Тип: Поезия
Автор: Стана Димитрова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

БЪДНИ ВЕЧЕР

Достойното умря във унижение.
Раздавах го нелепо.Безполезно.
Радостта ми се удави в тъгата му.

В отчаянието си
Истината се самоуби –
сред присмеха на лъжиистините,
доведените й натрапени сестри.

Жива съм още само аз – като смъртта.

Честито Рождество,
Спасителю на грешните!

Как да се родя от себе си?

 

ОКАЛЯНА ПТИЦА

На Матей Шопкин

Небето беше моята Земя.
От него учих птичите си песни,
да мога с тях да ви благословя.

Окаляна – тежа
и соча към пръстта.

Да можеше отново да летя!
Да можеше...

Пясъкът в окото ми остъргано
кървиии...
От капките се стича
локва кръв – небесно огледало.

Във него виждам птиците
и себе си окаляна,сама...

Насън със птиците летя.
И как боля...

Но болката – е също благослов.

 

Искам да напиша стихотворение
на което финала е:

„А Божията промисъл мълчи!”

но не помня началото...

 

***

Нощта на Велики четвъртък...

В душата ми е пусто,
като в Гетсиманската градина
без Иисус...

 

ЛЕТЕЖ

Пропадам.
От горното небе в по-долното.

В мен си.
Тежа като отвес,
готов да се забие във сърцето на земята.

Някой държи конеца.

Пропадам.
Погълната от млечни облаци.
Превръщат ме в себе си.
Разпадам се на образи. Нетрайни
и разсипани във всемира...

И пак пропадам.
В по-долното небе,
и то не е последно.

Пропадам, пропадам, пропадам...
Пропадането е летенето надолу,
но неизразимо по-прекрасно...

Падам.
В долното небе.
И още...Ще се забия...във сърцето...на...
Край. На конеца.

Препускаме неудържимо
между Небето и Земята
аз и ти – който вече не си в мен,
в най-трайния ни образ:

Бели коне – вързани за Небето !

 

***

Ръката,
която избира цифрите
на телефонния ми номер,
търси мен
и се бои,
че може да ме намери.

 

***

Забрави ме.
Тази нощ
не е съществувала.
Аз съм сън.

От деня ти.

 

МИНУТА ЩЕДРОСТ

Минутата е кратка.
Издържа само
92 силни удара на сърцето.
Готова съм
да подаря следващата.

Има ли желаещи?

 

НОЩ

Денят пълзи към своя свършък.
Светлината му потъмня.
Сянката й го следва.

Когато залезът,
светлината и сянката се съединят,
ще настъпи черната нощ.

Онази –
която не е свършвала.

 

***

В змиярника съм,
но вече не се страхувам.

Стискам главите на змиите,
докато се преобразят в катарами.
Събличам разтегливата им кожа
и правя от нея колани.

С изсъхнал змийски език
затягам един от тях
на мъжки кръст.

 

ОТЧАЯНИЕ

Блато –
над което плува
блуждаещо око.

Ставам му фокус.

Викаме се за любовно плуване!

 

***

Градът зад прозореца
ме измъчва с изкуствената си
сумрачна светлина.
Няма облаци.
Няма луна.

Като в разкопан кошмар
по остъклените тераси
преминават сенките
на живите му обитатели.
Понякога – с щастливо изражение.
Светят. Гасят. Светят.
Повече стоят на тъмно...

Навярно спомен от времето,
когато гробището за самоубийци –
наречено град
е било и изход...

 

СВИЖДАНЕ В РАДУНЦИ

Тлъсти котки, бацилни котки
се въртят край варелите в двора,
но от студ – не мирише на гнило.

Слънцето – зад планини се е скрило.

Тук съм.
Няма нататък.
Дишам пейзажа...

Духът ми
ще дойде следобед на свиждане.
Другото – той да разкаже.

 

***

С отдалечена дата -
далеч от теб и себе си
плета и разплитам
подаръка,
плета и разплитам...

В омотано кълбо
навързвам конците накъсани
и с бримки от възли
започвам все същия стих,
с който едва ли ще мога
да ти изпратя
празнично настроение
от недалечния санаториум.

 

***

Две жълти стотинки
по пода търкулнати,
мълчат като въпрос
в очите на деца
за тайната
на жълтите неща.

 

***

Любими,
трета нощ те търся
в сънищата си...

да те убия.

 

Изтичат кални стъпки изживени.
Изтичат дни – и празни и големи.
Изтичат мислите неумъдрели,
изтичат с мръсната вода – къде ли?
Изтичат пролети – надежди неплодени,
изтичат някъде – съвсем зелени.
Изтичат хора, сякаш неживели –
с магията на миг – къде ли?

Каква стихия във изтичане увлича...
И от магията на миг
какво ли времето извлича?

 

***

На Иван

И постепенно разбирам...
Вървяла съм дълго по пустите улици,
а не знаех – отдавна е пусто отвътре.
/ Не се огорчавай, когато съм искрена./
Градът на поетите жив е погребан във мене.
Разделя ни всичко, което във него ни свърза.
Уморена съм. Време е... Искам да тръгвам.
Едва ли мъртвите градове ще възкръснат.
Всъщност, няма завръщане. Благодаря ти. За друго.

Причините вече за никого нямат значение –
тъй са далече, както сме ние със тебе.

 

ВЪПРОСИТЕЛЕН ЗНАК

приведената ти глава,
под която поставям точка.

 

БИЛЕТ

Платени удоволствия познавам.
Стискам билета в ръка.
В уютна каюта се клати безцветна вода.
В багажа се обажда
добре повторен аромат на теменуга.
Първичен аромат,
от повторителния земен кръговрат,
се клати в уютна каюта
с безцветна вода.

А вечерта – във Двора,
до корена на крушата пръстта изрових.
Къде ли бе началото?
Тя не се повтори.
Гнети ме с право да пътувам
в посока – избрана от друг.
Попих й само аромата.
Във себе си го нося –
дъх на дива теменуга.
Светът познах, виж себе си – не мога...

Издраскаха ме храсти,
диво схлупени
и кожата ми на бодил прилича.
Преравям се като пръстта,
цената си да разбера.

И знам.
В бодил да ме засеят – ще поникна.
Във корена на крушата
заложили началото на Двора.
В пръстта цвета й ще изхраня.
Плод да върже.
Цъфтежа ще узная.

Дали ще мога?
Билет си нямам.
Цената е различна.

 

Навлезе в душата ми ненадейно.
Настани се като чакано зимно спокойствие.
Но стана чудо.
Разцъфтяха в снега дрянове стари.
Плодни дръвчета,
събираха влага от зимния вятър.
Врабците кълвяха под старата стряха
трохите на стари тревоги.

Опияняващо, тъй чакано, тъй мое,
желано спокойствие, колко бе лудо.

Зачука в капчука
среднощния вятър от юг.
Събуди предчувствия в пъпките.
Напираше да разцъфти
във всички цветове на неизживяното
неоплоденото дръвче отсреща...
И като в тъжно-умна приказка
изтече в пролетни води
спокойната илюзия.
А вятърът се втурна и издуха
куп лудости от побеляващите ми коси...

Къде си, тъй чакано, тъй мое,
желано и умно, зимно спокойствие.

 

***

Покриви –
с антени за първа и втора програма,
не вярващи в друга –
още я няма
и Небето за вас е измама,
и снега,
който днес се опитва от него да пада
като репортаж от екрана.

 

„Каза му Иисус: Аз съм Пътят и Истината
и Животът; никой не дохожда при Отца,
освен чрез Мене.”
/Йоан 14:6/

***

Началото е Път.
Началото е в пръст.

Краят е начало.
В пръст.
И Път...

 

***

Привечер. Здрачаване. Гнети.
И натежават непознатите значения.
Поезия, любов, илюзии, мечти –
все тъмни, но познати увлечения.

Ти тръгваш. Мракът ме гнети.
Светлеят тъмни увлечения.
Поезия, любов, илюзии, мечти...
Болят ме – непознатите значения.

 

ЛИСТ

„О, истинската самота
понявга е необяснима”
Ал. Геров

Без изгрев е зимното утро в мъглата.
Влажно е. Студ. Оскрежава.
Като стон ме догонва: „Самотно е” –
лист закъснял се отронва.

Мокра, мъглата полепва по клоните.
После от студ побелява.
В мене е, този лист неотронен, в мене е –
както в мъглата е утрото.

 

ТУК

Чувствате ли, че денят нараства?
Безлицеви са много часове.
Прегръщат ме със образа на здрача
и привечер залязват върхове.

Тук облаците слизат ниско.
Мълчи над тях дълбокото небе.
Дълбок под тях е само мрака
и в равна нощ – сънувам гласове.

 

***

Часовникът спря точно в 12 часа.
Не му се понрави да слиза след изкачването до върха.

Той отдавна разбра – стъпките му са кръг.
Само в началото мислеше, че следващата е ръб...

Но оттогава толкова път извървя,
а още не знае има ли стъпка и след върха.

И днес, когато най-после скъса кръга,
часовникът спря. Точно в 12 часа.

 

ДАЛЕЧЕ СЪМ

На Ани

Отдалечиха се нещата,
които съм обичала така отдавна...
И пустотата е всеядна,
а в пустотата не вярвам.

От извора на болката направо пих,
а мъдростта я няма.
И без значение остана,
това, че радостта я няма.

Завръщам се. Отдавна знам –
едва ли ще остана.
Но затова, че си отивам,
разбирам го – виновни няма.

Можех да нахраня гладните,
но гладни – няма!
Знам. Заради сина си
съм длъжна да остана.

Далече съм. Обеззначиха се нещата,
които съм обичала оттолкова отдавна...
И пустотата е всеядна,
но в пустота не вярвам.

Разпадат се износените дрехи.
Пари за други няма.
И страшно е в такава нощ,
че с нищо не напомням мама.

 

триптих

МРАК I

„Никой да ви не мами с празни думи,
понеже поради тях иде Божият гняв”
/Ефесяни 6:5/

Десет дълги тъмнинни години...

след тоталния срив,
когато вече ме нямаше в мен
и пълзях и пропадах
и търсех Баща си
а татко го нямаше, Господи,
баща ми го нямаше
ни истината за него я имаше
в гъстата лава от мрак
под пластове мрак.

...само мрак.

Десет черни, пустинни години...

в бездънния кратер на черната дупка
където нямаше ни любов,
ни милост, ни минало, ни нищо...
От тях съм запомнила още:
в черната нощ –
влюбен до смърт във трупа ми
мракът – мъж го об – гръщаше
мракът – мъж го пре – из – пълваше
мракът мъж
се кълнеше във вечна любов
а от празнодумствата му,
които не означаваха нищо,
трупясвах по-дълбоко
което пък означава, че значат

...намек за Божия гняв.

Десет черни тъмнинни години...

а татко го няма, Господи,
Баща ми е Мрак

...само Мрак, преизпълнен от Мрак.

МРАК ІІ

Когато мене вече ме нямаше в мен...

мракът – мъж
отключваше и заключваше
оня напуснат дом,
където битуваше забравено тялото
отключваше и заключваше
и в черната нощ
прегръщаше живия ми труп
възхищаваше се на живия ми труп
възбуждаше се от живия ми труп
сливаше се с живия ми труп
любеше се с живия ми труп
и му се кълнеше във вечна любов.

Десет – черни светлинни години
когато вече ме нямаше в мен...

А душата ми – не го поиска ни веднъж.

МРАК ІІІ

ПРЕОБРАЖЕНИЯ

Той навлече нощта върху раменете си –
сякаш мъжка риза по мярка.
Изопна черното по гръдния си кош
и я закопча последователно –
до последното копче.
Вдиша я с похотливата си уста
и преобразени един във друг
/той е тя/
си заминаха така –
без увещания за после
без уверения за друго
и без уговорки за утре...

Заключих след тях.

***
Неспокойното утро – дете се пробуди
ревниво избута от прегръдката ми
електрическата възглавница
прилепи се плътно до мен
и запя в ухото ми
с пресипнал глас
непознат майчински мотив на тема:

„Черното не значи вече траур”

 

ПРОИЗХОД

Нямах избор
и сега нямам –
дъщеря съм на Мрака.

В същност,
погледнато отдалече,
по-иначе е –

дъщеря съм на Слънцето,
осиновената...
от Мрака,
която иска да се завърне
при Родителя си –

за да му изрази почитта си.

 

НЕЖНОСТ

Острилката
захапа молива,
отне на бухлати къдри
обвивката му
и оголи черното му сърце –
за да пише.

 

И какво да ти кажа?
Вече не чакам. Отникъде. Нищо.
А слънцето свети!... Като дневна луна!
Но на мен ми е всичко така безразлично,
глупаво пада даже дъжда.
Рими не търся. Не страдам. Не пиша.
Уверено влизам в деня на нощта.
Единствено Той не ми позволява,
в мрака на нищото да се спася.

 

ПРЪСТЕН

Ето ме: Цялата съм пред тебе
и пръстена ми – от злато те вика.
Той ли не знае какво съм и колко тежа.

Гледай гривните – звънтят, звънтят...
Не ги ли чуваш? А уж си мъж.

Погали брошката –
най-филигринната паяжина.
Иска да я направиш щастлива.

Обеците ли?
От лунен камък са.
Светят и в тъмното – като очи на котка,
студени, плахо те молят...Стопли ги.

Дрънкулките ми...
Дрънкат ли дрънкат,
все едно, че говорят...
Все едно.

Само кръста,
който нося на голо,
като мене мълчи

и душата ми – вкочанена,
гледа как смока край нея
във пръстен пълзи.

 

***

Любов на мъж – икона,
пред която стоя,
но не моля.

Мъртъв –
пращи от мълчание ореола.

 

Защо мълчим?
Не съм ограбена.
Богата съм със всичко:
с тревогата – че тръгваш ей сега,
с чувствителни до болка сетива,
с пробудена от вик земя
и небеса във синьо изживяни.
С гласа на младата трева,
в зеленото непроменена –
повторна истинност неистинска.
Иди! Богата съм със всичко...

Раздялата разплакана се връща.
Отива си любов, от мен по-истинска.

 

***

Слепок –
неизпълзял докрая от леговището си
гледаш
виждаш
не различаваш...

Аз съм.
Болната ти светлина.

Онази –
която душеше в тъмното
за да не се познаеш.

Позволи ми да те заведа до пътеката...

 

В ДЕНЯ НА ПРОШКАТА

На И. Г.

Стихотворението,
което изрекох
в оная виолетова вечер...
Написал си го като свое,
без да те докосне
болезненото му лъчение
и си го подарил
на една невъзможна звезда.

Бог ми е свидетел:

В деня на прошката –
искам, а не мога да ти простя!

 

***

Тайнство във виолет.
Пречистващо...
Пречистена, пре – чиста
отвъд се вслушвам...
Там орган някъде подема... Кръщене.

Навярно, Бах ридае.

 

***

Милост... Милостиви...
за Любовта...
стоя изправена на колене...

Всичко друго...

Не и гръб на победител,
със подвити рамене.

 

НЕДОВЪРШЕНО

Празна е вече торбата с големите думи.
Свършиха нощите с мрачно и лунно безумие...
Махат познато със клони онези насрещни дървета,
сякаш казват „Сбогом” на другия – който беше у тебе поета.

Не. Не плача. Едно едро парче от луната
е заседнало смешно...Аз съм жената,
която отдавна, отдавна не плаче
и напъди сълзите, както мащеха пъди сираче.

Аз съм жената, която се срути отчаяно в мрака
и предаде себе си. Друг не можа. Но не плака.
Виж! Махат познато онези насрещни дървета
и говорят с парчето луна – сякаш едри поети...

 

В късчето от счупеното огледало
лицето ми се вижда. Цялото.

И отразява с мрачна яснота
на късче огледално същността.

В късчето от счупеното огледало
душата се оглежда. Оцелялото.

 

***

Пиша ви от убеденост,
че трябва да се променя.
Защото безпощадно зная,
животът ми – не просветля.

А трябва с вас да се разделям.
Сама н а т а т ъ к да вървя...
Със щедра доброта ви помня,
простете тъжната шега.

 

МАГАЗИН

На д-р Джамджиева

Джани Родари, с вълшебница в магазин,
раздава надежди и психофорин:

„Да няма неврози, депресии, страх –
живот на ненужно – живите вдъхваме пак!”

Ах, смешно – добра продавачко,
магазинът се срути...От гъстия прах
Духът е в агония, задушава го мрак.
Животът е личен, както смъртта –
истина стара като света.
Естествено иде за мене нощта
в светлата болница. И без тъга
аз се изписвам от лудостта:

Смисъл да търся, достоен за жив –
топъл и искрен, човеколюбив...

 

ДЕНЯТ 29-ти АВГУСТ

Далече е река Йордан.
И Саломе...

Зад процепа на облака –
главата на Йоан Кръстител.

По Православието,
днес съм в пълен пост и покаяние.

Узрява лятото – зелената смокиня.
Наливат сладост плодовете й –
омекналите черни дни. И капят...

Пресъхва земната ми суша.

Душата ми –
напукана от пост уста,
през процепа на облака
във мен се вглежда.

 

ИЗОЛАЦИОННА
поема

На брат ми

***
Стая съм.
Бяла.
С двойно черно легло.

В едното диша безчувствено тяло,
в другото – душата ми.
Без тегло.

***
Там някъде...
След живота и преди смъртта.

От горните етажи храчат.
Звукът полепва по стъклата.
Бучи стерилна пустота.

Интензивното...
Нагнетяват се цветове.

В черна просъница – черно небе!

***
В голяма болница,
все по дългия коридор,
в стаята – след часовника,
на чуждото – мое легло,
самотува отчаяно тялото,
а душата е другаде. Тя си знае къде...

Вторачена във тъмнината ми,
смъртта ме гледа с бяло, болно лице.

***
Глава на луда –
късна роза, с изболели цветове.
Отдалече наднича в прозореца.

Тъмно.

Стая съм,
с плътно, черно перде.

Някой сънува живота ми –
парче по парче.
Картината събира многоцветовете му,
в мръсно – бялото ми лице.

Само фона е траен – черно небе !

***
Далечно.

Открито поле
паада бааавввнн-но
прроззррааачнно перррде,

далечна усмивка – с лице на дете,

близо до мене – звезз-да,

натежава отвътре

всеобхватна тъга.

Иззссветляваам баааввнн-но.
Интензивен простор...

Трябва време...

Изолационната...в...на...

Тъмна съм...

Стая...легла...

Някъде тук се топя.

Оздравява далече от мене,
безсмъртната ми душа !

***
Плющят във главата ми звуци,
от бесовски храчки. На хора...
Горни етажи отдолу кънтят.

Ще скоча.
При мъртвите котки на брат ми.
Душата им моли...Във Двора...

Вързана в буквите – разкривени легла,
сричам трудно думата
сааамм-мо-та, та-та, та-та, та-та.

Блъскани от звука,
падат лицата ми –
чужди маски,
една по една...

Неутешими, капят сухи листа.

Букви – въжета изписват :
без – людие
плод
пустотаааа...

А ?!

Заковани стъкла.
В изолационната на...

Чувствам.
В дълбокото никнат, сълзи на лоза.

Последна промяна: 2007-03-07 11:18:06
Прочетено: 1954