English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 четвъртък, 27 февруари 2020
Списък на творби
Начало > Поезия > Пясъчният мим - из стихосбирката
Печат  
София, Захарий Стоянов, 2002
София, Захарий Стоянов, 2002 
 
Тип: Поезия
Автор: Керка Хубенова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора


ИЗ „ФОНТАНИ НА СВЕТЛИНАТА”

ДАВИД И ГОЛИАТ

Подобно стар револвер е таланта.
Творецът го почиства ден след ден.
Веднъж да гръмне вече става празник
за този изстрел ако е роден.

Талантът и парата – две поеми
Не можеш да ги събереш в едно,
когато Господ дава, той отнема –
и всичко е за твоето добро.

Свободна воля, моля изберете:
Талантът – божи дар, парата – трап;
Ако със нея почнеш да жонглираш
таланта става асистента-раб.

Талантът ли пък коронова свише
особата ти с божа благодат,
парата като пясък се изсипва,
но зад гърба ти – няма път назад.

Библейските повели са поука:
От прашка с камък рухна Голиат.
А щом убиха цар Саул, над скута му
Давид заплака и за своя враг.


ЛИЧЕН ИЗБОР

Ето сърцето ми, то е юмручето, вижте –
колкото свита десница е по обем.
Аз я разтварям и по дланта са изписани
папиларните знаци на моя път – моят ген
е кодирал нещата от тайнствата дето ще стават.
Хиромантите мислят, че виждат мига продължен.
Ала нито пророк, нито учен облякън във слава
не могат да кажат Бог какво е приготвил за мен.
И затварям дланта и отварям, и пак я затварям-
Тъй пулсира живота ми – видимо на свобода.
А сърцето е скрито в най-дъблоката рана
с личен избор и дважди по-лична съдба.


МЕДИТАЦИЯ

Ще си взема очите и ще тръгна нататък във времето.
Монотонният ход на нозете ще чука по стремето
на духа, който води навътре в гори телилееви.
В забраненото царство дърво ще ме чака край езеро.
Ще приседна тогава до него премаляла и кротка.
Няма нищо да помни от пътя душата ми – котка:
Само тихо ще мърка и ще гледа водите разнежени,
и ще чува гласа им, и ще вижда на лотоса семето
как расте и разпуква… и цвета му душата ми взема:
И прелива любов, претопява пространство и време
и остава, остава, остава безконечно начало,
единение с Бога – светлина в светлината – до бяло.

…После бавно ще сбирам очите си, ще се връща душата.
На това разнебитено тяло ще открехне вратата,
ще потъне във него моята личностна тръпка.
Аз съм аз! И отново съм тук с любовта си.


СЪНЯТ

Блесна скалпел, проряза небесната вис.
В
електриково синьо светлина заприижда към мене.
Аз лежах върху черната пръст и с очите на рис
гледах диво нагоре - през фуния изтичаше времето.
От тунела му вихрен се избистри човешкия лик
на Христос…и растеше… растеше… растеше:
И изпълни небето, и застана пред мене велик.
Аз мълчах… и Исус цяла вечност мълчеше.
Беше славен мигът: като полъх на нежност във степ;
Като капка вода върху шепичка пясък потъна
тази жадна любов за взаимност и болка по теб,
Боже мой,… как ли щях да осъмна?

Но преди да отворя очи и да скъсам нощта
Исус вдигна десница, с жест на зов той помаха към мене.
И тогава небето започна да свива неземната светлина.
Божият син се смаляваше в нея… стана дете… ембрион … и изчезна
И завесата падна…Премаляла отворих очи.
От тогава до днес все запридам по котешки времето
върху черната пръст, над която дъхът ми гори.
И очаквам Христос нещо има от мене да взема.


ТУК И СЕГА

Тук влизам само аз
в това пространство
реално, осезаемо – със код:
Безвремие страдание и тайнство;
Кърви живот.

Тук влизам само аз
и всички вие
пренесени на моите очи.
Не е възможно нещо да се скрие.
О, как боли!…

Оттук излизам само аз
и влизам
във времето на времената с ход,
където дигитално е записан:
Един народ,
с един живот,
в кивот.


ИЗ „СЕМЕНА НА БЕЗЗАКОНИЕТО”

НОЩНО БДЕНИЕ
(поема)

АЗ СЪМ С ВАС, А ПЪК ВСЪЩНОСТ САМА.
Тази нощ преминавам града.

Със скафандрена броня – протест,
с мълчалив до присъствие жест
пазя своето синкаво пламъче.
Над забравата и над раните
греят хиляди восъчни свещи.
Под олтара небесен – все грешници.

Литургия отслужват звездите
и площада искри пред очите ни,
а от него пулсира мълчание
като дишане пред стенание.

Много дълго проспивахме нощите
и сърцата ни ставаха гробници,
във които съкровища скрити
иманярската страст не похити.

Страх в душите ни гладни, отровени,
злобно късани бавно от корена,
но във рамките на телата
оцелявахме за разпятие.

Много дълго диктата на дните
ни строяваше във редици.

И ОТ ЛАГЕР ВЪВ ЛАГЕР МИНАВАХМЕ:
Пионери, отрядници, ра-а-а-а-а-а-внис!
…………………………………………..
Комсомолци – строяхме Родината,
пак във лагери (летни) безименно
и безплатно… за чест на сърцата,
и трохата би дала устата ни.

И ТОГАВА… ШЕСТНАЙСЕТГОДИШНИ
и по примера на бащите си:
В доброволните лагерни смени,
в бригадирското ударно време
с бодра стъпка тактуват нозете ни
песента – “ПРОЛЕТ”-та (от куплетите)
дето “...БЯЛА...” пристигала с вярата
на Вапцаров, …а ний – до-стро-я-вах-ме.

…Колко лунни, възторжени нощи?!
Над “Широка поляна” прохождаше
(във Родопите) полъх на борчета:
от мазолите ни заровени,
вкоренени по голите склонове
с тежки чимове. Бройка – наднормено!
В изнемогата – състезание –
Със обяда, вечерята хранехме.
И “умирахме” нощем в леглата
със работните дрехи. Телата ни
трийсет дни не мирисаха банята:
Та нима по-добре партизаните
са живели от нас по балканите?!
(Беше моята чиста утеха –
дълг не звет, но със лихвите сметнат);
Та нима по-добре бригадирите
с голи длани Димитровград вдигали?
А в Хаинбоаз, Перник-Волуяк…
пред зачатие майките удряли
с мъжки кирки по камъка-кремък:
път да има, да минем през времето,
на доброто, добро да направим?!…

МОИ ПОМИСЛИ, ЧИСТИ И ПРАВЕДНИ,
и наивни, и грешно пресмятани…
Моя, светла паричке, каратова –
кой те хвърли, че падна обратно:
не на герба, а на цената си?!
Кой те хвърли? Май вече изстреляха
катапулта със всички надежди!
А летежа в небето все значеше
сгромолясване на земята.

И ОТ ЛАГЕР ВЪВ ЛАГЕР МИНАВАХМЕ…
Полуслепи от сън. Бавно бягащи
над студентски огньове прескачаха
ту нозете, ту пък сърцата ни.
Ту опърлена, ту пък прожарена,
всяка крехка илюзия падаше
като смешна играчка във пламъка.
И… посипвахме пепел на раните.

И ОТ ЛАГЕР ВЪВ ЛАГЕР МИНАВАХМЕ:
Профсъюзен, военен…Забравени
(само временно) лагери в Ловеч,
във Скравена, във Белене… пом-не-ли…
Аз не можех и звук да отроня.
Спря дъхът. Сякаш нямах и спомени
в най-абсурдната, страшна пиеса:
На актьор, режисьор и оркестър,
и танцьор, и самият ти – сцена,
бутафория, рампа, арена;
менажер, комбинатор и зрител,
и сразен, похитен-похитител!
Крах. Проблясване. Тъй светлината
с тежък лъч заслепява душата.
Но… тунелът все някъде свършва.
Оживява гледеца на смъртните.

…ТАЗИ БЯЛА СВЕЩИЧКА ПОТРЕПВА.
Аз се взирам и виждам – решетка.
Пак се взирам и гледам – верига
(не илюзия) жива се вдига
от човек до човека обхванала
Мавзолея… Народно събрание…
“Демокрация” някой кръщава
не площада на нощната слава,
а надеждата обща за утре

изтерзана и неподкупена.

…АЗ СЪМ С ВАС, А ПЪК ВСЪЩНОСТ САМА
пред свещта тази нощ у дома
бдя над моята жална покруса;
над провала да бъда приучена
в послушание пред величия,
в примирение пред отличия.
Светлината потъва във клетките,
в биологическите решетки,
с нуклеиновата верига
генетичните кодове стига.
И… от моята родова памет
се надигат метежни въстания.
Мъст не може греха да изкупи!
Като бясно, напъдено куче
лае гняв… но, притихва смирено.
Само помисъл: Всички сме временно
на Земята. А после?… Кой знае?
Добротата е входа на Рая.

…Моите борове дълго израстваха.
Върховете им – пламъци бляскави
Вдигат ръст над душите прожарени:
БОГ ДА СТИГНАТ, ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ!


ЗАДУШНИЦА

На моите приятели: Писателят Иван Бунков и поетите Ивайло Балабанов, и Петър Василиев,
родени и израстнали в село Хухла, Ивайловградско – опожарявано до основи от свои и чужди,
но като по чудо възкръснало връз къстчето родна земя от очертанията на Беломорска Тракия,
и пак като по чудо останало в очертанията на Родината за стража на три граници: турската,
гръцката и българската. А недалеко от него в Илиева нива още викат костите наизбитите
и заровени в общ гроб 200 български деца.

Ах, това ивайловградско вино
в хухленските бурета кипяло:
Тъмно като страшното ни минало,
лудо като чудото живяло
след опожареното пространство
до основи в къщите на Хухла.
Сринати са Луково и Мандрица.
А в Свирачи – денонощно бухали
кацнали по наровете пазят
късчето земя не за мъртвило,
за живеца, който ще потрябва
да се върне утре в тези сривове.
Месец-два след чумата свирепа
на османски ятаган и пламък,
залъкът от кукурузен хлебец
ще разплаква кървавите камъни.
Черните забрадки ще изравят
мъжки скелети горели прави.
С двеста детски трупа незабравата
ще пищи по урви и чукари.
Господи, един на небесата!
От печалната тракийска орист
кървавият данък ли е платата,
силата на жилавите корени?
От обезглавените дървета
издънчици тънички да растнат
и да не проклинат за несретата.
Род с родина се родеят: Чашите
вдигайте с ивайловградско вино
в село Хухла дето е кървяло!
Одрин помни българското име.
Солун знае буквите на вярата.
С вино мъртвите си да прилеем
помен – литургия в пепелищата.
Алените нарове да греят
сред живота възкресен от нищото.


ГРОТЕСКА

Елитните коне са без седла!
С хомот и впряг в раздрънкани каруци,
с изсъхнали пегасови крила
изтеглят крадените паметници вкупом.

За втора употреба ги редят
с товара пред леярна “Партокрация”.
И кой затвори със смъртта кръгът,
зад който се укриха оплаквачките.

Със символите претопяват днес
това, което винаги остава
да тегли поруганата ни чест
към лавата на българската слава.

И нейде в операторския пулт
ездачо-алхимически играчи
въртят хазарта – генетичен фул:
От него динозавърчета скачат.

От лавата с поети и коне
матриците секат влечуги живи.
Какво ни чака? Няма кой да спре
гротеската на тези страсти диви.

И аз не мога да ви кажа как,
и колко ще въздишам под хомота
докато дойдат моя ред и впряг-
какво ли ще се пръкне от живота ми?!


КАРНАВАЛЪТ

Страданието скърца със протезите
на тези ампутирани криле.
Възможно ли е да не сме намерили
не писта за летежа, а небе?
Та някои предрешват коридорите
в ембарговите зони на греха.
А другите до сухия си корен
човъркат двата ара нищета.
Мравуняците почват да разравят
за житото - кънти опразнен храм.
На гладния му стига само вярата.
На сития не стига и баран.
Оголиха телата ни до кокал,
изкупиха душите ни за грош –
и в карнавала на безкръвен вопъл
проплака богомилската ни нощ.
…Но празника на “Вси светии” свършва,
а маските се сменят и до днес.
От пирови победи смрад поглъща
все още невъзкръсналата чест.
И някъде България остава
да скърца с ампутирани криле.
В сърцата ни – везувиева лава .
В очите ни – пресъхнало море.


***

Приятелю-предателю, здравей!
Прости ти моето сърце. О’кей?!
Сега си празен, ялов и оскъден
ала човек, за който съм осъден.

Приятелю-предателю, кажи –
спокоен сън ли спиш, или тежи
върху гърдите ти като спирала свита
хиднаята отрова на лъжите?

Приятелю-предателю – мълчиш!
От нищото - до нищото стоиш.
Когато дойде време за разплата
и Бог да ти прости (тъй както смята).


ПОКАЯНИЕ – 2

О, Боже, изгори ми греховете.
Подобно тръни в пламъци да лумнат:
бунтарства в премълчаната несрета,
пелина на изречените думи,
стрелите със които съм ранявала,
защитния камшик на гордостта ми,
короната на всяка земна слава,
която търси родство със духа ми.
Прегъвай коленете и нозете ми
Създателю на този свят и всичко,
което зад гледеца ни е вечно.
Завесата вдигни отпред очите ми.
Разсипано е моето съграждане
с трохите от бохемските трапези.
Молецът вече почна да прояжда
и нищо здраво тук не се намери.
Приятели-предатели разграбват
това, което съхрани поета.
Безчестието властва като празник
на геноцида с кървавата драха.
И умножено беззаконно семе
кълни във сухи класове за жътва.
Препълнен вече линът на безвремие
гнева очаква мигом да го стъпчи.
Затуй те моля, Господи на Силите,
изгаряй грехове след покаяние.
До века трае Божията милост.
И на Спасителя – до века – раните!


ИЗ „МИРО НА РАДОСТТА”

ОБИТАЛИЩЕ

Ела, и обитавай в мен, любов!
Вземи сърцето ми,
ръката ми води
след думите на Словото си –
зов за покаяние
със милост изпрати!

Ела, любов,
да лумне този пламък
на Святия ти Дух,
да ме спаси
от страшното пропадане.
И раната
в миро на радост
да се потопи.

Ела, любов
и мигом ме грабни
във вечните пространства.
И душата,
която само ТУК принадлежи
на същността ми
Нека те дочака!


ТАВЕРНАТА

Таверната в Несебър опустя
и “Чардаш” вече няма кой да свири.
По вълнолома блясва есента,
ръми дъжда и мие тъмни дири.
И сякаш никога на този бряг,
съблечени от светската немара,
не сме били – а ладийния впряг
на този див живот ни е подкаръл
към дъното на черното море.
Удавници, Спасителя ли дирим?
Но той е тук, сега ще ни съзре:
Страхът, или срамът ни ще измие?
Да тръгнем по вълните мълчешком
подобно нему – с вярата в оная
несбъдната илюзия за дом,
с надеждата, че ще пристъпим в Рая.


ОТКРОВЕНИЕ

Ти не си този дъх
Изкачил оня връх –
след надморско равнище – вселена.
Аз случайно пълзя
като мътна сълза,
а след мене –
река пресушена.
Ти не си оня мъж –
в преизподнята – дъжд,
след потопа –
ковчег за спасение.
Ти си нежна лъжа
и от нейния лъх –
изповядано откровение.


***

Аз единствено зная как душата ти вече се мята
м
ежду снощния студ и високия слънчев цъфтеж.
Как страха за смъртта те души по средата на лятото
с тънка корда от дим върху пламък на восъчна свещ.

А несвършена работа има. Децата ти чакат
своя залък на три да делиш и да бъдете сити.
Но в един ден, като този, ще нахлуе любовния вятър
и тогава страха до върха на игла ще се свие.

И магнитните бури, които града са обхванали,
ще преминат през нас в ускореното сърцебиене.
После… всичко внезапно ще стихне – равновесие ще настане
в моя ясен живот и в твойте объркани мисли.

Безнадеждна е тази любов, беззащитна, любими,
щом във другия ден като в трап ще прекрачваме двама.
Всеки своя хляб ще яде и ще пие своето вино,
додето съвсем избелее голямата слънчева рана.


* * *

ИМАТЕ ОЧИ ЗА ТАЗИ РАНА,
ала за болката ми нямате очи.
Парадоксално, антитеатрално
не раната, а болката кърви.
Ще ви оставя да се суетите
сред този медицински арсенал.
И ще зарасне раната. Над всичко
ще хълца само моята печал
като дете дамгосано с вината.
От болест болката не значи край,
когато е превързана душата
за сляпата любов от Ад и Рай.


ТРЕТИ ПЕТЛИ

Между толкова много мъже на земята
точно тебе единствен видях
да се спускаш по хълма на своето лято
към дома ми нощес. И разбрах –
миг не е! Грях ли бе или сънна полуда
оня спомен за срив и летеж
в ципокрилия мах на една пеперуда
дето вчеря горя върху свещ.
А сега поседни. На луната окото
да ни гледа с бакърен копнеж.
Тази заран сварих девет билки любовни,
девет нощи бодувах и клех
тази тъмна надежда в песента ми беззвучна.
От покруса копах своя гроб.
Благославях дървото дало огън на сушата
и водата дошла за потоп.
… Познаваем света крие тайните драми
все на двама, на двама. Мълчи.
Вече втори петли пеят в утрото ранно.
Третите – Бог да прости!


ПЪТЯТ НА ПРЕЧИСТВАНЕТО

Моя гола глаголна любов –
разтопено олово в гърдите;
кръстен камък, каверна и ров,
в който няма да сложат очите ми.
Вече девет години вървя
през отровните тръни на злобата.
Оцеля ли любов, дай ръка
да преминем последно прокобата.
Съкрушена, смирена печал,
погледни ме – на мен не приличам.
Имай, миличка, мъничко жал
да допиша равените стихове.
Ти до тука ме влачи, сега,
не унивай, не падай, спокойно:
Ще преплуваме тази река,
оня рид и усоето знойно
ще катерим с нозе и ръце,
с пръст във зъбите, стискай юмручета.
По-нагоре ни чака небе –
свобода, на която ме учеше.
Злите сили да ронят брега.
Водовърт да ни тегли към дъното.
Кукувици да порят нощта.
Ние трябва, любов, да осъмнем.
Този път е божестнев закон
закодиран отрязък в годините,
дан и дълг, изпитание, стон…
Тази болка – пречиства завинаги!


ЗА СБОГОМ

На Иван Делов

И папиларните линии на ръцете му
бяха изтрити от труд:
Беше строил домовете ви,
ала нямаше собствен. Приют
беше само на Бога сърцето.
И библейското слово събра
мъдростта на преходното цвете
в светлината на вечността.



КАРТИНА НА СВОБОДАТА

В една далечна нощ ще те открия,
интуитивно ще пристъпя плаха.
Светлинните сигнали от всемира
на звездната любов ще ни очакват.
И всичките ми сетива ще включат
верижните фонтани на душата.
О, не от страх и не от малодушие
на топло ще се сгуша под ръката ти.
А герберът на утринното слънце
с кармина си ще осветли тъгата.
От този миг едно вълшебно зрънце
под моето сърце ще се разраства.
Ще бъде тихо… като на причастие:
възторжено, пространствено, нетленно –
като завръщане и като бягство
събрани в неподвижна точка. Времето
ще бъде съдника, палача, шута
и краля в детронираното царство.
То никога до днес не ме е учило
кое да любя и кое да мразя.
В онази недовършена картина
от рамката на тялото излязла
Ще се пресели моето стремление
За свобода – последен дъх и жажда!



ПЪРВИ СОЛО-КОНЦЕРТ

На малката Ани, която изнесе първият си
соло-концерт пред старозагорските минувачи.

Цигулката сред пролетната привечер
изтръгваше сърцето на Вивалди,
а мъничката фея още свиреше
затворила очи пред минувачите.

До ствола на огромната секвоя
на тротоара, срещу букинистите,
момиченцето късаше покоя.
И звънваха монетите пречистени.

В калъфа, до нозете й, блестеше
утехата, че утре ще закуси.
На този свят от никъде ли беше
надеждата, че няма да се случи

такъв концерт за първото ти соло –
след майчината смърт, пред тази сива
отприщена тълпа… Като олово
тежи лъкът. Спокойно, няма нищо!

Намятай, Ани тъничката дреха.
Монетките прибирай, че е време
със Бога да вечереш. За утеха
Вивалди ще звучи вместо поемата

на твоя друг живот в сезони вплетен,
с “Годишни времена”, то не такива,
в които ти с цигулката на есен –
ще чакаш зимата да си отиде.


ИЛЮЗИЯ

На моите приятели (от средата на 70-те години)
Поетите: Маргарита Петкова, Червенко Крумов,
Янислав Янков, Янко Димов, Неделчо Ганев, Радка
Шидерска и другите, които са в сърцето ми.

Ведро и дълго повтарях на мойте приятели
(с купонджийски пиниз от мераци да гоня вятъра):
“Керкино време ще дойде, само вярвайте, само
трябва да любим живота си жив, не да му ближем раните!”
…Маргарито, побързай, зад ъгъла чака момчето
като дива къпина го бодна и прожари сърцето му.
Хайде, тръгвай, децата ти (тричките) чакат
да ги раждаш от утре и що са години нататък.
Хей, Червенко, почерня ли от мъка по Ваня?
Побелявай… че Москва те очаква с таваните,
с Булат Окуджава, и тази разсъмнала горест:
“И все таки жаль… все таки жаль…” Като в повест
капе кротко дъжда по косите ни, Яниславе.
Ти си млад и красив, и “солта” по ръцете ти пари.
А дъжда все вали и вали – от очите ти май, не от виното
дето снощи осмука тайфата в кръчмата – под смокинята.
Янко, давай със тези скандални бунтарства,
нищо че трап ти копоят най-червени другарства.
Раче, Мелник ни чака с таверните и с духа Самуилов,
с тази сляпа войска като дните ни – еднооки по милост.
…Аз за тебе не мисля, Неделчо: Ти си просто таранът
и абсурдната буря, и още; котва сред океана,
кон пред влака стрела, кочияш на камшика.
Аз за тебе си мисля сега!… Но, тогава ви виках:
“Керкино време ще дойде, само вярвайте, само
трябва да любим живота си жив, не да му ближем раните!”
Що за илюзии, дето имат право на вяра?
Май, тогава живяхме живота – и времето си… тогава!


ПРЕДИ ДА СЕ ЗАВЪРНА

на Маргарита Нейчева (Мейгън)

Когато и душата ме боли:
когато се стоварват страховете,
когато на очите ми горчи
и дните ми са черни като вечери;
Когато не разсъмва, а слани
от лани върху дланите на делника;
когато кисилинен дъжд лъхти
от житото в една безгласа мелница –
тогаз се появяваш точно Ти.
Незнайно откъде, почти случайно
минаваш върху мокрите следи
и някъде потъваш като в тайнство.
Но подир стъпките ти ли цъфтят
онези маргарити срамежливи,
които се родеят всеки път
съм името на твойта чиста милост?;
които ме обгръщат като плът
с нетленна белота във битието
и сякаш съм прекрачила отвъд
преди да се завърна към сърцето си!


ИЗ „ВЪРХУ ЕШАФОДА НА ЗЕМЯТА”

ГЕНЕТИКА

Синьото – до този морски бряг,
зеленото – край ириса в очите ти
потъват и възлизат в сняг след бяг,
когато те затрупват бели стихове;
Когато те зачеват от любов
и нямаш изход – само рождеството
ще те спаси от срашния хомот
да се повтаряш с точности до квотата
на странната съдба, която режеше
по порция от пипата ти родствена,
а ти – по нуклииновата мрежичка
си хапваше от залците възторжено.
Но ти си ТИ – духът, душата, тялото –
във цялото. И Фройд не е врага.
Ако не хванеш за десница вярата
Погибелната власт е на смъртта!


БИБЛЕЙСКИЯ КОД

На скала житно семе кълни
и израства из мрака стеблото му.
Светлината в зрънцето тупти,
а класа е заченат самотник.
За небесните птици – храна,
или хляб – за човека на словото.
Долу в ниското – свобода
пред цъфтеж на сезонна окова.
Бог на всекиму лично е дал
в лабиринт да избира пътека.
Сред скали на отвесна печал
и товар от покруса на плещите;
или истина – път на живот
чрез Христа до Отца дето води.
О, класът е библейския код
върху сърпа – пожънал оковите.


***

СВЯТИ ГРОБЕ,
лине
на купчина пръст
със един отшелник
под него
на кръст!


СПАСЕНИЕТО

“Махнете се от мене, всички,
които вършите беззаконие,
защото Господ е чул гласа на плача ми.”
Псалом 6:8

Някой грабна от мене перото
да ми скръсти ръцете.
Търсих дълго на корена злото
да изтръгна сърцето му.
Вълча яма разтвори отровно
свойта челюстна паст.
Безпризорните псета кордонно
плюха с лая си бяс.
В този трап – гроб без кръст –
в сънен унес
три години живях:
И разравях, разравях до ужас –
само жупел и пръст,
само прах;
Във очите, в косите, в нозете –
безметежен вертеп.
Сатанинска армада гореше
този град, този дом,
мен и теб.
И когато си казах: Остана
само Бог да прости
на живота ми скършен халите;
Водолеят да извали
и последния сняг
да избели
този смъртен покров. –
имах сили едничком да “стрелям”
срещу злото
с ЛЮБОВ!


ПИЕТА

Боже мили, каква пиета:
Наранена, изстрадана истина
от пречупените крила
на душата ми – птица притисната.
Кой ли вика зад тези стени
и кому е потребно перото ми?
Само кървавите следи
са свидетелство за живота!


ГОРНИЛОТО НА ДУМИТЕ

Горнилото на думите гърми
и падат ерихонските стени.
Прорязва рани, сипе сол на тях
и къдри хистеричния си смях.

По-мъдри от самия Соломон
в горнилото си думите са стон.
И по-горчиви от пелин – мълчат,
когато ни отравят всеки път.

И по-горещи от жарта са те,
когато ни жигосват с грехове.
…Горнилото на думите свисти.
Да помълчим – преди да заболи!


МОЛИ СЕ

Да не допиваш чашата със злъч,
която доброволно си надигнал.
Да те отмине огнения лъч
на твоята обречена погибел.
Да се смили Творецът, да прости
нечуваното в миг грехопадение,
човеко, със което ме рани.
Страданието учи на смирение.
Да стане чудо, да се превърти
животът ти по трънени пътеки,
в които покаяние кърви,
но чисти от отровата сърцето.
Моли се да се моля и за Теб,
сътрапе мой, че времето изтича.
Земята – ешафод, небето – креп,
Съдбата – гилотините разсича.


В ДОЛИНАТА НА ПЛАЧА

В памет на Венелин Йотов

Минавам в Долината на плача.
О, колко неизбродена печал,
протяжна горест, тъмна мъка, жал;
страдание – прорязано с кинжал
под ужас от смразяващ ритуал
на потрошени чаши със сълзи.
Един ги чупи – други го боли!

…И ходя в долината на плача.
Тресавища с горчива суета.
Солена и тръпчива скръб гори
гърдите ми и двете ми очи.
И как да преобърна този кът
(с начало и безкрай на всеки път,
по който стъпват двете ми нозе
от сто години, или векове)
във място с извори? И живата вода
да бликне в долината на плача!


ПЯСЪЧНИЯ МИМ
(Поема)

“Има време за всяко нещо
и срок за всяка работа под небето:
Време за раждане и време за умиране,
време за насаждане и време
за изкореняване на насаденото.”
Еклесиаст: 3:2-1

Повиках думите на дългото мълчание със вик.
Повиках сенките на всички отражения в светлик.
Повиках проектираната самота на обелиска.
Повиках делото от постаментите на риска:
И зад прозрачното платно на тази сцена
пристигна Мимът – земното ми време.
Спектакалът започваше! Мълчание!!
Той хвърли страховете ми в изгнание.
А млечните: любов, възторг, възхвала
страдание, печал, покорство, вяра –
подобно детски зъбчета запрати
връз покрива на къщата от пясък.
И Мимът мимоходом ме увлече.
Потъвах в тази пясъчна обреченост.
Разсипвах се, събирах се, израствах,
смалявах се, прегъвах се, проблясвах
от тръпните светулчици в очите Ви,
в които разпознавах още дните си.
…А после, нещо странно се получи:
Застина моят Мим с ръце отключени
издигнати високо. А нозете –
във СКОК на пирует – така засачени.
И точно този кадър от живота ми
пред ерата на Водолея: с воплите,
стъписването, сцената в аванса,
потресената публика, каданса
така остана – в горна мъртва точка.

О-о, време продължи и дай отсрочка!:
На всичките греховни попадения,
на страховете с мъртвите вълнения,
на смъртните: възторг, печал, поквара.
Страданието има лична мяра.
Но може ли чрез него да изкупим
остатъкът от този СКОК… беззвучно
всемирното мълчание се срива.
Невидимата наша съпротива
извиква думите с членоразделен вик,
отприщва сенки в контражур – светлик!
И сцената, и Мимът оживяват.
От пруета – обелиск остава –
свидетелство за времто о т т а т ъ к.
Дали е дълъг пътя, или кратък
за нашата съдба с дела обвързана
на този земен постамент под въздуха?

… Спектакалът все още продължава.
И време Времето очаква в слава!
Дали, когато дойде ще подная
в наследствената нива на безкрая
кога да жъна зърното посято?
Или ще ме превари със косата
онази дългокоса хубавица –
на пясъчните Мимове – вдовицата!


СУЕТА НА СУЕТИТЕ

Аз искам само в Твоя мир да вляза
ала пропадам в своята печал.
Борба по дух. Духът ми за победата
воюва със божествен арсенал:
И ШЛЕМЪТ НА СПАСЕНИЕТО слагам!
НАГРЪДНИКЪТ НА ПРАВДАТА! Дори
препасана със ИСТИНАТА – трябва
и ВЯРАТА – за ЩИТ – да устои!
ОБУВКИТЕ СЪС БЛАГА ВЕСТ възлизат
от моите нозе посред света.
И МЕЧЪТ НА ДУХА – не си отива.
лекува СЛОВОТО – царува ЛЮБОВТА.
О, мили Боже, твоят мир ми трябва:
хармонията, ангелския хор…
Сама ще разсека и тази жажда
да напоя със слава и позор
и победители, и победени вчера:
Те заедно се казват – с у е т а.
Така Еклесиаст остава верен
на търсеното рождество в съмртта.

Последна промяна: 2009-06-09 22:05:53
Прочетено: 1331

Подробна информация

автор
Керка Хубенова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 4

Керка ХУБЕНОВА е родена на 01.02.1954 г. в с. Михайлово, Старозагорско. Завършва Институт за културно-просветни кадри, специалност „Театър” (1977). Още същата година започва работа като журналист. Работи и като секретар на дружеството на писателите в Кърджали (1980 – 1981). Била е председател на дружеството на писателите „Иван Мирчев” – Стара Загора. Член е на Съюза на българските журналисти от 1987 г. Носител е на местни и национални награди за поезия и за журналистика. Има стотици публикувани стихотворения, статии, очерци, репортажи, интервюта, кореспонденции, есета и др. в централния и в местния печат – в. „Пулс”, „Литературен фронт” и др.; сп. „Пламък”, „Везни”, ”Юг”, „Хоризонот”, ”Тракия” „Участие” и др; в алманаси за литература и изкуство, в БНР: Радио Стара Загора, Радио София, програма „Христо Ботев”, програма „Хоризонт” и др.; в чужбина. Нейни стихове са превеждани на руски, английски, осетински и унгарски език. Стихове на Керка Хубенова са включени в каталози, в наши и чужди антологии: “Rodopei Uzenet” (1982); двутомника „Български поетеси – избрано” (1996); ”Градът на поетите” (2000); „Стара Загора – градът на поетите” (2000); ”Ханчеви дни – антология” (2003); „Поетични гласове” (2004); „Да ги знаем кои са” (2001); „Пластични въздишки” (2009) и др. В момента Керка Хубенова работи като специален кореспондент на Интермедия ЕООД, София. Живее в Стара Загора.

Издала е стихосбирките:
Внезапни рифове, Нар. младеж, 1990
Обелиск на самотата, Бълг. писател, 1996
Пясъчният мим, Захарий Стоянов, 2002
Криле над Тадж Махал, Лаген, 2008



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |