English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 сряда, 11 декември 2019
Списък на творби
Начало > Поезия > Разпадане на чудесата - из стихосбирката
Печат  
Стара Загора, ИК Ариел, 1996
Стара Загора, ИК Ариел, 1996 
 
Тип: Поезия
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

***

По пътеките на галактични мравки
Слиза моята душа след дълго скитане
със едно букетче незабравки
от поляните между звездите.

Слиза със прокъсани сандали
и сама на себе си говори,
а планетите – космическите крави –
лягат във небесните обори.

Връща се в заспалото ми тяло
моята душа – на пръсти,
сваля тихо дрехата си бяла
и навлича дрипите си мръсни.

И е странна всяка сутрин вкъщи –
с радиото, масата и чая.
Не ме питай откде се връщам –
няма да ти кажа… и не зная.


***

Роден свободен, като роб живях –
на своите пороци и чуждите претенции.
Превит на две безпаметно вървях
езика си прехапал – да не хленча.

И се въртя във кръг – от петдесет години –
в изкуствени пустини, без някога да мога
да видя Гетсиманската градина –
като мираж поне и като знак от Бога.

И гвоздеите във душата ми ръждясаха.
Хронични навици са болките ми скрите.
Но моите орисници до днес над мен кръжаха
и със крилата си прогонваха злините.

И още ще ме пазят, дори да ги разсърдя –
тъй както майката се грижи за детето –
до оня ден, когато думите се сбъдват
и кръстовете ще летят в небето.


***

По кръчмите животът ми премина –
дух на пияница ли в мене беше влязъл?
Душата ми, подгизнала от вино,
не някой друг, а себе си намрази.

Като помисля – колко празни дни!
Въртяха ме във кръг като безумен…
И сякаш че се гледах отстрани
как под диктовка пиша чужди думи.

Как някой безотказно ме премества
по белите и черните квадрати
в живота ми – задача неизвества –
понявга враг, понякога приятел.

И досега не знам защо съм тук.
Защо във този свят съм се пренесъл?
Като се гледам отстрани, изглеждам друг –
защото аз съм по-добър и весел.


***

Задухаха безплодни ветрове,
отварят се завехналите рани
и черни птици с черни гласове
крещят в пролуките на паметта ми.

И стъпките ми по корем са влачат
по гърбиците на последната пустиня –
със пясъчни звезди ще ме затрупа здрачът
преди и половината да мина.

Разбрах, че всичките миражи са измама
и с безразличие се спирам покрай тях,
а истинси оазис за душата няма –
да я измия от натрупания грях.

И нежната девойка – Самотата –
копае пясъка с последна сила,
за да зарови нейде вдън земята
изчадията в мен, които е родила.


***

И заслепен – вървях след Красотата,
Потъвах в нея и – обичах, страдах,
докато покрай мене чудесата
започнаха сами да се разпадат.

Изгубваха се. Гледах ги учуден
едно след друго как ме изоставят.
Като насън. А всъщност бях ли буден,
щом не успявах нищо да направя?

И всичко стана най-обикновено –
цветя и чувства, залези и вещи -
и аз разбах, че е загубена за мене
вълшебаната душа на всяко нещо.

От кал направен и от кал изкалян,
не различавам вече грозно и красиво,
останал сам сред този свят – реален
и боядисан от декември в сиво.


***

Илюзиите свършват като вино.
Заблудите след време чак болят.
Аз бях щастлив, докато бях невинен
за тъжната гримаса на света.

Но сипах в улея последното си жито
и в шепата си сбрах брашното бяло,
а пак от воденицата долита
гласът на счупеното кречетало.

Животът – подареното страдание –
блести с цвета на есенните листи…
След толкова постигнати желания,
възможно ли е още да сме чисти?

Сред тишината на забравените клетви,
пред Истината – таз вълчица гладна,
с крилата си, във храстите заплетени –
нима сме само ангели пропаднали?

И колко са щастливите – невинни
за тъжната гримаса на света?
Илюзиите свършват – като вино.
Заблудите след време чак болят.


***

Изгонени ангели, ангели без крила…
Господи, за какво ме наказа?
Цял живот съм вървял през мъгла –
не можах да летя, поне не лазя.

Не се научих да паля свещи
дори на Любовта пред олтара.
Ако съм имал в себе си нещо,
то е е вече ненужно и старо.

Ослепях даже за Красотата,
какво е истина – вече не зная…
Господи, когато ми върнеш крилата,
ще мета с тях праха на рая.



***

Само пред вратата на Смъртта
нещо може да се случи.
Гледам даже пролетта
с жълтите очи на тъжно куче.

Рибата с мълчание ме яхва,
шиба ме със перки похотливи…
Даже стиховете ми повяхват –
потъмняха цветните мотиви.

Времето със две стрелки ме реже
като с два наточени бръснача
и над мене падат – черни мрежи –
паешките пипала на здрача.

А кото момче със светлина ме плиска
Ангелът над мен от Своя рай наведен…
Чакам вечерта, зад зъбите си стиснал
парче от дъха си – може би последен.


***

Все още криволичи моят път,
горчивите пространства ме пронизват,
жестоки плодове сред тях растат,
бездарни мисли мозъка изгризват.

Преминах ги открай докрай – на кръст –
с търпението на двугърбата камила.
От кактус сок съм пил и яде пръст
Душата ми – детето на всемира.

По думите, затворени в куплети,
като по стълба се катерих с ярост,
но стигнало вратите на небето,
надолу падаше астралното ми тяло.

Отново във горчивите пространства,
в противния пейзаж, в порутената къща,
с омразното ми вече постоянство
от ангел във човек да се превръщам.

***

Докато не си изплачеш земните очи,
ти няма дух да станеш.
Вл. Ходасевич

Небето е подгизнало – изглежда е валяло,
денят край мен е като мокър миг,
удавен в локвата – кафяво огледало,
размътено от вятъра или от детски вик.

Но моят свят не се побира в тази
печална локва, над която се навеждам –
избягала от корист, от завист и омрази,
във слънчевия диск душата се оглежда.

Прозряла своята безплътна същност,
лети над над облаци, в пространства от лъчи,
но пак в калта край локвата се връща –
да си изплаче земните очи.


***

Розите на двора подивяха,
Зимата бодлите им изостри
и дрипите на Есента висяха
по иглите им до коледните пости.

Птици падат като буци лед –
от студа сърцата им се пръскат…
Птича песен – в кофите за смет.
Птичи полет – на асфалта мръсен.

Като тия птици – вкочанен –
спирам на живота си във края.
Колко рози подивяха в мен,
колко други стъпках без да зная…

Вятърът и в тая черна нощ
над града размахва сребърни секири…
Масата, на нея – вино, хляб и нож –
като изборът – живей или умирай.

 

***

Желание за добро има у мене,
но да го върша не намирам сили.
Ап. Павел

Пред себе си съм само грешен
и корени от радост няма в мене –
без корен радостта във хората расте,
а болката сближава – като погребение.

Каквото ми е дадено, без алчност съм го взел
и злобата не пуснах във сърцето,
но тя кръжи над мен като орел,
връхлитащ жертвата си право от небето.

И разгадавам двете вечни тайни –
Живот и Смърт – божествените мълнии…
Душа, като си вечна и безкрайна,
как само със добро да те запълня?

 

***

Изгубил вече предните си зъби,
Духът ми дъвче спомени и случки,
като мечок след дъжд събира гъби,
лови мухи, самотен като куче.

Досаден като старците, мърмори
за болестите си, невидими и тежки,
като пияница по цели нощи спори
със себе си за миналите грешки.

Безрадостен като пресъхнал извор,
с погнуса от нахалните пигмеи,
изправя се пред стария си избор –
да се смири или да подивее.

И запокитил тежките си пранги,
излита в миг от земната хралупа
със гълъбите, тия сиви ангели,
в които светлината се пречупва.

 


***

Денят е мрачен, а небето – рана,
до кости сякаш се е изваляло,
пресипнала от студ, една камбана
през тази нощ не спря да бие на умряло.

Изтърсих пак трохите на перваза,
но гълъбът не долетя с крила прозрачни.
Една старица на балкона се показа,
готова всеки миг да се разплаче.

Надявам пак деня като хомот –
дали светът или пък аз съм болен?
Какъв съм бил в предишния живот,
че от сегашния съм толкоз недоволен?

Дъждът се влачи в своя мокър час,
завива улиците с мокро одеало,
а пък камбаната с пресипналия глас
във мене бие бавно – на умряло.


***

Гробовете си мъртвите разравят
и като лукувиците през март поникват...
Под маската от гипс душата се втвърдява
и с нищо не успява да привикне.

И като статуя сред зимен парк застанал,
обърнал гръб на шумните площади,
напразно се опитвам да отгатна
защо човекът на земята страда.

Дали е нещо гордо или жалка
овца, затворена във земната кошара?
А Слънцето – небесната совалка-
над хълма на Аязмото догаря.

И вечерта повдига звездната си шнола,
разпуща си над сенките косите
и си захвърля дрехите на стола,
нетърпелива като Маргарита.

 

***

Светът е черно-бял, а цветовете –
красивите му дрехи – се променят,
тъй както свърши тоя синьо-летен
безумен празник, пълен със измени.

Светът е черно-бял: земята – черна,
а бели – костите и камъните в нея,
а ние все не можем да измерим
кръга, във който трябва да живеем.

Навън вали и щедрите олуци
по плочите небесната вода разливат –
ноември е, с познатите си звуци,
с еднаквите си цветове – във сиво.

Дъждът, проникнал в камъка, дълбае
във паметта му спомена си къс –
за този свят от черно и от бяло,
за всички нас – възкръсналата пръст.


***

Отдалечавам се от всичко и от себе си,
износвам тялото си като стар костюм,
съставен само от лета и есени,
животът ми е сбор – с едно наум.

Аз нямах пролети, а зимата е после,
от лятото – като от пещ – излизам гол
и в днешната си есен високосна
преглъщам своя залък – хляб и сол.

Без чувството за радост и тъга,
лети надолу падналият плод –
не съм и подозирал досега,
че въздухът е място за живот.

Увяхват хризантемите, а тясно
сърцето е за оня странен зов
към хиляди неща – за ново щастие –
а пък към тях – едно наум – Любов.

***

Проклети дни. В ребрата се забиват –
оси, изпаднали във ярост.
Разтърсен от греха светът се срива
и нищо не остава цяло.

И – риба в човката на чайка,
с откъсната глава – летя в небето.
Смъртта на всеки само е по мярка,
а неудобни – дрехите на битието.

Купувам със последните стотинки
тъга от магазинчето за спомени –
плик с избелели стари снимки,
прокъсани бележници, съдби поломени...

И вече не се питам сам
дали съм жалък или просто смешен –
животът си отива – пропилян –
дано за моя син е по-успешен.

 

***

Все в този град ще стигаш ти.
К. Кавафис

Над мен във този град тежи проклятие,
отгатнато от стария мъдрец Кавафис.
По улиците му – асфалтови разпятия –
ме сочат с пръст критици и еснафи.

Безсъвестни крадци ми махат със насмешка,
бездарници с цинизъм издигат своя дом...
Дори ако човек на този свят е грешка,
би трябвало все пак да има малко срам.

А може би и аз съм точно същият –
прегърнал чашата и Музата си клета,
не ми омръзна в шут да се превръщам,
да съм атракция в среднощни кафенета.

А след това – безсилен да се гръмна,
подгонен с присмех от критици и кретени,
и от сърцето си поведен, да осъмвам –
отчаян и пиян – по пътя за Хрищени.

 

***

Не мога да извървя пътя до себе си –
ни на отиване, нито на връщане...
Решавам се като объркан ребус.
Омръзнах си до повръщане.

Като глутница вълци след себе си тичам,
по цели нощи не мога да мигна,
захвърлих всичко, каквото обичам –
и пак не мога да се настигна.

Като змия пълзя по следите си,
търся се като рак в коренище...
За да се видя – извадих очите си.
И - какво мислите – нищо.

На един живот съм далече, изглежда.
Накрая – на гроба си ще отида,
с една последна надежда –
отстрани поне да се видя.

 


***

С пресметнати измами и съблазни
животът ми успя да ме контузи
и аз сега съм също като празна
бутилка с дъх на вкиснати илюзии.

С изхапани устни и с прах във очите
достигнах върха и видях светлината,
но ме боли от лъчите, забити
под счупените нокти на душата.

Над мене – синева, но аз не тръгвам.
Посоката – една, единствено нагоре.
И вече не могат да ме излъжат
пътните знаци и срещнати хора.

За всеки дълг напълно си платих
и нямам грехове, във мислите ми скрити,
че аз на всички вече ви простих,
дано и вий сами да си простите.

 

***

Я слушаю, как говорит молчанье
К. Бальмонт


Като прокъсана и стара дреха
говорещи молци душата ми прояждат,
крадци на светлина очите ми отнеха
и дупките замазаха със сажди.

Зарових се в снега на зимния си сън
и нишките ми с този свят се късат,
а малките безсмислици отвън
избягаха с крачетата си къси.

Край мене Нищото разстила своя мрак,
сърцето пусна тъмните си щори –
под тежкия небесен похлупак
човекът с Бог не би могъл да спори.

Най-после тишина... Но в нея пак
на стиховете ехото се връща...
Дали съм гений или пък глупак?...
Не е ли, впрочем, все едно и също?


Стихотворения
В ПАМЕТ НА МАЙКА МИ


***

И ето ме – застанал на чертата.
Над мен – небето, а под мен – пръстта.
Безсмислен съм – като Сизиф, когато
Скалата полети към пропастта.

Замръквам сам.Прегърнати в лехата,
лалетата догарят мълчаливо...
Всесилна, срещу тях върви тревата –
зеленият гробар на всичко живо.

С очи като луни, край мене се събират
души на ангели, които съм убил...
На двора пак, съвсем конкретен, спира –
след дългия си зимен път – април.

Отново същият – но сливата я няма...
Със птици и цветя – едни и същи...
Отвън старицата с бастуна – Мама –
затваря портата и бавно вбиза вкъщи.

По-слаба от лале. Измъчена. Сърдита
на своя стар живот.Без капчица надежда.
И цяла нощ с безсъние разплита
на спомена прокъсаната прежда.

А там – накрая на града – мълчи жената
със мраморната рамка на нежния портрет...
И само със привичен жест ръката
изписва може би последния си ред.

 

***

Най-близки уж – така ще си отидем –
без да успеем малко да се разберем...
Седни на стола – искам да те видя.
Познаваш ли все още своя син у мен?

Седни до мене – остави сега
във гардероба погребалните си дрехи...
Виж колко старческа е твоята ръка
и колко много - мойте неуспехи.

И не плачи. Ти много, много плака –
за дом, за мъж, за синове, за внуци...
И ето пак сама във чужда къща чакаш
гласа на тежки есенни капчуци.

Докрай ще си останеш все такава –
единствена, а обич не се връща...
Не казвай нищо – аз не заслужавам.
Ти само ми прости. На брат ми – също.

 


СТАРИЦАТА С КАМЪКА

Цял живот нося камъка.
Под сърцето си.
Всичките ми нощи са притиснати с него.
Хиляди нощи под камък...
как го домъкнах?...

Като птица градих дома си –
птица с криле под камък,
който растеше, растеше...
Стана колкото воденичен.
Мелеше мъката – за да я нося.

Даже когато се радвах, пак ми тежеше.
Как ли забравят понякога хората?

Толкова близки погребах,
че сякаш аз съм отдавна погребана.
Заприличах на крушата,
дето измръзна на двора.

Побеляха край мен синовете, израснаха внуците –
от всички има по малко в камъка,
а никой не може да си го вземе –
даже притурят, да са живи и здрави.

Така ще е, докато ме намерят затисната.
Отместят ли камъка,
всеки ще иска парчето си,
но аз ще им кажа да го оставят,
че няма да мога без него в земята.

 


***

Полека се отдалечава Мама –

от хляба, от покривката за маса,
от бялото мушкато на перваза,
от думите и от ръцете си,
които спряха да треперят вече.

От побелялата й кожа
животът й на люспи се съблича

и Мама се отдалечава –
през зимата в басмяната си рокля.

***

Небето вдига черните си шлюзи,
нощта тече – навсякъде – и в нея
пропадат мислите – житейските илюзии,
които искат в мен да оживеят.

Свещта догаря в купата със жито,
издига към тавана тънък дим –
в ковчега Майка ми, от болките измита,
лежи красива като херувим

Свещта догаря – пламъкат трепери...
Какво да кажа? Цял живот не мога.
Едва когато Себе си намери,
човекът вижда Майка си и Бога.

***

Събота е – денят на всичките мъртви,
трябва при Майка си днес да отида –
гробът й сигурно вече е хлътнал,
пръст да му сложа, да го прелея с вино.

Свещ ще запаля и ще оставя
до главата й кърпа и шепа бисквити.
Дано само и днес не забравя
гребен и фиби – да си среши косите.

Мама ще дойде, ще ме накара
да й разказвам как са децата
и кротко накрая ще ми се скара,
че много пари съм дал за цветята.

Ще замълчи, когато попитам за нея –
дали е щастлива или и там е самичка...
И ще си иде, без пак да успея
да й поискам прошка. За всичко.

 

Последна промяна: 2007-03-07 10:36:59
Прочетено: 2790

Подробна информация

автор
Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 35

Иван ГРУЕВ е роден през 1936 г. в Стара Загора. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" в София. Работил е в областта на културата, като редактор в Радио Стара Загора, секретар на Клуба на дейците на културата, директор и главен редактор на сп. "Участие" и др.

Иван Груев е носител на Орден "Кирил и Методий" - трета степен, на Наградата за поезия "Николай Лилиев", на наградата "Стара Загора", на редица награди от национални литературни конкурси.

Член е на Сдружението на българските писатели. Председател е на Дружеството към Сдружението на българските писатели в Стара Загора.

Издал е стихосбирките:
Надежда за понеделник, 1982
Автострада, 1990
Рисунки с въглен, 1992
Разпадане на чудесата, 1996
Лична зона, 2003
Премълчавани признания, 2004
Причастие, 2005
Вино от залези, 2005
Мигове от светлината, 2006
Завръщането на думите, 2007

От завоя на август, 2008
Автор е на няколко пиеси, сред които "Марсианчето", играна в Драматичен театър "Гео Милев" - Стара Загора.



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |