Силвия Томова с "Милост за приятелите" в Стара Загора

Добрата литература преобръща читателя, кара го да се разграничи от героите или да се разпознае в тях
С втората си книга „Милост за приятелите” Силвия Томова представя прехода без сантимент и романтични представи по изгубеното, нито пък с фанфари за свободата


Библиотека „Родина“ - Стара Загора, СНЦ „Пътуващите книги на Стара Загора“, книжарница „Приятели - Стара Загора" и ИК "Жанет 45" представиха най-новия роман на Силвия Томова - "Милост за приятелите". Модератор на срещата бе Олга Клисурова.


Благодаря за много точния, според мен, прочит на книгата, много хубаво прозвуча изразът „без фанфари”. Исках да напиша една книга, в която да няма тръби, фанфари, гирлянди и конфети и да разкажа историята на нашия преход конкретно такава, каквато е в моите очи, през погледа на герои, които са по-млади от мен с едно десетилетие, описвайки действително съществуващи лица. Трима от героите в книгата са мои приятели, аз промених съвсем малко техните характери и исках да бъда максимално честна, както гласи клишето „Ножът да опре о кокъл”. Когато завърших книгата, бях сигурна – което много рядко ми се случва, че не съм излъгала в нито един момент и че книгата се е получила. А дали има изгубено поколение – да, но то не е само едно. Има младежи на около 30-35 години, които са напълно изгубени не само заради прехода, а поради причина, че техните родители са опустошени в голямата си част от така наречения преход. Без да давам оценка дали той е добър или лош, аз разказах една човешка, чиста и откровена история.
За тези около два месеца от излизането на книгата, аз, за щастие, разговарях с достатъчно читатели, четящи не само моите книги, но срещнах две коренно противоположни гледни точки. Има хора, които видяха добър край, това ме шокира, че те видяха светлина в края на тунела, и то не от насрещния влак. Те прочетоха книгата като притча - макар че думата не е точна - за освобождението. Те разпознаха в Стефан не предателя, както аз бях заложила и все още смятам, те видяха в Стефан човек, който се освобождава от всички условности, от всички зависимости, един човек, който израства и който прави преход в собствения си живот, откривайки най-важното - че трябва да се спаси и че той всъщност има всичко, за да бъде щастлив. Това е коренно противоположен на моя поглед към този роман и главния му герой. Хората, които видяха положителни нотки в романа ми, са хора, от чиито опит съм респектирана. Става дума за четящи хора, една от тях е доцент по социология, има професор по руска филология, има дама на 85 години, която от примерно 70 години чете по 5 книги на седмица, включително има и доктор по литература. И дори на представянето на книгата в Бургас ние спорихме с Добрина Топалова, която смята, че гледам романа от много близко разстояние, затова не мога да преценя, а аз й възразих, че Стефан е кретен, прощавайте, че използвам тази дума. А пък в уличния език и в езика на героите, който си е нормален, те не са от висшето общество, това са употребяваните думи. За мен романът трябваше да действа като парен чук, с такава нагласа го написах и така се чувствах аз самата, защото донякъде наистина не знаех какво ще се случи!
Абсолютно верен е прочитът, че ние бъркаме личното, собствено оцеляване с оцеляването ни като общество, всеки един от героите в романа е ярък индивидуалист. Накратко за тези, които не са прочели романа – става дума за момчешка банда от провинциално градче край морето, която решава да поеме на авантюра през пустинята Сахара и по време на този преход, въпреки че те са приятели от деца, че се познават от 20 години, че си знаят и кътните зъби и се обичат, те не успяват да намерят начин да се спасят и не оцеляват. Това не е метафора, а самата истина. И малко мои разсъждения, които ги няма в романа, да не си помислите, че той е политикански, назидателен или дидактично четиво. Ние се атомизирахме като общество. Но не само ние - всяко общество, върху което бъдат прилагани пропагандните техники, на които бяхме жертва, всяко общество, което е обработвано икономически, психологически, медийно, по начините, по които ние бяхме обработвани, би се разделило. Това означава, че това общество априори е обречено, няма как да се спасим като индивидуалисти. Тоест, ние можем да се спасим, но това би било само биологическо оцеляване, няма начин да се спасим като общност. Когато започнем да четем историята с идеологически очила или нарочно преиначена история, ние сме изгубени като общество. Това важи за всички балкански държави, за всички държави в преход и за всички държави, върху които са били приложени такива инструменти, така че във време на мир ние да сме опустошени като след война.
Избрах пътя на Мойсей, защото тези момчета, моите герои, решават да минат по него, предполагам, че действително съществуват такива екскурзии през Сахара, в триъгълника, преминат от Мойсей. Това е най-дълбоко вкорененият мит за спасението от зората на човечеството, той преследва човечеството във всеки исторически момент, всички християнски общества, цялата цивилизация, която се крепи на юдео-християнската митология, се крепи и върху този мит. И защото, честно казано, исках да кажа истината и за самия изход на Мойсей – той не е такъв, какъвто ни го смилат вестниците, както ни го разказват филмите, телевизията. Истината за прехода на Мойсей и еврейския народ през пустинята няма съвършено нищо общо, ама абсолютно нищо общо с преразказаното от нас. Включително и клишето, че трябва да умре и последният роден като роб, за да влезе народът в Обетованата земя, е лъжа. Няма такова нещо, никъде, по никакъв начин не е споменато в официалната история на Мойсей във всяка синодална библия. Както и евреите не са били роби. Оказа се, както казах и на гостите, уважили премиерата в Бургас, че след всяка моя книга съм готова да напиша философски трактат, есе или нещо такова - не като допълнение и упътване как да се четат моите романи, разбира се, но тъй като ужасно много съм мислила върху тези неща, които засягам в книгата като художествена литература, действително съм готова да се изправя срещу всеки историк или лидер на мнение, зашеметяващ ни с глупостите, които се говорят за изхода на еврейския народ от египетската земя. А може би наистина ще напиша някой път някое есе, вместо да пиша романи!
Тези младежи са объркани не само от това, което досега говорихме – като Библията няма нищо общо, те са объркани и защото така наречените авторитети, които ни бяха спуснати, самите те не служат на кауза. Ако е кауза да оцелеем като общество, обществените авторитети или една значителна част от тях не споделят това мнение. Така че тези младежи страдат от почти всички болести на съвременното общество, не само българско, а на нашите съвременници, независимо на кой континент се намират. Тази история може да се чете и разбира еднакво добре от всички балканци, от нас, но предполагам, че би се разбрала идеално добре и от един американец или от един французин. Ще дам един пример с „Празникът на козела” на Марио Варгас Льоса, която е толкова съсредоточена в политиката на Южна Америка, че ти става лошо, но в момента, в който затвориш книгата, ти сякаш си южноамериканец, нищо не ти е чуждо, тези политици ги познаваш, тези герои са твои приятели, ти си преживял една абсолютна трагедия с всеки един от тях. Това, според мен, без да зная дали съм се справила, е задачата на добрите автори. И промяната, която добрата литература трябва да прави с всеки един от нас, да ни преобръща, да ни провокира, да ни кара да се разграничим от героя, с който сме се идентифицирали. Да си кажем: „Не, аз не съм такъв, не съм предател, не съм кретен, мухльо, аз мога да имам идея, а не да живея според течението. Аз мога да се боря не само за себе си, а и за своите приятели”. Това трябва да прави истинската литература, дали аз съм се справила е отделен въпрос. Но аз се стремя и винаги съм се стремяла да досегна според това докъде стигат силите и възможностите ми, тези неща, които могат да накарат гръбначния ви стълб да изтръпне. Аз няма да изживея катарзис, ако не се идентифицирам. Аз не знаех, че Стефан, от чието име и в чиято кожа разказвам, ще се окаже такъв мухльо. Аз щях да падна от гняв и яд как може един човек, когото харесвам, Стефан, който има сходни с моите музикални вкусове, чийто светоглед до голяма степен съвпада с моя, изведнъж да се окаже такова леке! Бях потресена и се отдръпнах. Значи дори като автор при мен се е случил някакъв процес...
Когато представих тази книга в Пловдив, първият въпрос беше на Силвия Димитрова, която също е писател и тя ме попита: „Какво да правим отсега-нататък, Силве?”. Чудесно е един автор да чуе нещо такова, това означава, че книгата му е много въздействаща. Само че това е роман, не политическа платформа. Има политически, социален момент в тази книга, а също и исторически, но нейната цел е да развълнува, да докосне, да ни накара да се разграничим от героите или да се разпознаем изцяло, ако видим светлина. Тя няма друга функция! Аз я писах, мислейки си само за героите, случките, картините, пейзажите.
Този роман е художествена литература, решенията са извън нейната територия. Не мисля да пиша негово продължение. Лъжата ме провокира да стигна до тази книга. Исках да избягам от сюжетите на фанфарите, на уговореното, което стига донякъде до чиста мания затова колко е чудесно всичко и тъй като съм бивш журналист и като човек се чувствам натоварена от всички лъжи, които чуваме всекидневно години подред. Бях страшно ядосана, бях толкова не на себе си от гняв, огорчение, ярост, обида, че си казах: „Това ще бъде първата и последна може би книга, която ще се занимава със злободневието, с неща, които се случват в Царево, Бургас, София, в мензата на университета, по студентски квартири, в софийски дупки, в коли, по сцени в Бургас”. Нещо, с което никога в живота си не съм мислила, че някога ще се занимавам. По никакъв начин не съм си представяла, че мога да измисля сюжет, който е толкова реалистичен. Живяхме в политически събития, които не ни дават възможност да правим дългосрочни планове, защото нямаме хоризонт по-дълъг от следващата максимум 1 година, а това неизбежно се отразява на психиката на всеки нормален човек. Няма нормално, здравомислещо човешко същество, което да не се почувства най-малкото тревожно в ситуацията, в която ние бяхме потопени.
Затова беше особено писането на този роман – защото аз не исках да звучи като литература. Аз не знаех какво ще се случи, само най-общо и видях, че това е начинът да разкажа тази история, усетих, че това е подходът. Ако бях разказала историята като вектор, без никакви ретроспекции, щеше да стане безкрайно скучен и много дебел роман.

Електронна библиотека

Община Стара Загора Българска библиотечно-информационна асоциация РС-ТМ Обществен дарителски фонд Стара Загора Посолство на САЩ в България Bemis Public Library, Colorado
© 2004 - 2017, Библиотека Родина - Стара Загора