Тип: Поезия
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

***

За рога на Овена
е вързана моята люлка.

Възкръсвам от злобата
и слагам под камък
отровния й зъб.

Добродушни облаци пасат
в ливадите на първия си изгрев.

Късам от тревата на април
и храня слънчевите зайчета,
привикнали със топлината
на ръцете ми.

***

Кукувицата ме закука.
И тази пролет.
Пет... десет... петнайсет...

Толкова щедрост може да има
само когато те лъжат
или когато не я желаеш.

***

С тъжни очи съм дошъл на света
и може би затова
всички нещастни имат доверие в мен,
а щастливите ме избягват.

Но тъжно ще ми бъде само ако някой
от мен избяга,
за да плаче другаде.

***

Зад мътното стъкло на есента
най-нежните превъплъщения на камъка –
цветята –
затварят в чашките си капки залез.

На тези есенни цветя
ръцете ни и чувствата приличат –
увяхващи, но живи още.

***

Мушице малка, дето се въртиш
край светлината,
дали ще разбереш, че си щастлива
в мига преди да ослепееш?

НОЩ

Нощта опитоми бодлите.
Оскубаната вълна от овцете
увисна в синкавия въздух.

Небето се изпълни с вечност.

Лисицата прекъсна нощния си лов
и се загледа във звездите.

В ухото на щуреца се завърна ехо.

От сух пречупен клон
изрязвам флейта.

 

МЕЛОДИЯ ЗА ФЛЕЙТА

Узрява лятото.
Сред клоните на сините дървета
бездомни паячета теглят тънки нишки
и своите съдби им поверяват.

Къпината налива връхчета със сладост.
Овцете легнаха под бряста.
Реката спря.
Застина сянката на птица.

Узрява лятото.

Притиснато от дланите на август,
сърцето ми безмълвно вика.

 

СЕРЕНАДА ЗА ЩУРЕЦ

От спомен за дърво
не можеш да направиш сянка...

Стоя под геранилото –
бесилото на всички залези
от мойто детство.
А дъното на кладенеца – сухо.
Като гърлото на изтрезнял пияница.

В едно запалено стърнище
прелита призрак на щурец.

 

СЛЪНЧОГЛЕД

Като света е кръгъл слънчогледът.
Усмихнат – като негър русокос.
Във Слънцето и в себе си загледан,
край пътя се е спрял
като въпрос.

А ядките му на сърца приличат,
направени от капки
земен сок.
Откъснат, става за гнездо на птица
или пък за палитра –
на Ван Гог.

 

***

Една окъсана старица
събира по варелите отпадъци.
Две кучета вървят след нея.

Господи,
излей зад ъгъла
рога на изобилните боклуци.

 

ПЛАШИЛО

С избодени очи
учудено се гледам –

останах само дрипи.

Стоя и плаша.

 

***

С отпуснати крила
Пегасът ми пасе във долината.

Във всички състезания
завършваше последен и сега
дори не иска да подуши хиподрума.

Ухажва някаква обикновена
рижава кобила.
Дори не я ухажва, а пасе до нея,
забравил за крилата си
или пък съжалява,
че ги има.

 

СИЗИФ

Усилието свърши, както винаги –
напразно.

Сега вървя надолу и си мисля,
че упоритостта на камъка
е също толкова
безсмислена.

 

***

Казват:
никога не е късно,
но ти не вярвай –

от всички пролети в живота си
не можеш да направиш розата,
която стъпка
без да подозираш.

 

***

Изгубих си очите
и само с пръстите си виждам
няколко
от най-необходимите неща.

И за къртицата
небесната дъга не притежава стойност.

 

***

Зеленото премина границата на съня.

Дърветата зашепнаха с листата си.
Тревата тръгна през поляната.
На житен стрък се залюля земята.

И теб ще омагьосам цялата
в зелено –
извън часовника е бъдещото време.

 

***

От полюса на радостта,
до полюса на болката
оста на нашата планета е прекарана.

И равновесието е устойчиво.

От кукувича прежда е изплетена
поляната на лятото.

По пръстчето на юли мравките дълбаят
траншеята на вечността.

И аз си обяснявам всяка упоритост.

 

ПАУЗИ

От поглед – до поглед.
От ръка – до докосване.
От думите – до истината.

Пълни с очакване.

Паузи.
С продължителност девет десети.

От живота.

 

***

Приличаме на миди, от които
изтича времето.

И неусетно се превръщаме
в черупки.

Чертите върху гладката повърхност
са омагьосаните концентрични кръгове,
в капана на които сме попадали.

 

***

Примамена от светлината пеперуда
се блъска в електрическия глобус.

Търси изход.

А дъното на глобуса
със мъртви пеперуди
е покрито.

 

***

Пазарът свърши.
Отидоха си купувачите.
Сергиите са празни.

Купувам закъснелите зюмбюли –
фенерчета за идващата вечер.

От виолетовия шепот на цветята
смрачаването става поносимо.

СТУД

Болката дълбае дупка за страха.
Духам в шепите на душата си.

Паяжините на тишината
са неизпратени покани за раздяла.

От нишките мълчание усуквам
въже за бъдещите си желания.

АДАМ

От унижения
загубих гордостта си.
Алчността ме направи прахосник.
Усмивката ми криви огледалото.

Утре е погребението
на половия ми нагон.

Каня ви всички.

Вместо вратовръзки,
сложете листа от смокиня.

 

***

Започнах да паля звездите,
нощната стража ме арестува.

Хиляди звезди
останаха незапалени.

 

***

Пръстта е рохкава
от гробове на мравки.

Малки погребани тайни...

Споделеното с пръстта
е част от тишината.

 

***

Колко е тъжно
едно самотно листо от роза.

Нежно е като болно дете.

За да го развесели,
Голямата Мечка танцува тромаво
в северния прозорец.

 

***

Броя падащите звезди
и си припомням
мъртвите си приятели.

Кой ли от тях се шегува така?

За да му отговоря,
захвърлям фаса си в мрака.

 

ОБЛАЧЕ

Едно прекрасно цвете,
разцъфтяло
във синята прозрачност на небето.

Красиво като откровение.

Студената вода за нещо е тъгувала,
а то е нейната
въздишка.

 

***

Продавам
трески от кръста,
на който съм разпънат.

Купувачите ме отминават.

 

***

Единствено във теб, щурче,
съм сигурен,
че ще посвириш някога на гроба ми.

И ще те слушам
със нежното ухо на минзухара.

 

Последна промяна: 2007-03-07 09:56:37
Прочетено: 3835