Тип: Поезия
Автор: Жеко Христов
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

„ЧЕТА ТИ СТИХОВЕ, КОИТО...”

                            На Мама

Чета ти стихове, които
далеч от теб съм писал
във нощи дълги,
мразовити
с една-едничка мисъл:

Когато бъдат във ръцете ти,
ти, както някога да можеш
да кажеш пак:

„Добро му е сърцето,
пази го, боже...”

СЕЛСКИТЕ ЖЕНИ

Те се раждат и растат като тревите,
те отглеждат най-красивите цветя,
за живота си гадаят по звездите,
а живеят върху орната земя.

Имат свои празници и пъстри дрехи
и заплитат в плитки дългите коси,
пеят с птиците под топлите си стрехи
и по селски любят своите момци.

После натежат великите им пазви
и отглеждат хората за дълъг път.
Малкото си спомени те дълго пазят,
както дълго за любимото скърбят.

Все пътуват за казарми и квартири
и завързват хляб във пъстрия месал,
а когато дълги пътища ги спират,
сълзите си крият в сватбения шал.

Те обичат, страдат, пеят дълги песни
и отглеждат най-красивите цветя,
а пък все остават с нищо неизестни
и смъртта ги сварва в родните места.

ПРОСТИ ХОРА

Като тях и пътят им е прост –
през тунели и ковачници, и буци.
Те на никого не стават мост,
пречат им коравите юмруци.
Прости хора. Просто се държат
и се смеят продължително и гърлено,
срещу злото винаги ръмжат,
за доброто в огъня се хвърлят.

Любят непохватно, но до гроб.
Много работят и мразят готованите.
Трябва ли – ще легнат и в окоп,
но сега са прави по харманите.
Иначе са тежки като плугове,
като хляб, като надгробен кръст.

В къси нощи лягат като трупове
и сънуват едрия си ръст.

„НАЙ-МАЛКО СЪМ ПИСАЛ ЗА ТЕЗИ...”

Най-малко съм писал за тези,
които най-много обичам.

Мълчал съм над скъпи ковчези.

Оставал съм после самичък,
приклещил главата си с длани –
изгубил
представа за време.

О, лесно за чуждите рани
се пишат големи поеми.

ТРЕВА

За мен тя нищо
повече не беше
от пасище
на селските телци

и че цигулките крепеше
на пощурелите щурци.

Обичах я, но после я забравих.

За нея се замислям чак сега,
когато пусна корени корави

между съседската
и моята врата.

ТРАКИЙСКА ВЕЧЕР

Баща ми
натоварил синкавия залез
на старата магарешка каручка,
навлиза в селото.

Къде си го помъкнал, тате,
ти знаеш дворчето ни тясно.
Къде ще го поместиш?

Баща ми
проследява погледа ми,
обръща се назад и казва:

- Голям хитрец си станал, вземай...
И ми подава жлътнал пъпеш.

ЛЯТНА НОЩ

Сега да седнеш на могилата,
посред горичката,
където славеите мътят...

И да надвиеш думите напиращи
зад зъбите, зад устните –

да слушаш само
ако можеш –

поне във тази нощ,
поне във този час,
поне във този миг...

Да се завърнеш след това,
където си сега; където
са много твърди думите,
с които пишеш нежна песен...

ПОВИКА МЕ ЗАБРАВЕНИЯ ПЪТ

Повика ме забравения път,
препълнен с мамините стъпки...
Нозете ми объркани горят,
побиват ме студени тръпки.

И виждам мама,
старото корито –
наоколо натрупано пране.

Представях си я тъй – превита

на мойте братя
ризите пере.

След час ще ги разпъне на въжето
и аз ще се въртя край нея бос...
Бучи, шуми и мята се прането
между мен и мама

като река
без мост.

Последна промяна: 2009-03-19 19:47:10
Прочетено: 1393