English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 петък, 06 декември 2019
Списък на творби
Начало > Преводи > Вероника Долина
Печат  
Тип: Преводи
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Непубликувани преводи от Иван Груев

ВЕРОНИКА ДОЛИНА

ПЕСЕНТА Е НЕЩО НЕОБИКНОВЕНО
(Предговор към стихосбирката й “Въздухоплавател”)

Всичко това започна вече доста отдавна. Бях на около 16 години. Ето и първите стихове. Най-обикновена работа. Наистина, отенъци имаше още от началото – стиховете бяха с микроскопични размери и кой знае защо – с мелодия. Аз си ги пеех на пианото, но гласът ми звучеше рязко и неуверено, беше някак странно нисък. Изобщо това не беше съвсем обаятелно...
Не след дълго дойде китарата. Истински музикант, известният китарист Андрей Гарин пет пъти идва при мен вкъщи и ми даде пет урока – първите акорди. И аз изсвирих “Къщи без покриви” на Новела Матвеева и “Пилигрими” на Клячкин по стихове на Бродски. Андрей ми целуна ръка като ме смути сериозно и каза: “По-нататък – сама.” И изчезна. От тогава – “сама”.
Последва “Девойката от кръчмата” – отново Новела Николаевна. Боже мой, без тази песен аз съм никоя! После от някакви парчета, откъснати от тетрадка, изплуваха “...тя не ме щади...”, “...в троен размер е бъбривостта човешка...”, “...и, разбира се, няма да се върна вече...” и още, и още, и още...
Към стиховете се появи жадност, просто някаква яростна жажда. Да чета, разбира се. Не да пиша, не. Много хубави стихове бяха прочетени тогава и останаха у мен. Инжекцията на произвеждащия песенен стих беше направена, но аз още дълго не знаех цялото могъщество на тази ваксина.
Измина време. Срещах се с хора – пеещи и слушащи, а с пишещи – все още много рядко. Общо взето това бяха по-възрастни хора, с връстниците ми всичко беше значително по-бедно. Учех се от всеки, който искаше да разговаря с мен.
Бях на 21 години, когато благосклонно ми кимна Булат Шалвович Окуджава. А тогава вече не на шега пеех песни. За повече от десетгодишната история на нашите взаимоотношения са тези кратки срещи, които мога да преброя, сухите му забележки и суровите призиви “Не бъди суетна!” Аз не съм съвсем съответстваща на неговия кодекс, но обичах, обичам и ще обичам Булат Шалвович независимо от всичко.
Имам много изпълнения на песни. Набързо, не без любопитство през всичките тия години към мен поглеждаха хора, мнението на които ми е скъпо. Изкушавам се да назова имената им и да пококетнича, но ще се въздържа.
В моето поколение пишещите стихове и пеещите, не знам защо, се оказаха много малко. Като че ли ги имаше. Но – странно – те бързо се спираха на нещо по-важно, а трябваше да се учат да работят, докато бяха млади. Аз по своему тежко преживявах това, чувствах се самотна. Мой еталон сред пеещите станаха хората от по-старото поколение – и до сега ме смущава и трогва това, че на много от тях говоря на “ти”.
Имам едно наблюдение. Може да е наивно. Но ми се струва, че тези, които са родени през 1956 – 57 година – нещо като последните от 60-те години – макар и едва-едва, но са вдъхнали въздуха и атмосферата на това живописно време. Видимо, родени или дори заченати, ние бяхме вече във времето на разкрепостяването, а после вдъхнахме с нашите детски ноздри нещо важно от този въздух. И ето че се получи тънката верига на родените в края на 60-те. И от това също – такива свободни отношения с много от тези, които са по-възрастни от мен с 20 години.
Е, добре. Аз така и не предпочетох стиха на хартия пред стиха, който се пее. Но не му правех компромиси за “мелодичност”. Някаква измислица, просто сюжетна, дори и хватки често съпровождат това, което се нарича песен. Но с времето все повече и повече се превръщам в слугиня на “песента без украси”. И повторенията, и припевите – всички тия чудесни неща – си отиват от мен...
Бих искала да кажа, че се “пека” на звуците и звукозаписите, но това няма да бъде цялата истина. По-скоро – те ме надзирават. Звуците най-често се нанизват сами, а аз отново и отново с удивление откривам, че това е единствено верният способ...
Може би тази песенна закваска напомня за себе си, но не съм съвсем уверена... Аз не чувствам в естрадните песни, даже и в симпатичните, ето тези закономерности, достатъчно вълшебни. Така че, подозирам, тези мои построения от звуци в същността си са стихотворни и не обезателно песенни. Макар и песента – ах, песента! – все пак е нещо необикновно. Очи, очи, очи – и всичките към тебе, Господи! Полуусмивка, полувъздишка – и те ти отговарят...
И с музиката всичко не е така просто, макар че за това съвсем не умея да разсъждавам. Но затова пък знам как се намира нужната музика – тя просто се извлича от стиха. Може би ще забележите колко често повтарям размери и ритми в стиховете. Обяснението е просто и рационално – музиката не трябва да бъде еднообразна. Е, възможно е да има и ирационални причини...
Тази книжка озагглавих “Въздухоплавател”. Преди пет години Е. Евтушенко ми донесе от САЩ писмо от Н. Коржавин. Той ме харесвал от своето “далечно далече”. Едно нещо от това писмо помня много добре – време е да се разделя с темата за “въздухоплавенето”. И аз мисля така. Във всеки случай не настоявал да пиша, както преди няколко години.
Песенната поезия е особен занаят, честна дума. Сега заедно с мен ще се изявят няколко души, пишещи стихове и музика. Появяването на моята книжка ще ги окуражи всичките, сигурна съм.
Аз съм на 33 години. Нямам големи претенции – да постигна нещо особено, да преуспея еди-как си. Бих искала да пиша – по вързможност все по-добре и по-добре – и да пея. Е, това вече, както се получи.

Декември 1988 г., Москва

СТИХОВЕ ЗА МАЛКАТА ЛЮБОВ

На малката любов ръцете й са нежни,
ръцете й са малки, очите – теменужни.
Душата й лети в пространствата безбрежни
и земни гласове съвсем не са й нужни.

Безценните си сили не взема тя с измама.
Затворила очи, затворила уста.
Живее себе си – таз твоя глухоняма.
Във свята глухота. Във свята немота.

У малката любов ласкателства и завист
не ще открие никой – защо ли й са те?
Тя всяка чест и съвест веднага ще остави.
Какво за съвестта ще знай едно дете?

Като вода във кладенец е чиста.
А ти като съдба я гледаш във захлас!
И нека си живее такава – като истина.
Поне за час да бъде. Поне за четвърт час!

Ни ярост, нито мъка от нея ще остане.
Вода, попила в пясък, звезда, блестяла час.
У малката любов – две малки нежни длани,
очите й огромни и тъжния й глас.

 

ЛЕГЕНДА ЗА СФИНКСА

Вече втора нощ не лягам – и не мога да заспя.
Дали котка, дали птица или пък жена бе тя?
Дълго огъня тя гледа и във ъгъла остана,
после плаче или пее, или блъска се в тавана.

Аз помислих: на жената за какво й са крила?
А пък птицата ще литне – или просто би могла.
Край прозореца тя ходи и край огъня цял ден –
птица ли е или котка, или пък жена при мен?

Птица ако е – не става да пере и да мете.
Птиците са гордо нещо, гордостта си пазят те.
Ако все пак не си птица и живееш в моя дом,
то защо стъклата блъскаш, викаш, пееш – за какво?

Да, но тя не само пее. Цели нощи – помня ясно –
в огъня тя гледа със очите си прекрасни.
Но като си толкоз дива, за какво са ти крила?
С нокти драскай. Или мъркай. Тя и туй не би могла.

И веднъж, бе късно нощем, аз я пуснах – накъде ли?
Щом тя свободата иска, все едно ще я намери.
И – пристъпи на перваза. После махна с две крила.
Дали птица, дали котка или беше пък жена...

 

х х х

Не ме плашат бедите, покоя,
нито зимния облачен ден.
Но се срещнах със нещо такова,
че смути сериозно и мен.

Аз се сепнах от някакви викове
и семейството свое погледнах.
“Вероника, - крещи – Вероника!
Аз съм твоята песен последна.”

“Какво искаш? – аз тихо му казвам –
Спят мъжа ми, детето и всички.
Аз съм днеска от работа смазана.
Кой си ти? Говори без шегички.”

Но от никъде лъч не избликва
и наоколо – нощ непрогледна.
“Вероника, - зове – Вероника!
Аз съм твоята песен последна.”

Като нощна сова ли кръжиш над мене?
Съдия ли си на ранната ми есен?
Аз съм сам сама. И уморена.
Чуваш ли, моя глупава песен!

Под какви товари съм вървяла,
но живота си не искам да загубя.
О, ти моя Музо подивяла!
Само теб съм любила и любя.

Но пак нищо не трепна във мрака,
светлината потърсих навън.
Само куче на двора проплака –
нарушиля бях кучешки сън.

И във мен съвършенство проникна,
и ме гали и сякаш расте:
“Вероника, - шепти – Вероника!
Аз все още съм тука, със теб”...


х х х

Какво искаш, Любов, от мен?
Аз не съм ти опитен заек,
че да се мъча ден подир ден.
Ще повърна от тебе, да знаеш.

Докога ще ме стържеш със тази
вярност на любимия в прага?
По-добре би било да ме пазиш –
не от друг, а от себе си, драга.

Защо гледаш във ъгъла
и въртиш този пръстен коварно?
Или със злоба си ме излъгала,
или се шегуваш бездарно.

Ако устните ти не бяха горчиви,
щеше покрай мене да минеш.
Само ти ми диктуваш стихове,
кръжиш над мен от години.

Ту с вода ме заливаш, ту с огън.
Ту ми шепнеш, в ушите ми пискаш.
Какво искаш толкова много?
Кажи най-после, Любов, какво искаш!

© Всички права запазени!

 

Последна промяна: 2008-01-07 10:14:13
Прочетено: 2017

Подробна информация

автор
Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 35

Иван ГРУЕВ е роден през 1936 г. в Стара Загора. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" в София. Работил е в областта на културата, като редактор в Радио Стара Загора, секретар на Клуба на дейците на културата, директор и главен редактор на сп. "Участие" и др.

Иван Груев е носител на Орден "Кирил и Методий" - трета степен, на Наградата за поезия "Николай Лилиев", на наградата "Стара Загора", на редица награди от национални литературни конкурси.

Член е на Сдружението на българските писатели. Председател е на Дружеството към Сдружението на българските писатели в Стара Загора.

Издал е стихосбирките:
Надежда за понеделник, 1982
Автострада, 1990
Рисунки с въглен, 1992
Разпадане на чудесата, 1996
Лична зона, 2003
Премълчавани признания, 2004
Причастие, 2005
Вино от залези, 2005
Мигове от светлината, 2006
Завръщането на думите, 2007

От завоя на август, 2008
Автор е на няколко пиеси, сред които "Марсианчето", играна в Драматичен театър "Гео Милев" - Стара Загора.



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |