English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 събота, 07 декември 2019
Списък на творби
Начало > Пиеси > Портрет на една птица
Печат  
Тип: Пиеси
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Непубликувана творба

ПОРТРЕТ НА ЕДНА ПТИЦА
моноспектакъл

(Използвани са откъси от книгата на Симон Барто за Едит Пиаф и стихове от Жак Превер.
По решение на режисьора и музикалния оформител музика и песни може да има и на други подходящи места.)

Музика...

АРТИСТКА (на фон): Как да нарисуваме портрет на една птица?
Най-напред нарисувайте клетка
с открита вратичка.
Нарисувайте после
нещо хубаво,
нещо просто,
нещо красиво...
Бързият или бавният полет на птицата
нямат никаква връзка
с добрия успех на картината.

Музиката изплува...

(На фон, който затихва): Не зная бърз или бавен беше полетът на моята душа над този свят, но той беше вдъхновен и свободен.
Когато умра, за мен ще се пръснат толкова слухове, че накрая никой няма да разбере каква съм била в действителност.
Искам да разкажа за себе си с риск да предизвикам скандал или да възбудя съжаление. Спомените се надигат като тълпа, заобикалят ме, затискат ме. Миналото минава пред очите ми в пълно безредие. Виждам лица, много лица. Някакви хора си пробиват път. Блъскат се и викат: "Аз, аз, аз съм по-напред!" Има щастливи мигове, след това други - печални, тъжни, страшни - и те са повече. Но каквото и да ми се случи до деня, до мига, в който ще трябва да приключа последните си сметки в този живот, аз зная, че там горе упорито ще повтарям това, което съм пяла в песента си: "Не, за нищо не съжалявам!"
Aз обичах хората - всички тези непознати, за които пеех, понякога с последни сили и за които бях готова да умра на сцената. Обичах цялата тази тълпа, която, надявам се, ще ме изпрати в последния ми път, защото мразя да оставам сама. Страхувам се от самотата. От тази ужасна самота, която те обхваща на разсъмване в здрача, когато си задаваш въпроса струва ли си още да се живее и защо да се живее? Дано този, който чуе това, да каже, както за Мария Магдалена: "Ще й се прости много, защото много е обичала!"

Музикален преход...

Имам очи с... необикновен цвят, но знам, че не съм хубава - не съм Грета Гарбо, но вижте какво писа за мен самият Жан Кокто:
"Погледнете тази малка персона с ръце като гущерчета в развалините. Погледнете очите й като на слепец, който току-що е прогледнал. Как ли ще пее тя?! Как ли ще излее от малката си гръд големите жалби на нощта? А тя пее. Или по-точно чурулика - както славеят през април своята любовна песен. Чували ли сте това пеене на славея? Той рисува. Той се задъхва. Той се извисява и снишава. Той пее! Той разтърсва!"
ПЕСЕН...
Три часа сутринта не е най-подходящото време да излезеш от търбуха на майка си, за да видиш къде е по-хубаво - вътре или вън. Баща ми разправяше, че не съм се родила като хората. Майка ми беше артистка и в една декемврийска нощ писнала:
”Луи, имам болки, бебето е на път. Трябва да потърсим помощ.”
Хукнали по пустата улица - човек можел да замръзне от студ. Наблизо имало полицейски участък. Баща ми влиза в бърлогата и крещи:
“Трябва ми помощ! Вън жена ми ражда на тротоара!” А те: "Да те вземат мътните! Сега ли намери!"
Но глупаците откачат пелерините си и изхвърчат, като че ли са дипломирани акушерки. Ей така съм се родила - под един уличен фенер, върху полицейска пелерина.
След два месеца майка ми ме пробутала на родителите си - два сюнгера, напоени с червено вино. Баба ми казваше:
“Алкохолът убива микробите и крепи!”
Затова слагала червено вино в биберона ми. По-късно ме взела другата ми баба. Тя пък била готвачка в един бардак. И чак след два месеца едно от момичетата забелязало, че се блъскам навсякъде и гледам слънцето, без да го виждам.
“Едит, какво зяпаш през прозореца? Така слънцето ще ти изгори очите. Но ти не го виждаш! Боже мой, това дете е сляпо. Момичета, малката Едит е сляпа!”
Наистина бях сляпа. Като седях в кьошето, потънала в мрака, аз се опитвах да пея. Много по-късно, когато исках "да видя" една песен, да я извадя от утробата си, затварях очи.
Баба ме водеше на един доктор. Той ме мажеше с нещо лютиво, обаче не вярваше, че ще прогледна. И един ден момичетата решават да се помолят на Света Тереза да направи чудо. Обявяват почивен ден, обличат се "скромничко" - и в църквата. И вечерта чудото стана - аз виждах. И първото нещо, което видях, бяха клавишите на едно пиано. Бях на седем години.
До 15-та ми година бащата ме влачеше от кръчма на кръчма, от тротоар на площад, от град на село. Значи толкова много съм обикаляла с него, че краката ми трябваше да се изтъркат чак до коленете. Той правеше разни акробатични номера, а аз събирах парсата:
“Атансион, атансион! Ме дам е месьо! Сега ще видите един световен номер! Тройно задно салтомортале в изпълнение на ма петит фий!”
Обаче аз не можех да направя дори половин предно салто. И тогава той вика:
“Пей! Като не можеш да скачаш, пей, да те вземат дяволите!”
“Ми к'во да пея?”
"Алон занфан" пей! Да не искаш да изкараш "Травиата"?
И аз крещях с цялото си гърло, а по-късно започнах сама да пея на улицата. Със сестра ми Симон обикаляхме цял Париж. Понякога изкарвах по триста франка на вечер, обаче на другата сутрин нямахме нищо. Зеро!
Една вечер в бистрото срещнахме Луи Дюпон - висок, рус, синеок. Направо се тръсна на масата.
“Здрасти, малката, как си? Бачкаш ли нещо?”
“Ами пея. Артистка съм.”
“Ади бе, сигурно ме будалкаш. И доходно ли е?”
“Горе-долу. Ми ти?”
“Аз ли? Аз съм... зидар и... туй-онуй... Изкарвам по сто кинта седмично.”
“А ние при хубави дни изкарваме по 300 с един удар. Обаче ти ми харесваш. Няма нужда джобовете ти да са фрашкани с мангизи.”
И така заживяхме с Луи, от когото родих Марсел, моята малка Марсел... Но сега не ми се говори. Въобще не ми се говори!
Един ден пеех на улицата и забелязвам един господин. Ама много елегантен господин. Гледа ме така особено, че си викам: тоя ще ми предложи брак, готов е - носи даже ръкавици. Е, не ми предложи брак, обаче дойде при мен и вика:
-Ти си луда, ще си съдереш гласа!
- Много важно като го съдера!
- Ако искаш да пееш, ела при мен - имам кабаре.
- Ми нямам договор.
- Ела утре, може да стигнем и до договора.
Написа адреса си на парче вестник и 10 кинта ми даде на всичко отгоре.
Това беше Луи Льопле, папа Льопле.
На другия ден обличам аз черната си пола, единствената, която имах, мацвам кърваво червило и отивам в кабарето, със закъснение, естествено. Няма никой. Льопле ме накара да изпея всичките си песни.
- Добре, по-добре, отколкото на улицата, нали? Как се казваш?
- Гасион. Едит Гасион.
- Не струва. Във Вашата професия...
Точно така ми каза: "Във вашата професия!..." Говореше ми като на истинска певица. Питах се дали не ме будалка. Сигурно съм го гледала като шашната.
- Мисля, че ти намерих име - Пиаф.
- Както казват на пилетата? На врабчетата?...
- Да, момичето-врабче не върви, но момичето-Пиаф - как ти звучи?
- Момичето Пиаф?! Момичето Пиаф! Бе, не звучи съвсем лошо. Името Пиаф важи. Малкото врабче е... готино, сладурско... като пролетта... като мен. Ми да! Бе не е глупав този човек.
За да ме лансира, папа Льопле направи страхотна реклама. Навсякъде по афишите и по вестниците се четеше: "Момичето Пиаф - от улицата, в кабарето!"
Така ме представи на сцената. Преди това обаче горкият човечец се вбеси. Като разбра, че не съм успяла да изплета единия ръкав на роклята си, направо се побърка:
- Мерд! Ти си луда! Истинско лайно!
Ами да, точно така ме нарече.
- Голи ръце! Да не мислиш, че си... Погледни се! Виж се! С тия кибритени клечки приличаш на... щиглец!
Беше ме хванал за раменете и ме тръскаше като парцал. Ужас! Метнах на раменете си един шал и оправих положението. Излизам на сцената, разпервам ръце... и започвам да пея:
Ний сме момичета за сетния бедняк...
За скитници във джоба без петак.
Ний сме най-злочести и несретни,
нас ни любят нощем, където и да е.
В залата имаше много народ. Хората не спираха да си говорят. Като че ли мене ме няма. Обаче аз пея. Продължавам да пея и вътрешно се навивам: "Ще победя! Ще победя!" И още с първия куплет успях. Успях да привлека вниманието им. Никой вече не говореше, а в края на песента никой не мръдна. Тишина. Нито аплодисменти, нито шепот... Нищо... Гробовно мълчание. Беше мъчително. Не знам колко продължи - може би 10, 20 секунди - видя ми се цял век. Страшно беше това мълчание. Непоносимо стягаше гърлото. И изведнъж залата изтрещя - всички почнаха оглушително да ръкопляскат. Бяха изненадани. Поразени. Като треснати от гръм - чувайки едно момиче да пее за мизерията, за истината.
Този миг беше най-тежкият в моята кариера, но пък и най-хубавият. Бях пияна, без да съм пила.
- Айде, Момон. Айде на улицата! - викам на сестра си. - Имам нужда от улицата. На нея дължа това.
И пях, и беснях!...

Песен ("Акордеонистът")...
Около мен се вдигаше шум като при изстрелване на фойерверки. Името ми беше напечатано с ей-такива букви, като имената на Морис Шевалие, Мистингет, Фернандел... Направо ми се струваше, че сънувам. На сцената сигурно съм изглеждала съвсем мъничка, никаква, бледа... Обаче се чувствах велика! Пях по радиото и там подписах договор за цели 6 месеца. А папа Льопле вика:
- Искаш ли да пееш в Кан?
- На Лазурния бряг?!
- Ми да.
- О, папа, това не може да е вярно! Разбира се, че искам!
Същата нощ го застреляха. А ченгетата ме обвиниха за смъртта му. На човека, който беше направил всичко за мен! Тая гадост ми създаде много неприятности и едва не провали кариерата ми.
(Пауза.)
Папа Льопле ме откри като певица, обаче Реймон Асо ме... създаде, формира... абе, изфабрикува ме.
Значи, какво бачкане падна само... Тоя Реймон беше личност. Имаше излъчване. Страхотен беше. Ходехме заедно да слушаме Мари Дюба. Ах, каква жена! Висока, хубава, черна коса, черни блестящи очи... И какъв глас, Господи! Страхотна жена!
Накрая, разбира се, се влюбих в Реймон, а той веднага си постави условията:
- Така. Да се разберем. Ще ти помогна. Аз познавам професията. Гарантирам ти, че ако слушаш, ще се простиш с мизерията. Обаче трябва да се простиш и със забавленията. Трябва да работиш упорито и да правиш това, което ти казвам. Край на мъжете и на пиенето. Приемаш или отказваш? Ако кажеш да, никога няма да те оставя да пропаднеш. Ако кажеш не, почукай на друга врата.
Онемях. Дъх не можех да си поема. Ай стига, бе! Тоя тип ще ми поставя ултиматуми! От къде накъде, бе?! Ултиматуми! На мене?! Обаче казах "да".
И като ме почна... Гувернантки, учителки, работи... лудница. И все ми сочеше за пример Мари Дюба.
- Чакай бе, чакай малко... Защо ме сравняваш с Мари Дюба?! Къде е тя, къде съм аз?...
- Виж какво, малката, не е достатъчно само да си отвориш човката, като излезеш на сцената. Намесвам Мари Дюба, защото когато на нея й заговорят за Превер, тя не пита кой е телефонният му номер. Ако някой й целуне ръка, не му връща целувката по мутрата. Когато я запознаят с някой министър, не го пита: "Копеле, как върви бачкането?"
- Ай стига, бе - аз идвам от улицата - цял свят го знае, който не ме харесва, да си оди.
- И точно това ще направят, моето момиче. Не е срамно да излезеш на улицата, срамно е да искаш да останеш в тинята.
Направо ми писваше от него. Поставете се на мое място: на цели 21 години непрекъснато да ти повтарят: не прави това, не прави онова, не така вилицата, ножа - в другата ръка... не говори, не мляскай,... яж със затворена уста. Последният номер въобще не е лесен. Да ядеш, без да си отваряш устата!
А Реймон пак:
- Ето, виж се - ти не умееш да се обличаш.
Бе, я не се бъркай в неща, които не разбираш! Не съм знаела да се обличам! Ми аз обожавам дипли, плисенца, малки шарени воланчета... Обличам едновременно синьо, жълто, виолетово, зелено... това е страхотен шик, нали?
- Не, мойто момиче. На сцената изглеждаш добре с тая къса черна рокля, но и на улицата трябва да спазваш същия стил. И там поведението ти е част от твоята личност, от твоята индивидуалност...
Оппа-ла! Като чух да се говори за личност, направо паднах. Обаче загрях веднага - ставаше дума директно за моята професия.
Реймон Асо пишеше текстовете, а Маргьорит Моно - музиката на песните. Веднага я нарекох Гита и моментално я обикнах. Страхотна жена. Тя не живееше на земята, а някъде другаде... в някакъв свят, оцветен в синьо и пълен с красиви и чисти неща. За мен, например, ангелите приличат на Гита.
Тя написа музиката за много мои песни. Звуците имат образи, форми и жестове. Всеки глас е като дланта на ръката - със свои линии. Никой друг няма същите. Това усещане за музиката ми остана от времето, когато бях сляпа.
Всеки ден ходехме да гледаме Мари Дюба. И всеки път тя ми откриваше някоя тайна на професията. Научих, че жестовете, начинът на излизане, походката, паузите, мълчанията са магията на сцената. Със самата си поява, преди още да е отворила уста, тя вече въздействаше. Играеше си с публиката, както си поиска. Хората плачеха и се смееха едновременно. Направо ги омагьосваше. Изучавах я не за да я имитирам - пази Боже, не съм имитирала никого - просто си сверявах часовника.
Но на концерта, който Реймон успя да ми уреди, кариерата ми беше поставена на карта. Бях смутена. Усетих, че някаква вълна премина през мен и през публиката. Дали ме приемаха такава... дребна... никаква... почти дрипла в моята къса черна рокля... със страдалческото ми лице, бяло като светлината. Приемаха ме. Приемаха ме! Хората виждаха себе си в мен. Аплодираха още първата песен. В залата никой не дишаше. Гласът ми ги помиташе. Побъркваше ги. И на финала викаха. Крещяха: "Още! Още!" На сутринта всички вестници гърмяха: "Снощи се роди една голяма певица!" Тази вечер беше обърната страницата на жестоката мизерия в моя живот. От тази вечер съдбата ми беше решена. По професионалния ми път вече нямаше да има черни петна, нито провали, нито връщане назад.
"При вдигане на завесата актрисата е сама, облечена в черна къса рокля. Тя дебне на прозореца, изтичва до вратата, взира се в асансьора, сяда до телефона, пуща любимата си плоча и веднага я спира. Връща се при телефона и набира някакъв номер..."
Това е началото на пиесата "Равнодушният красавец", която Жан Кокто написа специално за мен и която играхме с Пол Мьорис.
Да... Пол Мьорис... Още един от мъжете ми. Висок, красив, синеок... И много, ама много изискан - значи, гел на косите, копринени пижами, халати, маникюр... Абсолютен самовлюбен егоист - нарцис! Какво ли не правих да извадя от равновесие тоя равнодушен красавец. Успях.
Правехме щури купони в едно мазе. Събираха се артисти, художници, поети... Идваше и Жан Кокто с приятеля си Жан Маре. Господи, какво красиво животно!
Имах нужда от нови песни и постоянно тормозех Маргьорит Моно:
- Хайде, Гита, това е твоя работа. Хайде! Намери ми автор.
- За какво ти е?
- За песни, бе - не за леглото - такъв си имам.
Молех я като луда, а тя постоянно забравяше какво искам:
- Какво стана, намери ли - питам я.
- Точно затова, мила моя, исках да те помоля да ми повториш какво трябваше да търся.
Представяте ли си? Направо ме побъркваше тая Гита.
Живеехме ден за ден. Името ми започна да струва пари и ми плащаха добре, обаче парите изтичаха през пръстите ми като... пясък. По онова време имах готвач, китаец -Тшанг. Пълнеше хладилника през целия ден, а на сутринта - нищо. Празен. За свое оправдание даваше следното обяснение:
- Мадам не яде майка на агне. Не обича манюеза и аз ги изважда от хладилник...
Отнасял ги вкъщи, да не хвърля - добрият стар Тшанг трябваше да храни жена и пет деца.
Освен това харчех пари за всичките си приятели. Все някой беше в депресия - безпаричен... бездомен...
- Какво има бе, защо си овесил нос? Да не са ти потънали гемиите? Я ела да пием по едно.
Те само това и чакаха. Апартаментът ми беше като приют... Излизаме от бара смертелно пияни и аз викам: "Тука ще спите! Обаче първо ще изпием по едно последно за закуска." Те се тръшкат кой къде свари, а аз почвам да бачкам. Преглеждах стотици песни.

Музика...
Всяка песен е една история. Публиката трябва да повярва в нея. Моята песен трябва да бърка в душата, да разкъсва, да крещи, да прилича на мен. Аз се нуждая от прости думи. Моята публика не размишлява - тя възприема буквално това, което чува и затова искам такава поезия, която да накара хората да мечтаят.

Песен...

Един ден портиерът на хотела казал на сестра ми:
- Камериерът на бащата на г-жа Пиаф каза да му се обадите веднага.
Историята с тоя камериер е много смешна. Аз много обичах баща си и никога не го изоставих. Един ден му викам: "Ти трябва да имаш камериер."
- Какво?! Ти като стана известна, да не почна да полудяваш?
- Трябва да напуснеш тоя скапан хотел и да вземем някой да ти помага.
- Че да не съм сакат? В тоя хотел съм си добре. За смях ли искаш да ме направиш?
И все пак му намерих камериер, но за малко - бащата почина. В бърлогата му заварих тълпа от "роднини" - паплач, която никога не бях виждала. Всички искаха някакъв спомен от него, а докато беше жив, никой не се сети да му поднесе и чаша вода. Погребахме го в "Пер Лашез". Това беше третата смърт в живота ми - папа Льопле и сега татко ми... Марсел... Моята малка Марсел... Тогава пеех на улицата и малкият Луи цъфна отнякъде...
- Дъщеря ми... Болницата... Менингит...
Хукнах като луда. "Докторе, моля Ви, кажете ми как е тя?!"
- Съжалявам, мадам Пиаф, но тази болест не се лекува. И чудо не може да стане.
Осем дни се молих да стане чудо... и й пеех. Накрая тя отвори големите си сини очи, каза: "Мамо..." - и ме напусна.
Нямах пари да й купя ковчег... Нямах пари да погреба детето си. Момичетата от бардака събраха някакви пари, но не достигаха десет франка. Излязох на улицата... Не помня... И изведнъж:
- Ей, малката, колко взимаш за едно чукане?
- Десет кинта.
Влизаме в някаква хотелска стая, той слага парите на масата и тогава вече... аз се срутих. Ревах и му разказвах какво ми се е случило, а той ме погали по ръката.
- Спокойно... Не падай духом, всичко ще се оправи.
Остави на тоалетката 10 франка и си отиде.
...Марсел... Луи... Марсел... Тези две имена често се повтарят в моя живот. (Смее се.) Луи Барие... Луи Барие... Едър, рус... синеок! На велосипед! И крачолите на панталоните му - хванати със щипки!
- Мадам Пиаф, дойдох да Ви видя. Аз съм Луи Барие - импресарио.
- Представяте ли си?! Импресариото, когото десет години очаквах да се появи с "Ролсройс" и с пура в уста - на велосипед и с щипки на панталоните.
- Приемам. - Обаче вътрешно ще гръмна от смях. - Вие ми харесвате.
Не подписахме никакъв договор. Нямаше нужда. Винаги съм имала доверие в моя Лулу, а той беше привързан към мен като санбернарско куче. Още същата вечер реших да спя с него. Мъжа можеш да го опознаеш само като го опиташ в леглото. За една нощ под юргана научаваш за него повече, отколкото за два месеца приказки. Когато мъжете говорят, може да те будалкат, колкото си искат. В кревата няма лъжа - там се разбира истината. Барие се оказа страхотен импресарио - успя да сключи договор с Мулен Руж, а там ми предложиха за партньор Ив Монтан.
Гледам аз - едър, красив марсилски звяр. Е, не беше синеок, ама карай. Знаех, че мърморел - била съм продавачка на сантиментални истории, улична певачка съм била, досадна гаднярка... Прослушвам го, значи и направо го почвам: - Мойто момче, виж сега - имаш хубав глас, хубаво лице, красива фигура,изразителни ръце... Имаш даже вид на интелигентен. Всичко останало е ...зеро. Зеро!
Побесня. Скърца със зъби и вика:
- Разбрах, госпожо Пиаф, не ме искате, не съм Ваш тип.
Много са тъпи това мъжете. Почнахме веднага. Бях много влюбена. Ив си е бил винаги хубав, обаче тогава, на 22 години, влезеше ли някъде, все едно слънцето влизаше с него. За два месеца изработих един нов Монтан. Приличаше на мъжете от песните си - жестовете му вълнуваха, хората му вярваха и викаха: "Още! Още!"

Песен на Ив Монтан...

А, и още едно творение имам. Още един възпитаник - Шарл Азнавур. Много смешно се запознахме - през прозореца:
- Здрасти, я ела да пием по едно!
- Наистина ли? – вика. - Мога ли да изпробвам пианото?
И като залепна за пианото, така си остана - вкъщи, на пианото, с много песни. И той се пресели у нас, естествено. А, имаше комплекс за грозния си нос.
- Няма страшно, бе - му викам - заминаваме за Америка и там ще ти сменим фасона.
Така си живеехме. И един ден викам на Гита:
- Абе... върти ми се в главата една мелодийка... нещо такова:
Щом съм в прегръдките му аз,
щом той е с нежен глас,
виждам живота в розово...
На другия ден песента беше готова. Стана страхотна. Гръмна в цял свят. Преведоха я на 12 езика. Даже Бинг Кросби и Луис Армстронг я включиха в репертоара си, а те не си падаха много по френския шансон. За една година се продадоха 3 милиона плочи.

Песен "Животът в розово" (Л. Армстронг)

Първият ми контакт с Америка ме разочарова. Очаквах да получа шок пред Статуята на свободата, обаче в залива на Ню Йорк тя не е нищо особено. Поразителното там са небостъргачите. Ню Йорк е град, изправен на краката си. Нашите къщи тук, сравнени с тях, приличат на бараки. Освен това в Париж хората не търчат като бесни по улиците, а там препускат като на световно. И първият въпрос, който ми зададоха, беше:
“ Мис Идис, Вие току-що пристигате в Юнайтед Стейтс, кой е първият човек, с когото искате да се срещнете?”
- Ми Айнщайн - кой му е телефонът?
Помислиха, че ги будалкам, а аз наистина исках да видя Айнщайн. Бе тоя Айнщайн е гениален, викам си - я да му звънна един телефон.
Първото ми излизане беше абсолютна катастрофа. Пълно фиаско. Бяха ми превели две песни на английски и аз ги научих наизуст - с английски думички, написани с наши букви. Вечерта един баровец ми вика:
- Много ми харесаха двете песни, които изпяхте на италиански.
Да се смееш ли, да плачеш ли?! Чувствах се толкова смазана, обаче не им се сърдех - не бяхме от една раса. Когато излиза вечер, американецът иска да се забавлява. Целия ден се е трепал и не му се слуша гласа на скръбта и мизерията. Аз не предлагах сладникави мелодии, нито джаз - тогава какво бях всъщност?...
Бях си стегнала вече куфарите да си отивам, но един критик, театрален критик, писа:
“ Ако я оставим да си отиде с такова незаслужено поражение, американската публика ще докаже своето невежество и тъпота.”
Останах.
А, в Америка се запознах с Марлен Дитрих. Значи, по-страхотна жена от нея не съм срещала. Хубава... като тия по картичките. Американките са истински кинозвезди - толкова съвършени, че не можеш да повярваш, че ядат и прочие... Тая Марлен Дитрих. Жестока! Една вечер си седим в гримьорната, бъбрим си и на вратата се чука. Тя подава красивата си глава и казва:
- Аз съм секретарката на мадам Пиаф. Какво да й предам?
Направо ги шашна. Велика!
В Америка се запознах и с Марсел Сердан. Едър... не - огромен! Мъж планина! А пък свит, срамежлив... като дете. Пресреща ме и направо мънка:
- Извинете, мадам Пиаф, мога ли да Ви поканя на вечеря в закусвалнята отсреща?
- Да гризкаме чипс и хамбургери? Защо не?
И повече не се разделихме. Обичахме се. И защо? Защо ли? Ами защото се обичахме.
Един ден ме заведе на лунапарк и ме качи на тия люлки... на синджирите. Страхотно беше. Хората го познаха, как няма да го познаят, и почнаха да му ръкопляскат. После видяха и мене... Мене ме видяха след него, само защото съм по-дребничка, нали? - и викат: "Пей, Едит! Пей "Живота в розово!" И аз се въртях на тия люлки и пеех...
И после отиваме да гледаме мача му. Не исках, ама той вика:
- Ако обичаш някого, трябва да го видиш как бачка.
Отначало не можех да гледам. Чувах само ударите по телата. Причиняваха ми болка. Страхувах се, че се сипят само върху него. А публиката реве, свири. Залата - задимена. Тълпата яде, плюе, храчи - ужас! Аз крещя: "Дръж се, Марсел!..." Мачът свършил, Марсел победил, аз още крещя.
И веднага го нападат журналистите. Жълтата преса гърми: "Идилията на две френски звезди в Ню Йорк!" Това беше сладкишът на папараците. Нямаше начин - пресконференция. И Марсел:
- Господа, искате да знаете дали обичам Едит Пиаф и дали тя ми е метреса. Не, не ми е метреса. Ако не бях женен и нямах деца, щях да я направя моя жена. А сега нека този, който никога не е изневерявал на жена си, да вдигне ръка. Това е всичко. Утре ще разбера дали сте джентълмени.
На другия ден в печата нямаше нито дума за нас двамата. Ето това беше Марсел.

Веднъж телефонът звъни. Обажда се мъжки глас на литературен френски:
- Ало, мадам Пиаф?
- Аз съм. Кажете.
- Обаждам се от канцеларията на принцеса Елизабет...
- На английската принцеса?!
- Точно така, мадам. Принцесата би желала да присъствува на концерта Ви и лично да се срещне с Вас.
- На концерта специално за нея, пях с цялото си трикольорно сърце. После в гримьорната заварвам шефа на протокола - един тип с много изискани маниери.
- Мадам Пиаф, имам удоволствието да Ви съобщя, че принцеса Елизабет е възхитена от вашето изпълнение и желае да Ви поздрави. Отивам. Принцесата ми подава ръка, аз правя нещо като реверанс и... пльос в краката й. Шефът на протокола щеше да падне. Обаче тя се усмихва.
- Вие имате голям талант. Негово Величество баща ми Георг V би искал да притежава Вашите плочи.
- Няма проблеми - утре ще ги донеса - къде сте паркирали?
Америка ме беше осиновила. Имах договор за... не помня вече колко концерта. Марсел обикаляше с благотворителни мачове, а след това трябваше да дойде в Америка с кораб за реванша с Ла Мота. Обаче аз нямах търпение да го дочакам. И му телефонирам: "Тръгвай веднага! Вземи самолет и пристигай! Не мога без тебе! Обичам те! Целувам те! Чакам те!" Отивам на летището да го посрещам. И изведнъж:
ДИКТОР: Извънредно съобщение! Внимание! Самолетът Париж - Ню Йорк се е взривил в района на Азорските острови. Загинали са целият екипаж и всички пасажери на борда. Марсел Сердан...
Марсел!... Крещяла съм... Плакала съм... Блъскала съм се в стените... Не помня...
Същата вечер излязох на сцената:
- Тази вечер ще пея за Марсел Сердан. Ще пея само за него.
Песен "Химн на любовта"...
Публиката е гореща в своята черна дупка. Всички тия хора те притискат в обятията си. Оставаш без дъх. Любовта им те препълва. Те те желаят, ти им се отдаваш и пееш, викаш, крещиш от удоволствие. Наслаждаваш се от главата до петите. После залата угасва. Ти си още топла в гримьорната. Те са още в теб. Вече не тръпнеш, но си удовлетворена.
После - улицата. Тъмно. Студено. Тия, дето чакат пред служебния вход не са същите - техните ръце не галят, направо сграбчват. Очите им те разстрелват: "Вижте я бе - тя не била толкова хубава като на сцената!" Усмивките им ръфат. Артистите и публиката не трябва да се срещат - спусне ли се завесата, артистът трябва да излети като гълъба на илюзиониста.
И пак се връщах на улицата. Устремявах се към нея, както други се хвърлят в обятията на майка си. Най-странното беше, че никой никога не ме позна. Не можеха да си представят, че това е Едит Пиаф.
- Вижте я, бе - тая имитира Едит Пиаф.
- Глейте, глейте, тая се прави на Пиаф!
По това време получавах по 500 хиляди на вечер, но вечно бях без пари и така си беше до края, когато ми плащаха по милион и четвърт на концерт. Моят импресарио Лулу си скубеше косите и направо изпадаше в отчаяние.
- Едит, не може така... Ти си разорена.
- И какво от това?
Винаги сме имали пари за ядене и пиене. Зная как се печелят, виждам как се изпаряват, не знам само как да ги запазя и защо трябва да ги пазя. Ще пея винаги. А в деня, в който вече няма да пея, ще умра.
Като че ли дръпнах дявола за опашката.
Тогава стана първата ми автомобилна катастрофа. Счупена ръка и две ребра. После - операции, работи, ужас... Болеше. Много. Олекваше ми само от инжекциите. Отначало ми ги биеше сестра, после се научих сама. Морфинът беше вече в кръвта ми. С цялата сила на волята си се опитвах да се излекувам сама. Беше ме срам, но мисля, че никой не би могъл да ми помогне. Престанах да се съпротивлявам - и отидох на дъното.
Една вечер в Холивуд грохнах пред огледалото. Не можех да се гримирам, косата ми - чорлава, само очите блестяха. На вратата се чука.
- Едит, Чарли Чаплин е в салона, дошъл е да Ви чуе.
Това ми дойде като гръм. Да пея пред такъв човек - каква чест! За мен Ч. Чаплин беше най-големият.
- Уморих се, Господи, дай ми сили... Направи чудо! - И Бог ми даде.
- О, мистър Чаплин!...
- Скъпа мадам Пиаф, Вие ме трогнахте. Никога не съм се възхищавал така. В песните си Вие сте събрали цялата мизерия и всичките светлини на града. Благодаря Ви!
Никога няма да забравя това. Но кризите се повтаряха. Идвах в гримьорната с подпухнало лице и празен поглед, потна, трепереща... Вдигах роклята си и си боцках дозата. Излизам на сцената, хващам се за микрофона, да не падна... и си забравям текста. Бяло петно в главата ми... А отсреща черното петно - публиката, крещи и ме освирква. И тогава изплува едно лице, като удавена луна в езеро... Лицето на майка ми, която крещи:
- Дозата! Искам си дозата!
Майка ми... Която ме захвърли на двумесечна възраст и която намерих след 15 години в една жалка стая на "Пигал". Мъртва от свръхдоза.
И аз живеех безразсъдно. Пропилях цяло състояние. Спекулантите знаеха това и ме изнудваха. Ако бях някоя мизерна беднячка, щяха да ме оставят да пукна, но Едит Пиаф можеше да има всичко, каквото пожелае. Успехът и парите могат да убият човека, също както и мизерията.
С алкохола водех най-страшната битка. По-жестока, отколкото с дрогата, с бедите и нищетата, с всички други мои демони. И накрая се съгласих да вляза в клиника.
Мислех, че ме вкарват в пандиза - на прозорците решетки, претърсиха ме като митничари, убедени, че в бельото си съм скрила някоя доза. Изстъргаха ме в банята, настаниха ме в легло и ми боцнаха една игла. Първият ден беше рай. Назначиха ми режим от пет дози. Всеки ден ги намаляваха. И настъпи денят на пълно лишение. Страшни болки ме разкъсваха, раздираха, разсичаха мускулите и ставите ми. Виждах над себе си някакви смътни същества в бяло. Отваряха рибешки уста, от които не излизаше нито дума. Бяха ме вързали като животно. Не се владеех - лигавела съм се, но не го забелязвах. Не се усещах. Казаха ми, че това продължило 24 часа, а на мен ми се сториха хиляда години.
И вече не ставаше дума за пеене. Седях отпусната в някой фотьойл или лежах като дрипа на дивана. Не исках нито да ям, нито да живея.
Когато се съвзех - отново турнета - Франция, Америка, Япония... Главозамайваща въртележка. И докторите пак:
- Повече не бива да пеете, Едит. Вие се погубвате.
Колко пъти съм слушала това. Всеки път, когато от слабост се вкопчвах в микрофона или се подпирах на рояла. Всеки път, когато ме изнасяха на ръце от сцената и ме откарваха в болницата. Всеки път, когато се молех да стане чудото.
- Вие се самоубивате, Едит!...
-Харесва ми такова самоубийство. На сцената. Предпочитам го пред онова.
И си припомням всички битки, които водих - с алкохола и дрогата, с живота, ако щете, с болестите и смъртта. В тези битки до мен бяха приятелите ми, съпругът ми Тео Сарапо - това прекрасно момче, което ми даде цялата си любов и посвети дните си на мен. А аз му оставих само дългове...
Понякога преглеждам стари вестници: "Фестивалът е прекъснат!", "Пиаф припаднала на сцената!", "Концертът отложен! Пиаф е изчерпана!", "Тя загива!..." Ето и други заглавия: "Пиаф, въпреки всичко, пее! Пиаф е отново на сцената! Това чудо ли е?!..." Да, чудо е! Мъжество ли е? Винаги съм искала да бъда мъжествена. Казват, че това е качество на мъжа, но в трудни минути жените показват по-голяма сила. Става дума за оная божествена сила, която Господ дава на всеки от нас.
Тялото ми, моето малко, изтерзано тяло - добра работа ми свърши все пак в тоя живот. Стъпка по стъпка, крачка по крачка аз го учех да оцелява. Успях. Успях да запиша най-хубавите си песни и сега не съжалявам за нищо. Съвсем за нищо.

Песен "Не съжалявам"...

С това ще ме запомните, може би. И може би понякога ще посегнете към някоя от моите песни, за да ви разтърси гласът ми, този глас, който ме направи Голямата Пиаф. Пиаф, за която любовта беше над всичко. Влюбена в самата любов. А Бог е Любов. (Пауза.)
Ако някога минете през Пер Лашез, оставете едно цвете на гроба на Врабчето на Париж...

Музика...

© Всички права запазени!

 

Последна промяна: 2007-12-27 15:31:38
Прочетено: 4762

Подробна информация

автор
Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 35

Иван ГРУЕВ е роден през 1936 г. в Стара Загора. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" в София. Работил е в областта на културата, като редактор в Радио Стара Загора, секретар на Клуба на дейците на културата, директор и главен редактор на сп. "Участие" и др.

Иван Груев е носител на Орден "Кирил и Методий" - трета степен, на Наградата за поезия "Николай Лилиев", на наградата "Стара Загора", на редица награди от национални литературни конкурси.

Член е на Сдружението на българските писатели. Председател е на Дружеството към Сдружението на българските писатели в Стара Загора.

Издал е стихосбирките:
Надежда за понеделник, 1982
Автострада, 1990
Рисунки с въглен, 1992
Разпадане на чудесата, 1996
Лична зона, 2003
Премълчавани признания, 2004
Причастие, 2005
Вино от залези, 2005
Мигове от светлината, 2006
Завръщането на думите, 2007

От завоя на август, 2008
Автор е на няколко пиеси, сред които "Марсианчето", играна в Драматичен театър "Гео Милев" - Стара Загора.



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |