред бурите, вълнувана от обич,
ни топли с нечовешката си сила,
откърмя в мъжество жреци и роби,
чиито съвести бе възродила
по цялата земя приневолена.

Усетих как дъхът й ме удари
с упойната си влага и плени
с откритите си ясни глъбини
от грейнали стъгди, железни гари,
прибои на човешката надежда,
в които верността й ни отвежда.

Отпуснал се в прегръдката й властна,
аз може би извиках, но не чух
свой вик, за миг останал сляп и глух
пред образа й, тъй внезапно бляснал –
езиък ми като тръстиков лък на
стрелеца се огъна и замлъкна.

Безкрайно горд се чувствувам, когато
помисля, че сме смесили кръвта си
при Зара и при Шипка, в планината
на моята родина, и навъсен
врагът край нас минава и ни гледа
прегърнати – и в битка, и в победа.

 

ВИСОК ПЕЙЗАЖ

Каква гореща вечер, колко ситно
са нацъфтели небесата, сякаш
синчецът им се е роил и литнал
между звездите, да удави мрака.

Нагоре пътешествувам да диря
звездите именно, където почва
нощта на нашето незнание
и близкото начало на всемира.

И ето че морето се издига
с привичния си прилив, с лик навъсен –
и искрено, и страшно като книга,
в която запечатаме духа си.

Звездата слиза до брега и чака
спокойно своя ред да се роди,
за да напусне лоното на мрака,
на застояли мисли и води.

Хвала на Ориона, който спира
дъха си пред опасните талази
с издигната над бездните секира,
като че иска всичко да запази.

Хвала и на Юпитер в тая вечер
за неговото страстно съучастие
в запалването на небето властно,
за топлия му призив отдалече.

Каква гореща вечер, колко много
желания се сбъдват, неоткрито
до днес между столетните тревоги!
А утре тръгват пак на път мечтите.

 

ТРОХА НА МЪДРОСТ

След полунощ, когато всеки звек
потъва в гробницата си прохладна,
градът прилича на убит човек,
от вълци и разбойници нападнат,
като че ли и тук се е тълпила
войска на Хитлера или Атила.

Такъв мъртвец си виждал много често,
положен върху тръните на мрака,
с огромна бреза, като невеста,
надвесена до него, дето чака
да го опеят с китка и роса,
и паднала звезда от небеса.

Ти в него виждаш себе си, спохождан
от страхове, в онези дни на сълзи,
когато уморената душа
напразно се усмихва пак и бърза
да се роди отново, с невъзможни
усилия, без капчица лъжа.

Така отгатваш колко ти е нужна
троха на мъдрост, за да разбереш
че нощите, в които се пробуждаш
и губиш капки кръв, не са те скреж,
а огнени познания и вяра,
чиято светлина ти се отваря.

 

ЗАБАВИХ СЕ

От миналото нищо не остана
освен едното слънце с прясна кръв
на устните, една дълбока рана,
която ме облива с топъл дъх.

Днес виждам колко невъзможна жажда
съм прожадувал, колко много страх
съм претърпял, преди човек да бях,
преди да почне злак да ми се ражда.

Дали за всичко царят бе виновен –
войните му, нагонът му за власт –
не зная, но в жестокия му глас
не пееше на Моцарт, ни Бетховен.

Забавих се и никой не ме чака,
но чувам ясно да отекват в мрака
затоплените мисли като таен
часовник в глъбините на безкрая.

Това се случва винаги, когато
изправената стълба от мечти
изкачвам до последната позлата,
където всичко жизнено трепти.

Из моята пресъхнала уста
дано изхвръкне словото, чието
значеше ще вдъхнови сърцето
да създаде за своя дух мечта.

 

СЛЪНЦЕ

Ний спираме пред къщата, където
потъналото слънце преди малко
ни гледаше с възпалени очи.
От стъпките му нищо не личи
и вечното богатство е възето
на облаците в златна катафалка.

Заспи най-после, почини си, мое
съкровище, попаднало във клона
на гарвана, потънало дълбоко
в ония непознати, еднооки
шосета на тревогите и зноя –
на вихрите невидимите струни.

Не ще те търсим тая нощ до утре –
мечтатели на твоя жизнен плам,
когато ще поспреш над Виетнам
и ще съзреш в гигантския си устрем
градините, които там трепериха,
превърнати в пустиня от Америка.

Ти ще живееш в трепетните ъгли
на нашето съзнание – наречен,
пределно свеж и неоткъснат плод,
ти, най-голям, неизчерпаем въглен,
ти, южен хляб, измесен и опечен
за вечността на нашия живот.

 

МЕЖДУ ЛЕДА И ОГЪНЯ

Насреща ми приижда пътят ален,
разпалва се и пуши, и прилича
на залез, от овчарите запален,
за да светлее като древна притча,
за да измие мойта кръв горчива,
която от години се излива.

И нещо ме запалва и охлажда,
а под челото облаци горят,
езикът ми засъхва в страшна жажда,
откакто съм потеглил отдалеко...
но чух да се говори, че ледът
и огънят са братя на човека.

Успокоих се, свикнах да живея
между леда и огъня, защото
не можех да остана пак до злото
и слабото, да гълтам суховея
на мъката непоносимо бледна
и бездната в очите да погледна.

Подгонен от желязната потеря
на времето, не бързам ратреперан
да се предам в ръцете на палача,
превивам се от болка, но не плача
над чашата с това богато вино –
и ще остана горд или невинен.

 

КНИГА

Преди да почна тая нова книга,
аз нямах намерение да пиша,
на своя свят завесата да дигам,
защото смятах тоя труд излишен.

Като измръзналата сива птица,
която пада зиме от дървото,
изгубвам дъх, затваря се окото
и там заспива моята зеница.

Но знам, че ще се смъкне всяко бреме
към низините, гдето ще потъне
нетрайното, а вечното ще звънне
в деня на разтревоженото време.

Не съм злочест, защото вече зная
защо съм се родил, защо залязвам,
какво укривам в топлата си пазва –
морето ли, света или безкрая.

Отдавна отлепих като нечисти
рубини от човешките си мисли
скръбта и леността – нивга няма
да се поддам на тяхната измама.

Дано завърша вече тая книга,
започвана и спирана в съмнение,
бичувана без жал в самия мене,
когато мъжеството й не достига.

Последна промяна: 2008-01-09 11:07:57
Прочетено: 1854