ПРЕЗЕНТАЦИЯ НА ЛЮДМИЛА БОРИСОВА
СДРУЖЕНИЕ "СВОБОДЕН ДА ИЗБИРАШ"

   В една китайска мъдрост се казва, че "И най-дългото пътуване започва с първата крачка."

   Знаете ли колко е трудно човек да промени отношението към самия себе си? Повярвайте ми, наистина е така, трябваше ми доста време, за да го осъзная. Борех се, но се чувствах сама, докато не научих, че има и други хора като мен, които вече знаеха начина, по който да водят борбата си, начини с които да се въздейства на хората. Усещането, че и други хора като мен преодоляват същите проблеми ме накара да осмисля своя избор - пътят към независимия живот.
   Нещата не са чак толкова сложни. От омразата се преминава към себепознанието. Преди да бъда същество с физически или сензорни увреждания, аз съм човек ­ а всеки човек притежава огромна сила. Не е за вярване, нали. Човек С Увреждания и огромна сила. Аз си мисля, че силата ми е толкова голяма, колкото реша да бъде. Да мисля така е едно, да съм убедена в това е малко по-различно, а да убедя в това някой друг е още по-различно. И така, мисля, че имам сила ­ а какво да правя с нея? Какъв е смисълът на живота в това общество, в тази цивилизация, на тази планета за една жена с Увреждане?
   Най-голямото затруднение за мен е било, че моето увреждане не е нещо, което мога да скрия. Всеки забелязва първоначално външния ми вид и веднага си правят заключения - тяхната преценка за мен е, че съм нежна и не особено умна. Но преодолеят ли своите предубеждения, тогава откриват истинската ми същност. Е, намират се и такива хора, които да се решат да повярват на някого с физическо увреждане.

   Проект "Отворени врати" на читалище "Родина" - Стара Загора допринесе извънредно много за развитието ми от всеки един аспект. Той ми даде шанса, който малко хора с физически увреждания са имали щастието да опитат - а именно "потопяването" ми в обща среда и възможността да видя нещата и от двете страни. Знаете ли колко се страхувах да предприема тази стъпка. Интересното бе, че същата година бях решила да предприема и друга стъпка, от която също ужасно се страхувах - да кандидатствам с приемен изпит и то в специалност, в която да се чувствам полезна с нещо на хора като мен. Така в един момент се получи, че всеки ден сменях три среди - тази в дома за хора с физически увреждания, сред състудентите си и сред колегите от читалище "Родина".
   Трудно се преодолява психологическата бариера, защото това, което те е подтискало години наред излиза много бавно на повърхността. Интересното е, че преди да попадна в (как да го нарека) такава ситуация, аз бях предприела с мои приятели да видя 7-те рилски езера. Който е ходил, знае че от Паничище до първата хижа са около 6-7 км асфалтиран път. Но до следващата хижа са вече "кози" пътеки. Трябва да ви кажа, че толкова много се изморих, че се съмнявах, че ще видя красотата на езерата. Точно до "Бъбрека" и"Окото" вече нямах сили да продължа, но все пак бях удовлетворена, защото така, както се стремиш да изкатериш пътя до това, което желаеш да видиш, така и в живота трябва да преодолееш някои неща, за да разбереш, че има нещо повече от твоето физическо "Аз".
   Друго интересно нещо, което забелязах, че хората без видими физически проблеми са по-склонни в даден момент да те приемат, отколкото самият човек с увреждане. Така, както от човека с увреждане се изисква да даде възможност на отсрещния да свикне с него, така и на наречения здрав човек също му трябва време. Получава се това, че от навика да бъде обгрижван и от изградения медицински модел човекът с увреждане живее с мисълта, че хората са му длъжни и те трябва да правят нещо за него, от друга страна на човека без увреждане се пада нелеката задача да попадне в неловка ситуация поради това, че не е информиран достатъчно за потребностите на тези хора и, че не е имал възможността да общува с тях, тъй като просто не ги е виждал по улиците и не би могъл да знае, че те не излизат поради недостъпността на средата, в която се намират.
   Проект "Отворени врати" някак си "дойде" навреме, за да изиграе роля, както в моя живот, така и в живота на други хора с увреждания, които са готови да поемат сами отговорност за себе си, доколкото им позволяват условията около тях. За бързото ми психологическо преодоляване ми помогна много екипа в библиотека "Родина", просто те бяха хора, готови за промяна и решени да направят всичко според силите си. Ами сега те дори не се сещат да ме съжаляват.
   Работата ми по проекта ме научи на много неща - търпение, отговорност, съпричастност, в известен смисъл и дори на стил на общуване, чрез който успях да привлека и други хора с увреждания, които разбраха, че могат и са полезни по някакъв начин. Чрез проекта се надяваха контактите им с външния свят да станат по-близки или най-малкото, промяната на нагласите спрямо тях да стане по-позитивна. Аз самата бях объркана много в началото, поради тази причина проведох много разговори с хора като мен и с хора без физически проблеми. Трудности в общуването изпитваха и едните и другите.
   Постепенно по време на проекта се усети значителна промяна в отношенията между редовните читатели и редовните потребители към ИЦХУ, и от двете страни откриха колко сходни са проблемите им, въпреки разликата във визията. Сега дори се шегуват помежду си, без сянка на притеснение и смущение.
   По време на проекта имах възможност да организирам и участвам в Образователно-информационния цикъл "Помощ за самопомощ", предназначен за целевата група, който включваше следните теми:

   На проведените срещи по принцип цифрата на присъстващите варираше между 10-20 човека, в зависимост от интереса към дадена тема. Хората проявяваха повече интерес към теми, касаещи житейски проблеми, като здравеопазване, пенсионно осигуряване, достъпност. По-слаб бе интересът към самоорганизация, защото не всеки разбираше смисъла на философията за Независимия живот. Като цяло срещите предизвикаха интерес и позитивни отзиви от хората, те дадоха мнение, че такива срещи трябва да се провеждат по-често, тъй като човек по този начин получава адекватна и актуална информация и се чувства способен да реагира на промените.
   По предложение на координатора на Проекта се изготви списък с дейности, възможни за упражняване като надомна работа в ДХФУ, който чрез посредничеството на ИЦ за ХФУ е предаден в ДБТ за проучване на фирми, готови да предложат работни оферти. За съжаление отзивът на 90% от работодателите бе негативен.
Освен предвидените срещи се проведоха и други, които изникнаха по време на проекта и които се осъществиха благодарение на активността от страна на хората с увреждания.

   Това показва, че не само от страна хората с увреждания, но и от страна на институциите възниква интерес към техните потребности. Както се казва в една поговорка: "МОЖЕ ДА НЕ ЧУЯТ КВАКАНЕТО НА ЕДНА ЖАБА, НО НЕ МОГАТ ДА ОСТАНАТ ГЛУХИ ЗА ЖАБЕШКИЯ ХОР!"