Тип: Поезия
Автор: Иван Мирчев
Организация: Други старозагорски автори

ЧАСОВНИК НА СТАРЕЦА

Моят часовник не иска да спре.
В гърлото още ръмжи механизъм,
сякаш се гърчи далечно море,
войн издъхва, от сабя пронизан.

Моят часовник – бял старец до мене –
строг, неподкупен, с големи очи,
върху лицето на слънцето спрени –
моят часовник ръмжи и гълчи.

Моят часовник, изгубил покой,
мислите свързва в най-бистрия строй,
както реката с потоците бързи
своето вечно дихание свързва.

Моят часовник не иска да спре,
както са спирали други часовници
след полунощ и в открито море,
за несполуките жалки виновници.

Той ще насочи и углъби
моите трудни дела в добродетел
и на тревожните наши борби
денем и нощем ще бъде свидетел.

 

ЗАВРЪЩАНЕ

Тук някъде бе моят дом, където
посрещах слънцето ту весел, ту унил.
С лек удар го сломиха ветровете,
защото той на тях не беше мил.

Но аз останах. Тук живяха мама
и тати, и сестрите ми, и аз,
а после и децата ми – и няма
по-свиден кът, по-скъп човешки глас.

На тая стара масичка от дъб
разгръщах листовете посивели,
в които бях споделял всяка скръб
и всички недокърмени недели.

Един стомамен ъгъл с наковалня
на мислите свидетелствува там
за моите дела сантиментални,
в които сам се виждам, глух и сам.

Разгръщам се като желязна книга,
където са вдълбани писмена
от моите години... Стига, стига,
гореща и безумна светлина!

Смирение и гордост се редуват
пред погледа и дават розов цвят
на моите вълнения, пътуват
очите ми в един прекрасен свят.

От ден на ден отстъпвам своя стол
и мястото, за мене отредено
от миналия век, и е студено
наоколо, и сякаш зъзна гол.

Но радвам се, че тук оставям кръв
и правя от съзнанието стръв
за оня откривател на безкрая,
когото вечността ще увенчае.

Пред прага ми е времето, в което
съм тръгнал и живял до днешен ден
и вярвам, че е грейнала за мен
златистата плацента на небето.

Тук аз открих часовник, който мери
не часове, а живия живот
на времето – и в тоя час вечерен
аз бавно се отронвам, като плод.

 

РАЗГОВОР НА БРЕГА

Все гледаме с големите очи
на радостта, след буря от безчинства.
Ний, гражданите на вселената,
като летяща конница в лъчи
пътуваме към празника единствен –
към свобода на всичките народи.
И в тоя танц под нас трепти
зелената морава на човешкия живот,
немирник дух в кръвта ни шумно броди,
горят в сърцата хилядите фибри
на красота и младост, и любов.

Не можем да мълчим като колибри,
укрити в цветовете на леса.
Другарю време, време е да слезем
на тоя бряг разцъфнал с дива песен.

Той негли ни познава по гласа
и призовава с цялата си жажда.
Багрилото на чуден ден се ражда
и в нашето съзнание най-сетне
огромен лъч пробива, за да светне,
изпепеляват грозните неща
във гънките на нашата мечта.

Другарю време, късно е да спим,
да спираме стрелките на живота.
Прерастваш в подвиг ти и ставаш съвест
и знаме на човешката победа –
и тоя свят към твоя образ гледа,
и всеки твой куршум ни праща с вик
смъртта и свободата всеки миг.

 

ГЛАСЪТ

На двора леденеещата круша
прегръщаше премръзналия храст.
И дигнал бях слушалката и слушах
какъв живот кипи около нас.

Тук беше нощ, но нейдеотдалеко
гласът предупреждаваше, че днес
ще дойде слънце с пролетната вест,
а някъде, към хижата Алеко

ще падне сняг – и зимата ще влезе
в дворовете и в стаите, в онези
затоплени от щастие сърца
и засияли в празнични лица.

Прогнозите са винаги различни:
тук слънце, там виелици и дъжд,
към Виетнам война, борби епични,
а в Тракия цъфтят цветя и ръж.

Дали ще трябва пак да се затворя
във стаята, с утеха на пчела,
и да не тръгвам никога нагоре,
когато пада русата мъгла?

Нима не знам, че който се заробва
от страхове, не ражда нивга плод
и рано сам си изкопава гроба,
преди да се нарадва на живот?

Тяка ли дълго трябва да се лутам,
додето бурята преобрази
лицето на скръбтта ми прословута
с пресъхнали от времето сълзи?

На тоя свят сам себе си излюпил,
аз искам да остана още жив,
пред да ме застигне мрак и жупел
да потопи живота в сън горчив.

Тъй всеки ден аз тръпна и се возя
напред с неуловимите прогнози...
Гласът предупреждаваше, че пак
ще блесне слънце, музика и злак.

 

НАПРЕД МЕ ЧАКА УТРО

Аз носех странни мисли
като венци от злака,
на който се пробудих
за първия си ден.
Какъв небивал устрем
на гордостта и мрака,
да бъда между първи,
за първи набеден.

Аз бях забравил всичко –
и светлина, и хора,
които бях здрависвал
с вълнуваща ръка,
а после изоставих.
Забравих да говоря
с децата, с равнините,
с могъщата река.

Бях стигнал до предела,
където се кръстосват
съмнение и вяра,
мълчания и глас,
горяха ме до болка
и песни, и въпроси,
и тяхната незнайна,
непоносима власт.

Аз тръгвам недокърмен.
Напущам оня въздух,
от който се отскубнах
такъв несъвършен.
Край старото огнище
аз твърде много мръзнах,
младежките години
прекарал в сън и плен.

Напред ме чака утро,
а може би и младост,
защото не намирам
за шията си връв...
Напред ще има рози,
приятели и радост
и слънце ще ме топли
в горещата си кръв.

 

СПЕЧЕЛЕНАТА СТЪПКА

Отвред сме обградени от религии
и от вода и огън, и амфибий –
светът гъмжи от наши врагове,
лежали от проказа и от френга.
Тревожен глас ни буди и зове
да скочим и освободим Гизенга.

О, боже мой, не е ли някак мръсно
да мре човек без въздух и вода?
Днес новата година ще разпръсне
вред позиви за хляб и свобода,
а враговете с долари и бомби
въоръжават бандите на Чомбе.

Душевният ми строй ме принуждава
да съм жесток – и всичко начестиво
да сложа на везните, да се влива
гневът ми във борбата величава
на моето отечество – за мир
и братство между светлите народи –
и тая първа радост да ме води
с тревога срещу стария кумир.

Като тракийско жито загарйя
познатият пейзаж се позлатява
и нашето отечество – за тия,
които го обичат, - разцъфтява
като една неукротима пъпка
на клоните на бряста размразен –
и в своята идея аз го виждам
неудържимо с хода си и трижди
свободно и велико като ден.

 

ПРОЛЕТНО ОБЕЩАНИЕ

Ти шумиш, ти звъниш като ручей,
светлина на големите дни.
Всеки миг
ти ме каниш да уча
твоя труден език: -
До стъклото ела, позвъни,
до вратата ми спри и почукай.

Непременно ще дойда. Напролет.
Ослепен от победи. Отправил
часовете, годините в полет.
Без окови.
Ще престана да ровя
в беззащитното тяло на спомена.

Аз разбирам, че в него бе скрито,
като в пазва, съкровище чисто:
пожълтели в тетрадката листи
и сълзата, навеки отронена,
и тъжовната прелест на дните,
през които съм милвал ръцете
на мечтаното щастие.

Там е казано всичко, в което
съм повярвал веднъж,
без да взема участие
в тържеството на всички надежди
като истински мъж,
без да смятам дори часовете
на едно изменение, гдето
се натрупват и нови, и свежи
семена на живота.

Непременно ще дойда при тебе,
мой живот, светлината загребал!

Че защо да говоря за злото,
за великата старост, дошла
неусетно с големи крила,
като ястреб над мен да се спусне,
за да грабне от моите устни
и послетното слово, с което
бих желал да зарадвам сърцето?

Ще забравя това. И ще искам
от съдбата, от моята близка
и далечна, да върне това,
от което ме беше лишила –
красотата на моята сила
и сърдечните мои слова.

 

СТАРИЯТ РАБОТНИК

Години зли, които ме изяждахте,
вий смукала на минало проклето,
вий жалка пръст и небеса от сажди,
приклещихте ме здраво вий, задето
не разпознах лицата ви различни.
Приклещен здраво между две епохи,
ще трябва ли да стардам и да охкам,
нещастен сандвич, парий и езичник?

Тъй казах на годините, които
накараха гръкляна ми да млъкне,
нозете ми премазаха от труд,
пресяха ме с най-ситното си сито,
та от гърба ми кожата да смъкнат.

А без нозете станал бих излишен,
без гърлото престанал бих да дишам,
без кожата си бих умрял от студ.

Сега съм цял, не съм от страх задавян,
сега съм жив, на вековете равен,
прочутият строител на града –
и радвам се като топола млада.
Обичам те, превъплътен у мене,
мой нов живот, обезсмъртен в труда,
във чийто скут лежа като в прохлада
след толкова годишно настъпление.

 

ВЪЛНЕНИЕ ПРЕД СЛЪНЦЕТО

Това велико слънце, то беше пожълтяло
като последен лист на лозата в моя дом
и беше слязло ниско, почти като стъпало,
където бих понечил да стъпя, стар и хром.

Дошла бе късна есен и моята тревога
растеше непрестанно: - Дали ще понеса
и тая нова есен, та своя дъх да мога
и утре да разнасям навред като роса?

Тъй много кръв е нужна за моите мечтания
и красота, и смелост във погледа ми чист,
че може би ще трябва, без укор и терзание,
да споделя съдбата на есенния лист.

Кому ли е потребен дъхът ми в тая есен,
цената ми каква е в тоя бурен век?
Намерих ли най-сетне гласа на нова песен,
превърнах ли се в песен и в истински човек?

А беше късна есен и тръгваше селякът
лехите да обходи на своя тежък труд
и плодове да дигне, че те не ще дочакат
последните минути на есенния студ.

Но слънцето мълчеше. То беше като рана,
пред чийто лик възбуден гласът ми занемя.
То беше като злато, току-що изкопано
из вечната утроба на нашата земя.

То бавно се издигна, за миг поруменяло,
като вълшебен кораб на капитана Ден ...
Изчезваше с вълните златистото стъпало,
където бях понечил да стъпя уморен.

 

ВЕЧЕРНА ПОЧИВКА

И как обичам тия часове
на моя дом през есента мъглива,
когато всеки ъгъл ме зове,
а морният електромер почива.

Жената спи, засълната и тежка,
човешки уморена през деня,
и снема от горещата си плешка
умората, да приласкай съня.

И аз мълча – и колко е красиво
спокойствието в тия часове,
когато непознатото зове,
морният електромер почива.

А всякога по-силно чувам всичко,
що денем приглушено се гълчи,
а нощем оживява по привичка
в съзнанието, в жадните очи.

Отново вън – и радвам се отново
на вашите обятия, стени.
Изсмуквайте вий моята отрова,
натрупана от мрачни младини.

Духът ми тук не спи и не преваля
зад живите, не търси мрак и гроб.
И радвам се безкрайно като роб,
освободен от игото на краля.

 

СЪДБА

Аз помня, ти не беше
ни мургава, ни бяла,
косата ти лъщеше,
подобна на смола,
но течна и уханна...
тя беше се разляла
и сякаш пред морето
разперваше крила.

Ти беше младостта ми,
която с мене беше
родена да говори
с безмълвните неща
и всичко претворява
в порядък безпогрешен –
от първата ми сричка
до зрялата черта.

Езически могъща,
с езическата вяра
жестоко ме ожули
в коравата земя
и даде на духа ми
закон да се разгаря,
на разума – нов тласък
и мъдрост на змия.

Ти, щастие и радост,
ти, златна моя купел,
ти беше ме измила
с най-бистрата вода,
когато съм потъвал
и грехове натрупвал,
готов да се раздавам,
света да подмладя.

Аз имах само тебе,
родена от вълните
на моето зачатие –
вода за цял живот, -
и тебе славословех,
и тебе само питах
ще стоплиш ли земята
под моя небосвод.

И като чисто слънце,
което пада ниско
с огромното си злато
нов ден да изкове,
аз бавно отминавах
и нищичко не исках,
освен да се повторя
и в други светове.

Аз гълтах твоя гений,
от който се опивах
и дишах тая бездна
от кръв и от цветя,
която се усмихва,
която беше жива
и за любовна мъка
разтваряше уста.

 

НЕ СЕ ГОРДЕЙ

Не се гордей за дребните успехи,
преди да се разсъниш, о душа,
и да целунеш по-високи стрехи,
по-близки до небесната роса.

До тоя ден едва си проговорила,
а искаш да надминеш песента
на птицата, будителка на двора,
лалетата и мислите в света.

Земята дава всичко, тя те ражда
и топли върху младата си гръд,
а ти й даваш своя труд и жажда
за съвършенство в трудния си път.

Все някъде забит е твоят гвоздей,
о който се придържаш и растеш
и ставаш на лоза, а после – грозде
и най-подир – и песен, и летеж.

Оставяй и за другите по нещо –
и сняг дълбок, и лъч от своя плам,
и плодове от лятото горещо:
с величието не оставяй сам.

За твоята любов, която пее
и носи на крилете си звезди,
земята все ще те възнагради...
Тук всичко е от нея и за нея.

 

ДЪЖД

Около мене синее се ръж,
около мене – полето едничко.
Даже и ти, благороднико дъжд,
златно кръщене даваш на всичко.

Златно кръщене искам и аз,
който съм жалка троха в равнините,
искам от злато десница и глас,
песни нечувани сам да изплитам.

Искам да тръгна по тая земя,
както е тръгвал певецът ни вятър
и е пресрещал жестока ламя
в стария проход – пламтящото лято.

Искам да срещна ламята, но тая,
дето изсмуква от мен младостта,
с моята мъдра любов да я смая,
както цъфтящата пролет – смъртта.

Слушай, народът копнее за песен,
както ръжта, между рой чудеса,
все се заглежда към свода небесен
с жад и тревога за нова роса.

Щетал по тая земя неведнъж,
с гръм премини, непспокойна приридо,
спри и при нас, благороднико дъжд,
златно кръщене дай на народа!

 

ЦВЕТЯ

На скромния ми абажур цветята,
изваяни от камък и позлата,
ще се пробудят, щом се върна в къщи,
ще трепкат и към мен ще се обръщат.

Защо не спят, защо не ме посрещат
и ще цъфтят като в една градина,
където даже камъкът загина –
сред тази стая мрачна и гореща?

Та бласъкът в очите им големи,
рубинът върху устните – нима
за мене са копнеели и неми
преглъщали сълзите си в тъма?

Те уж са мъртви... мъртви, а цъфтят
под кървавата стръв на светлината,
когато съм посегнал и поклатил
задрямалата лампа в тоя кът.

Те уж са мъртви, нямат дъх и глас,
а с моето съчувствие живетя,
за светлина и въздух все копнеят,
в живота ми се врязват всеки час.

Живеят с мене в малката ми стая,
изпращат ме безмълвни като смърт,
безсмъртната им кроткост – сам не зная –
кого теши, кого оставя твърд.

Около тях луна не се завъртва
те не питат има ли луна
и облаци над нашата страна –
и може би не знаят... че са мъртви.

 

ЗАВОД «НАТАЛИЯ»

Аз чувах вятъра как ходи скаран
със улицата, с бедните дървета,
отхвърляше сметта на тротоара
и лампиона, който будно свети.

О нощ несъкрушима, пушек черен,
през който като тиня бе избила
ленивата и покорена сила
на злобите ни в тоя час вечерен.

Но в нашата «Наталия» честита,
сред аромата на трико бяло,
потъваха ръцете на жените
с крило на птица, нежно затрептяло.

Две хиляди ръце като лъчите
на слънцето се спущаха да хванат
кръстосаните нишки: - Вий звъните,
вий блясвате, когато звънне станът!

И тръгвате, когато се стълпите,
вий, жици на трикото посребрено,
вий, нерви на страстта неутолена,
която ни спохожда в равнините.

«Наталийо», напрегнат ален ритъм
на разума, от който се излъчват
успехите! Заставам и те питам:
кой лъч извая пръстите ти сръчни?

Работнички на цехове крилати,
чия душа разгръщате засмени,
съкровища и дивни аромати,
за да кроите нашите премени?

Пред чудния ли ден да коленичим,
или пред устрема ви, който слиза
като пламтяща мълния от всички
мечти недомечтани в бяла риза?

Разбирам ви, неопетнени, чисти
ръце на труд, на щедро ни време,
жив лес на пролетта, пред нас разлистен,
достоен верността ни да приеме.

 

ПРОЛЕТ

Тя беше назначена да тръпне и блести,
тя беше тъй велика и волна като птица,
че даже и небето с огромните зеници
не можеше да схване могъщите черти.

Тя трябва да се срещне и с житото, с водата
и с корените млади в дълбоките бразди,
пчелата да здрависва, любима и позната,
и в мъртвата пустиня нов дом да изгради.

И славеят ще каца по листнатите клони
и без да ги прегъва, ще трепка върху тях
като лъча вълшебен, от слънцето прогонен,
за да вести деня ни, обвит в космически прах.

Тук пролетта решава кого да увенчае –
дали сина на краля жесток и горделив,
тополите, брезите или поета жив,
когото облажват мушиците от рая.

Тогава ще разцъфнат венците за награди
и негли ще се сбъдне великият копнеж
за земното ни щастие и за делата млади,
и за самата младост и вечност, ако щеш!

 

ВРАГОВЕ

Аз никога не бях затварян в тюрма,
не бях и между другите, които
живееха безгрижно, затова
останах настрана в оная бурна
епоха на борба със подлеците.
И често наболяваше глава
за грешките на младостта ми клета,
за радостта, която бе отнета.

Но радвам се, че някои ме мразят
и никой от любов не ме зове.
Разбирам, че ще имам врагове
и подли, и по-твърди от елмаза.
Това безкрайно много ме издига,
да имам срещу себе си съперник,
и всеки час да ровя за борба,
за да поправя грешната съдба.

 

ОКТОМВРИ

Природата най-сетне ще премине
към восъчната нежност на скръбта.
Потъват, с аромат на старо вино,
полетата, мечтите, радостта.

Как свиден става меденият лъч,
от който се пои сега земята
и слага пред нозете ни ястъч
със плодове, изваяни от злато!

Не е от скръб това велико нещо,
с което съживяваме плътта,
духа самотен, любовта гореща,
очите на народа, на света.

Не е от спомен, който ни ласкай
от старите привикнали години
и иска да ни върне в оня рай
на бедността, където всичко гине.

О, боже мой, кога ли ще намеря
ония думи, пълни с ведрина,
с които да разпръсна туй неверие,
изпълнило душата с тъмнина?

Кога ще се разчисти кръгозорът
пред моя ум, пред първата ми зрелост,
когато вместо мене ще говорят
сами делата с яснота и смелост?

Нали така богатият октомври,
творец на подмладяващата страст,
разкрива тайните си катакомби
от сила и съкровища за нас?

 

УТРИН

О сбогом на пределите, в които
бях плувал цяла нощ като треска
и сънища сънувах, и прелитах,
и пих вода от синкава река.

Сега съм буден, жив и здрав се вглеждам
в картината на моя бащин двор,
където се раздипля златна прежда
от утринния слънчев кръгозор.

Щастлив съм пак, пробуден и спасен
от сънища, блата и унижения,
пред мене е действителният ден,
а не часът на ужас и разтление.

Аз виждам пак земята, бреговете
на моята надежда и лъчът
на съвършенство в изворите свети,
тополите потрепват и блестят.

Комините задишват с цели ноздри
живителната струя на небето,
а облаци, като свесла от грозде,
влекат нощта, почти със нея слети.

И в тоя миг аз тръгвам към завода,
оставям тук цветята, нежността,
но сякаш все в градините им бродя
и пия като влюбен любовта.

Все по-дълбоко в работа се вплитам
и всяка капка кръв у мене бди,
машината пред мен кове звезди
и цялата земя превръща в ритъм.

 

ВРЪЗКИТЕ

Предметите, които ни обграждат
и нашия живот възвеличават,
са пълни със движение и страст.
Хвани това движение, тоз глас,
не отминавай извора, без жажда
да утолиш в душата си корава.

Коленичи и пий, не се озъртай,
не обвинявай случая, че бил
неподходящ за твоето коляно.
Не си ни цар, ни княз, ни богомил,
природата не те създаде мъртъв,
не те отби от извора си рано.

Предметите, които вред боботят,
са нашето движение, животът,
неизчерпаем извор на плътта
и волите, които ни обвързват
с природата и с ритмите й бързи –
негаснещи ритми на света.

 

ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ПОЕТА

Аз бях печален, сякаш бях осъден
на смърт, че със измама съм се хранил,
и сълзите, в очите ми събрани,
лъщяха като сребърни съсъди.

Изтръгнал бях виновното сърце
в гърдите си и с трепетни ръце
посегнах и разкъсах тая риза,
която бе покривала срама ми
и жлаката ми съвест в пътя стръмен –
защитници на моя катехизис.
Аз бях убивал с мисли и със чувства,
които проповядвах чрез изкуство,
и носех в разногледия си взор
събирания някога позор.

Аз никога не бях проливал сълзи,
защото знаех, че ме унижават,
но ги пролях. Защото бях момче
и никога душата ми тъй бързо
не бе горяла, както бе тогава,
не спираше потока да тече.

Немигнал цяла нощ, аз виждах бавно
потъващите в моя хоризонт
звезди на Волопас и Орион,
залязващите небеса, но главно
разбития ми кораб на скръбта.
И цялото ми бреме от задръжки,
мъчителни минути, глупост мъжка
и страхове, и подлости – потъна
сред чистия поток на утринта.
Отмина нейде в пропастта бездънна
животът ми, от сажди помрачен.

Прозорците на утрото горяха
и ставаха големи като ден
под моята освободена стряха.

 

ЛАМПА

Красавице нощна, ти, моя любов,
блестяща и умна – усмивка и зов.

Не съм ти омръзнал, не съм те измамил,
защото те виждам в най-светлата гама.

Ти скритом тъжиш за Трояново – 2,
където и твоят живот се кове.

Единствено в тебе се вглеждам и вярвам,
макар че приличам на карлик и ларва.

Ти нивга не лъжеш, душа, сътворена
и хвощ и вода, и земя вкаменена.

Ти носиш богатство, което не гние –
събирана кръв с милиони години.

И снемаш от слънцето лъч да ми свети,
когато се лутам с мечтите си клети.

Ти знаеш, че дълго се днес колебая,
и пълниш с проблясъци моята стая.

И ето, духа ми улавяш без глас
в горящия обръч на своята страст.

Пред погледа смаян събличаш се гола,
блестиш смъртоносно, тъмите пробола.

И щедро ласкаеш тревожната гръд,
където се къпе сърцето ми в кръв.

 

СРЕЩА С ЖЕНИ

Пътувахме по улицата глуха
с единствения нощен автобус.
Жените от «Наталия» нахлуха
при нас и произведоха лек трус.

- Жени, жени, вий, гордост на квартала,
ваятелки на тоя свят велик,
очи на бъдещето, искри от метала,
оръжие на новия език.

Развеселени рози, нащи скъпи
съкровища от злато, изумруд,
в чиято свежест трябва да се къпе
новороденият творец на труд.

Какво сме ние? – Някакви мушици,
които се разпръскват през нощта,
а утром се събират като птици
и литват към завода на честта.

Да, вие сте най-хубавите птици,
в които пролетта ни се вести
с изплетена от пламък огърлица
и снети от дъбравите черти.

Пътувайте до моето коляно,
вий, сребърни мушици и цветя,
сърца на обич, щедро пропиляна
в завода за човешка красота.

Дома ви чакат, бързайте с тревога,
усмихнати, разцъфнали жени
на нашия народ, изпитан в огън,
белязан бедността да отстрани.

А падаше нощта, звучаха струни,
часовникът на кулата бе жив
свидетел на горещите ни думи,
които ме направиха щастлив.

 

ПРОЛЕТ

Той гледа зимата, като прозорец,
зад който се изправя всеки ден
една душа, надвила свойта горест,
щастлива като свят освободен.

Той вижда, че е нова всяка гънка
на радостта му, чува нов напев
от свирката на влака, слуша тънка
мелодия в небесния седеф.

Скованото ли иска да напусне,
като дете, в чиято гръд кипи
желание по-скоро нежни устни
от майчината гръд да отлепи?

Какво долавя с погледа си още,
дали онези сини планини,
където пеят нявгашните нощи,
оставеното битие звъни?

Защо е този пурпур на цветята
и кой го носи в тия часове,
когато се отдъхва и се смята,
че никой тук не ще ни позове?

Днес пролет влиза в малката България,
посрещат я, целуват я. Хвала!
Върху сърцето скоро ще удари
пчелата с позлатените крила.

Нали и той, като прозорец ясен,
зад който се изправя всеки ден
душата му, трепти в гърма, разнасян
от пролетния вихър устремен?

 

ЛЮБОВ

Тя бе родена с мене и с мене беше расла
и в първите години надмина ръста мой...
Тя бе огромна слива, в чиито клони-ясли
се люпеха скворците при светлина и зной.

Тя никога не сложи лъжливата позлата,
за да измами всички с изсъхнал, стипчав плод,
от слънчевата гама ловеше светлината,
за да раздава после мед, и кислород.

Тя бе като човека красива и могъща,
с неподражаем образ и нежни сетива –
тя милваше стените на малката ми къща,
когато нощем лягах с пресъхнали слова.

Тя знаеше, че ясно се чуваше гласът й –
една сребриста струна през тънките стени,
и топлият й призив, от нищо непомътен,
за дълго в паметта ми остана да звъни.

Тя даваше нов израз на моето вълнение
и в нейните тревоги сам себе си открих –
то беше тъй желано вълнение за мене,
че още потрепервам от жар като жених.

Бях много благодарен за тия глътки огън!
Сега дори, когато съм грохнал и смутен,
аз още закопнявам за песен и тревога –
началото и края на моя кратък ден.

 

СЕЗОНИТЕ

По пътищата дните идат бели –
с кокичета, лъчи и цветен прах,
акациите, леко овлажнели
с накацалите облаци по тях.

И въздухът потича с мъдър говор,
с умирания, раждания, дъх
на нови семена и нещо ново,
откликнало в горещата му кръв.

Задъхани, сезоните се сменят.
Отива си единият, пленен
от старостта, и тръгва с него тренът
на времето. Прощален слънчев ден.

Но кой ще дойде? Може би сезонът
ваятел и творец, и хоровод,
в чиято гръд се стичат и ромонят
надеждите на целия народ.

 

ВОЙНИШКИ ЦИКЪЛ 1917

ПОД СКАЛИТЕ НА БАБУНА ПЛАНИНА

Не зная и не помня дали не бях погребан
с погиналите листи на градские липи,
но виждах как вълната с подвижния си гребен
ме спуща и изкачва, преди да ме приспи.

Това бе сън навярно, обаче много ясен
с дълбоката картина връз кадифе от мрак:
като войник облечен, с колан и нож препасан,
аз тръгвах към войната, към злия Криволак.

Изпращаха ме всички – сега са сенки вече, -
родителите клети с посърнали чела
и старите салъкми в заглъхналата вечер,
и бухълът на клона с очи-огледала.

Камбаната ехтеше и пращаше далеко
вестта, че ще загина на бойното поле,
че гибелта ще тръгне по моята пътека
и в път ще ме настигне с разперени криле.

Аз вярвах, че загинах, понеже си пропомням,
че нещо ме откъсна от нашата земя,
отнесе към Бабуна сълзата ми бездомна,
където, вкаменена, тя капна, онемя.

Аз мислех, че угаснах, и всички тъй говорят,
че в камък се превърна горещото сърце,
че в езеро от сенки превърнал се е взорът,
а пръстите ми – в съчки на сухите ръце.

Защо да се пробуждам след смърт и вкаменение,
да будя завистта ви, приятели, врази?
Тук по-добре отдъхвам, без ужас и вълнение
и под скалата дива сърцето ми сълзи.

 

В ОКОПА

Сред дъжд и вятър, мрак и тръни
земята бърза да потъне.
И потопен в печал и гняв,
горчи ни залъкът корав,
и всеки ден, и всеки час
дими тук огнената линия
на боя... Ни любов, ни страст,
ни лъч, ни «Павел и Виргиния»...
Сред гъсти облаци от дим
забравяме да се тешим
с утехата на младостта
и всичко светло на света.
Сред дъжд и вятър, мрак и тръни
земята бърза да потъне.

И вчера някаква утайка
ме тровеше, но тя не бе
скръбта по моето небе,
по моите баща и майка –
то бе погнуса от кръвта,
която в тия часове
проливахме... Кръвта зове
на съд сърцата, съвестта.
Защо не трепвате вий, клети
другари, намяте ли сълзи
за мъката и глас и дързост
да смажете скръбта, кажете,
до смърт измъчени другари!
Не сте ли вие от България,
не сте ли зърно от земята,
която в ужаси се мята
жив младенеца да роди
и да откърми от гърди
поне една желана радост,
една искрица като младост?

На Вардар мътната вода
не носи зов за свобода.
Сред дъжд и вятър, мрак и тръни
земята бърза да потъне.

 

МАМА

Не съм написал нито ред
на мама, хубавата мама.
Или пък може би се мамя,
че тук е страшно и отвред
смъртта в окопите пълзи.
Не, не. Не бива да я плаша,
не искам нейните сълзи.
Самси ще пия тази чаша.
Ала не съм и сам, виж колко
войници в сиво облекло
оглеждат страшната си болка
в очите на самата смърт.
Пред гибелта ще бъда твърд,
че всеки свежда тук чело
и с участта си разговаря.

Пропукана като китара,
изхвръква старата бреза,
простреляна, и ни сълза,
ни «ох», ни думичка изрича,
и просва се като момиче,
ударено от гръм. Това е.
Дали ще се свести, кой знае.
Привлича ни като магнит
смъртта от оня огнен рид.

Към полунощ съм позаспал.
То трябваше. Сънувах мама
с оная майчина печал,
която ни гнети и двама.
Усещам раната, боли ме,
до мозъка ме чак боли,
и тая болка няма име,
и сякаш хиляди пчели
ме жилят в калната ми яма.
Не мигвам аз. Не мигва мама.

 

ПИСМО ДО МАМА

Не съм забравил, че на тебе
дължа най-първото писмо,
любима мамо. С колко трепет
сърце разтварям... то само
започва вече... то те гледа
как цяла нощ не мигваш бледа
с кафяви сенки под очите
и чакаш галения син.
Какъв ти гален! Ти за мене
отдаде пазения пламък
на цялата си обич скрита,
достойнството на бедността си
и нощите си вечно къси,
и погледа лазурносин,
и небесата разведрени
на мъдростта си, скъпа мамо.

Въздигаше ме тая сила,
че с толкова любов и грижа
на тоя свят си ме родила.
Мечтаех бисер да нанижа
за шията ти, тънко злато
на твоите ръце да сложа
и роза вишнена в косата.
Да ми запееш, както можеш,
да чувам тръпен
и ден и нощ
вретеното на песента ти –
онуй вретено в тишина
от свежа мощ
и светлина,
което няма да забравя
ни в сънищата, ни наяве.

 

ПОД НАС ПЪТЕКАТА

Спокойно мъртвите лежат,
а ний се готвим за атака.
До нас картечницата трака,
Беласица изригва злато –
и всичко тук ни е познато
и непознато като смърт.

Защо оставихме земята,
която с обич ни роди
и даде първата позлата
на бляновете ни преди?
Защо усмивката застива
върху лицето ни, защо
в душата зла и мълчалива
забива кърваво длето

Нима не стига бедността ни,
която царят бе орисал –
трапезата с кората хляб,
нивята с никнещите тръни,
съзнанието, че си раб, -
та трябваше и тук да дойдем
с износените в мъка дни,
за да получим още знойни
печати, скърби, съсипани?

Под нас пътеката се гърчи,
оплискана от наша кръв,
а по вълните на сърцето
долита утринният дъх,
блести зеленото чадърче
на малка вишна сред полето,
като велика антитеза
на нашия живот злочест,
като утеха безполезна
на нашето безумно днес.

 

ЧЕ СЪМ УБИВАЛ...

Какъв невиждан ден започна
пред погледа ни съкрушен!
Стрелбата срещу нас бе точна
като часовник, всеки ден.
И не затихна, и не спря.
То беше мрачната игра
на демоните на войната,
в чиито пръсти огън мята
съдбата на човека клет.

Нима ще трябва да умра,
от страх и ужаси обзет,
преди да се вести зора,
далеч от родното огнище?
Нима ще можеш да заспиш ти,
Асене, в своето безумие
след тая нощ на пълнолуние,
артилерийски ураган,
картечници и барабан?

Край Черна спираме и там
залязва бледен лунен плам
и в миг... забравям где съм, кой съм,
че съм убивал и на косъм
животът ми се е държал,
дори забравям, че съм цял
потънал в кал и кръв. Но нищо.
Дано завинаги заспиш ти,
сърце, отровило кръвта си,
дано жив огън те потърси
и твоя дъх да прекрати
пред всички жизнени врати!

 

НАДЕЖДА

Нощта мълчеше страшно тъмна,
останала почти без дъх,
ала когато се разсъмва,
зората в моето сърце
преля потоци нова кръв,
макар по-ледна,
макар последна –
и върху тъжното лице,
като една дъга небесна,
надеждата отново блесна –
че някъде
в това море
от призраци
ще се умре.

Тече животът нелюбим,
и ние все мълчим и бдим
над старата войнишка мъка.
А докога ще се промъква
в душите ни това съмнение,
че храним някаква надежда
и че войнатга не отрежда
страдание и запустение?

Узрява гневната ми сила,
от ден на ден страха надвила,
че някъде
в това море
от призраци
ще се умре.

 

ГЛАСЪТ НА МАМА

След полунощ току до мене
гласът на мама ме събуди:
- Асене, ти ли си, Асене,
при мене ли се връщаш, чедо?

Събудих се и ясно гледах:
като сребристи пеперуди
словата бяха отлетели
по своите пътеки бели,
посипани от звезден прах.

Разсъних се и не заспах.

 

КОМАНДИРЪТ

Днес командирът ме запита
какво мечтая на света,
с кого се срещам през нощта,
дали обичам да се моля,
да славя кръста на Христа
и вярно ли е, че неволя
разтърсва нашата врата?

Това ме развалнува скрито,
тревога гърлото скова
преряза мисли и слова.
Кроехме план за бунт напролет,
преди брези да се оголят...
Излъгах го. Не ходя, казвам,
не срещам никого навън,
не крия нож в гореща пазва,
сърцето ми не знае сън,
че тук войната страшно тегне.

Дали смъртта ще ми убегне,
дали обичам да се моля,
да вярвам в кръста на Христа,
не знам, но вечната неволя
заблъска нашата врата,
молитвата пламти излишна
и всяка светлина предишна
днес пада мъртва пред нозете
на генерала и не свети.

Ако Христос молитва чуе,
дали ще може да убий
войната, алената смърт?
Дали и кървавата струя
ще спре да пълни долините,
та нови дни да заблестят
в очите, да отдъхнем ний?
Очи, напразно се тешите!

С позеленял от злоба лик
стои и гледа неподвижен,
готов с куршум да ме прониже –
не вижда, че в ненавист дива
се мята бедният войник
и колко радост го облива
при мисълта на свободата
и за родината му свята.

 

КАРТИНА

Лъчи-стрели ще се покажат
и ще се сменят пред нас пейзажа.
Потеглят облаците спрени –
пера от скършени крила,
тополите като зелени
фонтани греят пред зората,
а мислите вървят нататък
с изнемощели острила.

Все мисли някакви се блъскат
в сушата, пълна от години,
все изблици на ярост лъвска
дълбоко стенат и проклинат:
- Пуснете ни да се завърнем
и родната земя да зърнем!

Но ето, знамената бликват,
разлистват се в огромен лес –
картина страшна, многолика
с тържествена и странна чест –
и тръгват бавно срещу зноя
и барабанът, и героят.

Вихрушка с огън и мътилка
гърми и вий: тя всеки дом би
превърнала на прах и пух.
И руква буен дъжд от бомби,
като отпушена бутилка
шампанско из простора глух.

Далече знамената трепкат
и покосени падат с рев,
фелдфебелът затваря клепки
с обистрен лоб като седеф.

Той тихо спи върху скалите,
без топлина и без победа...
През ирисите на очите
разплаканата майка гледа.

 

КРАТЪК ДЕН

Лежа в дълбокия окоп
превързан, блед и виждам поп,
но той не спира тук,
а тръгва
без звук
надолу, чер като хоръгва.

Навярно някой е простинал,
а след това се е поминал...

След малко слънцето поглежда
изпод навъсените вежди
на кръгозора своя трон
и като нов пощалион,
набелязал кой си, где си,
не те познава, а пътува,
не дига тежките завеси
пред погледа ти... Аз бълнувам
и чакам помощ от небето,
и лъч поне да ми засвети,
за да въздъхва без причина
и бавно-бавно да изстина.

А ето, жълтите криле
на слънцето трептят над нас
и по студеното поле
се гонят изблици от страст
из арфата на ветровете,
за да измолят светлина
за участта ми дважди клета.
Окъпан в крехка хладина,
денят се свършва, все такъв
огромен, тежък, пълен с кръв.

 

ЖЕНИТЕ ПЛАЧАТ

Другарят ми се върна снощи
от село с първите петли,
брадясал, тъмен – живи мощи –
ни жив, ни мъртъв –
а разказът му се покърти
и сякаш камък повали
върху гърдите ми и днес
шуми в душата ми зла вес.

.... – Кажи ми всичко за България,
за мама разкажи, за стария,
кажи ми всичко! – питам аз.
А той започва с нисък бас:
- Стрелата, братко, мрат от мъка,
топи ги нашата разлъка.

Гъдулки нигде се не чуват,
селяците за тях тъгуват,
кавали никъде не свирят
и сватби вече няма, сякаш
светът се свърши и не чакаш
ни глъч, ни зов да те подирят.
Хорото... где ни е хорото,
което топлеше живота?
Селата ни мълчат смутени,
гъбясали от запустение.
Жените сеят и орат,
и плачът в път и кръстопът,
а ветровете лудо цвилят,
препуснали като кобили
през опустелите ни ниви,
където живите загиват.
В полята смрад,
в селата глад
и всяка срещната жена
полицията безчести,
а зад стена
и врати
девица в ъгъла ридай,
измамена от полицай.

 

КОРОНИТЕ

Лазурът ще ни сгрей с привет ли?
От тоя свят съм се отписал.
В съзнанието нищо светло
не се домогва, няма смисъл
да вярваме, че тоя час
ще бъде по-добър от вчера,
че в царското сърце трепери
поне една сълза за нас,
когато в боя някой падне.
Короните са много хладни,
не ронят сълзи в умиление.

Сред зимното опустошение
пронизан пада командирът,
а царските тръби
пак свирят,
сърцето ми
безумно бий.

 

НЕ СИ ЧОВЕК, НЕ СИ ПОТРЕБЕН

Да беше съмнало поне,
не бихме жалили за нищо –
и без това сме ние нищи,
все с раници на рамене.
Това е жребий незъможен,
да носиш пушката и ножа
напред през ледените дни
на глад, теразания, злини,
когато спира да трепери
единствената радост в тебе,
че си човек, че си потребен...
И без мечти,
сред дъжд и вятър, студ и огън,
вървиш, изгубил вяра в бога,
но изведнъж разбираш всичко
с дълбоко сведено чело,
че ти не си свободна птичка,
а роб
и гроб,
листо сред вятър
и абдикирал император
пред портите на Фонтенбло.

Последна промяна: 2008-01-07 18:26:09
Прочетено: 1841