English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 четвъртък, 27 февруари 2020
Списък на творби
Начало > Поезия > Обелиск на самотата - из стихосбирката
Печат  
София, Български писател, 1996
София, Български писател, 1996 
 
Тип: Поезия
Автор: Керка Хубенова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора


ИЗ „ПЕРО ОТ БЯЛА В РАНА”

ОТВЪД

О, този възхитителен покой:
кармин, цинобър, охра и лилаво,
кобалт, ултрамарин и резедаво,
след жълтото око на оня зной
в оранжева въздишка ли остават?
И-и-и… тази игролика светлина –
брилянтен водопад върху върхарите.
Коя съм аз? С какво са натоварени
на хребетите хълбоците алени
издигнали невидима стена
пред моя зрим живот и този сън?

… Сега ще помълча под катедралата
на живата гора. И с клон от лавъра
ще преградя пътеката на славата,
за да остана туй, което съм.

О, само миг… и вече съм отвъд –
зад зримата черта на дни и нощи,
сред шепота на елфите – предмостие
към божията милост или съд.
И дрехата и тялото не нося.


СЛЕД МИНАЛОТО

С това е свършено… Но неговата сянка
до кръста осветява самотата ми.
Пред мен стои Сократовата чаша,
зад мен е дъното на тишината.
…А там е виното на изрусено минало,
непрекипяло в светлите артерии,
което връща яростната истина
на срам и болка, страх и недоверие.
И как да се спася от този спомен?
Астралното му тяло да измеря?
От черепната кухина на ореха
излита времето заключено до вчера.
Стрелките на часовника пресичат
“чертаната” житейска диаграма.
Люлеят се везните на Темида,
земята под нозете ми я няма.

…С това е свършено! И тихо светлината
в оченцето на утрото възкръсва.
Като светулка в шепата на мрака
долита любовта да ме прекръсти.


ВИДЬОВДЕН

Какво ли не беше: Млечници в орехи чупих.
Като бита разбойничка удрях по чужди врати.
Триста дяволи молиха моя дяволък да откупят.-
От рогата им – правих рога за глави.

Какво ли не беше. На морското дъно почивах.
На вълните по острия гребен вървях. Като бурята бях.
После дълго на брега между две керемиди
в своя дом като охльов пълзях.

Какво ли не беше. В дланите свивах омраза.
С пръсти строшени намествах прегънати колена.
А на моята първа любов все не стигаше хляба
да отгледа детето, което години държа.

Видьовден чакам! Кой ни излъга, че идва?
Не виждам как ще платя адамовото ребро?
Тази сляпа надежда отдавна за нищо не стига.
И потапям в кръвта си едно обгорено перо.


ПОКАЯНИЕ – 1

Сега не съм на себе си.
Така
духът ми медитира из всемира
на тази стая.
Точката в стената
е порив безтегловен,
дива сила;
отчаяно величие
и страх.
Себепознаване,
надежда безутешна.
Едно голямо НИЩО –
като грях
неизповядан пред олтар от вещи.
Но Бог нали е в мен
и вижда там –
как огъня на болката преплита
Езиците си
в този тайнствен храм,
където
покаянието
скита.


СПАСЕНИЕТО

“Махнете се от мене, всички,
които вършите беззаконие,
защото Господ е чул гласа на плача ми”
Псалом 6:8

Някой грабна от мене перото
да ми скръсти ръцете.
Търсих дълго на корена злото
да изтръгна сърцето му.
Вълча яма разтвори отровно
свойта челюстна паст.
Безпризорните псета кордонно
плюха с лая си бяс.
В този трап – гроб без кръст –
в сънен унес
три години живях:
И разравях, разравях до ужас –
само жупел и пръст,
само прах;
Във очите, в косите, в нозете –
безметежен вертеп.
Сатанинска армада гореше
този град, този дом,
мен и теб.
И когато си казах: Остана
само Бог да прости
На живота ми скършен халите;
Водолеят да извали
и последния сняг
да избели
Този смъртен покров. –
Имах сили едничком да “стрелям”
срещу злото
с ЛЮБОВ!


УТРИННА МОЛИТВА

Отче наш, тази утрин заставам тревожно пред Тебе:
Имам сили да моля единствено. Сили нямам да гледам
тези невидими язви в тленната наша същност –
квазари в земния бит с мегатонове плътност –
как телата рушат, а душите потъват невежно.
Без да искаме спим и се любим с оскъдица нежност.
А в Светото писание всичко за тебе е ясно.
Кой разбира до край закодираната опасност?
Кой чете редовете не като дявола черен Евангелието,
а стиховете ни с богомилската ерест?
…Боже мой, в храма който си с нечовешка направа:
запази любовта ни, ако още я има такава.
Милост, Боже, за просяка прося и хляб за дома му,
за огнищата бойни - примирие, а за мъртвите – мир на праха им.
Обърши със ръката си топла сълзата вдовишка.
На сирака надежда въздай, а на шута – въздишка.
На мъдреца – сърце, на глупака – отворена книга.
На рибаря – весло – до спасителен бряг да достигне.
… Бди над моите близки, Исусе, прогони Сатаната.
Стига с адските мъки, в които се пържи Земята.
Не забравяй за болните, мили. Не отвръщай от храма
и търговеца, който до вчера е купувал с измама.
Може днес да е чул благовестието и решил да дарява;
И останал по риза със камила да мине тогава
през ухо (на иглата) с която, о Боже, съшиваш
човешките драми окърпени с твоята милост.
Моят мил запази, Отче наш, във живота ми дълго –
нека своя урок да научим със опитна мъдрост.
И за друго те моля, Всевишни, дори на небето
недей ни разделя, спаси любовта ни до века.
… Ала тук, на Земята сега, мили Боже,
аз не искам в таланти имане, нито царствено ложе:
моля твоята прошка, о Господи, за греха, че те нося
както бездетната носи в кръвта си до гроба – отроче.
На колене пред Тебе, в сърцето с архангелски химн:
Слава, Татко небесен, на твоите воля и дело! АМИН


ИЗ „СРЕБЪРНАТА РИЗНИЦА”

СРАМ

Животът ни така минава
като абсурд непреводим.
Вилнее бляскава лавина,
цъфти жен-шен, сълзи жасмин.

„Оптегната/та/ Цукахара”
на фарисейската лъжа
се приземява по жаравата
на християнската душа.

Пилат разпъвал простосмъртни
без правото им на вина.
От репресинарите грешки
изкупват живите срама.

Загорещява, блясва мълния.
От огледалното небе
камшик от стъклен дъжд прегръща
обезумелите коне.

Но зее празното пространство.
На еко-смърт вони от там.
И през душите ни минава
непреводим човешки срам.


ПРИТЧА

Във гладно село цигани няма.
Вода има ли – има два бога.
И на калето колят курбани
един за здраве, а друг за помен.

Силният даже скала да стисне –
вода изтича, шуми реката.
И коленичат жадните в ниското
да се напият от благодата.

Слабият – сламка дори да хване
със нея може да се обеси.
В ялова нива остава гладно
хлебното семе под дъждовете.

В ситото село бият дайрета.
Флигорни дългата мъка издухват.
Тръгват духове към небето
и го подпират, за да не рухне.


ЖЕНСКО ПАРТИ

Жорж и Емили бяха при мене.
Необичайно парти.
Спряха времето в точица дремеща
като в мъртви очи.

Санд и аз пихме вино горещо.
Дикенсън – чай.
Разширена аура блестеше
като в Рай.

Любовта бе магично прозрение –
зърнеста светлина.
Жорж лулата си палеше с нея –
пепелееше самота.

Емили теглеше нишките светли
и редеше кълбетата.
Оживяха словесните клетки
в хлорофила на цветето.

То растеше, растеше, растеше:
в разума ми – око.
Цикропично подобно планетата ни,
в ириса му – добро.

Вече чувствах и виждах, и знаех –
времето се върти
по отключената спирала
даже в мъртви очи.


ИЗ „ТРЕПТИХ”

НОКТЮРНО

И нека мъка във съня до смърт да ме измъчва.
Безсъницата на снега в челото ми да пръска
студени капчици и те… да съхнат. Като лава
да се разсипе върху мен очакването бяло.
И може утре по стъкла да стъпвам като луда
щом ме окъпеш в нежността на голото си чувство.
А после в моята ръка светулка да оставиш –
да си платиш за песента, с която осветявах
безветрието на нощта край черната ти риза.
И… полунощтната вина край нас да се изниже.
А после може, боже мой, да стана черна котка! –
Щом се допра до тебе, мой единствен – да е топло:
Да преминават в твойта кръв флуидните заряди
на електрическата стръв от женското ми тяло.

…Нощта като змия души въздишките горещи.
И аз не мога да лиша от плъмък тези свещи,
които като в гроб горят над тъмните ми мисли.

О-о-о, утрото ще ме спаси! Дъхът им ще пречисти
със таворната светлина на тази обич кръстна,
или с онази тишина, в която се възкръсва?!


ИЗ "СТРОШЕНА ТИШИНА"

ТАЙНСТВО

Мили мой, мъжествено отричане
на моя малък шанс да бъда силна.
Женската ми слабост те обрича
да ме закриляш.

Нежен мой, трогателно прозрение
за нетленното да дълбината,
от която тръгва този трепет
на сърцата.

Странен мой, галактика от тайнства.
в нейните планети аз прониквам.
Опознавам светлата безкрайност
и… обичам!


ХРИСТОВА КРЪВ

На поета Константин Павлов

До твоята галактика достигнах.
Проникнах в светлината на звездите й.
Какво открих? Не искам да ме питаш:
Видяното ми овъгли очите.
И ослепях! Изпълниха вселената
две “черни дупки” – спомен за светило.
Като Христова кръв през тях изтича времето
и ме кове за кръста на венчилото.
С две риби аз не мога да нахраня
ни котките, ни тебе, обич моя.
И трийсет сребърника като рани
горят върху амвона на живота ми.


ДЪГАТА, ГЪЛЪБЪТ, МОМЧЕТО

На художника Илия Тодоров

...Когато аз рисувах акварели,
Разлагаше се бавно светлината;
Все исках да премина под дъгата й,
зад нея щастието да намеря.
Когато аз рисувах акварели...
Сто гълъба излитаха – в душата
внезапно се трошеше тишината
и слънцето гореше като в прерия...
Когато аз рисувах акварели
от изумруди светеха очите
на всичките жени. Като в поверие
те тръгваха към мен и ме обичаха.
Когато аз рисувах акварели...
Когато аз отдавна ги рисувах...
Сега събирам миговете спрели
в реката на дълбокото изкуство
и търся брод. А четката оставя
внезапен звездопад върху лицето
На моя син плакат. И там изгряват –
Дъгата, гълъбът, момчето...


НЕЗАБРАВА

Този сняг от кога ли вали, че е бяло в косите на мрака?
Бяло в моите снежни мечти, в дългото ми очакване.

Някой чупи големия лед над реката, която минава
покрай моя живот, но без ТЕБ – със една незабрава.

Като глеч този лед се руши над водите разсънени.
Ситен сняг все вали и вали – та небето продънва.

И белее душата ми… Чакам! Чакам пролетни взривове.
Сто пасажи с пъстърва да бързат. Да е във лилаво

мойто утро, домът ми, тази обич смутена.
И след всичко това да осъмна съвсем променена!


ВМЕСТО ИЛЮЗИЯ

Всички цигари тази нощ ще изпуша:
Всички мои любови ще дойдат на свиждане.
Всичкото вино в каната сгушено
ще разделим и ще слушаме:
Булат Окуджава, Висоцки, Сличенко,
Армстронг и Елла, Стиви и “Бийтълс”…
Ще потанцуваме, ще се случи
най-невъзможното. Ще ни разстрелват
в своите помисли верни съпруги.
Моят отдавнашен мъж ще заплаче,
че ме е имал като илюзия
и като нещо константно- значещо.
А пък аз ще си допивам
старите чувства, новите пориви.
И ще дописвам поредните стихове
на неизмислените истории.


***

Когато аз мълча и ви обичам,
когато по каналите протича
на мисълта покълналото семе
и времето замира от безвремие;
Когато думите сами се сричат
изведени от обръча на ритора:
Ако случайно няма електричество –
опъвайте невидимите жици.
Включете този мрак към мен самата.
Тогава на фонтана светлината
достига до окото на всемира.
О, боговдъхновение и сила,
с която аз мълча и ви заричам:
Обичайте се, както ви обичам!

Последна промяна: 2009-06-09 21:54:52
Прочетено: 1433

Подробна информация

автор
Керка Хубенова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 4

Керка ХУБЕНОВА е родена на 01.02.1954 г. в с. Михайлово, Старозагорско. Завършва Институт за културно-просветни кадри, специалност „Театър” (1977). Още същата година започва работа като журналист. Работи и като секретар на дружеството на писателите в Кърджали (1980 – 1981). Била е председател на дружеството на писателите „Иван Мирчев” – Стара Загора. Член е на Съюза на българските журналисти от 1987 г. Носител е на местни и национални награди за поезия и за журналистика. Има стотици публикувани стихотворения, статии, очерци, репортажи, интервюта, кореспонденции, есета и др. в централния и в местния печат – в. „Пулс”, „Литературен фронт” и др.; сп. „Пламък”, „Везни”, ”Юг”, „Хоризонот”, ”Тракия” „Участие” и др; в алманаси за литература и изкуство, в БНР: Радио Стара Загора, Радио София, програма „Христо Ботев”, програма „Хоризонт” и др.; в чужбина. Нейни стихове са превеждани на руски, английски, осетински и унгарски език. Стихове на Керка Хубенова са включени в каталози, в наши и чужди антологии: “Rodopei Uzenet” (1982); двутомника „Български поетеси – избрано” (1996); ”Градът на поетите” (2000); „Стара Загора – градът на поетите” (2000); ”Ханчеви дни – антология” (2003); „Поетични гласове” (2004); „Да ги знаем кои са” (2001); „Пластични въздишки” (2009) и др. В момента Керка Хубенова работи като специален кореспондент на Интермедия ЕООД, София. Живее в Стара Загора.

Издала е стихосбирките:
Внезапни рифове, Нар. младеж, 1990
Обелиск на самотата, Бълг. писател, 1996
Пясъчният мим, Захарий Стоянов, 2002
Криле над Тадж Махал, Лаген, 2008



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |