English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 четвъртък, 27 февруари 2020
Списък на творби
Начало > Поезия > Обвинявам те в любов
Печат  
София, Захарий Стоянов, 2008
София, Захарий Стоянов, 2008 
 
Тип: Поезия
Автор: Тихомир Етърски
Организация: Други старозагорски автори


БУКВИ

Уча буквата “болка”,
уча буквата “щастие”
и лулички рисувам
на живота в тетрадката.
Сам се уча да пиша,
сам на изпит изпращам
кривулиците, дето
зографисва ръката ми.

Уча буквата “радост”,
уча буквата “мъка”.
ах, къде без учител
в това строго училище!
А урокът е труден,
всяка грешка е скъпа,
само спреш за секунда
и си вече излишен.

И така ги въртя,
и така, че и иначе:
тези простички букви
стават дума безмилостна.
Да чета се опитвам,
бавно, бавно ги сричам –
върху листа кариран
пак “любов” е изписано.


КАТО ЧАСТ ОТ МИРАЖИТЕ

ОТГОВОР

Две неща ще ме стоплят – красота и надежда.
Иронично недей ме прострелва
под вежди.

Казват, само глупакът още вярвал
в миражите,
но мъдрец ли ще бъда, щом от тях
се откажа?

В свят измислен живея, там са мои законите.
Не обичам лъжата, но и – грозната истина.
Затова се затварям на любимия остров,
който в никоя карта на света не е вписан.

Бягство! – светят очите ти – Не подхожда
на времето.
Трябват нокти стоманени, трябват лакти
от кремък.

Не! Не искам да бъда кадър от преживяното.
Разреши ми живот – като част
от миражите.

 

 

ЖОНГЛЬОР

С две топки на арената играе,
в лъча се вие струйка синкав прах.

Оркестърът залива се омаян
в подигравателен тромпетен смях.

Не сеща никой болката, прикрита
дълбоко вътре в гумената плът.

Подгонени във нечовешки ритъм
изтърканите топчици летят!

Финал... И двете падат в коша.
Той се покланя горд, задоволен:

“Не мина – мисли – този вечер лошо.
А утре пак ще имам хубав ден.”

А утре... пак във нечовешки ритъм
изтърканите топки ще летят.

Те реквизит са. Никой не ги пита
харесват ли избрания им път.

 

 

ПЕПЕЛЯШКА

Дланта загрубяла притиска метлата,
краката й бързат, не спират.

В душата гори, прегорява мечтата
за звездния бал на принца.

А първите бръчки прорязват челото,
успява все пак да ги скрие.

Сребрее косите й тихо животът –
стар шегаджия-немирник.

Сестрите й зли вече сдадоха фронта,
омръзна им вече да чакат.

Пред огледалото нито се контят,
ни за прическите плачат.

А феята-кръстница? Пак е заспала
с вълшебствата свои капризни.

Ех, Шарл Перо! Почини си за малко,
стига... разказва приказки.

 

 

БОЛНИЦА

Самота... Тишина... Бяла стая.
Бели манти... Бели врати.

Кой е казал, че бяло е в рая –
в ада белият цвят цъфти!

Докторе! Остави стетоскопа.
На латински не ми мълви.

Ти не знаеш за моята болка,
за безгласния неин вик.

Самота... Тишина... Бяла стая.
Зад прозореца – бяло поле.

Хоризонтът върви към безкрая
сам от трескава обич пленен.

Във душата ми светла корозия
дири своя безпаметен лов.

Докторе! Не търси диагнозата.
Болестта се нарича любов.

 

 

КОТАРАЦИ

Върху покрива, свели свирепо глави,
те един срещу друг надуват се.

Свети жълта закана във погледа див,
страшна смърт обещава на другия.

Със закана протегнат е нокътят зъл
и готови за схватка са зъбите.

На жестока омая отровният кълн
в благодатно поле е покълнал.

Ето, устремно ще се хвърлят след миг!
Да, един ще загине от двамата!

Ще се помни с години двубоят велик,
ще се помни трагичната драма...

Тупкат опашките на вълни, на вълни.
Те един срещу друг надуват се.

А Писана... спокойно стои отстрани
и грижливо си мие муцунката.

 

 

СЛУЧКА

Той взря се в теб и ти се сви
като ударена с камшик в очите.
Замръзна върху устните ти вик
и плаха радост, че си още читава.

Превърна се лицето в яма вар,
дори косата ти дочух как стене.
Това ли е любов?... Нима това
с безумен порив търсила си в него?

Любов, която да внушава страх,
вина за нещо, даже недочуто?
О, по-добре да стана шепа прах,
отколкото така да се почувствам!

 

 

ЕВАНГЕЛИЕ

Поетът е омръзнал на всички,
на първо място – на себе си.

Всяка негова дума поличба е,
но не намира адреса.

Не става от стих далавера,
от него не падат парици.

Вчерашните пилета се опериха,
по хитрост бият лисиците.

А той все вещае поличби,
макар че... кой ли го чува?

Пред храма размахва бича –
търговците си търгуват.

Животът пък крачи чевръсто,
за него няма спиране.

Христос умира на кръста,
Варава си върти бизнес.

 

 

ОРИСИЯ

От раздаване заприличах на зимно дърво
със оголени дрипави клони.

Преди месец откъснаха сетния плод,
преди два ли?... Вече не помня.

Имах много. И всеки по нещо си взе.
Днес съм уличен просяк без име.

Днес протягам към хората голи ръце,
ала те отминават с усмивка.

Подигравка чете се във погледа сив:
Нам какво е, че тъй си изпаднал?

Всеки сам прави избор и кой ти е крив –
някой би ли те да се раздаваш?

И ръцете ми голи отминават със смях.
Боже, Господи, те не разбират!

Утре, в други ден... пак ще бъде за тях
туй, което днеска събирам.

 

 

ОБВИНЕНИЕ

Престъпнице! Разпъна ме на кръст.
Със ледени пирони прикова ме.

И изведнъж... погали с кървав пръст
все още незавехналите рани.

Изтръпнах цял. От болка? От вина?
От някакво желание за щастие?

Една отколе сбъркана глава
с илюзиите свои се прощаваше...

Разперил белите криле, вися –
в хербарий изсушена пеперуда.

Желая всичко да е вечен сън,
от който, щом поискам, да се будя.

Престъпнице! Съдът ти е готов.
Готова е суровата присъда.

Сега те обвинявам във любов.
На ешафода – двамата ще бъдем.

 

 

ПОЗДРАВ 1

Добро утро, момиче...
Знам, че не спиш
И точно затуй
се обаждам.
Повярвай ми, страшно е
сам
да мълчиш
и равносметка
да правиш.
В душата си
рих
цяла нощ като кърт.
Не бисер – намерих
отрова.
Във себе си нося
килотонове
смърт!
Кажи ми,
че в теб е
животът!

 

 

ПРОКЛЯТИЕ

Пожелавам ти да се влюбиш!
До лудост!
Да се влюбиш в студено сърце.
В лик един и палач, и осъден –
да протягаш за милост ръце.

Пожелавам ти да се влюбиш!
До болка!
Да се влюбиш във бяла стена
и сама да усетиш колко
мъка може да има в нас.

Пожелавам ти да се влюбиш!
До нежност!
Да се влюбиш във синия скреж.
А, когато погледне те ледено,
може би... ще ме разбереш.

 

 

САМОТНИ ПРОСТРАНСТВА

РЕВНОСТ

Ревнувам те от всичко. От росата,
от падналия мимолетен дъжд,
от облака, увиснал в небесата,
в полето от пожънатата ръж.
Ревнувам те, когато с друг танцуваш,
допряла до лицето му коса,
когато със усмивка се шегуваш,
когато си сериозна... Нямам власт
самичък да си спусна бариера,
да смачкам този тягостен мотив!...

От мен не се изисква да съм верен,
как да поискам вярна да си ти?

Как да поискам?... Кой ми дава право
да се намесвам в чуждия живот?
Отивам си. Не бива да се бавя.
За тебе, знам, съм просто...
епизод.

 

 

КОНТРАПУНКТ

Аз загубих. Щастливецът – друг е.
Пожелавам му вечен мираж.

Във мъгливата есенна сутрин –
сиромахът – към всички съм ларж.

И раздавам се... Работливо...
Ум – на този. На онзи – сърце.

В крайна сметка оказва се, криво е
построеното от мойте ръце.

Тя ще дойде при тебе, любимия.
Мен едва ли ще спомни сега.

На живота ленивата линия
носи мирис на студ и на сняг.

Дай ръка. Ти загуби, приятелю.
Свърши този отчаян метеж.

Във мъгливата есенна заран
блика стих от тъга и копнеж.

 

 

ПРИТЧА

Сърцето си в ъгъла вкарах с камшик.
То се присви. Заболя го. Изплака.

Заплаших го строго. Извиках: “Млъкни!
Виждаш, че няма пътека нататък!”

Послуша ме, сякаш. Заспа, може би.
Само го оставих. И станах. Излязох.

Никога толкоз добре не съм бил!
Отървах се най-сетне от тази зараза!

Красота! Днес съм строг и студен.
Върша си работата съвсем рутинно.

Нищо особено не потрепва в мен,
чувствата са вече време минало.

Просто прелест! Гърди без сърце!
Преживея нещо – утре забравям го.

Гаден въпрос: Къде са всички ръце,
които до вчера ме поздравяваха?

 

 

ПОЗДРАВ 2

Добър ден,
Приятелю,
колега...
Ще работим двама,
няма как.
От стената
старата
“Омега”
на бюрата
ни изпраща пак.
Ще забравим ласкавата есен,
на небето
сивите очи,
ще потънем в
работата
лесно,
лесно в нея
ще се умълчим.
После строго
лостът на вратата
ще ни блъсне
в сумрачния хлад.
Ти ще се отправиш
в небесата,
аз – към поетичния си ад.
Но когато
онзи дрипав скелет
дойде със студения си
страх,
аз ще му оставя
два куплета,
ти ще му оставиш
шепа прах.

 

 

ПАРТНЬОРИ

Дали те мразя? Сигурно. Едва ли
на мое място някой би обичал.
И също тъй съвсем не се надявам
към мен да храниш чувства по-различни.

Но знам, че ако двамата катерим
по вертикала на една камина
и в дланите ни са нащрек въжетата,
като със никой друг ще бъдем сигурни.

 

 

ИЗКАЧВАНЕ

Като мръвка пъпля по наклона.
На гърба си мъкна този свят.
От живота тягостна отломка,
не с любов – със мъка съм богат.

И мътнеят бистрите зеници
под гнета на страшния багаж.
Някой ден ще литна като птица
от ръба на осмия етаж!

“И какво? – говорят ми отсреща. –
на кого с това ще навредиш?
Някому ще стане ли по-тежко,
ако ти завинаги заспиш?”

Прави са. Дори не си и струва
да опитвам този сетен жест.
Само луди във нощта лудуват –
мъдрите си лягат още в шест.

Само че... спаси от тази мъдрост,
Господи, сина си още жив!
Сам ковах гредите си за кръста,
ще го нося, колкото тежи.

 

 

ПОЗДРАВ 3

Добър вечер,
госпожо...
Сама ли сте?
Тогава нека
посамуваме заедно.
Признавам,
късно е,
но не се притеснявайте,
няма дълго
да ви
досаждам.
Искам
просто така
да поседим
на скамейката,
да помълчим
като близки
приятели,
да си стиснем ръка...
И по пътя се всеки
да изживее
по една
раздяла.
Кой ще жали такива
побелели
обесници?
Дори времето
вече
ни се подиграва.
Да си легнем,
госпожо...
Всеки
със себе си.
Благодаря
за разговора.

 

 

ПРОШКА

Прощавам всичките лъжи,
дори – изречените утре.
И аз във тази синя сутрин
ще лъжа, че не ми тежи.

Прощавам всичката любов,
неказана, неизживяна,
сега превърнала се в рана,
но и във вечен благослов.

Прощавам всичката игра,
изтънченото й коварство.
Виновен съм. Избрах си царство,
но друг във него беше цар.

 

 

ВИДЕНИЕ

Нощен бар... Полупразни маси.
Тихо свири раздрънкан джубокс.

Две безформени сенки на дансинга,
черни, сечени сякаш от кокс.

И раздяла витае във въздуха,
пръска своя горчив аромат.

Не цветя във саксиите – бурени
вдигат призрачнокаменен цвят.

А сега закъде?... За никъде.
Пътят свърши. Нататък е кал.

Всичко в нас е прочетена книга
с тривиален до болка финал.

Две безформени сенки на дансинга,
жалък опит през сълзи за смях.

Две самотни далечни пространства
с бариера от сън между тях.

 

 

ОЧИ ОТ СТОМАНА И СЛЪНЦЕ

ЖЕЛАНИЕ

Аз изгорях... Остана стиска пепел
и вятърът по пътя я развя.

Животът продължи във свойта лента
правечния си неуморен бяг.

Живееш ти. И може би – обичаш.
Това самият аз ти пожелах.

Във късна доба влюбени момичета
разсипват синьоаметистов смях.

А мен ме няма. Просто съм далече.
Сега съм просто капчица роса.

Сега съм твое утро, твоя вечер,
в косата ти съм стръкче житен клас.

Красиво е. Но мисля си, че ето,
все още мога нещо да ти дам!

Аз изгорях. Остана стиска пепел.
В ръцете ти е живата вода.

 

 

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ПРОЛЕТ

Отцъфтяват на двора кокичета,
нищо вън, че все още студено е.
Сивооко любимо момиче,
днес ти нося букетче последно.
Вече други цветя ще разцъфнат,
но ще бъдат ли толкова хубави,
че да могат под твоите пръсти
като снежен воал да се губят?
Върху бялата твоя възглавница
вече няма да има кокичета,
но нима ще умре красотата
със смъртта им, красиво момиче?
Със заряда на триста съцветия
пролетта ще взриви небосклона.
Кой за нейните мили предвестници
три сезона ще пази спомен?
Ние с теб.
И във хладната утрин,
под звъна на висулките ледени,
ще целуне любимите пръсти
пак от двора букетче последно.

 

 

ИЗМИСЛИЦИ

Много ли може да бъде красива
болката?

На червеното черно дали отива –
с колко?

Трябва ли винаги да ни мами
надеждата?

Как ще се чувстваме, ако останем
без нежност?

Белег връз белег – ще издържат ли
сърцата?

С какви въжета можем да вържем
душата?

Очи от стомана и слънце забрава
носят ли?

Отговор няма. Сами остават
въпросите.

 

 

СЪПРУГИ

Във закъснели нощи ни прибират,
пияни от ракия и поезия.
Из пепелта сърцата ни събират,
където сме ги ръсили на резени.
И дълго галят с топлите си длани
кървящите завои на душите ни.
Заспиваме на хладното им рамо –
самички утешени утешители...
И пишем за различни мимолетки,
изсипваме камари от метафори...
Затворени във книжните си клетки,
за тях, за първите забравяме.
А сутрин пак изгладената риза
ни чака със кафето и цигарата
за да се втурнем в новите капризи.

А те се правят още, че ни вярват!

А те се правят, нищо че не виждат,
макар че заболява ги до кокала!
Съпруги на поети, мои ближни,
ако ви топли – имате поклона ми.

 

 

ПРЕДНАЧЕРТАНО

Като във длан сподавено дихание,
когато в мрака ще си се разтворила,
на устните докосването плахо,
когато ще е само хубав спомен,
а ти ще бъдеш призрачно далече...

Когато всичко ще е само минало!...

В лъжливото “Не те обичам вече”,
когато ще намеря глътка сила,
една сълза по скулата небръсната
ще се стече и тихо ще си иде...

Но ти отдавна вече ще си тръгнала
и, слава Богу, няма да я видиш.

 

Последна промяна: 2010-06-07 17:47:35
Прочетено: 1853

Подробна информация

автор
Тихомир Етърски
Организация: Други старозагорски автори
Творби: 1
Тихомир Етърски е роден на 30.01.1952 г. в Габрово. Завършил е ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1977 година. Работил е в театрите в градовете Смолян, Хасково, Габрово и Стара Загора. Първите си поетични произведения публикува в местната преса. През 1986 година печели награда от поетичния конкурс „Хора на път” на в. „Транспортен глас”. От същата година се занимава с журналистика. Работил е във вестниците „Свободен народ”, „Новинар”, „Нова светлина” и списанието „Нов живот”. Бил е отговорен секретар на в. „7 дни Стара Загора”. Редактор е във в. „Новината” – Стара Загора. Член е на СБЖ.
Първата си поетична книга под заглавие „Ръце, стегнати в китките” издава през 1993 година. Подготвя за печат повестта „Интензивно отделение”.


Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |