Тип: Поезия
Автор: Стана Димитрова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

Рози, рози...
(вместо предговор)

Обичам необлагородените рози. Като онази, която татко беше донесъл отнякъде и засадил в двора. Тя се дърпаше и не даваше да я подстригват като другите напролет; разпущаше разклоненията си като тъмна, буйна коса във всички посоки; съпротивляваше се на реда в градината и на онези, които се опитваха да направляват растежа й, виеше се доверчиво край прозореца и накичваше сивата стена на къщата с гъстозелени храсталаци и алени, алени цветове.
Неподражаемият й аромат стигаше до всички рози в градината, които не можеха да ухаят. В големите горещини на сухите лета, тя раздаваше ароматната си прохлада без намек за обидно покровителство и на градинските теменуги, пораснали в нозете й, и на лястовичите гнезда, които цвърчаха под стряхата.
Обичаше къщата и цъфтеше, цъфтеше... чак до късните есенни слани. Цъфтеше така изобилно, че ако потрябваше, можеше да накичи с цветовете си цялата махала. Стеблото й беше здраво и гъвкаво – като на лоза.
Докато облагородените рози очакваха да ги отгледат за еднократния им цъфтеж, корените й сами откриваха пукнатини в камънаците към влагата в пръстта, а цветовете й – топлината на слънцето. И не се срамуваше, можеше да разцъфти още преди нарцисите и лалетата.
Тя не претендираше за постоянно място в градината и растеше някак встрани. Тръгваше към старата круша, за да й предложи приятелството си; дращеше с незлобливите си бодли ластарите на младата лоза, за да й докаже, че е по-висока от нея; катереше се по перваза на прозореца – за да погледне вътре; заплашително хукваше към пътната врата, връщаше се отново под стряхата; добираше се до задната стена на къщата, но си оставаше нейното истинско лице...
За да издържи на всичките й посоки, коренът отиваше по-надълбоко, а стеблото ставаше по-гъвкаво.
Баща ми обичаше необлагородения й нрав и я оставяше да върви накъдето беше тръгнала.
А тя цъфтеше. Цъфтеше на кичести, алени тумби не да краси, а защото не можеше да не цъфти. Никога не съм виждала повече цвят на рози, събрани заедно, колкото имаше по нея. Пчелите, отмалели от сладост, се скупчваха в разтворените й чашки, забравили да жужат...
Рози, рози... Дишам аромата на дивораслия ви копнеж по цъфтежа...

Бележка на автора

Поемата „Бежанка” е писана от септември 1986 до март 1987 година.
По обясними причини тя не можеше да бъде публикувана преди 1989 г.
И към днешна дата поемата не е издавана в книжно тяло с ISBN.

С П О М Е Н З А Ж И В О Т

От Беломорието иде моят корен
и за Земята му – аз нямам спомен.
Но помня бежанските къщи,
строени по модел един и същи,
в квартал – от селото далече
и на разрухата обречен.

За да остане мъката им скрита,
събрани нейде на открито,
на турски и на гръцки нощем
роднините говореха за бягството си още...

С трепереща ръка и мисъл скрита
разравя дядо пак на огъня искрите...

Разгръща вестник и се гърчат имената
на англичани – чакани, но непознати.
За закопаното имане става дума,
а после – за лозя, маслинова градина...

На български говореха със нас – децата –
най-вече за надеждата, когато
н а т а т ъ к се завръщаме – да знаем
къде и по какво дома си да познаем.
Изреждаха по имена рода изклан ... мълчаха.
До съмване при огъня стояха.

А мъката - клечи край огъня и свети...
В маслиновите им очи пробягват сенки...

* * *

Сега кварталът – разорана, обща нива –
е спомена ми – обрив от коприва.

Б Я Л А Н О Щ

И пак се мръква. Като в онази детска нощ!
Белее на небето Кумовата слама.
Луната – кървава овца одрана!...
Да можеше тогава да ме няма!

Захвърлен в тъмното до плевнята към полунощ...
Недоубит и смачкан! Гол! По-черен и от дроб...
Повръща татко... Очите му са бели...
Пищи високо мама и го оплаква като гроб!
А кучето мълчи. Не сте ли го видели?
И моля дядо: “ Не коли овцата! Блее...”
Но чувам, че дере, дере, дере...
С пращене свлича кожата... помага си със ножа...
Дочувам гласове: “ Не ги ли догреша от Бога?!”...
Върти опашка, облизва се махленско куче,
а дядо му подхвърля топла овча карантия.
И става жълто... От луната ли? Какво се случи?
Разсъмва ли?... Разкудкудякват се петли като в магия...
Кои са те? Защо са го направили? А кака спи ли?
Или от страх във тъмното през тази нощ се свива?

Да можеше поне очите си да скрия!
Да можеше със братчето да ги убием!
До люлката на крушата да ги обесим!...

В устата ми горчи... И пак ми прилошава.
Изтърсвам се, че цялата съм плява...
В ръката стискам червейче умряло...

Ще седна в люлката... Там никой няма да ме види.
Нощта... Небето... Люлея се във Кумовата слама...
Отпущам се... И всичко побелява.

 

Е П И Л О Г

Спасен във овча кожа – баща ми ще живее.
Със недоказана вина – на близките си чужд заради нея.
Несъден и от съд – осъден доживотно,
да носи мълчаливо мъката – като животно.
Да мре мъчително и бавно в своята самотност!

И стига, мамо, пя все твойта песен,
че татко имал си вина,
защото ходел с вдигната глава!
И не забравяй! – т о й м и е б а щ а!

На дъното на цялата история лежеше вол!
Със историческия шанс – за мерзостта – престол.
Дали не клеветя? Кого?
Т я - п а р т и я т а - няма име!
И членовете й, и жертвите са все безименни!

Вържете думите с въже!
Да дойде н я к о й да ги прибере!

И в умопомрачение – и с жълт, и с всякакъв картон –
не искам да призная друг, освен
Ч о в е ш к и я з а к о н!

* * *

Ще кажете: “И все пак случаят какъв е?”
Знам! Трябва задължителен сюжет и за поема.
Но!... документите по случая са изгорени.
Не знам и пепелта им – доказателства да взема,
че като мъж по женски в стихове да се превземам.

А с л у ч а я т – типично-единичен,
за методи познати и привични,
за можещите – общозадължителен...

Когато паметник голям на комунизма някога издигнат
ще стане ясно как от грижи за Човека го убиват!
Тогава може повече и аз да знам,
а и от себе си, по-малко да изпитвам срам!...

Л И Р И Ч Е С К О О Т С Т Ъ П Л Е Н И Е
(Песен на заблудите)

Градът! Градът ще ни спаси!
И там е пълно с бежанци!
Държавата – държавната земя да вземе,
а всеки своя път ще трябва да поеме.

И – сбогом, Беломорие! Не те познавам, дом!
Не искам нищо! От мен за теб – п о к л о н !
И нека друг намери закопаното имане.
В бъдещето може нещо и от мене да остане.

Аз нямам в детството си капчица море.
Не различавам белите и черни ветрове.
Оставам – във Родината си – б е ж а н к а !
Не вярвам в Бог! Не вярвам и в Съдба!

И само в теб непоносимо вярвам – СВОБОДА !

Убий надеждата и продължи нататък!
Живей открито! Честно! Без остатък!
С в о б о д н а с ъ м ! От мен единствено зависи
да съм Човек, а не добитък слисан!

И не за слава, почести, пари...
А огъня на болката отвътре ме гори!
За светлия човешки идеал – ЗА СВОБОДАТА –
отиваха на смърт кумирите!... И пак се мятам!...

Д Н Е В Н О С Ъ Н У В А Н Е

Свестявам се след повече от тридесет години...
Не помня закъде след първата си смърт заминах...

Градът! Градът ще ме спаси!
И там е пълно с бежанци!
И пак!:
Убий надеждата и продължи нататък!
Друг град...
И пак!:
Убий надеждата!...И продължи нататък!
Друг град...
И пак!:
Убий надеждата!
И пак!:
Завива ми се свят!...

Спокойно, малката! И без припадък!
Не гледай! Образът ти ще е отвъден...

... В мътното стъкло се мярка черна котка...
Как замириса на ЛЮБОВ, на март, предпролет...
Познавам н е й н а т а походка
и котараците – готови покривите да съборят...

... Изплуват в здрача книгите на тихата читалня...
Задушно е! – Не! От какво? От мръсотия на чакалня!..
Не дишай! По-спокойно! – Не! Не мога!...

Университета... учене... творя... науки...
Кънтят в главата ми все думи, думи... Кухи!...
А смисълът им се изплъзва като риба...
Напрягам се отново... А з л и с ъ м б е з с и л н а?!

... В мътно огледало се мярка някъде синът ми –
най-хубавият цветен сън на младостта ми...
Оставям го.
Явявам се отново на конкурси...
И пак – н е п о д х о д я щ п р о и з х о д!
Люлея се, люлея се отново...
Какво доказвам? Знаят го и те, и аз, че мога!
Какъв ми е произходът? С какво н е п о д х о д я щ, за бога?!

Главата ми... Главата ми се пръска!
От стискане на зъбите съм цялата изтръпнала!
Апострофирам се със рими: заплата – свободата...
Не е така! Не е така...
Не мога да се пригодя към хитростите на играта...
Ръбът – и ...
Захвърлям се сама във мрака! И пак се мятам!...

Градът! Градът ще ме спаси!
И другите са бежанци!
И пак!:
Убий надеждата! И продължи нататък!
И пак!:
Убий надеждата!
И пак!: Люлея се!...

И пак оная подивяла, черна котка...
Настръхва!... Готви се за скок!
Непълна рима... – н о щ!...

* * *

Градът... Градът не те спаси!
А другите са си у тях. Не бежанци.
И вдигат вили, имат си мечти...
За бъдещето светло много ги боли...

А тебе те спасяваха активните борци.
С предимствата... те имат празни стаи –
за поколения след тях. Поне за три!
Какво се правиш, че не знаеш –
нали у тях живееше под наем?

А тебе – за това ли те боли?

НЕ!
Т я н е с е о с ъ щ е с т в и!...

Небето във главата ми гърми!

Коя е т я?
Напрягам се да я позная...
През мътното стъкло ме гледат нейните очи...
Но т я мълчи!
Опитвам се да я почувствам, да я видя...
И дишам, дишам, дишам във стъклото –
дано се размрази от топлото окото...

Какво да правя? Т я не се поддава!
Безизразна и чужда – о т т а м ме наблюдава!
Гледам я – и т я - очите си не крие!
Как искам да избълвам върху нея всички змии!

В очите й пресича пътя ми оная черна котка...
Махни се! Махай се! П С Т! Ще те убия!

Убий надеждата!
И продължи все тоя път без път...
И тая черна котка!...
Спокойно,малката! П С Т! И-крот-ко!

Убий надеждата и продължи нататък!
Така постъпва по инстинкт дори глупакът!
Убий надеждата! И продължи!...
И пак!:
Убий... н а д е ж д а т а ...
И пак!:
И ... м р а к ...

* * *
Коя съм аз? И кой живот на котката сънувам?
Коя е т я? И как да ги съединя в смъртта?
Бях взела комата за смърт.
Защо съм жива? И кой вместо мен реши,
че нямам правото да си отида?

П Е С Е Н З А С В О Б О Д А Т А

Не вдигах дом – синът ми да добрува,
а гледах във очите му – кръвта ми ли лудува!
И с половината от ниската заплата
си плащах наема – ЗА СВОБОДАТА!

Свободен наем – ясно –то се знае –
парите стигаха за детска стая,
а тя – за кухня, кабинет, за дневна, спалня...
О, ако беше пък със умивалня!...

Не казвам, че не съм била щастлива.
Не съм помисляла: Талантът ми загива!
Какъв талант?! Аз търсих изход, изход, изход...
Убиха ме с присъдата: “ н е п о д х о д я щ п р о и з х о д!”

Разбира се бях чела за кървящи рани.
Не знаех, че кървя – човечността си бранех!
За раните - посипани със сол и за герои – партизани
все пишеха в учебници, в балади и в романи.

И за това – от срам за драмата си лична –
се превъзпитавах най-наивно във безличност.
За анонимката... Преглъщах болката със смях.
Не правих биография. Живота си – какъвто е – живях!

И скрито нощем пишех стихове в клозета –
за да не преча на съня ти, сине, да не светя!

Ч Е Р Н А Т А К О Т К А

Животът ми отдавна свърши,
а ето ме – отново недовършена!
Не помня ясно кое, кога и за какво се случи...
И от кого за себе си ще мога да науча?

Коя съм аз? И кой живот на котката сънувам?
И за Земя ли – духът на корена ми боледува?
Или го мъчат неродените за поколенията плодове!
Това е д у х ! Не тяло! И кой ли може да го разбере?

Коя съм аз? Коя е т я ?
И как да ги съединя?

* * *

Във въздуха е впръскана отрова!
Нараства колективната тревога:
“ Коя е т я? И кой й разреши?!
Т я трябва в спора да мълчи!”
Осъщественото бездарие ръмжи...
В освирепяла глутница връхлита пак върху й:
“ Т я е л у д а!”

Не!... Нямам думи! ! ! ...

Животът й опротивя!
В обществения кош – психиатрично отделение – се гуши
и диша трудно... измъчват я най-черните въпроси,а няма отговор.
Световната история в главата й се блъска.
Как иска да настръхне! От плявата да се изтръска...
Но отмалява... Пак повръща...
Слънцето я ослепява! Жълтее се през мръсното стъкло –
размазано, противно – като настъпано лайно!...

И как не иде на жена такива грозни думи да говори!
Готова е за смърт, а души, души въздуха... ЛЮБОВ...
Във двора куче си играе. Розите се будят за живот...
А може! Как страшно може даже куче да обича!
Не с камъни – убиват я със безразличие!...

Теша я в люлката на мисълта:
“ И котките не са безсмъртни.
И техният живот все някога се свършва.
Ще преживеем тази жива смърт.
Котките гръбнака си не могат да мърсят...
Но казват, че в контейнера –
захвърлени в найлонов плик –
и труповете им във огъня добре горят.”

За себе си – измисляла съм трик!

Години на отчаяно мълчание... И нито стих, и нито стих.
С поезията – като със живота – се простих!

* * *

Неясни са чертите на мъжа,
със който под цъфтежа на черешата говорим...
Не различавам в тях ни Бог! Ни Дявол!
Казва: неговия вариант чрез мен си отстоявал...
Душата му била по-крехка от кристал...
И без да искам пак боли –
за марката “Универсал”!

Добър си, Господи – има го, има го, има го...
На силна се правя – слаба съм. Не си признавам!

И пак не раждам, а кървя!
Не зная как да я осъществя!

* * *

Пак се мрръква! Като в онази детска нощ!
Белее на небето Кумовата слама!
Прибира пилците си Квачката –
в небето – полог да си лягат.

А близките ми са далече – като във друг живот...

Приятелите ми в такава нощ къде са?
Не сме се търсили отдавна – даже и за заем.
Не квартирувам със предишните – под наем.

Синът ми вече е г о л я м – ще трябва сам да се поема.
Сега е неговото златно-черно-младо време.
Талантът на баща му оцеля – добре се харчи на пазара...
Уж камъкът в проектите му оживява,
а образът му изстудя.
И все по-чужд и нечовешки става...

Бавно избелява в черната си рокля мама.
На капки се топи. Студени – като восъка на свещ.
И на семейното кандилце – в стаята й, под тавана –
фитилът почерня и удими семейния портрет.

ХЛЯБЪТ на баща ми е през март – в неделя.
Велики пости са – маслини трябва да намеря.
Ще му запаля пак цигара да гори на гроба!...
От житото ще раздадем. А после – по народното поверие –
вратата ще отворя – да влезе татко, близките да събере.
Защо ме няма – само той това ще разбере –
по топлото на парата, когато му разчупят ХЛЯБА.

Сестра ми има дом, деца... Обществена заетост...
На свиждане не я видях. Дошла – разбра къде съм...
И сигурно я досрамя. Знам – неприятен родов трън съм.

Отглежда брат ми гълъби и своята самотност.
Нощем разговаря с тях, а денем храни сити котки.

В съня ми още плаче неродена дъщеря. Събужда ме да я повия.
И само нощем някога насън, ми иде срещу Слънцето да вия!...

* * *

Коя е т я?
И как с душата си да се сродя?

Защо “ Къде е у дома?” отдавна вече т я не пита –
оная хитра бежанка?! Изгубена дълбоко в мрака скита,
играе чисто женски номера. И от далече протестира:
Не била нейната Съдба... Какво като съм била талантлива?...
Най-важното: “ Как щяла съм да я осъществя?”
И не издържала на мръсотия... Не виждам ли, че депресира?...
Тя била чиста! И дори красива! Душата също е жена...

А като настъпана хлебарка от канала на клозета изпълзя!...
И как да се омилостивя! Човекогоспод ли очаква да й сътворя?!
Остави ме сама в студа да боледувам, изневери ми даже т я !

Най-чистата мръсница се оказа ти, душа!

Да мога да те прибера!
Какво видя без мене в мрака да те поразпитам.
Хареса ли ти другата Земя? Човеците й – как са?

Не бридж – за развлечение – със тебе си играем, малката!
Белязана със черен знак – играя на живот и смърт!
Котките не могат нрава си на котки да менят!

И чувам! М р а к ъ т с е с ъ б а р я!
Блестят очите й във тъмното... Козината си изправя!
Диво срещу мене съска – настръхнала и черна! Тялото й – гърч!
Огъва се! Пръстта надига!... Гръбнака си изтръсква...
В живота-гроб, където от години дишам, пада... лъч!

* * *

След виното, с което благородията ви олях -
в о н а з и н о щ, когато за поезията влязох в спор със вас –
по-гола от душа, открита – ето ме! Очите си не крия!
Аз нямам вече ни какво да губя, ни какво да видя.
Не струва пукната пара Човекът без религия!
Но има смисъл в лудостта на неговия мрачен оптимизъм!

Ще дишам – докато си изповръщам дроба!
А може би ще пиша – като противоотрова!

х х х

Свободна съм! От мен единствено зависи
да съм Човек – а не добитък слисан!

О с т а в а м - във Родината си - б е ж а н к а !

Аз зная вече как се пише и история!
И к а к и з а к а к в о се води спора!
Аз знам – със демагогия ще ме съборят!...

Но затова – да не говорим!

 

Стара Загора
Септември 1986 – 26 март 1987 година

 

Последна промяна: 2007-03-06 18:59:59
Прочетено: 2084