Родислав Стефанов представи "Поклонникът до Сантяго" в Стара Загора

Родислав Стефанов: Любовта към ближния е висша добродетел

Най-голямото страдание на Иисус не е било на кръста, а при молитвата му в Гетсиманската градина, когато проумява, че е безкрайно неразбран и от учениците си, смята писателят католик

 

Писателят-поклонник Родислав Стефанов представи продължението на книгата си за Камино - "Поклонникът до Сантяго". Той бе гост на на библиотека "Родина" и къща музей „Гео Милев”.
През 2016 г. авторът представи „Камино де Сантяго”, в която описва своите поклоннически пътувания до гроба с мощите на ап. Иаков в Сантяго де Компостела. Милиони човеци извървяват този 800-километров Път, тласкани от различни подбуди, разтърсени от всякакви житейски драми и търсещи утеха, вяра, дух и изцеление.
Докъде е стигнал преводът на книгата на немски език и над какво още работи - чуйте от автора.

Оригиналният и емоционален разговор с писателя Родислав Стефанов е на занимателно разположение на читателите ни почти без редакция. Завладяващото му представяне е дело на Красимира Лекова от Библиотека „Родина”.


Краси: От името на Библиотека „Родина” ви казвам „Добре дошли!” на поредната среща с писателя Родислав Стефанов. Тя ви бе обещана точно преди 1 година – на 17 март 2016 г., точно тук в къща музей „Гео Милев”, когато авторът представи книгата си „Камино де Сантяго” - описание на поклонническите му пътувания до гроба с мощите на апостол Иаков в Сантяго де Компостела. Още преди година писателят поклонник съобщи пред нас, че „Камино де Сантяго” се превежда на немски език, а той пише продължението й. То вече е факт.

„Поклонникът до Сантяго” е художествен роман, в който главната героиня – младата американка Тина Фернандес, се сблъсква също така неочаквано и нелепо с трагична случка в своето семейство. Единственият й близък човек – брат й Майк, катастрофира и изпада в кома, а лекарите отказват да се ангажират с прогнози за оцеляването му. Тогава Тина търси упование и надежда в немския писател Рос Ланце, за да изминат заедно с молитва за здраве огромното разстояние до светите мощи на апостол Иаков.

Романът, според мен, следва най-добрите традиции на големите романи на ХХ век за Пътя и пътуването. Тук ще спомена само „По пътя” на Джак Керуак и „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” на Робърт Пърсиг, с които се родее, според мен, не само заради темата, свързана с Пътя и движението, а и същностно с идеята, че най-важното пътуване е не това, което се случва на пръв поглед и което измерваме в километри, а духовното пътуване и ремонтът на „чарковете” на душата, което си е поклонническо пътуване в най-чист вид. Разбира се, философски погледнато, романите за пътуване са рожби на вечния дуел между романтичния и рационалния светоглед. Това противопоставяне е най-вече отправна точка за същинското изследване на ценностите, човешките способности и възприемането на света. И това можем да приложим и към образите в романа, и по-специално този на Тина – жена, която идва от абсолютно лишения от всякаква духовност корпоративен свят, света на парите и която в момент на изпитание се обръща за просветление към духовното и предприема поклонническо пътуване по вече споменатия маршрут на свети апостол Иаков. Разбира се, за да се случи израстването или инициацията са необходими два образа още: на Учителя и неговия ученик, които пътуват и разговарят, а в общуването именно се осъществява най-важното пътуване на всеки към себе си. Тук ученикът е жена на име Тина, търсеща помощ след инцидент с нейния брат, а в ролята на Учител е вече преминалият своето Камино Рос Ланце. В течение на романовото развитие те ще извървят близо 800-те километра по Камино всеки научавайки своя духовен Урок. Ценност на книгата, по моему, е изобилието от фактология, която може да се използва и ще е полезна на всеки при пътуване по Камино с уместните забележки за забележителности, места за подслоняване, ценни съвети за храна и напитки и още куп полезни факти, с които сме свикнали авторът да ни отрупва още от първата му книга. Според мен, достойнство на романа е и че авторът е избрал най-добрия възможен финал – и това е отвореният финал, защото какво се случва с Тина и Рос, след като извървят общия си път и имат ли нещо общо в бъдеще би било важно само в приказките и в холивудските филми. Тук най-интересното вече се е случило, а то е, че истината за това, което може да се нарече духовен подем, идва отвътре, свежда се до самите нас и до начина, по който гледаме към света. Тук се сещам за една мисъл, която приписват на Буда: „Има само две грешки, които човек може да допусне по Пътя към истината – да не започне и да не продължи докрай!”. Давам думата на автора да се защити, да потвърди, да отрече и изобщо да каже защо всъщност написахте този роман?

Родислав: След това фантастично въведение аз мога само да ви разказвам смешни работи и после да си ходя! Трогнат съм! Тази книга има много интересна съдба. Идеята за този роман се роди още след излизането на първото издание на „Камино де Сантяго” - на 26 март 2012 г. беше първото й представяне. Още тогава близки мои приятели ме разкритикуваха, че съм подробен и дотягащ с цялата фактология, че това нещо не можело да бъде прочетено и било по-скоро мъчение, отколкото удоволствие. И понеже нямах опит в писането тогава, приех всичко много навътре и се съгласих да поднеса своя труд по по-друг начин. Но не било писано да стане така. Започнах преработката на първото издание на „Камино де Сантяго”, която продължи цели 3 години и когато през 2015 г. излезе тази книга, бях горд и щастлив от това, което съм сътворил.

Тези, които ме познават и тези, с които поддържаме връзки във фейсбук, знаят, че аз всяка година ходя по Камино - от 2010 г. насам, с изключение на 2012 г. Това ми беше на практика шестото Камино. И с тази книга, от една страна, имах идеята да поднеса по по-различен и по-лесен за възприемане начин идеята за Камино, но, от друга страна, не исках и да се лиша от най-важните забележителности по Пътя. Трябваше да потърся среден път, който се оказа, че не е толкова лесен. Сега виждате четвъртата редакция на тази книга, първата отлетя бързо в кошчето за боклук през 2013 г., подобна история имаше и втората редакция, привършена в края на 2014 г. Вкъщи имам страхотен опонент в лицето на жена ми, която вечно е недоволна от мен и от писането ми също, казвам го с най-добро чувство, защото тя непрекъснато вдига летвата нагоре. В края на 2015 г. най-после книгата стана реалност, бях готов да я издам, когато реших все пак да я прочета, преди да я дам за печат. Но после размислих, и тя доби съдбата на предишните две. През 2016 г. направих едно Камино, което за мен беше точно толкова важно и решаващо, колкото моето първо.

Има много пътища, които водят към Сантяго де Компостела. Има така нареченото Камино Примитиво, което още в началото на IX в. крал Алфонсо Втори де Астуриас го прави, той е и първият поклонник, стигнал до гроба на апостол Иаков. Има така нареченото Камино Норте, северното Камино, което върви по крайбрежието. Има Камино Португеес, което започва от Португалия и стига до Сантяго де Компостела. Но аз съм запленен от най-дългия път – Камино Франсес, който за мен е исторически най-забележителен път, по който всъщност минават огромните поклоннически маси, през Франция от цяла Западна и Северна Европа и стигат до Сантяго. Това е пътят от Сен Жан, прекрасно малко градче с 1500 жители, създадено в края на XII в. от английския крал Ричард Лъвското сърце, трети син на Хенри Втори Плантагенет. Душата му е била в преследване на неверниците и в кръстоносните походи. В края на XII в. той е само дук на Аквитания. До него стига информацията, че наварците се отнасят много непочтено към поклонниците, че ги мародерстват и т.н. Затова създава града Сен-Жан-Пиед-де-Порт, което като укрепено място създава възможност за преминаване на Пиренеите за един ден. Целият път е първо през Пиренеите и по билото на Кантабрийските планини, в северна Испания и се стига до Сантяго. Но не искам да се спирам конкретно на самия Път, в тази книга е казано достатъчно много за Пътя, чак накрая дотягам на някои. Но когато сте на самия Път и минавате покрай някоя църквичка, на която испанците не са така любезни да сложат дори табела с името й, отваряте книгата и веднага всичко ви става ясно.

Камино през 2016 г. бе решаващо за мен, защото на него разбрах, че вече съм станал на почти 60 г. и сърцето започва да ми прави номера. Беше много тежко, на два пъти бях „на кантар” дали да продължа и след като приключих в началото на август „кацнах” в една клиника за един месец. Там бях лишен от телефон, интернет, от всичко, само ми бяха оставили компютърчето и съдържанието му. И човек, когато няма какво да прави, започва да играе с мислите си. И така за месец от една монолитна отливка, дето се казва, написах отново тази книга така, че накрая чак на мен взе да ми харесва, надявам се и на вас също. Във фесбук създадох и нов сайт за „Поклонникът до Сантяго”, всеки, който реши, може да лайкне страницата и оттам-нататък сме в непрекъснат контакт с него.

С тази книга имах няколко цели. Първата цел беше да представя Пътя по начин, по който да не дотегне на читателя, а да го заинтригува. Втората цел беше да покажа моето отношение и моето виждане за този Път. В предишната ми книга главният герой беше самият Път, докато в тази имаме двама герои неслучайно, за да има Ученик и Учител. Искам да ви кажа още нещо – аз съм католик, но колкото повече минава времето толкова повече започвам да усещам, че съм католик с богомилски уклони. Едно от нещата, които съм успял да маскирам вътре в книгата, е молитвата „Отче наш” – единствената молитва, която богомилите признават. Това е молитвата, с която героите ми се молят. Няколко тайни послания съм вплел умишлено скрито в повествованието, оставям на читателя сам да ги разкрие.

Тина Фернандес е един много интересен образ. По време на представянето на книгата в София ме питаха: „Ама, коя е Тина? А кой е Рос?”. Нека не забравяме, че това са литературни герои и аз не мога да посоча с пръст реални личности. Те са образи, които са изкристализирали от моите наблюдения през всички тези пътувания по Пътя през 2013-а, 2014-а, 2015-а и 2016-а година. Почти всяка черта на героите е била забелязана в жив човек, крачил по този Път. Литературоведи в София ми казаха, че образът на Тина е по-плътно представен от образа на Рос Ланце. Всичко е умишлено, защото тази книга „Поклонникът до Сантяго” е дотолкова продължение на „Камино де Сантяго”, доколкото е по-осъвременен поглед върху Пътя с възможност за малко критика. Защото Камино е много променено от 2010-а до 2016-а година, за мен промяната е невероятна. 2010-а година за мен беше вълшебна, тя беше и свещена година на Компостела. Това беше и годината, в която ако не бях направил това пътуване, може би първата ми книга нямаше да бъде толкова еуфорична и с патос. След това през 2011 г. по Пътя започнаха да се появяват затворени църкви, обстановката стана по-различна, но още можеше да се каже, че държаха високо билото горе. През 2013 г. нещата започнаха да скърцат, дали кризата вече беше започнала да ги преборва не зная, но испанското гостоприемство стана доста вяло. През 2014-а, 2015-а, 2016-а година вече за мен стана разочароващо, което не съм го спестил и в едно прекрасно място като Ел Асебо – малко селце, напомнящо на нашите възрожденски селища като Жеравна, Етъра, поминъкът на цялото население бе на практика ликвидиран и всичко бе концентрирано в бетонен мастодонт, разполагащ с безкраен брой легла за поклонници, с огромна хотелска част, където ставали и сватби, и всякакви празненства. Това беше най-фрапиращият случай, имаше и други, но не искам да изпадам в дребнавост, за да не ме упрекнете. Просто това за мен не бе Камино, което ме накара да се влюбя в пътуването по този Път.

Вече бе споменато, че главната героиня е млада жена на около 36 години, която е получила прекрасно образование във Франция, а после в Канада. Неслучайно е поканена да стане търговски директор на голям строителен гигант в Сан Диего, Калифорния и тогава тази млада жена, която на практика има всичко и досега само е получавала, усеща, че е дошъл моментът да даде. Много тежък момент, който, за съжаление, аз също съм преживял, когато гледаш един доктор да ти каже нещо обнадеждаващо, а той уклончиво отвръща, че трябва да минат поне 40 дни. Тогава Тина си спомня за книгата на един немски автор, която е чела, свързва се с него и успява да го убеди да тръгне с нея и да я придружи, за да измолят изцелението на нейния брат. Писателят Рос Ланце на свой ред си спомня как е дал обет да подкрепя като ангел-пазител всички, които имат нужда, когато пък неговият син е бил между живота и смъртта. Това са двама души с разлика във възрастта от порядъка на 25 години, което предполага доста големи различия в мисленето. Освен това начин на мислене на европеец и американец - на практика са два абсолютно несъвместими образа! И точно това е интересното, как един друг се откриват и си помагат да намерят компромисния среден път и да направят това 30-дневно пътуване в мир. Интересното е, че в тази книга не съм пропуснал да засегна въпроси за смисъла или за безсмислието на грандиозни проекти, които са мъртвородени, за разсипничеството на глобализацията – моя много любима тема, аз съм изключително голям антиглобалист.

Вървейки по Пътя, главният герой Рос Ланце успява да насочи Тина към духовното, да я спечели за него, а тя със своята младежка енергия и с цялото си поведение да му вдъхне доверие, че може да направи още един рунд в битката със самотата. Тази книга имаше един пролог, но моя прекрасна съученичка и голям българист ме посъветва да не обяснявам на читателите и да не ги подценявам, те няма да ме идентифицират едно към едно с Рос Ланце. Този пролог беше много интересен, защото Рос Ланце се срещаше с автора в една клиника и на въпроса му „Защо си тук?”, отвърна: „За да съхраня нещо, което ми се случи и което е неповторимо!”. Но както и да е, това го махнах от книгата, тя може би изгуби, но някой ден, живот и здраве, може да поместя пролога на сайта като любопитен факт.

Едно от незабравимите места по Пътя е град Леон с катедралата с огромните стъклописи, шедьовър в световен мащаб, точно там попадат двамата герои. Не зная дали си спомняте, но на Евровизия през 2014 г. една испанка изпълни песента „Dancing in the Rain”, текстът прекрасно пасна към чувството, което имат двамата герои в този момент. Един от много любимите ми моменти! Имам много приятели журналисти и в телевизията, и в радиото, но не скрих негативното си отношение към сутрешните блокове, които, имам чувството, в Испания са още по-кресливи откъдето и да било другаде. Сутрин рано влизате в някое кафене, барманът е още полуспящ, а телевизията вече бълва и зарежда с напрежение. Не съм простил това за безсмислицата на тези сутрешни блокове и доколко платените медии манипулират съзнанието ни. Тук, под щита на формата роман, можах да излея душата си.

В Пуента ла Рейна има едно разпятие, за което се предполага, че е още от времето на тамплиерите, началото на XIV век. През 1308 година те са забранени като орден, значи още от преди това. Колкото пъти съм минавал, винаги съм го гледал, но тази година това разпятие ми подейства по много специален начин! Това, което съм описал, със синьото топче божествена енергия, действително се случи. С няколко души вървяхме от няколко дни заедно и една от жените изпищя, разплака се и после ми разказа как е видяла Господ на разпятието.

За мен лично целта на последното ми пътуване през 2016 г. не беше толкова да стигна до гроба на апостол Иаков, колкото да стигна до един от параклисите в катедралата, параклиса на Кортисела. Това е най-старата църква в Сантяго де Компостела, която е още от X век и по-късно е била приобщена към катедралата, завършена в началото на XII век. В тази църква има една фигура на молещия се Иисус в Гетсиманската градина. През 2016 г. нещо се беше случило с мен и изведнъж сякаш прозрях, че най-голямото страдание на Иисус не е било на кръста, а по време на неговата молитва в Гетсиманската градина, непосредствено след Тайната вечеря, когато проумява, че е безкрайно неразбран и от учениците си! Не само от народа, който иска да го издигне за цар на юдеите, а дори и от неговите ученици, живеещи с идеята, че ще станат най-първите приближени до царя. Тази пластика в тази църква за мен е интересна и любима, защото е част от това апостолско християнство, което ни разказва за най-първоначалния вид на Учението на Иисус, а не за това, което получаваме после малко или много деформирано от Петър и Павел. Знаете, Павел е ученик в храма и след като е преследвал християните, Бог го ослепява, а когато му връща зрението той се преобръща и става християнин. Моето убеждение е, че Павел е апостол, но той никога не се е докосвал до Иисус и не е бил с Иисус. Така че съм малко скептичен точно доколко е прозрял Неговото учение и дали не му е дал насока, отговаряща на неговото, на Павел, виждане.

В момента работя по една трудна тема - опитвам се да изчистя, ползвайки Четирите канонични евангелия, кое са мислите на Иисус и къде е Неговата философия и къде е тази, която е досложена. Това ме кара да задълбая действително в детайли в темата за просветлението. Прието е да се вярва, че без духовен Учител човек не може да прозре нещата. Но не трябва да разбираме толкова буквално ролята на Учителя, защото ние сме хора грамотни, имаме достъп до безброй литература и чрез многото и многообразни книги на практика можем да оформим свой хипотетичен духовен Учител.

В моите книги се опитвам да регистрирам неща очевидни, които просто са факт. Сега какво тълкувание ще им се даде на тези факти е отделен въпрос. Искам да ви кажа, че такава книга каквато е „Камино де Сантяго”, не съществува в световен мащаб! Много нескромно, но го заявявам съвсем отговорно. Защото няма друг, който е взел 5 години от живота си, за да се занимава само с тази тема! Аз, слава на Бога, успях да си позволя финансово 5 години единствено с това да се занимавам. И мисля, че действително се получи нещо много интересно.

Книгата е от 365 страници, остават още около стотина да се преведат на немски език и, ако е рекъл Господ, през юни-юли ще се появи в един кръг от около 120 милиона немско говорящи в Европа. Не беше никак лесно да намеря преводач. Аз самият съм филолог и чудесно владея немски език, но не се наех да я превеждам. Защото друго си е, когато се превежда от човек, за когото немският е матерен език. Имах невероятния късмет да попадна на германка, която е филолог и от 25 години работи като редактор в нашето национално радио. Значи, нито българският й е под въпрос, нито немският. Казва се Кристин Христов. Преводът става изключително сполучлив и съм безкрайно щастлив.

Умишлено още първата книга, която написах, беше за българските поклонници, да имат толкова информация, колкото нямат и испанците, с много факти, които съм проверил 4 пъти. Неслучайно го казвам това 4 пъти, защото традиционно 3 пъти би трябвало да са проверени едни факти. Попаднах на извори, сред които докторска дисертация на млада жена от Франкфуртския университет, която изобилства от грешки - до около стотина маркирах, после просто захвърлих книгата. Опитал съм се да не изпадна в нейната смешна позиция, защото зная, че българинът няма да ми го прости, ако открие грешка. Така че, постарал съм се!

Тази година съм планирал Южна Франция. Имах една много интересна среща през 2011 г. с един бивш военен от Чуждестранния легион, Анри от Фуа. Като чу, че съм от България, той ми вика: „А, ние с тебе сме братовчеди!”. „Анри, как ти хрумна, ти си французин, а аз съм българин, какви братовчеди сме?”, зачудих се аз. „Не, аз съм от Фуа, ние сме катари, а нашите катари са вашите богомили. Така че ние с тебе може да сме 18-и братовчеди, но сме братовчеди”, смята Анри. Мен темата за богомилството ме занимава още от 1970 г. Още тогава по някакъв повод си поисках книгата на проф. Йордан Иванов „Богомилски книги и легенди”. Тази книга и до ден днешен ми е настолна, но след това съм бил облагодетелстван от съдбата, че на немски език има безкрайно много литература по въпроса. Един от най-сериозните изследователи на катарите и на богомилите е един австриец, Игнац фон Дьолингер, бивш епископ на Виена, отлъчен от църквата заради това, че не е приел догмата за непогрешимост на папата, след което Баварската академия на науките го кани за свой председател. Той пише една книжка, която е от 130-140 страници. В продължение на 30 години имам щастието да имам тази книга, трябва да ви кажа, че тя е просто мехлем за душата.

Моята книга е замислена като трилогия. Първата е поклонникът, втората е отшелникът, третата е монахът. Всичко е в главата ми, зная до последния миг какво ще се случи с героите, но когато му дойде времето! Продължението „Отшелникът” също ще бъде много интересно, защото там героят ще се отдаде на прозрението си какво трябва да направи - зареден отново с енергия от Тина Фернандес, крайно време е той да се обърне към тази голяма добродетел любовта към ближния.

Електронна библиотека

Община Стара Загора Българска библиотечно-информационна асоциация РС-ТМ Обществен дарителски фонд Стара Загора Посолство на САЩ в България Bemis Public Library, Colorado
© 2004 - 2017, Библиотека Родина - Стара Загора