English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 неделя, 20 септември 2020
Списък на творби
Начало > Поезия > Завръщането на думите
Печат  
Стара Загора, ИК Домино, 2007
Стара Загора, ИК Домино, 2007 
 
Тип: Поезия
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

* * *

Ожънахме до корен, каквото бе поникнало
и от годините източен, на косъм заприлича сърпа,
изгубен в сянката на лозето,
един загрижен кос подвиква
след лятото и с мека човка назад се мъчи да го дърпа.

В пейзажа има нещо по-различно и красиво,
когато есента пристига от всичките посоки,
жужене тънко на пчела рояка уморен приспива
сред тишината, упоена от аромат на мед и восък.

И аз в килийките на дните събирам семена и нежност,
събирам мед и сладък дим
от пламнали докрай стърнища
и ето – есента пристига
в полето с дъждове безбрежни,
където всичко е обрано. И не остана вече нищо.

И странно чувство за промяна виси на клонче от тъга,
но пак със радост преминавам
под есенните златни струи...
Приятели, едни от вас навярно ще ме разберат сега,
а други – утре, когато дойдат
гласа на есента да чуят.

 

 

* * *

Преведи ми думите,
които се завръщат онемели
след дългите години на мълчание.
Преведи ми цветовете
на всички златни точици,
с които утрото танцува във очите ти.

Преведи ми
мълчанието на нощта, която си отиде –
бях мъртъв тая нощ
и не сънувах.

Нетърпеливи са жребците на деня
и рият въздуха с копита
от слънчеви отблясъци.

Жребците на деня,
захвърлили юздите, ще препуснат
нанякъде – съвсем, съвсем далече –
до звездните портали на нощта,

които Моят Ангел ще разтвори
пред цветни и красиви сънища.

 

* * *

Когато не е пълнолуние
и кучето, и котката понякога
са най-добри приятели.

Ела и виж: луната
е само резен от яйце,
сварено в светлината на Венера.

Отстъпвам ти това парче луна,
магическия знак Касиопея
и млякото на всичките небесни пътища.

И розовата пяна
на бавното разсъмване ще ти отстъпя.

За еднодневката денят е вечност,
за мен – начало на съня
във тия стихове.

Говорят тихо глухите, но ти,
ако ме чуваш, покажи ми с мигли.

 

* * *

Забравих клевети, измами,
вълнения, любовен трепет –
света край мене гледам само
със две очи, от болка слепи.

Отдавна вече съществувам
сам в моя собствена държава
и няма кой да се срамува,
че някой ме е унижавал.

И няма кой за мен да плаче
със едри лицемерни сълзи...
Годините вървят така, че
са все по-бързи, все по-бързи...

Там някъде се разиграват
борбите за пари и слава,
а аз съм сам, но тук оставам –
народът в моята държава.

 

ДУХ

Слънцето още не беше изгряло
и във просъница чух
как се блъска в остарялото тяло
моят неостаряващ дух.

Светлината на утрото души –
хищникът, за живот побеснял –
нищо не иска да слуша,
да можеше, би излетял.

Би се втурнал като торнадо
по земята – нашир и надлъж –
моят дух, чудовище младо,
затворено в остарелия мъж.

Би се любил дори със мълния,
би продънил и свода небесен
и вместо в мен да се върне,
към Бога би се понесъл.

Но успя само да ме събуди.
Слънцето вече беше изгряло.
И се втурна в деня като в чудо
младият дух в остарялото тяло.

 

СИТУАЦИЯ

Пия кафе. В бирхалето.
Наоколо – отвратителна ситуация:
Майка събира пари – детето
имало нужда от операция.

Случаят – пише в една бележка –
е спешен. Без парите детето
просто умира. И става тежка
атмосферата. И вгорчава кафето.

Хората – гузни. Нищо не дават.
Джобът ми от години е празен.
Жената обречено се отдалечава,
а аз оставам и жестоко се мразя.

 

ХУДОЖНИК

Рисувай себе си. Рисувай
с един невероятен цвят.
И във платното да нахлува –
красив и грозен – този свят.

Рисувай пролетни тополи
и глас на птица в утринта,
очи, в които да се моли
и тържествува Любовта.

И във последната картина
да свети оня огън пръв,
от слънчева искра преминал
в палитрата на твойта кръв.

 

ЙОНА

И Господ заповяда на рибата,
и тя избълва Йона на сушата.
Йона, гл. 2

Цял живот в утробата на кита!
И по бреговете, край които плува,
не можах на воля да поскитам –
само ги мечтах и ги сънувах.

В тъмното се блъскаше кръвта ми,
а понякога една звезда съзирах...
Вън от кита – веселби и драми,
аз в утробата му в самота умирах.

Дали слънцето изгрява и залязва?
Спрях да страдам, да скърбя, да викам
и сега дори не искам да изляза,
че за кита няма да повярва никой.

 

* * *

Чета наивните си стихове и късам
изписаните с празни думи листи –
все още може и да не е късно
да бъда сам със себе си на чисто.

О, Господи! – любов, надежди, слава...
За пет живота щяха да са много.
А иначе за нищичко не стават,
освен със тях да си запаля огън.

Събирам ги накуп – ненужна шума
от есенни листа – печални и бездомни –
и търся само десет верни думи –
за епитафия, която да се помни

 

* * *

Продавачката в кварталния магазин
не подозираше, че бях влюбен в нея.

За да я виждам, купувах
дори ненужни неща.
– Друго ще има ли? – питаше винаги.
Нямаше друго – и ми връщаше рестото.

Приличаше на Мадона Лита,
беше омъжена за търговец на дребно
и може би не подозираше,
че съм влюбен във нея.

 

СТАДИОН

До козирката пълен със възторг
е стадионът –
от гола на играча във червено.
И дълго чашата от викове прелива.

Играта пак от центъра започва,
но резултатът вече е различен.

Със численост на град е стадионът,
но единен
в протестите си срещу съдията.

Настръхнал таралеж с бодли от хора.

Но мачът свършва
и бодлите се разсипват,
превръщат се във безобидни трънчета
и съдията си отива,
без да е влязъл във чувала.

А вятърът разнася резултата
с парчетата от вчерашните вестници.

 

ЦИГАНЧЕТО

В памет на Хр. Кацаров

Погребвахме поета и когато
земята го прибра, раздадоха на всеки
варено жито, късче хляб, бонбони –
душата му да иде с хляб при Бога.
Едно окъсано и мръсно циганче
стоеше отстрани и гледаше
сбогуването със пастиря.
Приличаше на ангелче, което е играло
с пръстта и цялото се е изцапало.
Навярно се прехранваше с каквото
роднините изпращат своите покойници.
Подадох му от житото и хляба,
а то ги взе и ме погледна
с очи, по-тъмни от пръстта на гроба.
– Добър човек ли беше, чичо? – ме попита.
И скри салфетката в дълбокия си джоб
под дрипите, подобни на прокъсани крила.
Когато хвърлих шепа пръст,
огледах се наоколо,
но циганчето с черните очи го нямаше.
Гробарите със безразличие затрупваха ковчега.

 

ПРИЯТЕЛСТВО

Къде отиде старото приятелство –
със синята душа на теменугата,
с цвета на ябълката, с гарвана, с отровата
в изгърбения зъб на пепелянката,

с дървото и със мравките, залисани
във много важните си работи,
със рибите, притихнали на дъното,
с реката и със гладките й камъни,

със слънцето, което се подава
над шалчето от зачервени облаци
и с червея, очакващ търпеливо
да се нахрани някой ден с мечтите ми.

 

СТАРОТО КУЧЕ

В памет на Илия Тодоров

Старото куче лежи под асмата.
С глава на предните лапи.
Кокошките в двора, врабците наоколо,
дори минувачите и мухите
не го занимават.

Старото куче лае само на вълк.

И ръмжи,
когато идва приятел.

 

* * *

Преди да ме обсеби тишината,
преди да легне в мен като на дъно,
преди да стана глух за хляба и за млякото,
преди да ослепея за времето и смисъла –
за миг или завинаги да излетя от кошера,
да дам меда на гладния – да си оближе пръстите,
на тъжния – усмивката, забравена от клоуна,
във кръчмата по мръкнало да събера светиите,
направо от иконите, без ореоли счупени,
до утре да танцуваме, а после – пак – до залеза,
докато изпопадат светиите под масата.

Да заведа елените на гости у вълчицата
и да й върна кожата, одрана от ловеца,
да стопля малко стаята – за да замърка котката,
да дам зърна на свраките, почивен ден – на мравките
и очила на бухала – да вижда денем слънцето.

И да удавя някъде – в реката, в най-дълбокото –
тъгата си, която да й заседне в гърлото.

 

* * *

Адът – това са другите.
Жан Пол Сартр

В калъфа на живота вместен,
изгубил дъх за стих и песен,
изсъхвам като лист от кестен
във подранилата си есен.

Горят, натрупани на клада,
илюзиите – дим в небето –
и аз стоя насред площада
като изгубена монета.

И мислите – змии отровни –
плющят с езици раздвоени...
А другите не са виновни,
защото моят ад е в мене.

 

ВТОРНИК

Ще махна вече якето,
облъскано от вятъра,
и за гнездо на стършели
ще си захвърля шапката,
ще съблека пуловера,
тъгата му на мишките
ще дам – да я изгризят –
дано да му олекне.

Ще дойде утре срядата
със слънчевите въдици
и ще ги пусне в чувствата
като в река притихнала,
а рибите на гроздове
ще се люлеят сребърно
и ще цъфти къпината,
бодлива като циганка.

А от яйцето с лунички
ще се излюпи пилето,
с крачета като сламки
и със пера за зимата.
Ще се огледам смаяно –
за кой ли път – в просъница –
и с риза на карета
ще ходя слаб и никакъв.

Довиждане до събота,
а може – до неделя,
когато ще се мръква
и ноктите на залеза
ще окървят градината,
натегнала от ябълки –
все мълчаливи ябълки,
които късат дръжките.

 

ПРЕРАЖДАНЕ

Смокинята и шипката, и розите,
бодилите, тревите и листата
ме връзват със злените си панделки,
загръщат се, затварят се над мене,
изсмукват ме, превръщат ме във тичинка,
уголемяват ме до синьото, над синьото
и дробовете ми са облаци, които
издишват половината вселена
и вдишват другата й половина.

Невидима река, тека в зеленото
и бързам да се преродя
във семка или в трънче и да служа
за щит или за копие на някой
войник на пчелната царица.

 

* * *

Нещо непонятно пак ме кара
да измислям песни и балади
и като разстроена китара
всяка нощ сънувам серенади.

И докосвам с пръсти загрубели
струните отпуснати, обаче
звуците са нейде отлетели –
може само дрезгаво да плаче.

Туй, което е създадено да пее,
ще умре във мъка мълчаливо,
ако във мълчание живее
или ще живее некрасиво.

С нещо непонятно пак душата
себе си на песен ще направи...
Има песни даже в самотата.
Само Бог дано не ме забрави.

 

* * *

Някой ден ще ме вкара във гроба –
вече съм на отделни парчета...
Връхлита човешката злоба –
глутница диви прасета.

Категорична и грозна – връхлита –
по устните с бесовски лиги.
Смачква ме с остри копита,
разкъсва ме с кървави глиги.

И ме захвърля с презрение –
сигурна, че ще ме прекърши,
че съм вече готов със мене
задника си дори да бърше.

Събирам се сам по земята,
лепя се, сълзите си трия
и с муцуна, забита в луната –
унизен като вълк – цяла нощ вия.

 

МУЗА

Все по-трудно думите намирам,
все по-мъчно ритъма нагласям,
Музата ми се невротизира
и прегракна тембърът й ясен.

Стана някаква Капризна Муза,
опърничава една такава –
нищо повече от дясната й буза
да докосна – даже с пръст – не дава.

И не дрънка вече на китара,
на цигулката не свири менуети...
Може би си мисли, че е стара?
Или смята, че е стар поета?

Всъщност, казва, че не ми е ясно
във какво е нейната заслуга,
ако трябвало да се наглася,
да съм си намерел, казва, друга.

Дяволито после ме поглежда –
за ефект от хумора си черен –
знае, че с жени съм се развеждал,
но на нея знае, че съм верен.

 

* * *

Притискат ме във тежките си клещи
пак дните ми с житейските угрози,
но като гузната си съвест ще ме срещат
във този град крадци и демагози.

Отдавна вече спрях да се съмнявам,
че камъкът тежи на свойто място
и предните ми зъби се раздалечават –
най-сигурният знак за щастие.

И свечерява бавно над пазара,
където вечерта за мен е скрила
пред щанда за цветя, под дървената скара,
два стъпкани от минувачи карамфила.

 

* * *

Лалетата увяхват в глинената ваза,
калината цъфти с червените си свещи,
аз всеки ден със нещо съм наказан,
а всеки миг съм възхитен от нещо.

На колко стълби счупих стъпалата,
а пак съм тук, където все съм бил,
от седмото небе пропадах в самотата,
заспивах през декември, събуждам се в април.

Душата ми празнува с богове,
ушите ми от ада звуци чуват,
но няма ад и рай, защото те
единствено в човека съществуват.

Не съм броил, не знам до този час
на колко стълби счупих стъпалата
да се катеря към небето – аз,
последният щастливец на земята.

 

* * *

Някога имах цигулка, момиче и куче –
откъде ли при мене се бяха взели?...
Първа жената си тръгна, още докато се учех
да свиря за нея серенадата на Тозели.

Кучето ми остана и яростно лаеше
всеки, който в душата ми влиза –
предано беше горкото и сякаш че знаеше
колко е трудно да бъдеш с някого близък.

После то остаря, стана скелет и грижи
ми създаваше само, но го разхождах в неделя,
хранех го с каша, а то ръцете ми ближеше,
а накрая в очите му кучешки стрелях.

Беше страшно, но в живота ни, Боже,
толкова много неща са подли и мръсни.
Без жена и без куче, без какво ли човекът не може,
но оттогава цигулката ми изгуби гласа си.

 

РИБАРИ

На кръстопътя на рибите разпъвахме всички таляни
и очаквахме богатия улов в задимената кръчма.
В лодките шляпаха тлъсти калкани
и солта не достигаше, а виното свършваше в бъчвите.

Бяхме страшни рибари, с мускули като въжета,
и на всеки поред му вървеше с пълните мрежи,
сутрин тръгвахме с лодки в морето
и се връщахме вечер осолени и нежни.

Бяхме просто рибари... Но животът отнесе веслата
и брегът ни привлече – питахме връх ли е или дъно,
а Смъртта като вещица яхна метлата
и измете в прибоя веселби и безсъния.

Само умните още стоят и на масите пият
за “наздраве” и помен сладки нектари,
обгорели мъже се завръщат със лодки, а ние
забравихме вече, че някога бяхме рибари.

 

* * *

Напразно ще се мъчиш да избягаш
от дълговете си към тези, които изостави.
Когато не е в теб и любовта дотяга,
тъй както болката във скърцащите стави.

И сам, над листите наведен, се опитваш
като в ключалка да погледнеш към истините голи,
но само твоята душа ще видиш за молитва
как лицемерно коленичи и се преструва, че се моли.

Напразно ще се мъчиш да достигнеш
до някой плод от забранените дървета –
насреща ти злорадо ще примигне
със девствени очи змията, облякла кожа на карета.

И зъбите й ще оставят две точки, пълни със отрова,
и като кръпка за мрака сив ще те пришият...
Ако останеш жив, ще трябва да пълзиш отново –
със воденичния си камък, нахлузен върху твойта шия.

 

* * *

Последните цветя, откъснати от лятото,
увяхват под прозореца и цветовете потъмняват...
Така преминаха жени, надежди и приятели
и както винаги, ще се окаже, че ти и този път си права.

Отдавна трябваше да сложа в ред разпилените си чувства,
да се науча като йога по всички правила да дишам.
Сега разбирам, че животът е най-човешкото изкуство,
че пръстчето на този свят не мога даже да опиша.

Но вече сигурно е късно – не бих могъл да се откажа
дори от малките си грешки и да ги хвърля на боклука,
навън под уличните лампи минава като нощна стража
часът за тъжна равносметка и с алебардата си чука.

 

* * *

Потънал е градът дълбоко под мъглата
и всеки се е скрил зад своя жълт прозорец,
а в кладенеца глух на тишината
гласът ми е обикновен затворник.

Къде сред тая сивота среднощна
ме води със разбитите си плочи тротоарът –
не светят даже лампите на пощата
и след пияниците кръчмите затварят.

До утре да вървя, едва ли ще открия
къде е изходът на този град в мъглата
или на лабиринта в мен самия,
защото някога зазидах сам вратата.

Когато веселото слънце се покаже,
ще видят първите случайни минувачи
със някоя липа, разкъртила паважа,
да пляскам със ръце и да подскачам.

 

* * *

Все тази страст да губя всичко
и да застана гол пред портите на здрача,
но това, което истински обичам,
като охлюв на гърба си влача.

Имам дрехи – да ме погребат
и шише ракия – помен да направят,
жито във салфетка – за из път,
мъртвите роднини да нахраня.

Имам стрехите на зимните дървета,
гълъб за приятел на балкона
и парче от въглен, със което
да изписвам думи и икони.

През живота – този земен плен –
бил съм тъжен, бил съм и щастлив...
Отново ме убиват всеки ден –
най-сигурният признак, че съм жив.

 

* * *

Когато е отчаян в мен Поета,
захвърлям думите като отровни билки
и мислите ми – побеснели псета –
заспиват кротко в празната бутилка.

И мъкна камъни, за да строя огради
между света и себе си, забравил
какво обичам, за какво съм страдал,
какво съм свършил и не съм направил.

Издигам ги – високи до тавана,
изхвърлям всяка жалост и обида,
а сутрин – като мишка във капана –
се будя с чувството, че съм зазидан.

И, полудял от ужас, със юмруци
руша това, което съм изграждал,
и виждам светлина, и чувам звуци,
и без да искам за живот се раждам.

 

* * *

Всичко е банално и познато –
тайните във вечността са скрити
или в гвоздея, забит в стената,
на която си закачаме душите.

Всичко е известно, сиво, грозно –
нищо повече не може да се случи,
слушам вятъра как свири виртуозно
със тромпетите на летните капчуци.

Слушам птиците как пеят от дървото,
щом зората се покаже срамежливо
и с илюзия за център на живота,
всеки ден празнува всичко живо.

 

* * *

С коси от птици, с китка кокичена,
Пролетта иде, с лъчи пременена
и всяко дърво като момиче
весело вързва кърпа зелена.

Тича щастлива трева през поляната,
слънчеви зайци прескачат баира,
пилци запели, както при Яворов,
всичко се ражда – след туй ще умира.

С коси от птици – пее дървото
и без да усетиш, изчезва тъгата.
Пролетта иде, просто защото
трябва да има живот на Земята.

 

* * *

Заковани по стените ми висят
препарирани победи и видения,
цяла нощ ги чувам да ръмжат
и да се нахвърлят върху мене.

Търся в мрака брод към светлината,
а часът е пълен с неизвестност,
в пролетния парк на суетата
репетира градският оркестър.

Весел е трагичният спектакъл –
пъпки се разпукват по дървото,
новите си дрехи е облякъл
зрителят във цирка на живота.

И вървя с крака одървенели,
докато денят без смисъл свърши,
и по моите победи пожълтели
със перо от гълъб прах ще бърша.

 

* * *

Във паметта ми минали години
се преобръщат, щом ги споменавам
и пак свистят – ръждиви гилотини –
над малкото неща, които са оставили.

Надеждите, от несполуки блъскани,
осъдени от ористта си лоша,
се качваха на ешафода хлъзгав
и падаха главите им във коша.

А долу, безразлична и заета
със себе си, се влачеше тълпата,
крещяха стихоплетни лозунги поети
във глухото ухо на тишината.

Зидарите сглобяваха панели,
пигмеи на кокили сваляха звездите
и се събуждаха с крила окаменели
от своя сън за полети душите.

Но паметта е само есенна алея,
където спомените се разхождат...
Дали бих искал пак да изживея
такъв живот, дори да е възможно?

 

* * *

На този свят обичах и се влюбвах,
но с никого докрай не станах близък,
приятели намирах и загубвах,
жени в душата ми безцеремонно влизаха...

И тя сега не може да приеме
ни честността, ни помисли прикрити,
а внуците ми са от друго време,
неясно още и за тях самите.

Сближавах се със птици и растения,
но свършеше ли синьото им лято,
те си отиваха от мен без съжаление,
подвластни на закона на Земята.

Останал сам, аз ги изпращах всички
и като язовец във дупката си влизах,
а хората край себе си обичах,
без с никого докрай да бъда близък.

 

* * *

Едно и също ни очаква всичките,
когато вечерта камбаните удари –
и бебетата с бибероните в количките,
и нас, захапали по масите цигари.

Но дотогава, стръвни и различни,
все тичаме – мига да не изпуснем.
На всеки бряг съм оставил момичета,
длъжници на моите думи и устни.

По всички поляни – цветя неоткъснати,
през всички морета – посоки пречупени,
след всяка минута за нещо е късно,
а време със нищо не можем да купим.

Но щом зад пердето денят просветлее,
пак тръгваме, без да помислим дали
печелим пари, за да живеем,
или живеем, за да печелим пари.

 

НЕБЕ

Късче свое небе има всеки затворник –
синьо балонче, завързано за прозореца...
Споменът го надува с устни полуотворени
и то – прозрачно и леко – полита нагоре.

Къде ли не ходих, а то навсякъде с мене вървеше –
моето малко небе – като очите ти синьо...
Ако някога го загубя, ще го търся отчаян и грешен
и потрябва ли, през ухо на игла ще премина.

Децата играят на двора и небето над тях е голямо,
а те като хвърчило с гласовете си звънки го дърпат.
Ще отида при тях, ще опъвам конеца, но няма
да падне небе във ръцете ми, а облаче само – за кърпа.

 

* * *

Изниза се юли – слънчев смок през тревата –
и остана следата му – пожълтяла спирала,
от могилата слиза задъхано лятото
като момче на жътвар обгоряло.

Дните втвърдяват черупки по ореха
и събуват зелените си обуща,
сбъдна се туй, за което се молеха
мълчаливите тръни и гущери.

Сбъдна се слънцето, сбъдна се сушата
и следата й – жълта спирала в тревата,
а момче почерняло, покачено на крушата,
на срещата с август, усмихва се лятото.

 

* * *

Увиснал на рогата на Овена,
където люлката ми Господ е завързал,
посрещам дните си с една необяснена
тъга, че си отиват бързо.

Че до каквото и да се докосна,
усещам само грубата му кожа,
че да изпитам всичко на света е просто
заблуда или невъзможност.

Отивам ли или назад се връщам
отново да измина моя път?
Нататък и обратно той е същият –
по него други хора не вървят.

Изгубя ли го аз и той ще ме изгуби
и като сляп ще прекосявам дните,
докоснал само кожата им груба,
а смисъла им ще открия сред звездите.

 

* * *

Рицарю на големите думи, признавам –
прекрасна е Вашата измислена Дулцинея,
тя е една такава, една такава...
има нещо почти реалистично в нея.

Не го казвам от страх, аз съм безстрашен,
колкото сте и Вие, просто съм възхитен,
че някой решава меч да препаше,
да грабне копие и да нахлупи леген.

А когато откриеш, че си се лъгъл,
ще си опитал прозрачния мед на красотата
и ослепял от нея, на някой ъгъл
ще продаваш ластик за кюлотите на земята.

Тогава ще седна за малко при тебе,
до меча, до кинкалериите банални...
Така може даже да бъдем потребни –
смешен пример за всички нормални.

 

* * *

Градинката на мама
сред есента прегаря бавно
и жълтият й цвят природата обхваща.

Слънчасало и полудяло,
отмина лятото отдавна
и с ледения си писец ноември
прозорците ми вече дращи.

Стоя и слушам в полумрака
как шепне стихове забравени
лехата с тънки хризантеми...

Така през идващите вечери
и зимата си ще дочакам,
докато в мълката градинка
на жълти капки пада времето.

 

* * *

Приятелю, седнал на топлия синор
на лятото, обрасъл с треви и птици смълчани,
разбра ли кога край тебе преминаха
дните на юли – стадо със слънчеви чанове.

Ето и яребицата, в краката ти свита,
яйцата си с точки златисти измъти.
Ухае полето – разчупена пита
на две половини, от тъмната рязка на пътя.

А там, зад завоя е спряла реката
и с гребен от вятър над нея се реши
оная самотна старица – върбата,
на която въжена люлка висеше.

Два бивола тежки влачат колата
на август, натоварена с весели дини.
Качвай се в нея и свиркай оная позната
и радостна песен от далечните детски години.

 

* * *

От тук започнах и се върнах тук –
в кафявите пространства на щурците...
Дали съм същият или съм станал друг?
Не зная, а пък те не ме попитаха.

Приеха ме такъв, какъвто съм,
защото песните им мога да превеждам.
И чувам пак, макар като насън
на призива им вечната надежда.

Надеждата, че пак ще бъде мой
един от гласовете разтреперени,
надеждата за светлина и за покой,
сред който себе си ще мога да намеря.

Светлее август със последния си ден
и с ехото на времето долитат,
за да останат може би завинаги у мен
зелените напеви на тревите.

 

* * *

Мечите ми – цветя изкоренени,
животът ми – едно обрано лозе...
Под залеза – поляна окосена –
достигнах вече, уморен и грозен.

Дали зад него още съществуват
градините, които някога напуснах?
Като изсъхнала липа и Любовта тъгува –
единственото ми познато чувство.

И се завръщам по пътя си тревясал,
с надеждата край него да открия
и себе си – един брадясал странник,
душата си превърнал във килия.

 

* * *

Понякога се свивам като какавида
в пашкула на живота си раздърпан,
но си пробивам дупка – с едно око да видя
как ябълката вързва зелената си кърпа,

как птиците със сламки в човките долитат
и весели гнезда във клоните й вият,
как Слънчовата майка дъгата ще разплита,
а златната й прежда нощта в кълбо ще свие.

Душата ми тогава пак като вярно куче
ще изпълзи от дупката на самотата,
край вас ще заподскача, а вие ще усучите
въже и ще я закачите за луната.

И тя ще се люлее, огромна и прозрачна,
като език от въздух на Космоса в устата,
а ябълката долу до сутринта ще плаче
и цяла с цвят покрита, ще се върти Земята.

 

* * *

Декември захапа живота ми с челюстта на булдог
и го разтърси така, че пера захвърчаха от него,
сви ме на топка в ръцете си Снежният бог
и ме запрати към Голямата мечка на север.

И стана студено. Вятър помете в душата ми
последното чувство, което понякога сгрява,
завъртя го вихрушката и разбито на атоми
като от урна го пръсна сред звездната плява.

Ще си спомня за него през някое бъдещо минало,
когато ще скитам сред други, неземни поляни,
а долу декември ще забива ледено жило
във всичко, което от мен е останало.

Голямата мечка ще тегли полека колата,
но никога няма да стигне до Южния полюс,
а ще събира наоколо разпилените атоми,
ще ги лепи един по един и ще ги пуща надолу.

 

* * *

Бадема разцъфна. Отнова разцъфна бадема.
В топлото утро пчелите жужат край ухото.
И напразно се мъча да разгадая тази система,
с която започва и свършва живота.

От злото, което го дебне, човек се страхува,
но се надява да го отмине горчивата чаша.
Всичко единствено в себе си съществува,
докато времето е все още сегашно.

Бадема разцъфна и от своите кошери ловко
се измъкваме, за да търсим по цветчетата мед.
Макар да разбирам, че това е наивна уловка,
със другите правя весела крачка напред.

 

ЕСЕН

За тази мека тишина, в която
душата ми е цяла потопена,
за мургавите спомени от лятото –
бъди благословена.

За цветовете ти, които днес заливат
живота ми в кафяво и в червено,
за всичко тук, което си отива –
бъди благословена.

За хризантемите, които прецъфтяват,
за нежността, в гърдите притаена,
за всичко тук, което в мен остава –
бъди благословена.

 

* * *

Във клоните на сливата е гукал
един разнежен гълъб и някой го убил.
За всеки свой успех и несполука
със скъсаните нерви съм платил.

Платих за думите, за любовта, за всичко,
в което вярвах и се разделих отчаян
с илюзиите си и днес стоя самичък
пред времето и гледам във безкрая.

В ливадите на Слънцето нагазва
небесният Овен със два извити рога –
единият е остър, създаден да наказва,
а другият – заплетен в нимбата на Бога.

И всичко тържествува – треви и минзухари,
врабци и пеперуди, изтръгнати от плен,
а след Овена тича един брадясал старец,
успял да се намести вместо момчето в мен.

Тогава се завръщам на земята,
разбрал, че моята съдба ще бъде същата
и сам погребвам гълъба в лехата
от цъфнали лалета пред малката ми къща.

 

* * *

Някога бях цар на футбола в махалата
и все по-нагоре вдигахме летвата при високия скок,
докато надскочихме ръста си с брат ми и чудесата
тогава започнаха, но завършваха винаги в срок.

После бях цар на ендшпила и на евтиното уиски
и ме уважаваха играчи на шах и пияниците в квартала,
с мене тръгваха всички момичета, които поисквах
и се влюбваха до полуда от самото начало.

Тъй минаха бързи години преди да навляза
в чистилището на земните болки и рани,
и всяка с браснача си къс от душата отряза,
и вече не зная какво от нея остана.

И станах цар на раздялата и на тъжните думи, които
редя като тухли, а те върху мене се срутват...
Безнадежден е вече ендшпилът
и Смъртта със насмешка ме пита
не се ли предавам. А аз й плисвам уискито
в нахалната мутра.

 

ПОБЕДЕНИЯТ ДЕМОН

Не ми подхожда да съм победен –
размазан, жалък и в калта натикан –
и силите, които бушуваха у мен,
сега ги няма, а без тях съм никой.

И профилът ми, остър като нож,
неуловимо се закръгля, и привиквам,
и ставам всеки ден по-малко лош –
остава ореол да ми поникне.

Не ми подхожда. Господи, защо
отнемаш и последната ми гордост?!
Превръщам се във птица, във стрък или в листо,
в които няма нито капка подлост.

След толкова години, прекарани във мрак,
как светлината Ти в очите ми ще грее?
Отне ми, Господи, омразата, но как
сред демоните на земята ще живея?

 

* * *

Стихът би трябвало да носи радост
и да е нещо като сладко от малини?
А моят стих е със отровен градус –
като ракията и вкиснатото вино.

Забива се като къртица в мен и иска
най-черните ми мисли да изрови,
на някого да ги покаже с риска
сладникавите му заблуди да отрови.

И затова във прашни чекмеджета
от мрак и самота се задушава.
Различна участ имат стиховете,
а неговата участ е такава.

 

* * *

Мы успели – в гости к Богу
не бывает опозданий
Вл. Висоцки

Нашите коне са слаби,
но и ние ще успеем.
Слагай вече самовара –
бавно, бавно, но ще дойдем –
с по една бутилка водка.
Ако Бог не ни приеме,
дяволите ще ни вземат.

 

* * *

Отидоха се всички от морето –
последните летовници,
рибаря
със сребърните риби и момчето,
което замъци строи и ги събаря.

Художникът и той отнесе
в картините си багрите замислени
на тъжните вълни –
безкрайно есенни
и изведнъж морето
стана истинско.

Брегът, от ветрове изсечен,
застина пред смълчаните лазури,
усетил оня миг, наречен
мълчание
пред буря.

 

* * *

В гора от самовлюбени метафори
стихът ми търси себе си
и неоткрил конкретния си образ,
крещи пред древната Сезам да се отвори.

В гробовете си мъртвите поети
се преобръщат негодуващо и тракат
с глаголи по изгнилите ковчези.

Отказвам се от стъклените диаманти,
от перлите, натрупани през вековете –
дори и да открия смисъла във тях,
от него все ще се изплъзне нещо
със думите – слугини на лъжата.

С роса в зелената си чашка
глухарчето до мене вдига тост
за всички живи.

 

Д Е К Е М В Р И

Снегът вали - на мигове, на мигове
Ив. Динков

1.
И пак неотменимо свечерява,
нощта полага тъмните си краски
върху годината, която се смалява
на зимата под ледените ласки.

Пространството се изкривява и се свива
във думите като снежинки бледи,
и времето космически се слива
в единствен миг – и вечен, и последен.

2.
Декември е - като живота късен,
снегът вали и го облича в бяло
и глутници от спомени разкъсват
на съвестта ми сбръчканото тяло.

Събуждам се от този сън - живота,
за всичко е невъзвратимо късно –
в подножието съм на Моята Голгота,
а на върха – забит – чернее кръста.

3.
През детството – най-синьото ми чувство –
светът бе бистър като пчелен мед
и към сегашните си дни препусках
възседнал кон – стебло на слънчоглед.
Ръцете ми по-нежни от тревата бяха,
очите ми – два пламъка щастливи,
но сто живота сякаш изгоряха –
рояк щурци сред пламналите ниви.

Сега съм слаб като ранена птица,
с копнежа да лети – забравеното чудо,
душата ми, прободена с карфица,
трепти - безсмъртна нощна пеперуда.

Добро и зло във нея са се скрили –
две крайности – като крила и бреме.
И в лошата й част израснаха бодили,
в добрата половина – унили хризантеми.

4.
Аз бях наивен, колкото си исках,
аз бях страхотен – влюбен бях за трима,
след щастието тичах, пренебрегнал риска,
че може би наистина го има.

Аз бях безплътен и направо – смешен –
венчавах ястреба със нежната авлига
и бутафорно нощем върху мен валеше
дъждец от захарни звезди. Но стига!

От всичкото, несвършено дотука,
издигам в себе си като обърнат връх
прахосаните дни и хвърлям на боклука
мечтите си, покрити със плесенясал мъх.

Зад мен стои жестоко закована
на собствения ми живот вратата.
От този свят резервен изход няма.
Останалото е в ръцете на съдбата.

5.
Събирах всичко – като вехтошар –
пера от залези и ехо от рапани,
следи по пясъка, лъч от угаснал фар
и звън от погребалните камбани.

Захвърлях ги в мазето на душата
и дните ги покриваха със прах,
на никого ненужни, освен на тишината,
която сви гнездо – за тях или от тях?

И някой ден над мен като лавина
мълчанието тежко ще се срути,
безсмислени предмети и години
под себе си – за миг – ще ме затрупат.

Но пак събирам съчки под дървото
и ги редя в студената камина –
да топля с тях ръцете на живота –
дете, премръзнало през дългата си зима.

6.
Две черни дупки са очите
и под клепачите си вечерта ги крие.
Зад ъгъла на космоса прикрити,
звезди мe гледат с поглед на убиец.
Едно джудже съм срещу тях,
от най-добрите весели джуджета –
на тоя свят едва-едва успях –
със патериците на любовта – да кретам.

Но се домъкнах някакси дотук,
подскачах и понякога летях, защото
на всички земни правила напук
метях дори небето си от Злото.

7.
Колко дни навън не съм излизал –
като кърт в душата си се рових
и прониквах – с глупав мазохизъм –
чак до себе си – като отрова.

Рових се – на дупки и тунели,
пълни с плесен, докато разбрах,
че от мене изведнъж са отлетели
всички чудеса – и споменът за тях.

От любовта – останала тъгата,
от песните ми – шепотът им тих,
от всичките ми дружби – самотата,
от стиховете... няма нито стих.

А навън – студени небеса
и вали без страст прокиснал дъжд –
в един настръхнал град без чудеса,
през който крачи призракът на мъж.

8.
Привикнах да съм тъжен и свободен –
един прокъсан гарван в черна угар,
провесил клюн, за нищичко негоден
и без желание дори за друго.

И остаряват - потъмнели в светлината –
предмети и жени, приятели и чувства
и ти разбираш в миг, че самотата
е най-съдбовното от всичките изкуства.

И като оня гарван – уморен,
но още жив или поне възможен –
крилата си размахваш, възхитен,
че още искаш и че още можеш.

9.
Сто зими в зимата се извървяха
и всяка ме затрупваше с угрози,
премръзнали, в мен вече не кървяха
мечтите ми за лято и за рози.

Като река, превърната във лед,
забравих рибите и жадните елени
и невъзможна вече е крачката напред,
встрани от пропастта, разтворена пред мене.

Тогава Те прозрях и Твоят Дух
стопи кръвта в замръзналите вени
и тя потече пак – като река от връх,
забързана към сенките зелени.

10.
Не аз във него – той във мен се впива -
животът ми – една загадка синя,
жесток като дете, по-остър от коприва,
по-сладък от узрялата смокиня.

Изречената мисъл оживява,
духът на мидата във бисер е втвърден,
а само рехава следа в снега оставя
ловецът на снежинки в угасващия ден.

11.
С обувки от желязо душата ми се влачи
през този свят – самотна и убога,
а всъщност си остава пеленаче,
усмихнато във люлката на Бога.

И си играе ден и нощ в захлас
(забравила съдбата си зловеща)
с красивите неща от всички вас,
които през живота си съм срещал.

12.
На Бъдни вечер пламъкът танцува,
не, огънят все още не угасва –
аз мога да обичам и ревнувам,
понякога ти можеш да си ласкава.

Каквото да нарича днес Съдбата
е все едно – ний пак ще сме такива –
две сенки, разделили самотата,
които в себе си от всичко се укриват.
Притихва пламъкът и бъдникът догаря,
навън изгряват хиляди комети
и всяко Рождество във тебе се повтаря,
а всяка смърт у мене с очи от фосфор свети.

И времето в очакване е спряло
във този миг – последен или пръв...
Вземи от хляба – Неговото тяло,
налей ми вино – Неговата кръв.

13.
Да съжалявам ли за всичките злини,
които волно и неволно съм допускал,
за отлетелите във миналото дни,
за неживените и разпилени чувства.

За думите, написани фалшиво
и за мечтите си, които съм предавал?
Че не живях достатъчно красиво,
че не обичах, както заслужавам.

14.
Докато стигнат от устата до ухото,
заглъхват думите или животът отминава.
На границата между Злото и Доброто
една камара въпросителни остава.

Как се живее в този свят без вяра?
Дали животът е поредица от драми?
И трябваше ли Бог да ме накара
да видя раните до кокал на баща ми?

Какво да жънем в запустяла нива?
Какво от времето у нас е оцеляло?
Щастлив ли е Духът, когато си отива
и се превръща в тор човешкото ни тяло?

И стигат като ехо до ухото –
далечни - думите или заглъхват те
на границата между Злото и Доброто,
а пък камарата расте, расте, расте...

15.
И постоянно ставаме по-бедни –
на чувства, здраве, на мечти и щастие,
а някои желания – последни –
остават като неполучено причастие.

И се опитваме докрая да запазим
поне искра от земния си огън,
но и ръцете и очите ни са празни
и можем само да помахаме – за сбогом.

16.
И пак неотменима свечерява,
снегът вали на мигове, Иване,
върху годината, която се смалява
и върху плочата ти вечно ще остане.

Събуждам се от тоя сън – живота –
за всичко е невъзвратимо късно –
в подножието съм на Моята Голгота,
а на върха – забит – чернее кръста.

8 декември 2006 г.
Стара Загора

Последна промяна: 2007-08-16 12:26:18
Прочетено: 3101

Подробна информация

автор
Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 35

Иван ГРУЕВ е роден през 1936 г. в Стара Загора. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" в София. Работил е в областта на културата, като редактор в Радио Стара Загора, секретар на Клуба на дейците на културата, директор и главен редактор на сп. "Участие" и др.

Иван Груев е носител на Орден "Кирил и Методий" - трета степен, на Наградата за поезия "Николай Лилиев", на наградата "Стара Загора", на редица награди от национални литературни конкурси.

Член е на Сдружението на българските писатели. Председател е на Дружеството към Сдружението на българските писатели в Стара Загора.

Издал е стихосбирките:
Надежда за понеделник, 1982
Автострада, 1990
Рисунки с въглен, 1992
Разпадане на чудесата, 1996
Лична зона, 2003
Премълчавани признания, 2004
Причастие, 2005
Вино от залези, 2005
Мигове от светлината, 2006
Завръщането на думите, 2007

От завоя на август, 2008
Автор е на няколко пиеси, сред които "Марсианчето", играна в Драматичен театър "Гео Милев" - Стара Загора.



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |