Представяне на романа "Светата кръв" на Антон Баев в Стара Загора

„Светата кръв”: Феноменология на страстта в различните ѝ измерения
Антон Баев за своя универсален роман на балканския магически реализъм от първо лице, единствено число

Един роман за любовта и страстите, за прошката и отмъщението, за историята, родовата памет и въображението на паметта, за учителите и учениците, и още ... как е изглеждал интелектуален Ямбол през 30-те години на ХХ в.

Библиотека "Родина" и къща музей "Гео Милев" представиха Антон Баев и неговия роман „Светата кръв“ в Стара Загора. Романът е отличен със Специалната награда в конкурса за неиздавани български романи – 2016 г. на Корпорация „Развитие”.

 


Добър вечер на всички на светлия християнски празник Игнажден, желая Ви здраве през Новата 2017-а и благодаря за поканата на Къща-музей „Гео Милев” и на Библиотека „Родина” - от много години не съм идвал на срещи в Стара Загора. Благодаря и на своя „събрат по перо” Виолета Бончева, благодарение на талантливите й усилия двама автори – аз и Кирана Ангелова от Бургас, излязохме в световна поетична антология на испански език. Аз не владея испански език, но казват, че преводът е великолепен, може би по-добър дори от оригинала!
С две думи, романът „Светата кръв” е роман за любовта и страстите във всички измерения, за престъплението, отмъщението, прошката, като героите са и учители, и ученици, а историческото време е превратното време на 20-те и 50-те години на 20-и век, в което е живял и вашият велик поет от Стара Загора Гео Милев. Избрах това историческо време заради преломните години, когато българската история на няколко пъти буквално се преобръща - със Септемврийското въстание, трагедията на Гео Милев, атентата в църквата „Св. Неделя”, военните преврати, Девети септември, време на страшно много социални, културни промени...
Исках да напиша красив роман, който да вълнува с красиви герои и си дадох сметка, че онези преломни години не са толкова извисяващи и за да има красиви герои, които да минават през високи страсти, те се нуждаят от по-далечен исторически коректив на времето. Тогава – поне нашата памет е съхранила това, хората са запазвали достойнството си по-добре от нас и съвременниците ни. Затова ситуирах сюжета в историческо време, но романът не е исторически, епически. Читатели са ми писали във Фейсбук, че романът е универсален, по-скоро водещият факт е как се оцелява и как продължава човешкият живот в превратностите на едно историческо време.
Романът, макар и кратък, е от четири части и всяка от тях започва с откъс от едно от „Четирите годишни времена” на Вивалди. Аз исках да напиша текста така, че изреченията да звучат като музика, много близко до поезията и от друга страна героите да са така очертани, релефни, зрими, че действията им и конфликтите между тях да могат да се нарисуват. От това се ръководех в този прозаически текст - от музиката и затова използвах тези четири годишни времена, с които се отъждествяват четирите сезона на човешкия живот. Вивалди е написал тези музикални пиеси по четири сонета на италиански език, за които спорът е дали са негово авторство или на Торквато Тасо, спорът продължава и до днес. Тези сонети не бяха преведени на български език добре, имаше един лош, преразказвателен превод на тази най-класическа форма в поезията. Аз използвах откъси от този лош превод като вход към отделните четири части, но Елка Димитрова, която редактира романа, възрази да ги оставим в този вид с аргумент перфекционистки направения текст. Елка преведе тези сонети блестящо, така че българската литература вече има оригиналните сонети, по които са написани „Четирите годишни времена”, преведени на български великолепно, в римувана сонетна форма, с максимално повтаряне на звуците „р”, „л”, „з”, които са много чести в италианския език.
Не всички мои герои имат прототипи, но в крайна сметка писателят или поетът каквото и да пише описва себе си, вътрешните си светове. Ние имаме родова памет, имаме памет за наши учители в детството ни, имаме памет и за случайно срещнати хора, които дълбоко в нас съществуват като усещане, дори да сме забравили физиономиите им, но носим емпатията, приятното или неприятното усещане след срещата с този човек. И Флобер, попитан коя е Мадам Бовари, е отвърнал: „Това съм аз!”. С една блестяща сентенция той е казал, че каквито и герои да измисля писателят, той влага голяма част от себе си в тях. Един от централните герои е учителят Борис Кондов, гърбавият. В разговор преди много години ми говореха за един учител от Чирпан, бил е гърбав. Това ми изплува от паметта и аз видях този герой точно така да изглежда, понеже е властна, демонична натура и към учениците, и към жена си. Писането е творчески акт и този детайл изплува от забравената памет и възкръсна за нов живот чрез въображението.
Сегашните български писатели сме доста облекчени от Интернет и Гугъл за справки в миналото, не ходим в библиотеки, не ровим архиви. Но когато се пише върху историческо време, в което не си бил дори роден, много лесно може да се направят грешки – какви автомобили е имало в България, какви филми са гледали учениците и учителите в градчето Я., зад което се крие Ямбол, откъдето е родом баща ми и където е минала голяма част от детството ми. В Ямбол през 30-те години на миналия век е имало три огромни киносалона – повече от София, Пловдив и Русе, бил е изключително развит град, средище на интелектуален живот. Излизат филмите по европейските кина и буквално през следващата седмица се прожектират в Ямбол и целият град е бил облепен с афиши на Марлене Дитрих, на Кинг Конг... Във вестниците, тогавашните издания, са публикували обяви кои филми предстоят, с кои актьори. Нещо много интересно - пиша, че учителят води една ученичка, бъдещата си съпруга, на кино там, но на фаза редактиране на готовия текст бях предупреден, че е било забранено за ученици да се допускат в салона. Затова измислих друга хватка по какъв начин учителят вкарва ученичката вътре. Когато излезе от печат книгата, посветена на баща ми, той ми разказа друго нещо любопитно за този епизод. Баща ми е роден през 1939 г., а през 40-те години, когато с негов приятел са били ученици, са гледали филми от подземието на киното. Не заради нещо особено във филмите, просто въобще киното е било забранено за ученици тогава. Операторът на киносалона в Ямбол, комуто са викали Дончо Германеца, е бил баща на приятел на баща ми, така е станало. По-късно заради това, че е пускал немски филми с Марлене Дитрих, на сина му забраняват да следва в университета. Такива интересни истории, за които има родова памет, през бабите са пренесени или дори интуитивно, оживяват в текста.
Вътре има и епизод, в който двамата съученици и приятели ловят раци в река Тунджа, която преминава през Ямбол и ги хвърлят в торба. Аз също съм ловил, в много по-късни години, разбира се. Но съм написал, че прибират раците в найлонова торба, а тогава не е имало – това е единственият гаф, който е останал. Много интелигентен читател, който ме помоли да му предоставя още книги от издателството, ми обърна внимание върху този факт. Това беше памет от моето детство, пренесена в стария исторически период, но забравих да съкратя торбичките!
По принцип в книгите си отбелязвам кога са започнати и кога са завършени. Нямам много време за писане заради журналистическата ми работа, с която си вадя хляба. За съжаление, българските писатели, с малцина изключения, няма как да живеят от литературата, така че пиша интензивно. За около пет месеца е написан романът, но това не е работа за всеки ден, писал съм предимно вечер, и то не всяка. Не е академична работа, да се затвориш у дома вглъбен, както навремето са писали писателите и е имало различни възможности, контрактации. Сега „крадеш” време.
За да бъде отличен със Специалната награда в конкурса за неиздавани български романи на Корпорация „Развитие”, „Светата кръв” се пребори със 118 други творби. Този конкурс се обявява периодично, не е всяка година, няма условия за възраст на авторите или пък друго, единственото условие е ръкописът да е неиздаван роман. В журито бяха проф. Ивайло Знеполски, писателят Георги Господинов и доц. Бойко Пенчев, декан на Филологическия факултет на Софийския университет.
Получавам много отзиви, романът се харесва. Моят научен ръководител от защитата на дисертацията ми в БАН проф. Игов казва, че една книга трябва да е написана така, че да става за два типа четене: бърз и бавен прочит. Бързият прочит означава да те увлече, да има действия, конфликти, да не я изоставиш на 20-а страница, а да те подтиква мисълта какво се случва по-нататък, докато стигнеш до финала. Бавният прочит вече е майсторство - да те върне за повторно четене, да довникнеш в текста, ако той, разбира се, предлага тази дълбочина. Стремил съм се да постигна това, съвсем друга работа е дали съм успял.
Посланието на романа е в едно изречение, което се съдържа в текста. „Светата кръв” е метафора на родовата история, на историята за едно отмъщение, за любовното продължение, за раждането – романът завършва с раждане. Всичко е кръв. И изречението, за което бих казал, че е може би централното послание на романа, е: „Светата кръв е на страната на прощаващите”. Прошката е над всичко! Да поискаш и да дадеш прошка... Християнска е идеята в крайна сметка да стигнеш до прошка.
Макар че героите са сложени в българска действителност, те са еднакво значими, защото универсална е съпротивата на човешкото същество срещу превратностите, с които историческият процес го сблъсква. Дали фон ще бъде фашизмът в Германия, дали у нас, навсякъде ги има тези исторически поврати и мен ме интересува как реагира човекът.
Благодаря ви, че дойдохте на празника, радвам се за гостоприемството и до нови срещи!

Електронна библиотека

Община Стара Загора Българска библиотечно-информационна асоциация РС-ТМ Обществен дарителски фонд Стара Загора Посолство на САЩ в България Bemis Public Library, Colorado
© 2004 - 2016, Библиотека Родина - Стара Загора