Тип: Критика
Автор: Силвия Лоустау, Аржентина
Организация: Други автори

Поезията на Виолета Бончева е една форма на мъдрост, при условие, че позитивността й те насочва към твоето оцеляване и жизнеутвърждаващо поведение. Едно състояние на нажежаване на духа, една светкавична интуиция, която чрез образи подрежда частите в една литературна творба, както и връзките между човека и нещата от живота.
Именно това нажежаване на духа, както го нарекох, откриваме в много от стихотворенията в нейната стихосбирка “В пъпа на Луната”.

Да помълчим до рибите
или да потърсим памет в пясъка измит... (Води навътре)

Онази улица се казва Носталгия,
по нея стъпваше времето
и аз до него... (Онази улица)

Само в състояние на подобна провокация към поетичния дух поетът може да постигне пълно покритие с преживяното въздействие на образите. Само при това условие ще може “да мълъчи до рибите” и да измине мъчителния път на носталгията.
Потъвайки в поетиката на Бончева, ще осъществим един контакт колкото емоционален, толкова и изпълнен с рефлексии свят. Там има символи, чувства и усещания, които обогатяват поезията с образи, с една богата на разсъждения палитра, която рефлектира в изграждането на поетичните текстове дума по дума.
Вярвам, че не съществуват абсолютни формули, нито някакви тайни, за да бъде изграден този специфично неин свят, който оживява във всяко стихотворение. От моя гледна точка, тайната на поета е в търсенето и намирането на собствения си поетичен глас в обединяването на поетичните си светове. Именно това е постигнато в стиховете, посветени на България, поставена до пъстрите пространства на Мексико, които пък от своя страна отключват и засилват нови емоции.

Седни до мен в пъпа на луната
до бугамбилията и розовия камък
хвани с очи царевичната питка
търкулната през облаците на два океана (Седни до мен)

Тези четири стиха побират част от пейзажа и вкусовете на Латинска Америка. Читателят може да сподели с авторката авантюрата на всяко нейно откритие на мирис, вкус, цвят и преживяване и несъмнено остава покорен, с дълбоки следи в съзнанието. Думите в стихотворенията са като мах от криле на пеперуда.

... Сега намятам пъстрото сарапе
и вместо хладен вятър
ме прегръща
спомен
за момчето... (Като рисунка)

В това стихотворение са обединени два свята – Мексико, което наднича от „тесните очи” на едно индианско момче с бродирана риза, подредило върху едно сарапе „слънце, горещи пясъци и сънища от Юга” и България, обветрена от хладен вятър, над която се сипе сняг...
В стихосбирката „В пъпа на Луната” не съществува разрив между автор и творба, постигнато е това, за което Римбауд казва: "Установявам контакт с онези, които се сливат със своите стихове и могат да създадат от тях форма на живот, която да не раздвоява световете."

...твоите коси са гъстата гора
която се отдалечава
а ризата ти – езерото синьо
което няма да преплувам... (Води навътре)

Меланхоличната музика на думите и вълнуващите метафори в това стихотворение, бавно наслагват усещането за една непреживяна любов. Тук се сещам за Дерида, който казва: "Поет е онзи, който с постоянно се отнася към езика като към нещо, което умира и възкръсва и без да предлага някой триумфиращ глагол да направи така, че да се получи истинска жива тръпка от неговото пробуждане, от неговото възкръсване и връщането му към живот...".
Поетесата работи точно в такъв план, експлоатира езика като едно мъртво и крехко тяло и може да си позволи да каже:

- изсъхналия дънер на скръбта
или:
- все по навътре в мен се врязва
шума от урагана
или:
- и тътенът в метрото приближава
като разстрел

В заключение искам да цитирам и Коктеау, който в такъв случай казва: "Едно стихотворение – върхът на лукса."

От испански: В. Колева

Последна промяна: 2009-07-27 11:55:49
Прочетено: 3309