Тип: Пиеси за деца
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

ЧЕРНОТО КОТЕ
Куклена пиеса

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
ЧЕРНОТО КОТЕ
МАГАРЕТО МАРКО
СВИНЧО
КУЧЕТО
КВАЧКАТА
КЛЪВ - пиле
КЛИВ - пиле
КЛЮВ - пиле

ПЪРВА КАРТИНА

(Селски двор. Разни неща от селския бит и едно дърво, на което някой може да се качва. Черното коте стои под дървото и си пее. То е още малко. Черно, но красиво, доверчиво, с чисто сърце и с явни “поетични” наклонности.)

КОТЕТО. (Пее.)
Щом зората се задава,
в двора ни настава врява:
Петльо силно кукурига,
Свинчо сънено примига,
Марко в празния обор
дирижира този хор
с гръмогласния си глас.

(Ефекти от всички тези и други гласове.)

Най-накрая даже аз
почвам силно да мяуча.
А пък Шаро – нашто куче –
зверски почва да ме лае.
Щом се съмне, то се знае,
олелията настава,
после цял ден продължава.

(Зад кулисите се чува плачът на Клъв.)
КОТЕТО. Я, някой май че плаче. (Ослушва се.) Деца, чувате ли някой да плаче? (Децата: “Да-а!”) Кой ли може да плаче толкова рано?! Днес още никого не съм срещало. Я бързо да се скрия, че идва насам..
(Плачът приближава. Появява се Клъв – куца, плаче
и вика майка си: “Мамо, къде си бе, мамо!” и пр.
Котето на издържа и се показва.)
Ти защо плачеш още от сутринта?
КЛЪВ. За-за-губих се-е! А-а-а!...
КОТЕТО. Е, стига де! Като си се загубило, нали се намери. (Успокоява го.) Стига, стига – няма нищо. Къде е майка ти?
КЛЪВ. (Хълца.) Не-не знам. (Готово е да се разреве отново.) Ние си кълвяхме на двора с мама... И се загубих!... Защото видях, че нещо свети на слънцето...
КОТЕТО. Ами?! И какво светеше?
КЛЪВ. Едно червейче.
КОТЕТО. Ами?! Че червейчето свети ли на слънцето?
КЛЪВ. Не знам. (Хълца.) Аз помислих, че е червейче и отидох да го изровя, а то било едно лошо остро телче и ме одраска! О-о-о! И ми счупи нокътчето! Виж къде ми счупи нокътчето!
КОТЕТО. Ау-у, че лошо телче! Телчетата станаха повече от червейчетата. А ти защо не внимаваш?
КЛЪВ. Аз внимавах, ама то пак ме одраска.
КОТЕТО. Няма нищо – нокътчето ти ще порасне.
КЛЪВ. Ами ако не порасне.
КОТЕТО. Ще порасне. Боли ли те?
КЛЪВ. Не, ама е счупено и трябва да куцам. А ти защо се криеше зад дървото, когато те видях?
КОТЕТО. Аз ли? Не съм се крило много.
КЛЪВ. Криеше се, аз те видях.
КОТЕТО. Криех се, ама малко. Защото те чух че плачеш. (Смутено.) Магарето ми каза, че който ме видел, щяло да му се случи нещо лошо. Затова се криех – да не ме види някой.
КЛЪВ. Какво лошо ще му се случи – ще си счупи нокътчето ли? Аз го счупих преди да те видя, май. Сега ще си счупя нещо друго. А-а-а! Искам мама!...
КОТЕТО. Чакай! Млъкни де! Сега ще се кача на дървото да видя къде е майка ти. (Качва се, пиленцето с надежда млъква.)
КЛЪВ. Къде се вижда?
КОТЕТО. А, ето ги – идват насам. Майка ти още две пиленца. Защо сте толкова малко?
КЛЪВ. Това са Клив и Клюв. Другите станаха запартъци, не успели да се излюпят.
(Идват Квачката и двете пиленца.)
КЛИВ. Мамо, ето го Клъв! Аз пръв го намерих!
КЛЮВ. А пък аз по-първо намерих Черното коте!
КВАЧКАТА. (Втурва се да прегръща Клъв.) Миличкото на мама, къде се изгуби?! Ох, че ми излезе душичката от страх! Какво ти е на крачето – котето ли те одраска?! (Нахвърля се върху Котето, то бяга.) Ще те науча аз тебе как се дращят малки пиленца! (Гони го.)
КЛЪВ. (Куца след нея да спасява Котето.) Не бе, мамо, чакай де! Остави го! Одраска ме едно лошо телче, а Котето ме намери като се бях загубило! Мамо, остави го, бе – то е добро коте! (Квачката оставя Котето на мира.) Аз като дойдох, то се криеше ей-тук, зад дървото, да не го видя, ама понеже плачех, то се показа да ме намери.
КЛИВ. Клъв, то как се криеше – да го видиш или да не го видиш?
КЛЮВ. То се криело така, че само опашката му да се вижда, нали, мамо?
КВАЧКТАТА. Крие се, па току изскочи на пътя!... Я се дръпни да минем!
КОТЕТО. Че аз какво ви преча – ето ви пътя, минавайте си.
КВАЧАКАТА. Ама да не вземеш...
КЛЮВ. (Прексъва я.) Ей, да не вземеш!...
КОТЕТО. Какво да не взема?
КЛЮВ. Мамо, какво да не вземе?
КВАЧКАТА. Да ни пресече пътя – какво! Махай се, де! Или искаш да те клъвна! (Отива да го клъвне, Котето се дърпа.)
КЛЮВ. Мамо, и аз искам да го клъвна!
КЛИВ. И аз искам да го клъвна най-силно!
КОТЕТО. Хей, аз да не съм ви телче?
КЛЪВ. Мамо, то си стоеше тука и си пееше. Хайде и ние да си попеем малко с него!
КОТЕТО. Хайде де! Ей-сега ще ви науча на една песничка!
КВАЧКАТА. Само това остава – да започнем да кудкудякаме рано-рано с разни черни котки! И песента ти сигурно е котешка.
КЛЪВ. Мамо, нищо, че е котешка – на мене ми харесва!
КЛЮВ. И на мене ми харесва по-много!
КОТЕТО. Аз мога да си измислям най-различни песнички. Искате ли да ви изпея една? (Пиленцата: Искаме, Аз по-искам и т.н. Пее.)
Аз съм малко коте – черно
като мрака в миша дупка,
като въглен за рисуване,
като дяволска опашка!
Но душевно аз съм чисто
и поет съм модернист! О!
КЛИВ. Мамо, последното беше ли рима?
КВАЧАКАТА. То само си призна, че е дяволска опашка. Всички черни котки са преобразени дяволи и помагат на вещиците да правят магии.
КЛЮВ. Мамо, то защо е опашка?
КЛЪВ. Мамо, дяволите имат ли опашки?
КВАЧКАТА. Имат. Ако такава опашка ти пресече пътя, търси цял ден зрънца, ако си нямаш работа.
КЛЮВ. Мамо, ами ако си имаш работа?
КВАЧКАТА. Ще останете гладни.
КЛИВ. Ти как омагьосваш зрънцата да изчезват? Направи ми някоя друга магия.
КЛЮВ. Мамо, и аз искам да ми направи по-голяма магия!
КОТЕТО. Не е вярно – не мога да правя никакви магии! Това Магарето го измисли!... А вас не ви ли хранят организирано?
ПИЛЕНЦАТА. Мамо, гладно съм! Искам зрънца! Мамо, и аз искам!
КВАЧКАТА. Добре, ко-ко-ко... Мама ще ви намери. Чу ли – пиленцата ми са гладни – хайде, измитай се от пътя!
КЛЮВ. Мамо, то има ли метла?
КОТЕТО. Нямам метла и не съм дяволска опашка!
КЛИВ. А какво си?
КЛЮВ. Мамо, то какво е?
КОТЕТО. Аз съм черно като дяволска опашка, но със самата опашка нямам нищо общо. Това се казва сравнение!
КВАЧКАТА. Сравнение. Не му стига,че е черно, ами е и модернист!
КЛЪВ. Мамо, то какво е модернист?
КЛИВ. Мамо, пък Клъв не знае какво е модернист!
КЛЪВ. Той и Клюв не знае, ако искаш да знаеш!
КОТЕТО. Поет-модернист. Измислям непознати сравнения. Само че нямам... достатъчно жизнен опит.
КЛЪВ. Мамо, и аз нямам достатъчно жизнен опит!
КВАЧКАТА. Не го слушай, миличко,
КЛЮВ. Мамо, то какво е жизнен опит?
КОТЕТО. Това е да можеш да правиш добре някои неща.
КЛИВ. Аз мога добре да кълва зрънца!
КЛЮВ. И аз мога да кълва зрънца по-добре от Клив, нали, мамо?
КЛЪВ. Можеш, ама няма зрънца.
КЛЮВ. Да, ама имам жизнен опит, нали, мамо?
КЛЪВ. Да, ама жизнен опит не се кълве, нали, мамо?
КВАЧКАТА. Мама ей-сега ще ви намери зрънца и ще ги изкълвете всичките.
КЛЮВ. Аз ще ги изкълва със жизнен опит, нали, мамо?
КЛИВ. Аз ще ги изкъла с по-голям жизнен опит от Клюв, нали, мамо?
КВАЧКАТА. Да, миличко. (На Котето:) Дръпни се да минем. Хайде, мамините, пътят е свободен.
КЛЮВ. Мамо, той пътят от какво е свободен?
КЛИВ. Мамо, Черното коте като е лошо, защо го слагат на мартениците?
КЛЪВ. Защото е добро, нали, мамо?
(Тръгват си с маршова песен, която се повтарят два стиха:
Раз, два, четири, пет –
ний във строй вървим напред!
Патетата маршируват в една редица. Последен куцука Клъв. Отсега нататък те винаги ще се появяват и ще си отиват така. Котето гледа след тях и не забелязва Магарето, което е дошло от другата страна.)
МАРКО. Хей, котарак! (ЧК се стряска.) Аз нали ти казах много-много да не се мотаеш из двора! Не мърдай!
КОТЕТО. Извинявай. Гледах пиленцата като маршируват и не те забелязах. Защо да не мръдна? (Мърда.)
МАРКО. Стой! Не мърдай, казах!
КОТЕТО. Ама аз не мърдам само когато спя. Сега, както виждаш, не спя.
МАРКО. Нищо, че не спиш – не мърдай! Сега заради тебе трябва да се връщам!
КОТЕТО. Къде да се връщаш?
МАРКО. По посока на опашката ми.
КОТЕТО. Ами тя нали ще сочи обратно като се връщаш?
МАРКО. Обратно-необратно – къде да отивам сега като съм срещнало черно коте?! Абе, ти по-черно не можа ли да се родиш, брикет такъв!
КОТЕТО. Ами аз какво съм виновно, че сем се родило такова?
МАРКО. Чакай да помисля. (Мисли.) Да... май не си много виновно, но грешката може да се поправи.
КОТЕТО. (С надежда.) Как да се поправи?
МАРКО. Ами като... се пребоядисаш. Ще ти ударим една бяла боя – и готово! Няма вече да приличаш на катраник.
КОТЕТО. Какво е катраник?
МАРКО. Едно черно съдче за катран, с който смазват волската кола.
КОТЕТО. А, не искам!
МАРКО. И защо да не искаш?
КОТЕТО. Защото няма да мога да се позная.
МАРКО. (Мисли.) Пак ще си ти, бе.
КОТЕТО. Няма! Как ще съм аз, щом ще съм бяло? Ще стана друго коте. Не искам!
МАРКО. Ами тогава нека всички да те гонят. Стой, не мърдай, казах, че!...
КОТЕТО. Аз пък нарочно ще ти пресека пътя! Внимавай, че ей-сега ще ти направя една магия! Ха, да видим какво ще стане като тръгнеш след опашкато си. (Но не го пресича, защото Магарето иска да го ритне, но не успява.)
МАРКО. Пфу, кутцуз! (Връща се.)
КОТЕТО. Днеска май не се обуло ритащите си копита.
МАРКО. Дяволска опашка!
КОТЕТО. Май сравнението ми за дяволскато опашка не е много оригинално, щом първото срещнато магаре го употребява. Ще трябва да измисля нещо друго... Например,... така: (Пее.)
Аз съм малко коте – черно
като мрака в миша дупка,
като туй, което вижда
сляпата къртица.
Затова си мислят всички,
щом пресичам пътя,
нещо лошо ще ги чака –
ще пропаднат в мрака.
Пак не се получи – ще трябва да измисля нещо друго.
(Да, ама друг път, защото сега, без Котето да го забалежи, се е появил Свинчо. Той е “интелигентен”, “фин”, префърцунен, учтив, с бяла риза и вратовръзка, въобще изискана работа. Като го вижда, Котето прави опит да избяга, но е късно.)
СВИНЧО. Хей, накъде хукна изведнъж, както си мъркаше?
КОТЕТО. Здравей, Свинчо. Мъркам, ама излиза фалшиво.
СВИНЧО. Нищо – случва се. А при тебе защо така се получава?
КОТЕТО. Знам ли – сигурно ми липсва вдъхновение.
СВИНЧО. А онова особено състояние на духа, което те извисява... И аз като се наям добре, ми се приспива. Легна ли – и веднага почвам да се извисявам. А ти докога ще се занимаваш с глупости – да съчиняваш песнички?... Защо не се захванеш с нещо по-сериозно?
КОТЕТО. Ами защото не знам нещо по-сериозно. Само това мога. (Неудобно му е, но...) А тебе не те ли е страх, че ще ти направя някоя магия?
СВИНЧО. Глупости – аз въобще не съм суеверен... и днес съм със щастливата си вратовръзка. А пък и всичко ми е наред – вече съм 150 клограма – а, как си? Угояват ме, на специален режим съм, в кочината ми е пълен комфорт, Коледа е още далече... Както виждаш, нищо лошо не може да ми се случи.
КОТЕТО. Ами хайде тогава да станем приятели!
СВИНЧО. И какво ще правим като станем приятели?
КОТЕТО. Ами – нищо особено – ще си играем...
СВИНЧО. (Прекъсва го.) А – нама да стане.
КОТЕТО. Защо?
СВИНЧО. Приятелството е свързано с най-различни задължения, които понякога объркват реда в живота. Пък като играем, може да отслабна. Я си представи, че отслабна?
КОТЕТО. Малко ми е трудно, но... Че какво толкова като отслабнеш?
СВИНЧО. Ха, браво, бе! (Към децата.) Деца, чухте ли го?! Какво като съм отслабнел, моля ви се! Това за тебе е нищо, така ли?! А иска да ми става приятел! Че кой ще се съгласи за едно приятелство да вземе да отслабне?!
КОТЕТО. Аз бих се съгласило.
СВИНЧО. Ти! Да, ама ти си коте и на това отгоре – черно. Просто нямаш какво да губиш. Не вярвам да има много желаещи да станат приятели с такъв въглен за рисуване на нещастия. Що не питаш Магарето – то е толкова глупаво, че може и да се съгласи.
КОТЕТО. Магарето? Да, ама и то не иска. И то съвсем не е глупаво, а е философ! Само че и то вярва във магии...
СВИНЧО. Философ! За някои глупостта може да изглежда и философия. Дървени философи напоследък – колкото искаш. (Ефект от куркане на черва. Котето се ослушва, но не може да разбере откъде идва.) Аз да си тръгвам, че нещо ме стърже в корема. (Същият ефект.) Чуваш ли?
КОТЕТО. Май всички го чуха.
СВИНЧО. Съжалявам, ама закуската ми сигурно е сервирана, а аз си дрънкам с тебе глупости на празен стомах. (Ефекта.) Хайде, чао!
КОТЕТО. Чао, пък като закусиш, ела пак да си поговорим.
(Свинчо си тръгва след още един ефект, ако има нужда. С лай се втурва Кучето и Котето се качва на дървото. Кучето е в униформа на пазач – с куртка и фуражка. То е просто, праволинейно, подозрително и грубо. С една дума – лошо куче.)
КУЧЕТО. Бау! Тук си, значи?! И веднага – на дървото! А аз те търся из целия двор, начи!
КОТЕТО. И защо съм ти потрябвало толкова, начи?
КУЧЕТО. Ами така – да те хвана за опашката и да я скъсам така – хар, хар!
КОТЕТО. Какво съм ти направило, бе!
КУЧЕТО. Нищо не си ми направило, щото не можеш! Виж, аз ако те хвана, сигурно ще ти се случи нещо, начи!
КОТЕТО. И защо?
КУЧЕТО. Защото мога! На тебе сигурно ти трябва някаква специална причина, така ли? Отдавна съм ти вдигнало аз на тебе мерника, начи. Ходиш натам, насам, пресичаш пътя на тоя-оня, песнички съчиняваш,разни магии правиш... Не ти е чист на тебе косъма, начи.
КОТЕТО. Не съм сторило нищо лошо.
КУЧЕТО. А, ние ще те чакаме да сториш нещо лошо, така ли? Я слизай бързо!
КОТЕТО. Няма!
КУЧЕТО. Слизай бързо като ти казвам, начи!
КОТЕТО. Няма пък!
КУЧЕТО. И не се подчиняваш, начи?! Абе, ще те издебна аз тебе!...
КОТЕТО. Като ме издебнеш, най-много да те одраскам, начи.
КУЧЕТО. Абе ти само се опитай да окажеш съпротива, начи... Тогава направо ще играй сачмата!
КОТЕТО. Че ти да нямаш пушка, бе?!
КУЧЕТО. Аз нямам, ама който трябва – има!
КОТЕТО. Господарят ли, бе? Че той мене ме обича и ме гали!
КУЧЕТО. Той може и да те гали, ама за обичането не е много сигурно. Ти внимавай да не ни пресечеш пътя като отиваме на лов, че тогава работата ти е спукана. Подгонят ли те веднъж, няма отърване, начи.
КОТЕТО. Не ти ли е трудно да се занимаваш само с преследване?
КУЧЕТО. Трудно... Трудно, ама... такава ми е службата, начи. (По-меко.) А ти що не вземеш да се оправиш?
КОТЕТО. Как да се оправя – да се боядисам ли? Бяло? Или сиво?
КУЧЕТО. Да се боядисаш?... Не е лошо като идея, начи.
КОТЕТО. Не е лошо, ама не ща да се боядисвам – и така съм си добре.
КУЧЕТО. Кое ти е добрето бе, кюмюр такъв! Ай слизай бързо!
КОТЕТО. Имаш много здраве! Ти си отивай, защато ей-сега ще ти направя
една магия, начи! Ще те превърна в мишка и ще те изям!
КУЧЕТО. Само да си посмяло! Ще стоиш на дървото обсадено! Докато паднеш като зряла круша!
КОТЕТО. Ще има да чакаш, докато узрея... (Ляга спокойно на дървото.)
КУЧЕТО. Ще ми паднеш ти на мене в ръчичките! (Тръгва си.) В мишка щяло да ме превърне!...
КОТЕТО. Хей, кйде тръгна, бе?! (Дразни го.) Защо ме оставяш самичко тук горе, начи?! Ами като си идеш, кой ще ме обсажда, бе?! Стой още малко – няма да те превръщам в мишка! Хей, помощ! По-оо-мощ! Няма ли кой да ме обсажда, бе?! Отиде си. Брей, че зло куче!

ВТОРА КАРТИНА

(Квачката и пиленцата – под строй, с песента.)
КВАЧКАТА. Ко-ко-ко... Хайде, мамините, по-бързо!...
КЛИВ. Мамо, ний за къде бързаме? Гладно съм!
КЛЪВ. Мамо, искам зрънца!
КЛЮВ. Мамо, и аз искам водичка – жадно съм!
КВАЧКАТА. Още малко, още малко... Мама ей-сега ще ви намери червейче. (Рови, не намира.) И тука няма. Изчезнаха пустите червейчета!
КЛЪВ. Мамо, да не намерим пак някое телче – да ме одращи!
КЛИВ. Мамо, защо няма зрънца в тавичката?
КВАЧКАТА. Защото като идвахме, срещнахме Черното коте.
КЛЮВ. Мамо, то Черното коте ли слага зрънца в тавичката?
КЛИВ. Мамо, то Черното коте ли сипва водичка в паничката?
КВАЧКАТА. Глупавичките на мама... Зрънцата и водичката ги слага в паничката стрина Мина.
КЛЮВ. Мамо, а сега защо Черното коте й е казало да не слага зрънца в тавичката?
КЛЪВ. (То постоянно защитава ЧК.) Котето нищо не е казало. Мамо, кажи му на Клюв. Как ще й каже нещо като си остана под дървото? Не го ли видя, че си остана под дървото?
КЛИВ. Клъв, и аз го видях, че си остана под дървото, ама е омагьосало паничката и затова тя е празна! Нали, мамо?
КЛЮВ. Нищо не разбирам. Мамо, обясни ми!
КЛЪВ. Мамо, обясни на Клюв, че е глупав.
(Чуват се виковете за “помощ” на Котето.)
КЛЮВ. Струва ми се, че някой вика за помощ. На вас не ви ли се струва?
КЛИВ. И на мене ми се струва!
КЛЪВ. Мамо, и на мене ми се струва! Хайде да идем да го спасим!
КЛЮВ. Кого да спасим?
КЛЪВ. Ами този, който вика за помощ – няма да спасяваме някой, който не вика за помощ, нали, мамо?
КЛИВ. Мамо, от каква ще го спасим?
КЛЪВ. От това, което го застрашава.
КЛЮВ. Щом някой вика за помощ, значи нещо го застрашава, нали, мамо?
КЛИВ. Мамо, това, което го застрашава, страшно ли е?
КЛЪВ. Щом може да застрашава, значи е страшно. Ако не е страшно, как ще застрашава, нали, мамо? Моля ти се, хайде да видим!
КЛИВ. Мамо, щом е страшно, да не ходим! Гладно съм!
КЛЮВ. И аз съм по-жадно, ама искам да гледам! Хайде бе, мамо!
(Отиват до дървото при Котето, което се крие.)
КЛИВ. Страшно е, а пък нищо не се вижда...
КЛЮВ. То ако се виждаше, нямаше да е толкова страшно.
КЛЪВ. Мамо, това, дето викаше за помощ, май че се крие на дървото.
КЛЮВ. Мамо, виждам една страшна черна опашка на дървото! Да не е дяволска?! Хайде да бягаме!
КЛИВ. (Вижда Котето.) Мамо, пък това, дето викаше там горе за помощ е Черното коте!
КЛЮВ. Ей, вярна бе! Мамо, виж – Черното коте.
КЛЪВ. Ти защо мяукаше за помощ? Не виждам там, на високото, нещо страшно да те застрашава?
КОТЕТО. (Чувства се неудобно.) Какво искаш да ме застрашава?
КЛЪВ. Нещо страшно искаме да те застрашава, щом викаш. Ние дойдохме да те спасяваме.
КОТЕТО. От какво да ме спасявате?
КЛИВ. От страшното. Нали мяукаше за помощ?
КОТЕТО. Виках. Обаче не да ме спасяват, а да ме обсаждат!
КЛЪВ. Да те... какво?
КОТЕТО. (Вика към Кучето.) Да ме обсаждат! Кучето щеше да ме обсажда, ама си отиде, защото щях да го превърна в мишка.
КЛЮВ. Мамо, това коте лудо ли е? Гладно съм!
КЛИВ. Хей, заради тебе сега всичките сме гладни!
КОТЕТО. Заради мене ли?! Че откъде-накъде?
КЛИВ. От тук, че чак дотам и обратно! В тавичката нямаша нито едно зрънце! Защо си омагьосало зрънцата да изчезнат!?
КЛЮВ. Ама нито едничко нямаше!
КОТЕТО. Че да не би аз да ви храня организирано?
КВАЧКАТА. Аз нали ти казах да не ни пресичаш пътя!
КОТЕТО. Че аз не ви го пресякох. На никого не съм пресичало пътя! Само на Марко казах, че... но той се върна. А Свинчо се нахрани и си хърка в кочината, защото той сигурно е с предимство.
КЛЪВ. Той защо е с предимство, а ние сме гладни?
КОТЕТО. Защото може да отслабне.
КЛИВ. И ние можем да отслабнем, нали, мамо?
КВАЧКАТА. Ти само слез, пък ще видиш как ще те клъвна!
КЛЮВ. Мамо, и аз искам да го клъвна най-силно!
КОТЕТО. Не мога да сляза, защото съм обсадено.
КЛЪВ. Че от какво си обсадено – не виждам нещо да те обсажда.
КОТЕТО. Не от какво, а от кого! В момента съм обсадено от вас!
КЛЮВ. Мамо, това коте лудо ли е?
КОТЕТО. Вдигайте бързо обсадата, защото омагьосах стрина Мина да ви сипе зрънца! Хайде, тичайте да кълвете!
КЛИВ. Ура-а! Мамо, отиваме да кълвем зрънца! Благодарим ти, че най-после я омагьоса!
КЛЪВ. Ти стой тука и ни чакай!
КЛЮВ. Ние пак ще дойдем да те обсаждаме. Да ни чакаш, ей! Чу ли?!
(Под строй отиват да кълват зрънца.)
КОТЕТО. Да кълвели зрънца... За тях сигурно е полезно... А, идва Марко! Чакай да се скрия по-добре, че...
(Магарето наистина идва и спира под дървото. То е със самар, омърлушено и дълбоко замислено. На Котето му омръзва да чака да си тръгне.)
Ей, ти докога ще стоиш под дървото да ме обсаждаш мълчаливо? Чуваш ли, бе? Не мога да мръдна заради тебе! Аз като ти хвърля едно листо, ще видиш! Абе ти чуваш ли ме, бе?!
МАРКО. Аз те чувам мълчаливо...
КОТЕТО. (Слиза от дървото. Разтърсва го.) Ей, спиш ли? Събуди се, де!
МАРКО. Не спя.
КОТЕТО. А какво правиш като не спиш?
МАРКО. Мисля.
КОТЕТО. А като мислиш, защо мълчиш?... Защо не кажеш някоя мисъл?
МАРКО. Защото като говоря, не мога да мисля, а като мисля, не мога да говоря.
КОТЕТО. Значи говориш без да мислиш и не мислиш като говориш?
МАРКО. (Мисли.) Нещо такова, но не съм сигурен.
КОТЕТО. И за какво мислиш без да говориш?
МАРКО. За най-различни неща... Например, ако на небето поникне трева, ама ей-такава голяма и зелена или... магарешки тръни, ама ей-такива големи и лилави – как ще можем да ги пасем? Ти какво мислиш?
КОТЕТО. Аз не паса трева. А ти какво измисли?
МАРКО. Нищо. О щ е нищо.
КОТЕТО. Почакай да поникнат бодили на небето, все ще измислиш нещо. А ти защо си със самар?
МАРКО. (Събужда се малко. Ядосано.) Защото ми направи магия! И още пита!...
КОТЕТО. Аз?! На тебе паметта ти май е по-къса от опашката ти. Забрави ли, че се върна?
МАРКО. Къде?
КОТЕТО. Там, където сочеше опашката ти.
МАРКО. Да, ама пак ми сложиха самара – и хоп! – с два чувала царевица на воденицата – чак дотам ги мъкнах и обратно.
КОТЕТО. А друг път не си ли ходило на воденицата?
МАРКО. Ходя. Почти през ден. По разписание. Тоя дебелак, Свинчо, като си изплюска триците – и хайде на воденицата с два чувала. То бива, бива лакомия, ама като неговата... Каквото му дадат моментално го излапва – не съм виждал нещо подобно – пълна липса на вкус показва!
КОТЕТО. Сега пък Свинчо ти е виновен.
МАРКО. А кой ми е виновен, щом викаш, че не си ти? Мисли се за много интелигентен, а освен един търбух, нищо друго няма у него! Превзета самоходна сланина! Кога ще дойде Коледа, че да си почина малко като му изтеглят ножа.
КОТЕТО. Няма ли да ти е жал?... Свинчо е един такъв... възпитан... Помисли малко.
МАРКО. Възпитан! Станал вече 200 кила!... Като съм със самар, не мога да мисля спокойно – нещо ми тежи и в главата ми нахлуват само черни мисли.
КОТЕТО. Черни ли? А има ли други мисли? Например... оранжеви?
МАРКО. Какви оранжеви?
КОТЕТО. Ами такива – като черните, като червените, зелените, сините – само че оранжеви.
МАРКО. Ако има, това ще са сигурно мислите на глупавите котета. Оранжеви мисли!... (Замисля се.)
КОТЕТО. Хей, ти какво се замисли пак? Да не би някоя оранжева мисъл да ти влезе в главата?
МАРКО. Оранжева мисъл ли? Откъде пък ще ми влезе в главата точно оранжева мисъл? Ти знаеш ли някоя оранжева мисъл?
КОТЕТО. Знам една оранжева песничка. А пък оранжева ми се вижда твоята мисъл за тръните в небето?
МАРКО. Защо смяташ, че магарешките тръни в небето са оранжеви? Те са лилави – казах ти – аз най-добре знам какви са магарешките тръни.
КОТЕТО. Мисля, че всички красиви неща на света са оранжеви.
МАРКО. Ей, как не съм се сетило досега да я измисля тая оранжева мисъл?!
КОТЕТО. Защото си със самар. А когато някой е със самар, в главата му нахлуват само черни мисли. Хвърли самара и ще видиш. Хвърли го де!
МАРКО. Ама как?
КОТЕТО. Как. Не знаеш ли как се хвърля самар – хвърляш един къч – и готово!
МАРКО. (Опитва.) Така ли?
КОТЕТО. Точно така – само че по-силно. Хайде пак – раз, два!
МАРКО. (Опитва пак и хвърля самара.) У-ра! У-ра! Хвърлих го! Видя ли как го хвърлих?!
КОТЕТО. Видях. А сега ти виж какво има в главата ти.
МАРКО. (Замисля се.) Нищо не виждам. В главата ми... няма нищо. Празна е.
КОТЕТО. Щом е празна, значи няма и черни мисли.
МАРКО. Вярно бе – няма нито една черна мисъл! Съвсем е празна.
КОТЕТО. Почакай малко – ей-сега ще се напълни.
МАРКО. Ще се напълни ли? С какво?
КОТЕТО. С нещо такова...
МАРКО. С нещо такова...
КОТЕТО. С нещо такова...
МАРКО. С нещо такова... оранжево! Виждам нещо оранжево! Виждам една оранжева мисъл!
КОТЕТО. Ами кажи я, де.
МАРКО. Не мога, ама я виждам! Ето я – съвсем оранжева! Още малко и щях да я хвана, но ми избяга. Ей, чакай! Няма да ми избягаш! Ще те стигна! (Хуква да я гони.)
КОТЕТО. О-о-о-х! Магарето е интересно, ама май ми се приспа. (Качва се на дървото и ляга да спи.)

ТРЕТА КАРТИНА

(Свинчо сам.)
СВИНЧО. Кокошки, пуйки, магарета... Щурат се натам-насам безцелно. По цял ден кукуригат, кудкудякат – не те оставят да си дремнеш. Тъкмо сънувах, че се къпя в една хладка локва и оня идиот Марко ме събуди – да ме питал не съм ли виждал да минава една оранжева мисъл. Представяте ли си?! Като че ли оранжевите мисли ходят ей-тъй по двора...
КУЧЕТО. (Влиза.) Имам чувството, че си грухтиш сам на себе си, начи.
СВИНЧО. Ядосвам се. И тебе ли те събуди онова гламавото магаре?
КУЧЕТО. Събуди ме, начи. И ме кара да търся някаква оранжева мисъл, която се въртяла в главата му, начи, ама избягала. Абе аз знам кой ги разпространява тия оранжеви мисли, ама ще я видим тая работа на друго място, начи.
СВИНЧО. Като ти се наруши веднъж спокойствието – върви го оправяй после!...
КУЧЕТО. Тук някъде трябваше да бъде Черното коте – не се ли го виждал наоколо?
СВИНЧО. Не съм. Нито Черното коте съм виждал, нито оранжева мисъл съм виждал, даже квачката с пиленцата не съм виждал! Сляп съм. Толкова ми се спи, че две не виждам! И защо, според тебе, Черното коте е длъжно да стои ноаколо?
КУЧЕТО. Защото преди малко го бях обсадило, начи и го оставих тука, докато си подремна, но явно е избягало, начи.
СВИНЧО. Правдоподобно е. Защо да не си иде, щом си вдигнало обсадата?
КУЧЕТО. Избягало, начи, ама то ще ми падне в лапите!
СВИНЧО. Да ти кажа, драги, имам чувството, че това Коте създава всичките бъркотии из двора. Ще ми измисля разни оранжеви мисли, моля ти се! И разни песнички... Ти знаеш ли какво се говори в тия песнички? За сляпата къртица! За кого намеква според тебе?
КУЧЕТО. Сега пък омагьосало Магарето! Като го видя това Коте и ми причернява, начи!
СВИНЧО. Как няма да ти причернява като е черно? И на мене ще започне да ми причерняма, ама чак към Коледа. Пу!
КУЧЕТО. Какво общо има Коледа, начи, с Черното коте?
СВИНЧО. Има. Коледа има общо с много неща. Защото е начало. А може и да е край. Представяш ли си?
КУЧЕТО. Начало, край... Не си представям. Как ще бъде край като е начало, начи?
СВИНЧО. Така. Всеки край си има начало, а всяко начало – край. Разбра ли?
КУЧЕТО. Не съвсем. Особено това за... началото... на края...
МАРКО. (Идва.) Намерихте ли я ? Къде е?
СВИНЧО. Коя бе, Марко?
МАРКО. Оранжевата мисъл. Моята оранжева мисъл. (На Кучето:) Нали ти казах да я потърсиш из двора – не я ли надуши някъде?
КУЧЕТО. Може и да съм я надушило, начи, ама като не знам какава е миризмата й, как да я позная?
МАРКО. Че каква може да бъде миризмата й, освен оранжева? Не надуши ли нещо оранжево?
КУЧЕТО. Оранжева миризма, начи... Абе, това Коте съвсем ти е изпило акъла. Ще я видим тази работа. И на какво мирише оранжевата миризма?
МАРКО. На оранжева миризма мирише – на какво друго! Да не искаш да мирише на кафява миризма? Или на зелен аромат? Абе и ти си едно недоразумение... Само се правиш на важно.
КУЧЕТО. Внимавай, начи!...
СВИНЧО. А, сетих се! Оранжевата миризма мирише на трици, забъркани с мляко!
МАРКО. Пфу – трици! Ти пък не се нахрани, бе! Не можеш ли да ядеш по-малко, че заради тебе през ден ходя на воденицата. Я се виж – заприличал си на надут балон!
СВИНЧО. Аз?! Да ям по-малко?! За да не ходиш на воденицата?! Шаро, чуваш ли го това магаре какви претенции има, моля ти се!
КУЧЕТО. Абе, те всички имат разни претенции, начи, ама ще я видим тази работа! Оранжеви мисли и не знам кво...
МАРКО. Ами виж гърба ми, бе – изкриви се от тоя самар! Че и не ми е удобен, на всичкото отгоре... Един свестен самар не могат да направят вече!
СВИНЧО. Това са твои проблеми – аз порциона си не намалям. Щом си се родило магаре, не можеш да избягаш от самара. Шаро, кажи му.
МАРКО. Тъй бе – като съм се родило магаре – и давайте сега да го товарим! Ама аз му хванах цаката на тоя самар...
КУЧЕТО. Баф, начи! Стига сте се джафкали!
СВИНЧО. А, сетих се! Оранжевата миризма е различна за всеки! Както мислите са различни за всеки, така и миризмите им са различни. Някой може да усети само миризмата на своите мисли. Ясен ли съм достатъчно?
КУЧЕТО. Кой е този Някой?! Всяка мисъл – отделно, начи? Ще я видим тая работа... (Хваща Свинчо за яката и го разтърсва.) Казвай кой е тоя Някой! Казвай бързо къде е!
СВИНЧО. Внимавай, че може да ми изкривиш вратовръзката бе, грубиян! Оранжевата мисъл друг не може да ти я каже – сам трябва да я измислиш.
МАРКО. Брей, че е умно това прасе!
КУЧЕТО. Не е глупаво, начи. И кой ги разпространява тия... мисли?
МАРКО. На мене Черното коте ми каза една.
КУЧЕТО. Абе и аз отдавна го подозирам... Я кажи, какво ти каза?
МАРКО. Каза ми... Каза ми... Забравих какво ми каза!
СВИНЧО. Спомни си, защото е важно.
МАРКО. Каза ми... Забравих какво беше!
КУЧЕТО. Абе, ти всичко ще си кажеш, ама....
СВИНЧО. Щом си забравило, все едно, че нищо не ти е казало.
КУЧЕТО. Не е все едно. Ако не беше му казало, сега нямаше да се мъчи да си спомни какво му е казало.
МАРКО. Точно така! Ако не беше ми казало, сега нямаше да се чудя какво ми е казало! Това не ви ли прилича на оранжева мисъл?
КУЧЕТО. Ей, нама да клеветиш, начи!
СВИНЧО. А защо да не отидем да разпитаме лично Котето?
МАРКО. Аз съм съгласно.
КУЧЕТО. Аз нали за това го търся, начи. Само да го срещна и ще му избия от главичката всичките котешки мисли, начи!
(Отиват да търсят Котето. Идват Квачката и пиленцата, които са с нови червени панделки. Маршируват с тяхната песен.)
КЛЪВ. Мамо, пък аз се накълвах със зрънца и се напих с водичка!
КЛИВ. Мамо, аз пък по-се накълвах от Клъв!
КВАЧКАТА. Да, миличко, ти постави рекорд.
КЛЮВ. Мамо, то какво е това ре-ре-корд?!
КЛИВ. Мамо, пък Клюв не знае какво е това ре-ре-корд!
КЛЮВ. Ти пък по-не знаеш какво е таво ре-ре-корд! Мамо, нали Клив по-не знае?
КЛЪВ. Мамо, те и двете не знаят какво е това ре-ко-корд.
КЛИВ. Не ре-ко-корд, а ре-ре-корд! Разбра ли?!
КЛЪВ. Аз разбрах, ама ти не знаеш какво е ре-корд!
КЛИВ. Знам пък! Мамо, нали знам?!
КЛЮВ. Като много знаеш, кажи какво е това ре-корд!
КЛИВ. Няма да ви кажа!
КЛЮВ. Защото не знаеш. Мамо, Клив нали не знае?
КЛИВ. И Клъв не знае!
КЛЪВ. Брей! Знам пък!
КЛИВ И КЛЮВ. Кажи де!
КЛЪВ. Ре-ко-корд – това е...
КЛИВ. Не ре-ко-корд, бе! Казва се ре-корд! Не го ли запомни най-после?!
КЛЪВ. Ре...корд е нещо,... което се поставя! Видя ли, че знам?
КЛЮВ. Клъв, ре-корда къде се поставя?
КЛИВ. Мамо, Клюв пък не знае рекорда къде се поставя! На високо се поставя – къде другаде?
КЛЪВ. Мамо, той тежък ли е?
КЛЮВ. Тежък е, ако не можеш да го поставиш.
КЛИВ. Ре-корда го поставих аз, а не ми беше тежко, нали, мамо?
КЛЮВ. И на мене не ми беше тежко.
КЛИВ. На тебе не ти беше тежко, защото не постави ре-корд. На никой, който не е поставил ре-корд, не му е било тежко. И на Клъв не му беше тежко, нали, Клъв?
КЛЪВ. Брей, тежко ми беше! Малко...
КЛИВ. Може и да ти е било тежко, ама не постави ре-корд. Трябва не само да ти е тежко, но и да поставиш ре-корд. Разбра ли?!
КЛЮВ. А на тебе, като постави ре-корд, защо не ти беше тежко?
КЛИВ. Защото... защото.... Защото бях гладно! Разбра ли?! Мамо, кажи на Клюв, че бях най-гладно!
КЛЮВ. Мамо, и аз бях по-гладно! Кажи му!
СВИНЧО. (Идва.) Какво сте се разписукали? Гладни ли сте? Госпожо, Вие защо не си храните пиленцата?! Може ли такова нещо, моля ви се! Елате, милички, ще ви заведа да си клъвнете от моята копаня.
КВАЧКАТА. Въх, че нахално прасе! Абе, господинчо, къде се намираш, бе?!
Не съм си хранела пиленцата?! Не виждаш ли, че гушките им ще се пърснат от преяждане?! Да не би ти да ми храниш пиленцата?! Да не би ти да си ги измътило?! Прасе такова!! (Кълве го.)
СВИНЧО. Грух! Стига де – що за маниери?! Помислих, че са гладни горкичките.
КЛЪВ. Чичо Свинчо, ние не сме гладни!
КЛИВ. Виж какви панделки имаме!
СВИНЧО. Браво! Много хубави панделки!
КЛИВ. Червени са!
КЛЮВ. Мама ни ги върза против укори!
КЛЪВ. Против уроки, бе! Да не ни хващат магиите на Черното коте! Всички имаме панделки, защото сме послушни.
КЛЮВ. Чичко, само на добрите деца ли дават подаръци?
СВИНЧО. Само на добрите и послушните.
КЛИВ. А на лошите не дават ли подаръци?
СВИНЧО. На лошите не дават – те сами си ги взимат.
КЛЪВ. Мамо, те лошите откъде си вземат сами подаръците?
КВАЧКАТА. Не го слушайте това скучно прасе.
КЛИВ. Мамо, то какво значи скучно прасе?
КВАЧКАТА. Значи, че е глупаво и досадно.
СВИНЧО. Ама, госпожо, не говорете клевети пред децата!
КЛИВ. А пък мене ме забавлява.
СВИНЧО. Аз да не съм дошъл да ви забавлявам? Аз търся Черното коте.
КЛЪВ. То, Черното коте, за какво ти е?
СВИНЧО. Да ми каже една оранжева мисъл.
КВАЧКАТА. Боже, това прасе е изкукуригало!
КЛЮВ. Мамо, чичо Свинчо петел ли е?
КЛЪВ. Мамо, и аз искам оранжева мисъл! Хайде да намерим Черното коте!
КЛИВ. И аз искам оранжева панделка! И аз искам да намерим Котето!
(Пилетата се подреждат в техния строй и с песен тръгват да търсят Котето. Свинчо се суети за малко, че и той...)

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

(Магарето и Кучето идват от срещуположни страни.)
МАРКО. Никъде го няма. Половината двор обиколих – никъде го няма.
КУЧЕТО. Щом го няма никъде, начи, трябва да го има някъде.
МАРКО. Да, ама го няма.
КУЧЕТО. И съм длъжно да ти вярвам, начи?
МАРКО. А ти защо се чувстваш длъжно да не ми вярваш?
КУЧЕТО. Щото го крийш, начи! Ти или не си го намерило, или го криеш умишлено. Укривател!
МАРКО. Как да го укривам като не съм го намерило?
КУЧЕТО. Не ти вярвам аз на тебе... Слушай сега: Котето трябва да е в двора, така ли?
МАРКО. Да предположим.
КУЧЕТО. Щом предполагаш, слушай сега: аз претърсих половината двор, начи, и там го няма. Какво следва?
МАРКО. Нещо може и да не следва...
КУЧЕТО. Следва, че е в половината на двора, която ти претърсва, начи.
МАРКО. Като следва, защо го няма?
КУЧЕТО. Щом следва, че е там, значи е там!
МАРКО. Щом го няма, значи нищо не следва.
КУЧЕТО. Следва, че или не си го видяло, или го укриваш, начи. Ей-сега ще претърся и другата половина на двора, ама тогава и с тебе ще се разправяме специално, начи!
МАРКО. Претърси. А ти защо преследваш Черното коте като сте роднина?
КУЧЕТО. Баф! Сега я наредихме, начи! С кого сме били роднини?
МАРКО. С Черното коте – с кого! И с мене.
КУЧЕТО. И с тебе ли?! А не – благодарим, начи! И откога сме роднини?
МАРКО. Отдавна. Я помисли малко. Откъде идва думата “роднина”?
КУЧЕТО. От никъде не идва.
МАРКО. Идва. От думата РОД. Така ли е?
КУЧЕТО. Да кажем.
МАРКО. Е, ти от кой род си?
КУЧЕТО. Аз ли?! От нашия, от кучешкия род, начи.
МАРКО. Така – едно куче. От среден род, значи.
КУЧЕТО. Хм... И какво от това?
МАРКО. А Черното коте от кой род е?... Едно коте?...
КУЧЕТО. И то от среден, начи! Ха! И едно магаре! И ти си от среден род!
Ай стига бе!
МАРКО. Видя ли – всички сме от среден род – значи сме роднини.
КУЧЕТО. Ади, бе – роднини! С магарета и черни котки, начи!
МАРКО. Ами така излиза.
КУЧЕТО. Какво излиза? Да не гоня вече Черното коте, защото ми е роднина? То излиза, ама не излиза... Изкараха се роднини!... Актив ще си пишат!... Ще я видим тая работа, начи! (Отива си объркано.)
МАРКО. Излиза – не излиза... – кучешка работа! Като го няма, нищо не излиза... Не, не беше така... Их, още малко и щях да се сетя!...
СВИНЧО. (Идва.) Драги Марко, какво ще се сетиш след малко?
МАРКО. (Стряска се.) Уф, стресна ме! (Плюе.) И пак ми изхвръкна от главата. Ето – празна е.
СВИНЧО. Като е празна какво може да изхвръкне от нея?
МАРКО. Оранжевата мисъл изхвръкна – за малко да я хвана.
СВИНЧО. Абе, то е така – за да хванеш нещо, винаги ти трябва още малко.
МАРКО. Чакай! “Небето е оранжево от магарешки тръни!” Не, не беше така – нещо ми бяга...
СВИНЧО. Доста работи ти бягат, защото на небето няма магарешки тръни.
МАРКО. На небето има всичко, което ти се иска да го има.
СВИНЧО. Абе, ти гледай на земята да си добре... Слушай, защо не вземем да обявим конкурс?
МАРКО. Моля?! Какъв конкурс?
СВИНЧО. Обикновен. За най-оранжева мисъл. Обявяваме го – и готово!
МАРКО. Обявяваме го – и готово?!... (Към децата.) Брей, че е умно това прасе! Ами... такова...
СВИНЧО. Няма ами, няма такова... (Влизат пилетата и Квачката под строй, с песен.) Виж ги какви са сладки! С панделки против уроки!
МАРКО. Аз – за конкурса... Нали трябва... такова... забравих как се казваше...
КЛЪВ. Мамо, Магарето какво е забравило?
КЛИВ. Забравило е как се казва.
КЛЮВ. Кое как се казва?
КЛИВ. Това, което е забравило – не чу ли?
КЛЮВ. Чух, ама не чух как се казва това, което е забравило.
КЛЪВ. Как ще го чуеш като го е забравило и не може да го каже?
СВИНЧО. Тихо, че пречите да обявим конкурса!
КЛЪВ. Кон-кон-конкурса?!
КЛИВ. Мамо, те защо ще го обявяват?
КЛЮВ. Мамо, искам да го обявят!
КЛЪВ. И аз искам по-бързо!
СВИНЧО. Тихо! Марко обявява конкурс за най-оранжева мисъл! Всеки може да участва! А жури ще бъде самият той.
МАРКО. А! Жури! За това не можах да се сетя!
КЛИВ. Мамо, и аз искам да съм жу-ри!
КЛЮВ. Мамо, Клив как ще стане жу-ри?
СВИНЧО. Който обявява конкурс, той става жури.
КЛЪВ. Мамо, едно магаре става ли жу-ри?
МАРКО. Аз... май не искам... То – отговорна работа...
СВИНЧО. То, ако беше лесно, всеки щеше да обявява конкурси. Ами ще трябват и награди.
МАРКО. Сега пък и награди! Какви награди?
СВИНЧО. Първа, втора и трета – за победителите.
КЛЪВ. Мамо, и аз съм победител!
КЛЮВ. Мамо, и аз искам трета награда!
КЛИВ. И аз поставих ре-корд!
КУЧЕТО. (Идва) Какъв е тоя панаир, начи?! Черното коте не е ли идвало?
КЛИВ. И ние го търсим, ама даже не се е мяркало отдалече.
КЛЮВ. Изобщо не се е причернявало.
КЛЪВ. А пък чичо Марко обяви конкурс! За... най-дълга оранжева панделка!
КУЧЕТО. Какъв конкурс? Кой му разреши?! Аз в магарешки конкурси не участвам, начи! Свинчо, ти как мислиш – аз и Черното коте може ли да сме роднини?
СВИНЧО. Кучето и котката – роднини?... Като ви гледам, сигурно ще сте доста далечни – например, около пети братовчеди по майчина линия. Това ти ли го измисли?
КУЧЕТО. Магарето, начи. Каза, че всички сме били от един род – среден, начи. Даже и то ми било роднина.
СВИНЧО. С него по може...
КЛЪВ. Мамо, и аз съм роднина на Черното коте!
КЛИВ. И аз! И Клюв е от среден род!
КЛЮВ. Всички сме роднини на Черното коте!
КУЧЕТО. А според вас това коте къде може да бъде, начи?
МАРКО. Сигурно на някое друго място от там, където не е.
КУЧЕТО. Абе, аз знам, че ти го криеш, начи! Къде е това друго място? Казвай бързо!
КЛЪВ. Мамо, чичо Марко къде укрива Черното коте?
КВАЧКАТА. Никъде не го укрива, защото не знае къде е.
КЛЮВ. Ами ако знаеше, къде щеше да го укрива?
СВИНЧО. Тихо! Моля всички участници в конкурса да заповядат. Журито е готово. (Нагласява Магарето, което се дърпа.) Кой ще започне пръв? Трябва само да кажете една хубава оранжева мисъл и ще спечелите награда.
КЛЪВ. И аз искам награда!
СВИНЧО. Казвай тогава.
КЛЪВ. Какво?
КЛИВ. Мамо, пък Клъв не знае каква оранжева мисъл да каже!
КЛЪВ. Знам пък! Ето: “Оранжевата мисъл е оранжева като оранжевата панделка!" Видяхте ли, че знам?!
КВАЧКАТА. Браво, на мама! Я да видим оценката на журито.
МАРКО. Двойка. Моята мисъл беше съвсем друга.
КЛИВ. Мамо, пък Клъв получи двойка, защото каза съвсем друга оранжева мисъл.
КВАЧКАТА. Двойка ли?! Безобразие! Ти пък да не би да можеш да измислиш такава хубава мисъл?! Ти какво си мислиш, бе – като си жури и ще обиждаш децата – така ли?! Свинчо, предлагам веднага да го сменим и ти да станеш жури.
КЛЪВ. Мамо, да подадем оплакване!
КЛЮВ. Къде да го подадем?
КЛИВ. Ами някъде,... където ще го приемат. Например – в оплаквалнята.
КЛЪВ. Мамо, хайде да подадем оплакване – искам оранжева панделка!
КЛЮВ. И аз искам оранжева панделка.
КЛЪВ. Да, ама ти не си казало оранжева мисъл!
КЛЮВ. И ти все едно, че не си казало оранжева мисъл, защото получи двойка, нали, мамо?
КЛЪВ. Да, ама като подадем оплакване, може да ми повишат оценката, нали, мамо?
КВАЧКАТА. Я да му пишеш шестица на пиленцето, че знаеш ли! Браво, на мама умничето! Аз на Петела ще се оплача, ако трябва!
СВИНЧО. Кой друг ще каже оранжева мисъл? Кой иска? (Към децата в залата, които няколко минути казват “оранжеви мисли”.) Браво, деца! Всички заслужавате награди!
КЛЪВ. И аз заслужавам награда, нали, мамо?!
КОТЕТО. (От дървото, откъдето е слушало досега.) Ей, не можете ли да викате по-тихо и да не ме събудите? Уж бягате от мене, а сте се събрали всичките!
КЛЪВ. Мамо, виж – Черното коте!
КУЧЕТО. О, братовчед, ето къде си бил, начи, а аз те търся из целия двор.
КВАЧКАТА. Божке, сигурно пак няма да намерим зрънца!
КЛИВ. Мамо, ами нали сме с червени панделки?!
КЛЪВ. Да, ама зрънцата не са с червени панделки, нали, мамо?
СВИНЧО. И аз си мисля, че това коте, ако го няма, ще бъде по-спокойно. Ето вече половин час не мога да огладнея от неговите оранжеви глупости!
МАРКО. И мене цял ден ме боли главата от тях! Слизай бързо, бе!
КОТЕТО. Няма пък!
КУЧЕТО. Абе, ти чуваш ли?! Няма да се разправяме само с тебе, начи! Слизай! (Започва да тръска дървото, другите му помагат. Пиленцата мислят, че това е игра.) Хайде, всички! Ай-руп! Ей-сега ще го обрулим, начи! Ай-руп!
КЛЮВ. И аз искам да тръсна!
КЛИВ. И аз искам по-силно. Ай-руп!
(Успяват. Котето пада от дървото, кучето го хваща.)
КУЧЕТО. Аз нали ти казах, че ще ми паднеш?! Дайте бързо въже!
СВИНЧО. Момент. (Подава му въже. Кучето връзва Котето за дървото.) А така – вържи котката, да ти е мирен дворът.
КОТЕТО. Пуснете ме, бе – какво съм ви направило?!
МАРКО. Пресичаш пътя на всички!
КВАЧКАТА. Омагьосваш зрънцата да изчезват!
СВИНЧО. Измисляш разни оранжеви мисли!
КУЧЕТО. На тебе тия оранжеви мисли кой ти ги казва, бе? Признавай бързо, начи!
КОТЕТО. Никой не ми ги казва – само си ги измислям. И на никого не съм пресичало пътя – цял ден си стоя на дървото и си измислям песнички.
КУЧЕТО. Песнички, начи?! Искаш да кажеш, че не ходиш из двора, а?
МАРКО. Не може да стои постоянно на дървото – все ще тръгне нанякъде и ще пресече пътя – не знаеш откъде ще ти изскочи. После, заради него, мъкни самара!
СВИНЧО. Може и да не го видиш... За по-сигурно – да се маха – в нашия двор няма нужда от черни котки!
КУЧЕТО. Чу ли?! Изчезваш – и край, начи! Иначе – кат те фрасна! (Удря го.)
КОТЕТО. О-о-о! Защо ме биеш, бе?!
(Пиленцата разбират, че работата е сериозна.)
КЛЪВ. Мамо, те бият Черното коте! (На Кучето.) Ей, защо го биеш, бе?! Я да не го биеш, че като те клъвна! (Кълве го.)
КУЧЕТО. Бягай оттука бе, фъстък! (Блъска го, Клъв пада и пищи.)
КЛИВ. Мамо, Кучето удари Клъв по крилцето!
КВАЧКАТА. (С пиленцата се нахвърлят върху Кучето.) Ти защо биеш пиленцата ми бе, простак!
КЛЮВ. Ти защо удари Клъв, бе?!
КЛИВ. Ти си лошо куче! (Кълват го.)
КУЧЕТО. Ади стига, че като ви прасна, начи!
КЛЪВ. Ей, да пуснеш Черното коте! Мамо, кажи му! То ме намери първо като се бях изгубило, омагьоса стрина Мина да ни даде зрънца и на никого не е пресичало пътя. То е добро и прави само добри магии! Чу ли?! Пускай го, бе! (Кълве Кучето.)
КЛИВ. То знае хубави песнички, нали, мамо?
КЛЮВ. И аз искам да го пуснат! Деца, вие искате ли? (Децата: Д-а-а!) Видяхте ли?! Мамо, и децата искат!
МАРКО. И аз мисля, че можем да му простим... за самара.
КОТЕТО. Какво ще ми прощаваш, бе – да не би аз да съм ти сложило самара?! Само те научих да го хвърляш! Нищо не съм ви направило!
СВИНЧО. Това коте май, че е невинно... Ами да го пуснем, щом всички настояват, че огладнях от тия разправии.
КУЧЕТО. Добре. (Отвръзва го.) Обаче да внимаваш, начи!
КЛЮВ. Мамо, то какво да внимава?
КЛЪВ. (Отива при Котето.) Пък мене крачето вече не ме боли – и не куцам!
Ти ли го омагьоса да не ме боли?
КЛИВ. И мене не ме боли по-много!
КЛЮВ. Пък аз имам оранжева панделка!
КОТЕТО. Също като онова облаче там – оранжевото. (Всички гледат облачето.)
КЛЮВ. Същото! Мамо, виж – едно облаче – същото като мойта панделка!
КУЧЕТО. Къде бе, братовчед?
СВИНЧО. Ей онова там, сладоледеното!
КУЧЕТО. Ей, вярно бе, начи!
МАРКО. Сетих се! Сетих се каква беше моята оранжева мисъл: “На небето има всичко, което искаш да видиш!”
КЛЪВ. Мамо, и аз искам да видя всичко на небето!
КЛИВ. Мамо, и аз искам!
КЛЮВ. Мамо, и аз го виждам! Хайде да изпеем една оранжева песничка накрая!
КУЧЕТО. Готови! Всички да пеят, начи! (Запяват:)

Облачето по небето
плува в синевата –
туй къде е, туй къде е,
питайте децата.

Туй е там, където всички
радостно живеем,
дето веселите птички
всяка пролет пеят.

Тук играем и се учим
в детската градина,
котенце, магаре, куче -
славна са дружина.

Хайде с нас запейте бързо,
че започва веселбата!
Ний не знаем що е мързел
във труда и във играта!

МАРКО. Хубава песничка! Деца, на вас хареса ли ви? И на мене ми харесва. Ама каква беше моята оранжева мисъл? Пак я забравих! Някой запомни ли я? Отивам да я търся. Хайде всички да отиваме да търсим оранжеви мисли! Деца, търсете ги и вие!
(Музика.)

к р а й

© Всички права запазени!

Последна промяна: 2008-01-07 10:04:06
Прочетено: 6038