English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 четвъртък, 27 февруари 2020
Списък на творби
Начало > Поезия > Криле над Тадж Махал - из стихосбирката
Печат  
Стара Загора, Лаген, 2008
Стара Загора, Лаген, 2008 
 
Тип: Поезия
Автор: Керка Хубенова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора


ИЗ „ТОРНАДОТО, НАРЕЧЕНО ЛЮБОВ”

ДУШАТА САМО С ВЯТЪРА ГОВОРИ

Душата ми е като зад решетка.
С лъчи от слънце и от лед е клетката.
И с вятъра понякога говори:
Той е накъдрен с милион глаголи.
А дългите му пътища обгръщат:
Екватора и Гринуич, и къщите...,
и Стоунхендж, и Еверест, Таити...;
морето Средиземно, Атлантикът;
и Арктика, Чукотка и Камчатка...,
Родопите, Монголия със шатрите...,
Сиера Мадре, Мачу Пикчу, Мусалла...;
Египет, пирамидите по сушата...;
Маханади, Нира и Ганг... в реките
на Индия – душата ми изтича!

…Душата ми чрез вятъра се моли.
По йероглифите му тича чисто гола.
И модулира тайните на изтока
върху духа ми – за да се пречисти.
Прехвърля се през клади и горения,
гонения, терзания и тления.
Изсмуква на гърдите ми млекото,
Утробата й къса рождеството
на болката, страданието, мита;
на обичта, с която се е кичила...

…Тъй както скита в помислите грешни
ще мине Тя отвъд почти по спешност;
Ще я посрещне в края на реката
онази Истина – като разплата;
Онази Истина, която дълго търси
ще я прегърне с ЛЮБОВТА безсмъртна;
(Дано да е заслужила отплатата –
през иглено ухо премина с вятъра).
А после холограмните решетки
на същността й ще се слеят с Вечност…


ПОДОБНО СТОУНХЕНДЖ В ДЕНЯ НА ЗИМНОТО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ

Овълчиха се старите приятели,
изчезна пламъчето във очите
сменено със кинжалния отблясък
от тънката измама на парите.

Събориха се пясъчните кули
на моето заключено доверие:
Анорексично, голичко и глухо
къде ли скита? Как да го намеря?

Извадиха на ЛЮБОВТА очите –
две сфери с блясъци от небесата.
И Ерос като клоун запокити
във калната арена светлината им.

Подобно Стоунхендж сега сърцето ми
защо мъчително се вкаменява?
Защо застива приливът на егото?
...Над долината Солсбъри изгряват
лъчите на едно слънцестоене
преминали през временната порта...

И сигурно след цели десет ери
ще се събудя... и ще имам отговор.


АЛЕГОРИЯ ЗА ДЪЖДА

Снощи чувах дъжда как бие по моя прозорец.
Понесъл небесните тайнства потъна в пръстта ореолен.
И капките чисти закърмят най-сухото зрънце,
и жълъда, който се пука, и пори с челото си хълма.

Снощи слушах на птиците писъка над моя прозорец.
Сякаш някой се целеше с изстрел, та гнездото събори.
Оня гръм и онази светкавица сякаш с лазер разрязаха
любовта и покоя им. Боже, дали има прераждане?

Ако има, да знаеш, че те на човеци ще станат!
Десет години намираха пътя до стрехата ми заедно.
И отглеждаха челяд след челяд, и ги хранеха с човчици;
да летят, лястовиците, учеха свойте птичета голички.

Всяка пролет прииждаха тук на семейства с роднините:
за да видят гнездото на своето детство и минало;
И красяха стрехата черно-бели стрели от пернати.
...Само гръм, само миг след това... и са вече разпятие.

Един върху друг като кръст на перваза с отворени човчици
“старците” и в смъртта си са заедно. Слушай ме, Господи,
знам, че твоя е волята, но така си помислих:
Любовта и Смъртта (само двете) свои двойници искат.


ТОРНАДОТО, НАРЕЧЕНО ЛЮБОВ

Океанът се дави във себе си
вълните се самопоглъщат.
В тази любовна нощ егото
през либидо се връща
към началото на реката
до водите на извора.
Там, в оченцето на сълзата
се зачеват стихиите.
И обратния път преминава
в лабиринтите на сърцето:
Безпощадна, всеопрощаваща,
нагнетена, свирепа –
всяка фибра крещи
и отеква всемира:
"Любовта е животът!
Любовта не умира!"
Любовта е торнадото,
без което не можем
да разчупим оковите
и да стигнем до Бога.


РОЗАТА Е ЖЕНСКИЯТ ВАРИАНТ НА БОДИЛА

На художника Светлин Стоев

Цъфти бодилът. Спри за миг и виж:
как тежко цветовете му ухаят
на вино, на барут и бучиниш.
И твоята мъжественост ще знае,
че женския му вариант расте
в градини с пурпур – роза се нарича!
И ризата ти тя да съдере –
ще я прегърнеш, ще я заобичаш;
Ще я оставиш на платното в час,
когато кучета до лудост лаят.
И песовете с дивия си бяс
подобно хеви-метали нехаят
за дребните човечета отвън,
които съскат с рязани езици
разполовени като змийски сън;
осъдени на твойто безразличие!
О, ти си трън в очите им, нали?!
Брадата ти със рижави къдрици
скандално им напомня за един,
когото още гонят еретиците.
Налей, приятелю, от тази кръв,
която от лозниците изтича
и вдигай тост за българския кръст
в жаравата приготвена за бикове!
Тълпата чака да ги опече
на чеверме и яростно да дъвче.
А ти в кубинките с подпалени нозе
десница вдигаш и разсичаш въздуха.
Заклеваш в този час едно сърце
по-вярно от каракачанско куче.
Сърцето ти, приятелю, расте.
Не стискай от безсилие юмруците!
Във лавата заричай чиста бран –
да бъде светла и да ни запази:
от хищници, влечуги и капан
на лоши помисли и дива ярост!
И нека името ти да светли
вървежа на изгубеното его.
“Един за всички, всички за един!” –
е мярата на твоите премеждия.
…А розата в градината расте
редом с бодила… И пчелите кацат
по двата цвята с тънички криле
изпълнили платното на душата ти.


ПОСЛЕДНОТО ПРИШЕСТВИЕ НА БОЛКАТА

От дъното на тялото и дълбините на душата ми
реки прииждат и изтичат от очите
на болката,
която сгромолясва
мостовете на твоето “Обичам те!”.
От дъното на тялото и дълбините на душата
веригите се късат –
холограма
играе върху пулса на съдбата,
чертае пътища,
в които мен ме няма.
От дъното на тялото и от ядрото на душата ми
вулканът на страданието вдига
горчиви корени и камъни...
Стакатото
на магмата
поглъща всичко... минало.


КОГАТО РОЗИТЕ ТАНЦУВАТ

На поета Валери Петров

Аз не зная “Какво си любов…”?
(Един странен Валери Петров
в младостта ми през май ще попита.)
И танцуващи рози ще скитат
на живота по тази арена
аплодирани, хулени, гневни.

“Какво си любов? Ах, какво си, кажи?…”
Този мъчен рефрен ореолно кръжи.
И така озарява, и така ни превзема
риторичното чувство в преживяната сцена;
И актьорите сякаш съдбовно преплитат
всяка реплика с този живот непрактичен.
А нейде зад сцената той проектира
тяхното “Утре” зад кулиси гримирано.

Обладана надежда протича
в седем чакри с парола: “ОБИЧАМ”.
Енергийният код дешифрирам –
и след трийсет години прозирам,
че не зная какво си любов:
Божи дар, или… послеслов?!


НЕИЗБЕЖНОСТ

Прогаряше ме погледът ти скрито
и слънчевия сплит у мен разплиташе.
С една неповторима неизбежност
резмекваха се костите от нежност.
Завърташе се женската вселена
в контрастите на срив и вдъхновение.
И… капех разтопена във всемира
на твоите ръце от мъжка сила.
Материята жива обладаваше
възторжените духове на тялото.
Кентаврите на тази дива обич
изцвилиха във Космоса – безбожно.
Загасваше на ирисите силата,
а Гершуин “…във синьо” още свиреше.
Стръвта на цилиндрично огледало
ловеше края свързан със началото.


СЕГА МИ ТРЯБВАШ

На Костадин Делов

Ти си ми нужен в този свят безумен.
Вълнува ме мъжествения скок:
През гейзера на взривно пълнолуние,
през волтовете на флуиден ток,
през странното катарзисно топене;
през страшното, което ни върти
по чувственото, неизменно време:
Жената – АЗ, Мъжът – единствен ТИ.
Сега ми трябваш. Утре ще редиме
отломките на този вечен дом.
Любов ли беше неговото име,
или небето ще ни е подслон?!


ЛЮБОВ

Не ме накърнявай, не ме подлудявай, любими:
Глътка да пия – пак ще е твоето вино.
Леко да литне лъч от душата засмяна –
мъдро ще звънне песен от твойта камбана.
Тежко да падне – яростна горест в очите,
креп върху ириси – пак ще е вярност нескрита.
Всичко за тебе, моята съвест е гола!
Хоризонтния обръч – твойта любовна окова.
Всичко за тебе – орис, преди да копнея:
околовръстно живота завършва със нея.
Пръстен затваря полета нощен на птица.
С ореолния огън дневното слънце излита
И... се повтаря моя провал да живея:
Гръм ме разбива. Вятър джендемен ме вее.
Пламък ме парва, чуя ли твоето име.
Как оживявам? Вече не питай, любими!


ИЗ „ОЦВЕТЕНОТО ВРЕМЕ”

ТОВА, КОЕТО ОСТАВА

Любовта е капка кръв в океана на времето.
В първия миг на взаимност
ТЯ е тъмночервена, непроменена.
Но... водата я взема... и взема... и взема...
И цялата Менделеева таблица е разредена
от всемогъщото единение
на две молекули водород
и една кислород.
Това, което остава от ЛЮБОВТА
е оцветеното време.


СПОМЕН ЗА РАЗТОПЕНА ПЕСЕН

Помня,
зимната утрин,
в която твоето тяло димеше.
А пък аз потрепервах
от горещия сняг,
с който триеше раменете си.

Помня:
Пролетно слънце.
Прозорец,
от който тревожно те гледах
как от мойта цъфтяща градина
като полъх спокоен излезе.

...Помня:
Свирка на влак.
Летен дъжд.
Мълния срязала мрака.
Ах, защо ли на някаква гара стоях.
Безнадеждно те чаках?!
А сега,
като гръм от небе прояснено
(в една есенна нощ)
ти си тук!
Но, за тебе не ми е студено.

...Вън отдавна замръзва капчук.
...Между белите клони в твоята зимна градина
аз ще тръгна с гръб към прозореца.
Не ме викай по име!
И не чакай до лятото влака,
който в безкрая отнесе
една стара любов –
разтопена в сезоните песен.


ЛЮБОВНА ИМПРЕСИЯ

В кадифяните мои кафяви очи
като в топлата пръст,
от която пониква живота –
светли капчици блесват към тебе.
Роси
ситен дъжд като мaргарит
и е тихо наоколо.
Тук сега ще остана.
цяла нощ ще вали.
Монотонен капчук ще изцежда росата.
А зад тъмните ириси,
във съня ти дори,
мойта женственост нежна
ще е мъжка разплата.
Ти не питай: “С кого?”
И не питай: “Защо?”!
Само чувствай в мига, че ме има.
Аз във тебе преливам сега за добро
Една бяла магия –
ЛЮБОВ е по име.
…А когато след нея отвориш очи:
Кадифяна ще слиза зората
по отсрещния хълм –
вместо мен ще върви
А пък аз?
По посока на вятъра!…


ИЗ „ДИАМАНТА НА ДУШАТА”

СЛИВАНЕ

Ах, гърдите ми – бели пики във черната нощ.
А в очите ти – нощен блясък от звездния кош.
Ах, ръцете ми – сто змиорки танцуват по теб.
Раменете ти – две луни в омагьосана степ.
Ах, косите ми – разлюляна от пламъци ръж.
Любовта ти – стопена от нежност
в синкав дъжд, в топъл дъжд.
И вали, и вали… и разсъмва света променен:
Аз – във теб, Ти – във мен!


ВИК

И последната болка със каменна челюст
зад мен се затвори.
От пещерата на сляпата мъка,
сега ти говоря:
Само слушай, любими,
изкови ми венчален пръстен
от полето магнитно, което обгражда земята.
Раздели своя хляб между гладни,
дай им по глътка
от тъмното вино,
с което просветва в душата;
Извади на змията зъба,
направи от влечугото ласо.
Към Луната го хвърляй –
на рога й клупа да остане.
Под въжето извикай подлеца
и от ножа му бляскав
обеци изкови на овцете –
да не стават курбани.
На скала се качи край която орлите прелитат.
И запей с всичка сила –
небосвода да се пропука;
Надиграй с ръченица вятъра,
който безмилостно
кърши бялото върше
и твоята радост затрупва.
…Тогава – пещерата ще срутя,
светлината ще мине
през магнитните силови линии
към сърцето ти неизстинало.
В моя дом преди много години
за двама на масата сложих
Хляб и сол, мед, пелин
и заключих вратата с подкова.
Чу ли всичко,
което през камъка виках, любими?
Ако можеш така да живееш –
СПАСИ МЕ!


ЕДИНАЙСЕТ МИНАВА

“Точно в десет пред книжарница “Макаренко!”
(Единайсет минава).
Няма въздух площад “Славейков”.
Премалявам.
И ми иде да вие от болка.
И ми иде да викам:
Излъжи ме, какво пък толкова?!
После – не ме обичай.

…Свирят трамвайните релси
пред книжарница “Макаренко”.
Аз не чакам любовна рента,
не съм смирена.
Този град на кръст ще обърна,
ще те намеря!
Ще потъна в очите ти тъмни
като гибелна ерест.

И внезапно ще се намеря
между двери заключени.
Десет хиляди ери
нося в себе си ключа им;
Още толкоз ще чакам
любовта да позная,
Без да виждам светлика,
Без да пипна безкрая.


ДИАМАНТА

На художника Владимир Кондарев

Владее пир в света на Владимир.
Омайно вино, кръв, кама и вятър;
Платна с масло и графики; Акрил...;
Печални акварели на душата...;
Бохемски нощи и безкрайно лято
с жени като цъфтежа на април;
с жени като горещ сахарски вятър!...
(О, Боже, отлетяха като ято
на яребици). Някой е взривил
на тишината тъжния отблясък.
Димитър Данаилов е стаил
бастунчето си до Бодлер и чакат
със Пол Верлен и Яворов отвъд -
компания за най-безсмъртен път;
Компания за най-тържествен пир
със стихове и вино, с Владимир,
със мен, Илия Пенев и Чирпан
с Никола Манев, Ангел Колев… Знам,
че Трифон Митев ще ни събере в една
небесна кръчма колкото ждрело
от минало и бъдеще – в едно.
И там ще вдигнем тост за любовта,
за четката, перото… И греха
дано тогава бъде опростен
на вас, любими мои, и на мен!...

…Владее мир в света на Владимир!
Най-приказното царство на мечтата
в една картина той е примирил
с летежа на волове в небесата…
А в друга – този свят е съкрушил
върху платформа с дявола, в която
човеците се бият за живот –
хвърчат глави от кървав ешафод.

...Но пак ще е кристална светлината
по калдаръмите върху платната му…
И пясъка в ръцете на “Марина”
във маринистко утро ще застине
спряло за миг в строшен ултрамарин
неотразим, но уловен във скрин,
от който се прокрадва светлината
подобно диаманта на душата му!


НОЩТА НА ШИВАРАТРИ

По този черен път на Раджастан
в *Нощта на Шиваратри аз пътувам
през тъмна Индия. Като в капан
сред полунощ сърцето ми бодува:

Къде си моя, **Арджуманд Бано?
До ***Агра има още много време.
И ****принц Кхуррам ще вземе за стъкло
парченце диамант от теб – нетленна.

А после... цяла вечност ще скърби...
И страшни канари Кхуррам ще срине,
но негова жена ще станеш – Ти!
И любовта ви няма да загине.

Със нови имена ще призоват
душите ви велики астролози.
Родени за безсмъртие вървят
Мумтаз и Шах Джахан по бели рози:

Застлани във двореца на килим;
удавени във *****Джамна, разпиляни
под стъпките им сватбени. Амин!
(Нима това е родство с любовта ми?)

И аз пътувам в тъмен Раджастан
в нощта на Шиваратри без мечтата
за три желания, защото знам,
че вече Шива ми ги подари в отплата.

* Индусите вярват, че ако си намислят три желания в „Нощта на Шиваратри”, която е на 5-и срещу 6-и март празникът на бог Шива най-големият духовен празник на хиндуистите: нощ в пост, тържествена, молитвена и безсънна Шива ще им изпълни трите желания.
**
Арджуманд Бано Бегум моминското име на красива индийска принцеса, която след като се омъжва за принц Кхуррам получава името Мумтаз Махал. А след неговото коронясване на императорския пост, принцът получава новото си име Шах Джахан. Мумтаз Махал умира при раждането на 14-ото им дете с Шах Джахан през 1631 г. и е само на 39 години. От нечовешка мъка и печал по любимата си жена Шах Джахан решава да я обезсмърти с построяването на мраморна гробницата Тадж Махал.
***
Агра град с Северна Индия, в който се намира Тадж Махал.
****
принц Кхуррам третият син на император Джахангир, който след като заема трона на баща си получава и новото си име Шах Джахан.
*****
Джамна река в Северна Индия, която мие един от бреговете си в основите на Тадж Махал.


ДЕ’ЖАВУ В *ДЖАЙПУР
(РОЗОВИЯТ ГРАД)

О-о-о-о..., Господи, неземна красота!!!
Пронизва ме! Боли ме! Нямам сили!
Очите ми преливат, Боже мили.
Олеквам... Абсолютна тишина...
Разсипана съм – дух и светлина...

Червена пепел слънцето събира,
но аз не мога да се събера
от тази конвулсивна пиета,
която ме души до смърт сега,
но аз съм жива?... Шива, не разбирам,
какво се случва?: Де‘жаву?!... Умирам
сред Розовия град на Раджастан...
...На път за Джайпур иде Шах Джахан.

** „Дворецът...” ветровете си събира.
Мумтаз Махал пред него ли умира,
Или съм аз самата в тази бран –
сред ордите, с любимия Джахан;
с баджаните, с напева им печален,
с родилните конвулсии?... О-о-о, Брама ли
реши да свърши дните ми до тук?
Мълчание. Страдание без звук!...
Могъщият могул е съкрушен
от тази смърт, която влиза в мен.
..И погребалния саван блести...

О, паметник на любовта, бял мрамор, спи!
Не се пробуждай мъко, че немеят:
веригите на ***Агра форт! И камъкът
има сърце, което ще се пукне
от болката на любовта и ужасът,
че Тя идъхна, а го няма, няма,
любимият й още... О-о-о, измама е
верижната спирала в сутата
наречена живот? Той без остатък
събира алчно в бездни вековечни
брилянтен пясък – писък в тази песен,
която ме завръща в битието
на Розовия град...
И ето..., свети
най-истинското слънце на земята,
най-силното... Изригва във душата ми
ЛЮБОВ, ЛЮБОВ, ЛЮБОВ, която вика
в безсмъртието, в камъка, в светлика...

* Джайпур град в северна Индия, наречен още Розовият град заради старата му част, построена от розов пясъчник.
**
Дворецът на ветровете” уникално архитектурно съоръжение в град Джайпур.
*** Агра форд мястото където Шах Джахан – синът на император Джахангир – е заточен от сина си Аурангзеб, след като го сваля от трона, за да не продължи да съсипва страната с градежа на втора гробница, предвидена за него, но от черен мрамор на другия бряг на река Джамна срещу Тадж Махал.


КРИЛЕ НАД ТАДЖ МАХАЛ

Мумтаз и Шах Джахан, дойдох при вас,
защото любовта не ми достига.
В нощта на Шиваратри тръгнах аз
да ви открия и да ви зазидам

не в Тадж Махал, а в моето сърце:
В кръвта ми да попие дух нетленен.
Тогава, вярвам двете ми ръце
ще се превърнат във криле на лебед.

Преминах дълга суша от печал.
Въртя ме пустош. Носих страхове.
Кръстосах Раджастан с кървяща жал,
че майка Индия ме раздели на две

еднакви половини от любов –
Възторг едната, другата – покров.
Сега съм тук сред мраморния блик
на тази вечност бяла, безметежна...

Светлее Агра. В Джамна пада вик:
Безсмъртната любов е неизбежност!...
И Тадж Махал е порта на духа,
която се отваря в небесата.

Крилете ми достигат до върха
на минаретата му и... летя нататък...


СТАТУЯТА НА ГОМАТЕШВАРА – БАХУБАЛИ
НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ГОЛ МЪЖ ОТ КАМЪК

*Шраванабелагола ме зове
със седемстотин стъпала
в скалата,
която ми прилича на вълна
застинала под южното небе
на **Индрагири
вкаменена.
Сякаш
ще се стопи под жарките лъчи
на слънцето
така немилостиво.
И разливът за миг ще потопи
надеждите на всички долу
живи.
Но те катерят този тъмен връх
с почернени нозе,
лица и мъка.
При ***Бахубали ти ще ги съзреш
със дарове и в мляко да го къпят;
Да хранят с пуджа каменния мъж
на връх скалата
с чело о небето
и техния нищожно-малък ръст
молитвено
ще стига до нозете му.
Шраванабелагола – странен храм
без покрив под звездите десет ери –
отворен за душата ми ашрам
на любовта
и голите химери.

* Шраванабелаголамалко градче в Южна Индия в щата Карнатака, в който на върха на хълма Индрагири се намира най-голямата в света статуя на гол мъж 17 метровата статуя на Гоматешвара (Бахубали).
**
Индрагири хълма на Шраванабелагола, който представлява една огромна гола, тъмна и удивително гладка скала.
***
Бахубали (Гоматешвара-Бахубали) син на легендарния цар Айодхъй Ришабведи. Бахубали воюва срещу брат си за наследство и след като го печели, проумява нищожеството си и безсмислието на акта. Отказва се от наследството и става аскет джайнист. Отива на хълма да медитира и медитира толкова дълго, че мравките направили мравуняк в нозете му; змиите обвили тялото му и корените на дърветата се оплитали около него растейки; Свещено място, както за джайнистите така и за хиндуистите, които идват тук да се молят под откритото небе на Гоматешвара-Бахубали в ръст на каменен исполин.


„ВХОДЪТ” ЗА МАХАБХАРАТА

Подобно епоса *Махабхарата,
във който със душата си навлизам
през Храма на Белур – отвъд съдбата
ме чака влюбен мъж на име Вишну.

И този „вход” със милиард посоки,
във който е изгубен моя изход
ще ме погълне от любовен поход
в Чана Кешава да открия Вишну.

Да легна във любовното му ложе
от кобра седемглава навъртяно
във формата на лодка; да не може
змията да остави смъртна рана!

**Шантану взема свойта ***Сатявати
след ****Ганга. И с любовното начало
начеват битките за власт и слава;
Започва и войната с *****Кауравите

за осемнайсет дена в ******Курукшeтра
с Пандавите митични братовчеди.
И осемнайсет армии решават
как ще завърши битка вековечна.

...Дори Пандавите да я печелят –
са просто победени победители:
Започва Кали Юга – тъмна ера.
Но Кришна като аватар на Вишну

не спира таз война, затуй *******Гандхари –
в смъртта на синовете си проклина:
...И бавно си отиват в Хималаите,
оттеглят се Пандавите завинаги,

защото там е стълбата небесна.
Но я достига само ********Юдхищира.
А... Рая е за него тъмна песен,
защото близките си не намира.

И се отказва доброволно. Слиза
сам в Ада да открие *********Драупади
любимата жена. Върховен избор!
Венец на всяка мъдрост и награди!

* Махабхарата Санскритски епос, състоящ се от 100 хиляди куплета, разделени на 18 книги, в който се разказва за 18 дневната война между 18 армии.
**
Шантану царят на Хастинапура.
***
Сатявати Втората жена на Шантану, която му ражда двама синове и дава началото на рода на Пандавите.
****
Ганга богиня под прикритие, появява се на Земята в образа на жена, за която се жени царят на Хастинапура Шантану при едно условие, той да не u задава въпроси и да не оспорва действията й по време на съвместния им живот. Но той не удържа на обещанието си, тя разкрива самоличността си и го напуска, след като е удавила седемте си новородени деца. Оставя му само осмият им син Деварата, който наследява царството, но се отказва от трона заради баща си, който се жени за Сатявати, която вече има син Вяса. Обещава трона си на Вяса и дава обет за безбрачие.
*****
Кауравите и Пандавите първи братовчеди родени по мистичен начин от майките си и притежаващи огромни митични сили. Между тях има съперничество, заради което започва митичната 18 дневна война.
******
Курукшетра името на бойното поле на войната между Пандавите и Кауравите.
*******
Гандхари майката на Кауравите. След двугодишна бременност тя ражда топка плът, която разделя на 100 части. Слага ги в масло и от тях се раждат 100 те й синове Кауравите. След като научава за клането на бойното поле, Гандхари проклина Кришна (който е аватар на бог Вишну), че не е спрял войната.
********
Юдхищира – един от (тримата братя) Пандави; син на Кунти, която ражда тримата си синове от богове с помощта на специална мантра молейки се на боговете Драхма, Ваю и Индра.
*********
Драупади принцеса, за чиято ръка се състезават и петимата братя Пандави, тя се влюбва в един от тях, но по съвет на майка си става жена и на петимата братя.


РОМАНТИЧНА ИМПРЕСИЯ ЗА СНЕГА

На Косьо

Сняг вали ли? Или белите лилии
на реките небесни се сипят
в кестенявите кестени.
В тази нощ безутешно е
да не можеш да пишеш стихове.
Ала можеш да чувстваш,
да гледаш безпаметно;
Да докосваш дори тишината:
не със устни и пръсти, с клепачи,
а само
със акорди...
в часа на Рахманинов.
И снега да вали, да вали,
да покрива
всяка сива следа,
всяка черна немара.
Тази вещица – бурята
със метла от коприва
във съня ми нахлува
и студено ме пари.
Ала дишаш в дъха ми,
моя обич!
Прегръдката
на ръцете ти силни
обещава спасение.
И дори през леглото лавина да мине –
тази зима изтича
в едно друго безвремие.


ИЗ „КАРТИНИ БЕЗ РАМКИ”

ИЗПОВЕД, КОЯТО НЕ Е ВСИЧКО

Преди да се разсъмне под звездите
и те да влезат в дневната си ризница,
Прониквай! – Светлината на очите ми
ще отразява моята невинност.
Ръката ми хвани – да ни е топло.
Разказвай ми, за този град останал
под сънните тепета и сред воплите
на нашата взаимност – като странник.
Разказвай ми, за нещо много просто:
за детството, за бащинството, хляба…;
за дивите коне във лунни нощи,
и как насъне само бягаш, бягаш...
Изтръгвай всяка болка като троскот
от мъката – и съвестта да свети.
Поискай милостивата ми прошка.
Прогаряй тази броня на сърцето ми.
Повикай в мрака кървава Марица
с дълбоките завои и подмолите.
Спасявай рибите. Страхът издишай,
преди смъртта за туй да проговори.
…Когато блесне сребърната ризница
на моята зора… ще си отида.
А в твоя Пловдив ще пристигне зимата,
за да затрупа с белите си мигове
случайните ни стъпки по площада;
на кестените цветните въздишки.
…И само в мен ще продължи да страда,
онази изповед, която не е всичко.


СЛЕД МИНАЛОТО

С това е свършено!... но неговата сянка
до кръста осветява самотата ми.
Пред мен стои Сократовата чаша,
зад мен е дъното на тишината.
А там е виното на изрусено минало
непрекипяло в светлите артерии,
което дави яростната истина
в бълвоч от болка, страх и недоверие.
И как да се спася от този спомен?
Астралното му тяло да измеря?
От черепната кухина на ореха
излита времето заключено до вчера.
Стрелките на часовника пресичат
„чертаната” житейска диаграма.
Люлеят се везните на Темида.
Земята под нозете ми я няма.
...С това е свършено! И тихо светлината
В оченцето на утрото възкръсва.
Като светулка в шепата на мрака
долита любовта да ме прекръсти.


ПЪЛНОЛУНИЕ

Изплакаха се моите очи:
Суха коруба на река, в която
къпината на болка кърви
в това непоносимо дълго лято.

И дните побеляват на брега
сред кактусови връхчета – ресниците.
Под клепките – посърнали тревици
притулено расте, расте нощта.

Студено ми е, вкочанява времето,
застива по средата на живота.
Луната от мъжа ми пак е бременна,
а моята утроба – празен вопъл.


ЖЕНА БЕЗ ДЕТЕ

Пак детските очички я жигосват
по кожата с горещите си въглени.
И пак корема си опипва. Боже,
кога ли той с любов ще се напълни?!

Картофите и без земя покълват.
И спящи кукли пеят, казват “ Мама”,
А мъката й жива – кучка в ъгъла –
скимти от глад и жажда пред стопанина.

Близнак е къщата, в която диша
един и същи въздух със сестра си.
А към близначката й вечер тичат
три ангелчета с лунички от злато.

От пиле мляко във дома й има,
но пиле на трапезата не пее.
Такава участ, който е преминал
със смъртно наказание живее.


ХРИСТОВА КРЪВ

На поета Константин Павлов

До твоята галактика достигнах.
Проникнах в светлината на звездите й.
Какво открих? Не искам да ме питаш:
Видяното ми овъгли очите.
И ослепях! Изпълниха вселената
две “черни дупки” – спомен за светило.
Като Христова кръв през тях изтича времето
и ме кове за кръста на венчилото.
С две риби аз не мога да нахраня
ни котките, ни тебе, обич моя.
И трийсет сребърника като рани
горят върху амвона на живота ми.



КАРТИНА НА СВОБОДАТА

В една далечна нощ ще те открия.
Интуитивно ще пристъпя плаха.
Светлинните сигнали от всемира
на звездната любов ще ни очакват.
И всичките ми сетива ще включат
верижните фонтани на душата.
О, не от страх и не от малодушие
на топло ще се сгуша под ръката ти.
А гербера на утринното слънце
с кармина си ще осветли тъгата.
От този миг едно вълшебно зрънце
под моето сърце ще се разраства.
Ще бъде тихо... като на причастие:
Възторжено, пространствено нетленно –
като завръщане и като бягство
събрани в неподвижна точка. Времето
ще бъде съдника, палача, шута
и краля в детронираното царство.
То никога до днес не ме е учило
кое да любя и кое да мразя.
В онази недовършена картина
от рамката на тялото излязла
ще се пресели моето стремление
за свобода, последен дъх и жажда!


ИЗ „ИЗМЕРЕНИЯ”

ДЕДАЛ ХХI ВЕК

В памет на татко

Горя и догоря... и се стопи
онази вощеница на баща ми;
Угасна между белите стени.
Потъна във снега... и зейна рана.

Но неговия Дух е тук и пак
върху крилете си в беда ме носи
като Дедал – Икар... И няма мрак,
защото е в прегръдката на Господ.


ЖИВОТ КАТО НА КИНО
(ИЛИ ГРОТЕСКА №2)

– Какви са тези къщи от стени,
без ни един прозорец, но с врати?
– Не знаеш ли, градим ги за слепци!
Защо са им прозорци без очи?
– Какви са тез протези от крила
подобно ангелски, но с дървени пера?
– Ръцете на сакатите! – Витла
на кораби в пресъхнала река!
– Какви са тези бъчви без дъна?
И тези хора с кофите…, с вода…
един след друг в редиците вървят
към бъчвите?… Какъв е този път?…
– Това са лудите в експериментален Рай.
Щастливо те се трудят. Само трай!
…Защо мълчите в таз гротескна сцена?!
Превърнаха ни на аборигени!
Любовните ни чувства подмениха
с горчивото в живеца на очите ни.
И цял един народ от инвалиди
осъмваме и мръкваме до гнидите,
които – не по воля на съдбата
държат бухалка-палка във ръката си.
…А нашия живот като на кино
прескочи лентата... и ни подмина!


СЕКИРАТА

Мойта секира свети на слънцето
като чело на гилотина.
С главата си троши клоните
щом я “обеся”
да си почине.
Мойта секира
не сече на едно място,
затова и до днес не съборих злото.
Хиляди пъти аз го ранявам с ярост,
а болката влиза в мен
и ми трови живота.
Но я държа и въртя, и замахвам
пряко силите:
Кастри, нащърбва...
Падат зъбати размирици.
Но сега: И сека. Ще сека,
точно с тази секира,
от която се раждат думите на любовта
и не умират.


СЪРЦЕТО НЯМА ВТОРА КОТА

Вий не чухте моето мълчание.
Не видяхте пълното отсъствие.
Не разбрахте, песните са рани
на духа ми поразен от кръстове.
Смазващият грях на битието
вади изпод ноктите живота.
Милост моля само за сърцето,
за което няма втора кота.


ИСТИНАТА ЗА ДЕСНИЦАТА

“In vino veritas”

Десницата, подадена с любов –
отключва силата на багослов!
Десницата подадена с омраза –
духът ти заразява със проказа!

Затуй не пия виното си с всеки.
Отрова в билето му не търсете.
Макар да има вътре жива мъка
“In... veritas” за среща и разлъка;

Ако съм аз зад чашата насреща,
животът не догаря като свещи;
Животът като пламък извисява
горенето си. И ви заразява

с горещото предчувствие за кръв
в спасително рикание на лъв!
Това е истината за десницата.
…Разтваряйте ръцете – като птиците!


ТАНЦЪТ НА СТАРА ЗАГОРА

Мама все ми повтаря: „Отвори си прозореца,
щом във стаята пушиш! Виж, навън пак е пролет!”
Но какво да й кажа? Мога само да чувам
как на пръсти минава, ето пак се вълнува
от това, че живея по-различно от другите:
не говоря за сватби, кръщенета, съпрузи.
…И преглъща горчиво сълзите си мама.
Вън небето гори върху “Кумува слама”.
Вън земята цъфти. А при мене е душно.
Ще отворя прозореца и вратата ще счупя.
Много дълго със птиците аз ще говоря.
Ще се върна във стаята, ще ме чака разтворено
избелялото томче. Айседора ще плаче,
че Серьожа Есенин ме целува във здрача.
Ще заспим неспокойни: Той Рязан ще сънува.
С мене Стара Загора под липи ще танцува.
Ще ни гонят навъсени, черни облаци в тъмното
все на изток ще бягаме. И така… ще разсъмне.


НОВОГОДИШНО

И всеки миг по нещо си отива –
една въздишка, или розов цвят.
Под есенния листопад разбираме,
че зимата пристига по халат
от бели очертания в очите ни.
Потръпваме, но казваме: Добре!
С новогодишни тостове заричаме:
Да бъде чисто старото небе!
Да има дъжд в живота ни; Да има
една любов обходила света
и тук до нас достигнала (незрима)
да я усетим само по смеха.
Наричаме във тази синя вечер
за здравето от дрян едно цветче.
И щастието да не се разцепи –
във сребърна монета ще расте
от празничната баница с късмети
в богатствата на българския дом!
Очакваме със радост берекета
да бъде на гледеца ни заслон.
Заричаме, обричаме мечтата...
Годината изтича между нас
и между кипналите със шампанско чаши:
И Дядо Коледа пристига в мраз.
Снежанка иде, седемте джуджета
с подаръци – този вълшебен дар
за людете живяли като грешници
в един животодавший календар.

...И всеки миг по нещо си отива.
А Новата Година пак блести
над нашите надежди – бели ниви,
които чакат жътвените дни.

Последна промяна: 2009-06-10 10:32:08
Прочетено: 1934

Подробна информация

автор
Керка Хубенова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 4

Керка ХУБЕНОВА е родена на 01.02.1954 г. в с. Михайлово, Старозагорско. Завършва Институт за културно-просветни кадри, специалност „Театър” (1977). Още същата година започва работа като журналист. Работи и като секретар на дружеството на писателите в Кърджали (1980 – 1981). Била е председател на дружеството на писателите „Иван Мирчев” – Стара Загора. Член е на Съюза на българските журналисти от 1987 г. Носител е на местни и национални награди за поезия и за журналистика. Има стотици публикувани стихотворения, статии, очерци, репортажи, интервюта, кореспонденции, есета и др. в централния и в местния печат – в. „Пулс”, „Литературен фронт” и др.; сп. „Пламък”, „Везни”, ”Юг”, „Хоризонот”, ”Тракия” „Участие” и др; в алманаси за литература и изкуство, в БНР: Радио Стара Загора, Радио София, програма „Христо Ботев”, програма „Хоризонт” и др.; в чужбина. Нейни стихове са превеждани на руски, английски, осетински и унгарски език. Стихове на Керка Хубенова са включени в каталози, в наши и чужди антологии: “Rodopei Uzenet” (1982); двутомника „Български поетеси – избрано” (1996); ”Градът на поетите” (2000); „Стара Загора – градът на поетите” (2000); ”Ханчеви дни – антология” (2003); „Поетични гласове” (2004); „Да ги знаем кои са” (2001); „Пластични въздишки” (2009) и др. В момента Керка Хубенова работи като специален кореспондент на Интермедия ЕООД, София. Живее в Стара Загора.

Издала е стихосбирките:
Внезапни рифове, Нар. младеж, 1990
Обелиск на самотата, Бълг. писател, 1996
Пясъчният мим, Захарий Стоянов, 2002
Криле над Тадж Махал, Лаген, 2008



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |