Среща с автограф с Красимира Кацарска в Стара Загора

Авторката, която чака с часове, среща се с минути, живее мигове

Красимира Кацарска е поетеса, писателка и има дългогодишен стаж като учител в родния си Благоевград. Носителка е на седем първи национални награди (по 2 за литературна критика, за есеистика и за поезия, и една за проза). Избрана е за Учител на годината за 1998 г. и е трикратно номинирана за Жена на Благоевград. Носител е и на престижното почетно отличие – орден „Неофит Рилски”. Член е на Съюза на българските писатели и е кореспондент на неговия форум – вестник „Словото днес”. Активен член е и на Националната Асоциация на учителите по български език и литература. Журирала е над 40 национални конкурси. Редактор е на над 200 книги с поезия, проза и литературна история и критика. Рецензент е на над 250 автори с регионално и национално значение. Красимира Кацарска има над 1 000 публикации в повече от 60 издания. Авторка е на над 60 книги, от които 12 художествени, 6 литературоведски, а другите са методически помагала по литература за ученици от VІІ до ХІІ клас. Представя Димитър Никленов.

 


Добре дошли на всички, които уважихте тази среща! За мен е вълнуващо, защото не съм позната по този край, въпреки че за мен Стара Загора е един от емблематичните градове, затова защото оттук тръгна моята кариера на учител, пишещ за ученици и за учители. Първото написано от учител помагало за 7-и клас, което излезе, беше в Стара Загора на един наистина много важен форум. На него присъстваха само преподаватели от висши учебни заведения, а аз бях единствената учителка. Дебатите бяха тридневни, много силни и се изрази учудване как може учител, а не университетски преподавател да пише учебник за ученици. Оказа се, че помагалото тръгна и, за мое щастие, претърпя четири издания. По това време бях член на Висшия учебен съвет в министерството, но помагалото беше написано преди това, а тръгна, защото беше написано на по-достъпен език, по начин, по който може да помогне.
Наистина тези учителски години бяха плодотворни за мен, защото работех в елитно училище, в езикова гимназия, а това има значение, ще призная - учениците дават криле на учителите си. Всичко, което съм направила, събрах в тези засега шест тома, скоро ще излезе и седмият том с разкази и е свързано само с лично преживяното. И на младите хора искам да кажа, че когато пишат есета, стихотворения, когато посягат към художествената литература, трябва да вложат сърцето си! Което са преживели. Ако човек започне да си измисля, няма нищо да се получи или ще се получи бледа сянка на това, към което се е стремил.
Книгата, която беше преведена от мои ученици на португалски и френски език, без аз да зная, обаче я нямам. Когато станах „Учител на годината”, тя се изгуби между многото други книги и публикации, даже не си преснимах това, което са направили учениците ми за мен. Съжалявам, наистина, че можах да допусна такава грешка да изпратя единични екземпляри и да се изгубят нещата. Книгата съдържа 365 тристишия – колкото са дните в една високосна година, с общото мото „Чакам с часове, срещам се с минути, живея мигове”.
А сега малко поезия – стихотворението „Върбово клонче в косите си вързала, тичам задъхана, тичам забързана...”, което съвсем неочаквано за мен влезе в антологията на женската лирика. Не съм го давала, не са ми го търсили, просто са го взели от първата ми книга, която даде наименованието на стихосбирката. Много отдавна публикувах литературна критика, пък излязох с първа книга с поезия и това беше голяма изненада. Ще призная, че това стихотворение носи моята душевност такава, каквато съм, въпреки че пиша доста тъжна есеистика. Тази антология от 1991 г. беше за мен повече от изненада, това беше все пак двутомно издание и редом с имена на Багряна, на Дора Габе, Блага Димитрова се появявам и аз, дълбоко неизвестна!
Ще ви прочета и стихотворението, с което станах носител на наградата на Дора Габе, от книгата, която се посрещна много добре и у дома останаха едва няколко екземпляра. Представям на вниманието ви и последното стихотворение, което се роди в наистина тревожен за мен момент, когато по време на химиотерапията се гледахме всички с голи глави и си казвах: „Сринала съм се, слязла съм на дъното, няма измъкване от страшната болест...”. И в този момент аз прочетох една мисъл на Айзък Азимов, която наистина извиси духа ми – вие знаете, че той е руски евреин, натурализиран в Америка. Азимов пише: „Ако лекарят ми каже, че ми остават пет минути живот, ще започна да пиша по-бързо!”...

Електронна библиотека

Община Стара Загора Българска библиотечно-информационна асоциация РС-ТМ Обществен дарителски фонд Стара Загора Посолство на САЩ в България Bemis Public Library, Colorado
© 2004 - 2017, Библиотека Родина - Стара Загора