English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 четвъртък, 27 февруари 2020
Списък на творби
Начало > Поезия > Внезапни рифове - из стихосбирката
Печат  
София, Народна младеж, 1990
София, Народна младеж, 1990 
 
Тип: Поезия
Автор: Керка Хубенова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора


ИЗ „СЪПРОТИВА”

РАВНОВЕСИЕ

МИГА – това послание безспирно
на времето, което се превива
в пружината на този вечен ход
с възторжено проклятие – ЖИВОТ.

ЖИВОТА – този вектор на безкрая,
чиято дефиниция не знаем,
ще ни предвижи в свойте поселения –
не до смъртта – до точното ЗНАЧЕНИЕ.

ЗНАЧЕНИЕТО – този таен смисъл
на фактите, които са укрити
в съзнанието на една вселена.
От Тебе кръв и плът, духа – от Мене!


ЖИВЕЯ – ЖИВЯХ

На младостта ми слънчевата нишка
дрехата на зрелостта доплита.
Животът като огнена въздишка
смалява се и топлото излита
в онези безутешни очертания
на нощите, в които търсих мир
за всички неизбежни покаяния,
за всички мъдри утрини – кумир.

Сразила предпоследната измама,
примамена от следващия вик –
вървя спасително към чужда рана
като причастие, като светлик.
А моята вина стои открита –
мишена за куршумения път
на съвестта, която без да пита,
натиска спусъка на всеки съд.

О, нека всички страсти да потънат
и зрелостта да се превърне в скреж
след опита за плуване до съмнало,
след зноя на любовния метеж!
Тогава, ех тогава, обяснимо
кремирана душата ще лети,
ще пада пепелта й с мойто име:
Живях, а продължава да боли!


ВЪЗТОРГ

Тишината расте… В този тих и безрадостен час
много стъпки разделят нашите земни квартири.
От избрания номер телефонен до живия глас
милиони сигнали в ефира пищят на умиране.
…В тези странни сезони с меланхолия, порив, копнеж,
омотана с въздишки, тъгата присяда и стене
до прозореца с диви пера от вълшебния скреж –
вледенените царства на зимните птици са тленни.
От дъха ми изтича душата им. Аз мълча…
Моята още е цяла в търбуха на тази акула – тишината.
Колко дълго мечтах за това, а сега ми се иска
да влеза в църковния купол.
Камбани да бият! (Да стене безбожния час.)
На живо да бият, на раждане днес, на зачатие!
Възторгът, че все пака ни има – да бъде за нас
едничката мисъл, която изпълва Земята,
която расте… В оня радостен миг върху нас
през стени да прониква, да вдига на крак равнодушните.
Нищо в този живот няма по-силна власт
от тази да бъдем живи и здрави!… Послушайте
как расте тишината: с меланхолия, порив, копнеж.
Как от обич се пука душата на цветните пъпки.
И взривения дъх на живота е оня летеж,
с който не можем да минем мъртви по пътя си.


ФОРМУЛА НА ПТИЦА СЛЕЩУ ВЯТЪРА

Този полет насрещен пълни с буря крилете й.
Този кръст срещу вятъра с двойно пламъче свети.
И трепти, и гори, и не сменя посоката.
Съпротивата в нея с постоянство започва.
Във студената зима сантиметър изминала,
умножен по борбата й – дава гибел безименна.


ЩАСТИЕ

Не старее баща ми – с кестеняви момчешки коси.
Откакто го помня – взрив от възторг или ярост.
Издухва с духа си събраните в мене злини,
а после ме съди, че в слепите сънища вярвам.

С виното спори, с гостите залък дели.
Цялата къща на тази трапеза ще сложи.
Ще отвори душата – мъката да излети
с песента, натежала в този човек невъзможен.

Пред паметник плаче. Пред болка по мъжки мълчи.
От аванс до заплата закърпва протрития делник.
И своите истини като мила латерна реди:
„Всички сме смъртни – ще каже – от неделя до понеделник!”

И ще хлопне вратата, и ще тръгне по тъмни зори
зад волана да срещне на слънцето светлата вечност.
А когато се върне – хляб във дланта ще гори
колкото сладък, два пъти повече честен.

„От понеделник – ще каже – до неделя безсмъртие бди.
На човешката същност трудът е единствен стопанин!”
Пак ще хлопне вратата и спокойно ще легне да спи,
а пък аз ще будувам над думите участта си да схвана.

Не старее баща ми – а живота лети ли, лети.
Все дете съм за него. Някой ден може би ще израстна.
Оредява родът ни и от татко сега се брои.
Всичко друго е памет и спомен за бъдещо щастие.



ГОЛА ЧЕСТ

В квартала вехтошарите купуват
булчинските рокли на разведените.
Златарите на пръстени робуват,
над разтопените пендари сведени.
Окатите не могат да повярват,
че слепите ги виждат със душите си.
Прехапали език до посиняване
умните мълчат като пребити.
Безчестието смокинг да облича,
страха ще му прегъва колената.
И кожата си да смени змията –
отровата й пак ще ни убива.
Нозете ми тежат, но все пристъпям
към правдата пред мене дето свети.
За да я стигна – в тръните захвърлям
разкъсаната дреха. Разберете,
с едната гола чест ще се обличам
и на площада с нея ще излеза.
Не си закривайте с ръце очите,
срамът от вас е моята победа!


ПРИЯТЕЛИ

Аз не вярвам в женското приятелство.
Вярвам само в мъжките момчета.
Моята любов към тях е братство,
тяхната към мене е човечност.
Мога с тях да пия и да пея.
Цяла нощ по покриви да ходя,
в огъня да стъпвам, да живея
грешно за порядъчните хора.
Мога кръв от себе си да давам,
тяхната във мене да приемам.
Казаната дума – хвърлен камък
ще убие всичките съмнения
в нашето приятелство. Момчета,
хляба си да разделим по равно.
Да сте живи! Все така небето
в женската и мъжката държава
да прелива и да ви обрича
на любов със мъжкото момиче!


ИЗ „АКВАРЕЛНО МЪЛЧАНИЕ”

МОЛИТВА

Мили!
Всяка загуба носи вина.
Аз не искам да зная
на везните коя натежа.
Мили!
Тази тъмна покруса гори
върху твоите нощи
и над мойте посърнали дни.
Мили!
Още дишам и още летя.
С пеперудена нежност
в перуниките каца сълза.
Милост, мили! –
нека пепел да стане от тях,
щом без тебе от вчера
черни мигове днес преживях.
Милост, мили!
Милосърдно сега да простим:
Ти на мен, аз на теб.
Да забравим, да угасим
тази болка дълбока,
този дъх на татул и пелен.
Милост, мили!
За любовта ни. –
Амин!


***

В този странен Бургас с привечерния час над морето
черен пясък блести с бяла перла на моята шепа.
Закодиран живот от оченцето нейно просветва.
Тя – частица от мен. Аз – от космоса клетка.
Милиарди години ме делят от водата и нея.
Топъл бриз разлюлява смълчаните лодки на кея.
И си мисля за този живот, който в мида създава
скъпоценния блясък и напред като в сън отминава.
И си мисля за всичко, което все на пясъци става
в равносметния час, който носи последна забрава
и безпаметна гибел – ураганно дихание в бяло,
небитейно мълчание, над човека завинаги спряло.


ИЗ „ВТОРО НЕБЕ”

ТЕЖЪК ПОЛЕТ

Гръм да разбие живота ми в тази хралупа,
дето трупах мечти като стара лихварка и вярвах,
че и с глог във сърцето си славеят пак ще лети
и ще пее последно за моето истинско здраве.

На земята живях с вкоренени нозе и не знаех
как се къса пръстта, щом душата се вдига нагоре.
Суках мляко от дива коза, пих роса и забрава,
полудявах от обич и отровна любов ме изгаряше.

Вече късам от себе си горчивия плод на измамата
и го хвърлям през девет земи във десета.
Мъжът, който дълго обичах – този огън над рана –
изранявам от себе си. Така ми олеква в сърцето.

И летя, и летя над всички прихлупени покриви:
под които закусва страха и вечеря лъжата,
под които домашните кучета скимтят като котки,
отдавна забравили бесния лай по луната.

По-високо, високо... невинно нагоре се вдигам,
с поривистия дух, с мисълта да проникна в небето.
Но... тежи този полет с мегатонните взривове
на човешката болка и Земята на раменете ми.


ВТОРО НЕБЕ

Трийсет пролети в моя живот с триста полета.
Триста белега по лактите и коленете.
От презимяването ли бяха, от презимуването ли,
все едно – не разбиха сърцето ми.

Над небето има друго небе и от него
аз се връщам при мама и хляба.
Три деца да родя, да отгледам
силно вино в лози край Михайлово.

Бели ризи започнах да шия,
дар за моите мъжки приятелства.
Двама-трима останаха – тия
най-верните като братството.
Трийсет зими в моя живот взимаха, взимаха
на изгорели надежди по шепа от тъмната пепел.
Но перото ми с връхче от трън си остана
да рисува зеници на слепите.


МАЛКО НАЧАЛО

В памет на В. Висоцки

Живей далеко, там, зад триста памети
на болката, взривила в миг сърцето:
с една китара от любов и вярност –
жената на големите поети.

Живей, защото живите не знаят,
че всяка смърт е малкато начало,
че всяка смърт живее нависоко,
когато носи името Висоцки.

От клетката – зародиш на живота,
през всичките ядра на битието,
изкуството е най-достоен откуп
за пламъчето, от което свети

в душите ни и кара да катерим
една огромна стълба към небето.
На второто небе ще те намерим.
До там не стигат на Икар крилете.

Единствено духът преодолява
на земното привличане стремежа.
И в мисълта на хората остава
онази съпротива на летежа.


ДЯВОЛСКИ КРЪГ

Пламна обръчът, в който до вчера спокойно размествах:
срещи, обич, достойнство, раздели, доверие, грях.
По кордона на огъня тръгнах изхода да намеря
и една обиколка надежда път извървях.

През влечуги минах, но отровата силна не стигна
да убие кръвта и да спре маратонния ход.
Беше страшно да гледам как птици отгоре прелитат,
а пък аз имитирам живот на бохем и на скот.

Нямаше изход. А реката отсреща течеше
със спасителна жива вода... И дъждът не дойде!
Побеляваше бавно, като лист неизписан, небето.
Ослепя светлината! Като прилеп разтвори криле.

И тогава видях – като феникс се раждаше истина:
Всеки божи живот се затваря във дяволски кръг.
Ще излезе от него песента на душата пречистена.
Всичко друго е пепел, която наричаме смърт.


ПРОМЕНЛИВО ПОСТОЯНСТВО
(поема)

I

Домът, който дълго градих – превърнах в руина.
Преди да ме види – детето от мен си замина.
Като в съне живях – ветровито излитаха дните.
Хвърля зърно в пръстта, а кощтрава пониква.
Спусна кофата – глътка вода да изпия,
но от слепия кладенец кой е прогледнал? Стихия
се надигаше в мен, но загасваше бързо искрата
от студената пот, със която засявах земята.
Ала тя се въртеше по своята орбита стара
и безплатно се возех по нейната магистрала.

… Беше дошла самотата, със белезници.
Заключи у мен тишината, но ми отвори очите.
Със гледеца усетих, че моята вятърна младост
в друга орбита влезе. Мъдростта не е радост!
Но със нея привикнах, когато щурмувах рубежа
на баира, по който расте кукувичата прежда
на махленските клюки и на злите езици мълвата.
Аз ги хвърлях в жарава от залези, там изгоряха:
Онези любови, които не бях и сънувала,
онези надежди, които наяве бленувах,
онези измами, които за чуждата сметка
лакейски вратите отварят на лъвската клетка.

II

Заваля над света и дъгата засука камшика.
Нямам право на избор, цветовете са седем! – извиках. –
Седем дни, за които този свят под небето изгрява –
седем цветни зърна от купата със плява.
И какво ми остава? Повторимо да тъпча следата:
От безплатната обич до онази работна заплата?!
А мечтата… да тръгва със детски сандалки обута
в понеделник по изгрев, а в неделя да хълца на скута ми
като болна старица. Да я храня със топлото мляко.
Не умирай! – й казвам. – Аз съм тук, че живота е кратък!

… Не-е-е-е! Това не е всичко, което съдбата заплита.
Някаква светла магия навярно в кръвта ми е скрита:
И не мога да вържа на шията тежкия камък,
че морето е все до колене, а до кръст – океана.
Очите ми в синя илюзия пак се потапят
и душата лети, а нозете отъпкват земята.

III

Но… сега се завръщам по вселенския път на небето
към онази държава, в която израства сърцето ми.
И спиралното време обръща стрелката обратно.
Аз съм същата, Боже, а моите двойнички – ято.
Те са истински млади – жени, непокорни момичета,
девойки, които в ливади по изгрев навлизат.
В нощни морета се къпят, танцуват в жарава,
а мъжете ги любят с безразсъдна забрава.
… Те са малки деца и вървят до нозете на мама
и ужасно се плашат да не изчезне тя, и да няма
кой от страшния змей да ги пази, да им дава филията,
от която ще станат големи… Беззащитни години!

… Аз съм в тази държава, в която се ражда сърцето.
Февруарското утро с първа дата пронизва небето.
И вали розов сняг като някаква цветна поличба.
Моите двойнички вече в битието навлизат.
Първи вик – и от мрака се ражда началото
на светлика открил енергиен порядък у хаоса.
О, велика случайност, или код разшифровал живота?!
ТЕ не могат да знаят сега… но след всяка достигната кота
със химически молив белязала ръста им върху рамката на вратата
все наивно си мислят, че един ден ще пробият тавана с главата.
… Но дори и да викам, дори да предричам провалите
ТЕ са глухи за моите думи, ТЕ са слънчево-вярващи:
И вървят като в гибел към своите светли безумия,
летят и грешат, и живеят по-живо от думите.
А едната от тях ще застане във мен тази вечер,
с утрешна дата ще подпише листа ми обречен.

IV

Не! Това не е всичко! Светът се задъхва от спазми.
Ядрен взрив или СПИН? Радиация, болести, разрив
не сърдечен, не с инсултни последици в мене:
Разрив, който насича душата с презрение
от безсилната мъка, че не мога да сложа ембарго
на безбожната лудост, с която човек се наказва.

И страхът ми расте. Преминава през топли предели:
От студена война в незаконни любовни постели
до горещия гняв пред смразената мисъл за кръста,
с който в дните вървя и очаквам Христос да възкръсне.
А вината гори с тежък дъх на прокиснало вино.
С него черпят ратая във светската “райска градина”.
Но опитала вече от тази измамчива радост
и “отрова” не вземам от хищника – тя е гибелна благост.

Победили гнева, върху листа ми думите скачат.
По лицето му бяло лъчистата чувственост плаче.
После… тихо се смее, после… нежно рисува пътека,
по която ще мине един мажоретен оркестър,
а след него ще крачи онази трагична парадност
на всички кортежни измами, амнистирани с давност.

Победила страха, преосмислила своето място,
мисълта ми е чиста и от бял ден сега е по-ясна.
За ръка ме държи и ме води надеждно през дните.
Своя бал ветровете смениха в стратегически курс към звездите.

V

И преляла от странната сила – белезниците чупя.
Свободата е всичко, което не искам и не мога да купя.
Свободата е взрив, който бавно в сетивата прониква
до последната фибра и вулкан от покруса изригва.
Ето дребните страсти пълзят стават шлака от лава.
Само чистият огън гори. Само той ми остава.
… Променена до днес – със едно постоянство живея,
от което цъфти на деня ми вълшебната орхидея.

И от тука нататък – борбата ще бъде спасение
след внезапните рифове на всички сърдечни крушения.
Но… какво ще се случи, само бъдните двойнички знаят?!
Аз във всяка от тях ще осъмвам, но ще бъда оная:
неизменна жена и девойка, и малко момиче,
дето, сбрани в едно – дават моето име на всичко.
И ще гледам как влизам във времето, как на него приличам
по онези физични закони, а съм всъщност различна.
… Променена, от днес постоянната истина зная:
Няма смърт! И зад мен и пред мен е безкрая!

Последна промяна: 2009-06-09 21:49:21
Прочетено: 1174

Подробна информация

автор
Керка Хубенова
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 4

Керка ХУБЕНОВА е родена на 01.02.1954 г. в с. Михайлово, Старозагорско. Завършва Институт за културно-просветни кадри, специалност „Театър” (1977). Още същата година започва работа като журналист. Работи и като секретар на дружеството на писателите в Кърджали (1980 – 1981). Била е председател на дружеството на писателите „Иван Мирчев” – Стара Загора. Член е на Съюза на българските журналисти от 1987 г. Носител е на местни и национални награди за поезия и за журналистика. Има стотици публикувани стихотворения, статии, очерци, репортажи, интервюта, кореспонденции, есета и др. в централния и в местния печат – в. „Пулс”, „Литературен фронт” и др.; сп. „Пламък”, „Везни”, ”Юг”, „Хоризонот”, ”Тракия” „Участие” и др; в алманаси за литература и изкуство, в БНР: Радио Стара Загора, Радио София, програма „Христо Ботев”, програма „Хоризонт” и др.; в чужбина. Нейни стихове са превеждани на руски, английски, осетински и унгарски език. Стихове на Керка Хубенова са включени в каталози, в наши и чужди антологии: “Rodopei Uzenet” (1982); двутомника „Български поетеси – избрано” (1996); ”Градът на поетите” (2000); „Стара Загора – градът на поетите” (2000); ”Ханчеви дни – антология” (2003); „Поетични гласове” (2004); „Да ги знаем кои са” (2001); „Пластични въздишки” (2009) и др. В момента Керка Хубенова работи като специален кореспондент на Интермедия ЕООД, София. Живее в Стара Загора.

Издала е стихосбирките:
Внезапни рифове, Нар. младеж, 1990
Обелиск на самотата, Бълг. писател, 1996
Пясъчният мим, Захарий Стоянов, 2002
Криле над Тадж Махал, Лаген, 2008



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |