Николай Оржак Потомствен тувински шаман, майстор на обертоновото гърленото пеене „хоомей”

Съвместен концерт с Калки в гр. Стара Загора
2 април 2008 г. (сряда), 18:30 ч.
Зала на Регионална библиотека „Захарий Княжески”

Тувинско гърлено обертоново пеене

Гърленото пеене е уникален вид древно изкуство за постигане на хармония между природата и човека, присъщо на някои народи от Саяно-Алтайския регион – тувинци, алтайци и монголи, а също и живеещи в европейската част на Русия башкири. При тувинците този вид пеене е обусловен от безгранична любов към природата. Затова източник на вдъхновение и мяра за всички неща у древните изпълнители се явява природата.

В основата на традиционните звукоподражания свойствено за тувинците е обостреното, тънко слухово възприятие и изкусно имитиране на гласовете на животните - например зовът на жеравите, ревът на бика, заешкото цвъртене, пеенето на синигер.

Уникалността му се състои в това, че изпълнителят извлича едновременно два звука, образувайки по този начин своеобразно двугласно соло. Техниката на пеене е твърде забележителна: прекарвайки през дробовете си колкото може повече въздух, се получава чисто, ясно и звучно свистене с трели като от стъклена камбанка, но много по-протяжни. При това от един изпълнител се чуват отчетливо два музикални гласа. Непрекъсността и продължителността им изцяло зависят от умението му да управлява диафрагмата си. Едновременно с тях следва дълбоко вдишване и продължение на тайнствените звуци под акомпанирането на „двуструнен топшулурм” – етно-инструмент с дълъг гриф, докато двата звука не се разделят съвършено неочаквано за слушателя.

Първите писмени източници, описващи изкуството на гърленото пеене се срещат в литературата в средата на 19 век. Естествено за европейците, възпитани в съвършено други музикални традиции, това изкуство предизвиква удивление. В основата на гърленото пеене лежи ламаистката религия. Предполага се, че то е възикнало в ламаистките манастири, но с течение на времето е излязло от там и е претърпяло преработка в нов вид вокално изкуство.

Съществуват пет стила на гърлено пеене – каргъйра, хоомей, съйгъйт, езенгилер и борбанадъйр, с няколко разновидности. Стилът хоомей е свързан с ниски жужащи звуци с много ниски честоти.

Николай Ооржак е потомствен тувински шаман роден през 1949 г. в Западна Тува. Завършил е Института по култура Улан-Уде, след което работи като директор на Народния театър. Освен с научни доклади на Международни конференции и симпозиуми, участва в съвместни джазови концерти с водещи певци и музиканти. Но основната му дейност е чрез концерти да демонстрира този вид изкуство и да предаде знанията и опита си на желаещите. През 2006 г. участвува във Фестивал на телесната и трансперсонална практика в Екатерининбург, в Тайланд - международна Холистическа конференция; в Швеция - международен Холистичен фестивал – “NO Mind”; Гърция, Самотраки - фестивал на етническа музика.

През 1995 г. е поканен в състава на правителствена делегация на международния конгрес в чест на 60 годишнината на Далай Лама в Индия. Там получава благословията му и така започва неговия път на „пеещия шаман”, който съчетава гърленото пеене с шаманизма. През 1993 г. е поканен от проф. Монгуш Борахович Кенин-Лопсан (виден изследовател на шаманизма в света) да участва в шаманското общество (Дунгур), главната задача на което е духовно изцеление чрез съзнанието. Две години е бил председател на Централната Религиозна Организация на Шаманите в Тува. През 1999 г. канал АRD в Германия пуска документален филм за неговата шаманска практика и гърлено пеене. През 2002 г. осъществява тримесечно турне в Канада и САЩ, по време на което се среща с Майкъл Хърнър – значим изследовател на шаманизма. Магичната сила на звука, на обертоновете, както и на инфразвуковите вълни от инструментите на изпълнителя създават необходимата настройка и синхронизация на процесите в човешкия организъм, при което се достига до саморегулация и самолечението му.

В Тувинската Република гърленото пеене се счита за национална ценност. То е се изучава в редица научни институти по света, правени са ендоскопски изследвания, ултразвукови тридименсионални наблюдения на носоглътката и спектрограми на звуците (до и под границата на чуваемостта на човешкото ухо). Това може би обяснява магията на въвеждането на изпълнителя в транс, като по този начин се постига въздействие чрез подсъзнанието, а от тук и лечебния ефект върху изпълняващия такова пеене.

Звуците на гърленото пеене са вид терапия със звук, а духовните практики (пеенето на мантри например) и свързаните с тях изкуства (джаз, блуз и т.н.) могат да помогнат на хората да достигнат вътрешна хармония на Аза.