Проф. Симеон Хаджикосев гостува на "Четяща Стара Загора"

Проф. Симеон Хаджикосев: Ако пишете,пазете се да не ви нарочат за гении!

Никога не съм направил зло на студент, отчита експертът след 52 удовлетворителни преподавателски години

Литературният критик, експерт по западноевропейска литература, писател, преводач и полиглот проф. Симеон Хаджикосев представи пред старозагорската публика своята творба „Докосвания”, издание на ИК „Персей”. Организатор на срещата бе Библиотека „Родина”, като част от програмата за 12-ия Маратон на четенето. Интригуващият разговор е от 1 лице, единствено число.

Проф. Симеон Хаджикосев: Радвам се, че ви виждам, радвам се, че съм отново в Града на липите и поетите, за последен път бях тук през бурната пролет на 1990-а - 27 години оттогава! Но няма да си разправяме спомени... Хрумна ми, докато пътувах насам, нещо, което може би дори и вие, заарлии, не знаете. Хрумна ми да ви приветствам с думите: „Обитатели, жители, горди жители на Стара Загора, един от най-трагичните, един от най-красивите, един от най-прекрасните български градове!”. Сетих се, че преди почти 140 години, през мразовитата зима на 1878 година, когато войските на генерал Столетов са принудени да отстъпят пред напора на османската войска, османлиите влизат в Ески Заара, опожаряват я и едва преди няколко години узнах, че в тези трагични януарски дни са загинали не по-малко от 14 хиляди заралии! По-голямата част, може би, от тогавашното население. И онова, което вие може би не знаете, това са, простете неологизма, злоключенията на дядо Петко Славейков, който тогава не е бил дядо, защото е бил на 50, почти 51 години. Е, може по тогавашните окомери и да е бил дядо. В пожарите, изпепелили Ески Заара, той изгубва огромния си архив и голямата любов на живота си – Катерина Стойоолу. Пустият дядо Петко Славейков – жизнелюбец и фустолюбец, нека му е просто, както казва народът. Неговата вярна съпруга Еленка му е родила и отгледала, ако вярно си спомням, девет деца, от които обаче едно е умряло малко, но това е било великолепно постижение за епохата. Елена Славейкова остава неграмотна. Много интересно се изразяваше моята баба от едно село близко до Елена, тя казваше: „Сляпа съм, синко, сляпа съм за книгата!”. Та, Елена Славейкова не знае да пише и да чете, а Петко Славейков, който прекарва най-плодотворните си години в Цариград, издавайки вестници и развивайки голяма обществена дейност, залюбва прекрасната Екатерина Стойоолу. Тя отишла да моли застъпничество пред султана за своя мъж, но и не го е измолила. И къде е тук Ески Заара, ще ме попитате? Екатерина е една от жертвите в плячкосването и опожаряването на прекрасния възрожденски град. Това не е по моята специалност, но макар да съм специалист по западноевропейска литература съм до мозъка на костите българин и патриот, завършил съм „Българска филология”. Та, за да затворим главата за Петко Славейков и Екатерина Стойоолу, баба Елена не му е простила никога, ама какво да прави жената, какво да прави?! И знаете ли защо най-любимият, но не най-представителният площад в София се нарича площад „Славейков”? Преди няколко дена чувам по радиото някаква журналистка казва: „Площад „Пенчо Славейков”, което, разбира се, е една мила неграмотност или полуграмотност. На мястото, точно на мястото, където днес се издига голямата ъглова сграда на Софийската градска библиотека, се е намирала къщата на Петко Славейков, която той построява след преместването си в София след Освобождението. Разбира се, тя е разрушена още някъде в началото на миналия век, преди около 120 години, но пък в чест на дядо Славейков, а не на неговия не по-малко велик син Пенчо Славейков, този площад се нарича „Славейков”.
И, казва той нещо, което ме е срам да го кажа и досега и винаги ме е било срам да го казвам, но понеже дядо Славейков го е казвал, ще ви го подшушна. „Не сме народ! Не сме народ, а мърша, туй ще ви кажа и с това ще да свърша”. Но с това свършва дядо Петко, аз няма да свърша, защото тук един велик, прекрасен поет е казал: „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви!” и ние ще вървим както можем.
Аз се разприказвах, но нека ми е простено, понеже 52 години съм забавлявал моите студенти. Моля да ме извините, аз не съм свикнал да говоря седнал и пред микрофон. Нещо повече, обикновено пред студентите от трети курс, които не биваха многобройни, а колкото сте вие тук, аз се разхождах по пътеката между тях, правейки всякакви асоциативни подскоци, както моят тук пред вас за опожаряването на Ески Заара, за злоключенията на Петко Славейков и за каквото ми хрумне. Разбира се, да се хваля, няма смисъл, моят прекрасен приятел и любим издател Пламен Тотев от „Персей” ме похвали и дано да са справедливи тези похвали!
За моите мемоари бих казал, че те са шест тънки книжки, тук са трите последни, които съм публикувал в продължение на 26 години: от 1990-а до есента на 2016-а година с „Докосвания”, всичките издадени от Пламен Тотев. Към „Записки на конформиста” имаше неочакван за самия мен интерес, тогава написах четвъртата част „Записки на вътрешния емигрант”, издадена през 2006 година. През 2011 година пак Пламен бе така добър да издаде петата част „Което е било и ще бъде” и сега шестата „Докосвания”, която е нещо средно между мемоари и литературна критика. В „Докосвания” аз имам особено пристрастие към един сюжет, който ми напомня малко за литературоведска, кримианкета. За моето докосване до може би най-великия чешки поет на 20-и век – Витезслав Незвал, който е и един от най-големите европейски поети на 20-и век. Преди 63 години, през лятото на 1954-та година, бях с една група пионерчета в Чехия - описал съм това в книгата, в главата „Странният чародей”. Откараха ни в много живописен кът, в лагер край много красивата река Сазава, която се влива в Елба, ако вярно си спомням. Беше весело и интересно в този лагер, там бе един мъж исполин, представен ни един ден на нас, българските пионери, като писател. Когато пиша, си казвам, че никога не мога да разкажа нещо така интересно, както съм го написал. И обратно – когато говоря и ми се удаде приказката, си мисля, че никога няма да мога да го напиша така интересно, както съм успял да го разкажа. Наистина, боя се, че няма никакъв смисъл да ви разказвам този литературен кримисюжет затова как след години на постепенни съмнения, че този човек, с когото съм общувал в продължение на месец толкова отдавна – казах, преди 63 години, е бил изумителният чешки и европейски поет Витезслав Незвал. В тази глава съчетавам мемоарното с поглед върху творчеството му, той има една много интересна поема, по чието заглавие „Странният чародей” съм назовал главата.
Стара Загора ми се стори много млада, много хубава. Апропо, при посещението ми предния път през драматичната 1990-а година току-що бе изгоряла Операта, една от гордостите на старозагорци. За да не злоупотребявам с вашето любезно търпение и благосклонност към мен, съм готов накрая ако имате някакви въпроси към мен от какъвто и да било характер – литературоведски, исторически, психологически, да им отговоря, ще ми е много приятно да сторя това.
Да ви се похваля – о-о-о, как няма да се похваля, това беше любимата ми шега! – че мой студент е бил Димитър Благоев. Ама, как така, чудите се? Имаше един журналист в българското радио Димитър Благоев. Когато преподавах преди около 50 години на задочници, имах студенти 20-ина години по-възрастни от мен. Аз тогава бях тридесетинагодишен, а те бяха по на 45-50 години. Много добре го помня този Благоев, работеше в Радио София, след което си го избрах за любима шега, че сред моите студенти е бил и Димитър Благоев! Е, не е бил „онзи” Димитър Благоев, но сред моите студентки – преобладават девойките, е имало не една и две, чиито не родители, а баби и дядовци са били обучавани също като мои студенти. Съгласете се, че 52 години са един доста впечатляващ срок! Една от големите ми гордости е и че толкова трае и бракът ми – първи и единствен, аз свалям шапка и правя поклон на съпругата ми, която ме е изтърпяла толкова дълго време!
Трябва да ви кажа откровено, че напоследък във висшето образование у нас има определен спад, който през последните години започна да става много стръмен. През първите 20 години на прехода беше плавен, но сега спадът стана доста рязък, поради което - ще ви призная честно - аз не съжалявам, че колегите вече пожелаха да се сбогуваме. Казвам, че 75 години е предостатъчно! Но тук не става дума за мен, а за студентите. На какво се дължи този спад, който напоследък е по-осезателен? Разбира се, на това, че България се отвори към света и сега приемът в Алма-матер, в Софийския университет, най-авторитетното и единствено българско висше учебно заведение, което влиза в първите хиляда на университетите по света, не е толкова труден, както беше преди влизането в който и да е от 14-те факултета. А през последните години обявяват свободни места. Парадокс! През есента на миналата година обявиха 35 ли, не помня, свободни места за „Право”, което винаги е било най-трудно достъпната специалност в Юридическия факултет и Софийския университет. Отворихме се към света, хиляди български абитуриенти заминават да учат на Запад. Най-много в Англия, в Германия, Холандия, Франция, Испания, да не пропускаме Съединените американски щати. Не мога да кажа, че това са най-добрите, най-способните български младежи. Но, че те са деца на най-платежоспособните български родители, в това няма съмнение! Така че поради тази причина спада равнището на университета. Няма да скрия и това, че спада и преподавателското равнище. Аз смея да се надявам, вярвам, че съм бил преподавател на европейско и може би по-високо равнище. В интерес на истината, големите български преподаватели, колеги историци, философи, литературоведи, психолози – да не ги изброяваме, от близкото минало нямат достойни наследници. Не мога да твърдя, че младите ми колеги от катедрата са поне на моето предполагаемо равнище. И все пак казвам така – прекрасни са всички млади сърца и души! Не виждам много съществена разлика между тези няколко поколения – онези, които аз помня преди половин век и тези мои последни студенти, които още дори не са се дипломирали във факултета като бакалаври и магистри. Един и същи интерес към знанието, към живота, към най-хубавото и най-интересното.
Учил съм ги да не хитруват. Преди 10-и ноември при установен опит за преписване студентът биваше моментално изключван. Казвам ви не без малка гордост – колкото пъти ми се е случвало да уловя студент, но не през последните 26 години, който преписва, аз винаги съм му правил забележка, молил съм го да не повтаря това, тъй като при друг преподавател може да бъде фатално, прибирал съм му „пищова” или от каквото е преписвал и съм го изпитвал. Ако е проявявал достатъчно хладнокръвие, а само се е подсигурявал, така да се каже, съм му пишел оценка. Никога не съм направил зло на студент! И пак ще повторя – и бабите бяха великолепни, особено когато бяха млади студентки, и техните дъщери, и техните внучки са. Прекрасно младо племе...
Ох, как хубаво го е казал Пушкин в едно стихотворение от 1831 година, когато се връща в своето семейно имение Болдино, където две години е бил заточен от младия тогава император Николай Първи. И той след 10 години отива отново в Болдино и се разхожда из тези гори, лъки, поляни на дядовото си имение и вижда колко са пораснали вече младите борове. И великият Пушкин завършва това гениално стихотворение със: „Здравствуй, племя молодое, незнакомое! Не я увижу твой могучий поздный возраст. Но пусть мой внук услышит ваш приветный шум, когда, с приятельской беседы возвращаясь, веселых и приятных мыслей полон, пройдот он мимо вас во мраке ночи и обо мне вспомянет”.
Гениално го е казал! Но аз го цитирах заради този стих: „Здравствуй, племя молодое, незнакомое!”. Не е необходимо да го превеждам, дори да не знаете руски език. Прекрасно, младо племе расте и в България. Болежката ми, болката ми е само това, че много от тези прекрасни, млади хора, които завършват образованието си в чужбина, остават там. И когато ги попитат дали няма да се върнат в България, отвръщат, че мислят да се приберат, когато нещата се оправят. Видях как младо българско семейство от Варна, което стопанисва заведение в Санкт Петербург, казва това на журналистката. Това в Путинова Русия, притисната от санкции, да е много по-добре за тях! Прекрасна земя имаме, с прекрасен народ, но... както беше казал Апостола: „Да си изправим кривиците, па да вървим напред”. Не е лошо и да попрочитаме по нещо! Дано нашите младежи на Запад не забравят българския и българщината, „име сладко, земя рай, сърце тупка и играй”.
През първите години на прехода беше голяма мътилка, настъпиха огромни промени тук и там. По социалистическо време имаше 12-13 държавни специализирани издателства, на БКП, на БЗНС, на Комсомола, „Български писател” и др., да не ги припомням. Промениха се нещата, родиха се хиляда издателства, от които сега функционират може би 200-300. Някои много успешно се развиха, между тях и Издателство „Персей” на моя прекрасен приятел Пламен Тотев. Преди имаше „шлюзове”, не всеки можеше да издава, но не обезателно по политически причини, а да речем заради графомания. Графоманите са били много повече от писателите. Макар че, между нас казано, да си остане тук, и сега има много писатели грамофани, членове на писателския съюз, но не за това е думата. А че след като се промениха нещата, всеки, който се смята за писател и събере определена сума, при наличие на такъв огромен брой издателства може да издаде своята книга. Нямаме точна информация колко книги излизат годишно в България. Имаше едно време и редакторска длъжност. В издателство „Български писател” работеха едни от най-големите български поети и писатели: Светослав Минков, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, не мога да ги изброя всички, хора на словото, които могат да превърнат един текст в нещо стойностно. И все пак вашият въпрос беше има ли сега сериозна литература? Аз, разбира се, малко следя съвременната литература, но със сигурност мога да ви кажа, че и в момента в България творят и пишат макар и не чак толкова много талантливи, даровити писатели. Следя напоследък и писателския вестник „Словото днес”. Великолепни стихове, великолепни разкази!
Преди два месеца се звъни у дома към вечеря, към 7 часа, непознат младеж на 50-55 години, който ми донесе един изумителен текст, издаден в книга. Това момче, чието име аз забравих, както и заглавието на книгата, в началото на демокрацията се е опитало да избяга на Запад през Полша и да се установи в Дания. И разказва едно към едно своите приключения в зората на демокрацията 1991-1992 година. Прочетох книгата, веднага написах една рецензия и я дадох на моя приятел и съсед Георги Константинов, издателя на списание „Пламък”. Сега във втора книжка на списанието излиза тази рецензия за книгата, „Записки на истинския емигрант”, спомних си заглавието й. И аз пиша: „Тази книга заслужава да бъде прочетена”. Има десетки такива великолепни книги, с великолепни автори, и млади, и стари. Е, някои са набедени, като моя студент Георги Господинов. Не е бездарник, но ако пишете, пазете се да не ви нарочат за гении! Един редови талант, нищо особено, но когато говорят за българска литература го споменават едва ли не като кандидат за Нобелова награда.
Дано не съм ви отегчил и изморил, но за мен беше истинско удоволствие!

 

Електронна библиотека

Община Стара Загора Българска библиотечно-информационна асоциация РС-ТМ Обществен дарителски фонд Стара Загора Посолство на САЩ в България Bemis Public Library, Colorado
© 2004 - 2017, Библиотека Родина - Стара Загора