Мартин Златев

Скоба

 

family affair

всичко подсказва от ръба на устните
до звука на целувката,
че това ще бъде дом
без отломки от чинии по пода,
без колани,
които се превръщат в камшици,
без цигари и бутилки в три след полунощ,
без дрезгави езици,
драск a щи стените,
без балкон,
от който политат домакински съдове,
без крачещи ножици
и изтърбушени възглавници,
без лимонени усмивки
(но с много лимони – „малки витаминозни бомби“).
Родителите ми започват отначало.

 

 

К1

Къщата се прегръща,
сама
се сгъва
във себе си. Челото й
се напуква. Клепачите
на прозорците
килват встрани,
се притварят заспивайки.
Вратата подканя
с дървена длан:
"влез...погледни...
дъждът монотонно вали...
през гърдите ми...
през костите на гредите ми...
Не съм вход;
и във двете посоки съм изход;
"вътре" е едно четириъгълно "вън".

 

 

Тъмносиньо почти черно

В тази стая
въздухът е прозрачен куб.
Баба ми
и жълтата й рокля
мият детските крака
в метален леген.
Едрите пясъци на Египет
и изпращането ми в дъсчения влак за Хартум.
Последният път,
когато я виждам,
е всъщност първият.
Усмивка в полукръг на хартиен чадър,
метални спици,
картонен макет на пирамидите
върху полиците
и тракане на релси
в двейсет и пет кубични метра кислород.

 

 

Искам да летя

На бара седят
една червена тениска
и един изтъркан панталон.
Червената тениска се е дръпнала
малко нагоре:
между кожата на кръста
и грапавото на колана
се виждат небесносини гащи
с нарисувани бели облаци.
(виж заглавието)

 

 

Той ще дойде

това е толкова сигурно,
колкото
че вижда как вълната
пасе пред нея, блее,
колкото мокър е
сокът от глухарчета,
опръскал краката й,
колкото жълто
узряват и греят крушите,
колкото бели
са ръцете на баба й,
потънали до лакти в брашно,
тупащи на двора
правите ресници на чергите
и колкото млечна е бялата сянка
на потника
по гърдите на баща й;
толкова е сигурно,
че дори не си струва човек да мисли за това.

 

 

Йоселин

не се е обаждал от половин час,
е истинското му име,
е нишката на Ариадна, по която се връщам,
е Йоселин,
е Джос,
и няма да ми го отнеме сутрешния транспорт
и отпечатъците по ръкохватките,
токчетата,
разпределени между камъните,
настилките,
по които се наслагват стъпките
и шумът на найлонови пликчета,
Средата на септември - слънчево, но студено -
с Йоселин се смеем в Парка на Свободата -
преносно и буквално,
след това захаросваме върху клечките на въздуха-
"Джос, не гълтай,
времето се дели на преди и след срещата,
целувките са недостатъчни-
още по-голямо сливане ни трябва-
да пресипя дланите си,
да се изплакна между зъбите,
да разредя молекулите си между твоите,
Джос,
предметите дишат по различен начин,
трябва да избягаме, този свят не ни заслужава."
А Йоселин ме имитира в огледалото.

 

 

Седем

Чаршафите
се оттичат
в сифона на леглото,
на дъното
се утаява
споменът за тялото ми.
Преди това е станала на въздух една нишка,
пронизваща зърната на гердана -
разпиляват се
и във внезапната аритмия
на ударите им по пода
се ражда пулсът
на сърцето ти:
разтваряш стомаха ми,
той те поглъща
и аз те доносвам,
преди да изтече всичко останало.

 

 

Славянска беседа

Протягам се нагоре.

От моята до твоята глава
виси опънато въже,
което е прекалено хлъзгаво,
за да се превръща в път с посока.

Щорите изрязват
червени линии по телата ни,
а аз живея само в сенчестите си половини.

В цимента на коридорите
опипвам доброкачествени възли
и се смеем на плана на бягство
в случай на пожар.

Тука няма да се върне никoй.

Чисто гол, но по обувки
миеш зъбите си
късно
и прекалено рано.

 

 

Стая № . 307

В хотел " Славянска беседа"
плуват оранжеви спасителни пояси .
В образа няма изкушение,
не го използвам.

Махваш на майка си отсреща
в Министерство на финансите и пак се смеем.

не ми се пише
немисепишенемисепишенемисепише

Започвам да мириша на тебе,
натърквам с blood orange зад ушите
и поръсвам с канела.

Забравям да пиша
и това е най-красивото.

 

 

Три дена

казвам
"обичам те"
с три думи:
"искам да умра"

най-ужасното е високият ти гръб
в далечния край на леглото

тази планета е прекалено малка да ме поеме целия
никой град не е достатъчно различен
да се чувствам на мястото си

когато говорим за Твоите планове
аз съм мухата
която доброволно се беси на паяжината

каквито и глупости да измислям
няма да те впечатля
бейб, моля те, направи края

не, ние не говорим
ти не говориш
затова се превръщам в студеното
което склерозира радиаторите

масата във всекидневната е кръгла
денят е пети януари
остават ни три дена
три пъти секс
след което идва най-страшното

само двамата сме
а ти се заключваш в тоалетната
присъствам от страх
в останалите пет стаи едновременно

сутринта ще открадна нещо от стаята ти
примерно снимките
не е важно дали ще забележиш
последното незаконно приключение с тебе

три дена
три дена
три дена

 

 

daddy

Връща се и пак си заминава.
Забравил си е чадъра,
червените копчета и раираната риза.
Познавам ритъма на стъпките,
не само защото са единствени
по витата ни стълба.
Харесвам думите-
остават неизречени.
Идва.
Ключът стърже в ключалката.
Бравата.
Мирисът
на готвено, на яхни я и обли котлони.
Усмивката му и потупването по рамото.
После си отива,
отива си множествено.
-мултисбогуване-
заминава си един след друг.
Повторение на един и същи кадър ,
изнася се ,
и ме заключва отвън.
После оставам аз.
Антенките ми треперят бавно.
Напръсканото ми със сперма лице срича
бръчките по стената.
Синините по ръцете стопяват 40-годишната
разлика.
Зная,
че вторият ключ е в долното чекмедже на
секцията,
но да избягам е под достойнството ми.

 

 

Завръщане на войника

Идва,
откъдето никой не се е връщал;
цялото семейство му се радва -
всички плачем на обед:
чувствително тракане на прибори.

После следобедът,
излежаващ се в хамак на двора,
лъчите на слънцето
сплетени на плитка над главите ни,
череши,
налети с кръв
от вените на лятото,
лениви мухи
и заспали сенки,
чадър
на жълти и червени линии,
с когото разговаря вятъра
и облаци провесени
и тихо
е безкрайно тихо е…

Въпросът му
кой е и как се казва
кое число идва след 34
кой всъщност съм аз
и как е попаднал тука,
и след това смехът му,
огъващ оградите,
разплискващ кафето ми
върху гладкото на покривката,
разтеглените му устни
и хилядите и-та,
заекващи,
че друг сме очаквали.

 

 

Излезе на площада и извика:

„Когато вися
някъде там
безхоризонтално и безвертикално,
когато не знам къде свършвам аз
и къде почва въздухът,
когато не разбирам
защо се подхлъзнах вчера
и продължавам да се пързалям,
тогава
искам да се напъхам отново в ореховата си черупка,
имам нужда
от ограничения
и отграничители (за устни, тапети и паркет),
от жилище на площад Свобода,10,
от позволение да мразя Коледа,
от моята борба против бариерите,
от искам-да-се-почешам-там-където-ме-сърби!”
Извика и се обърка.

 

 

не искам да остарявам

Повърхността на масата.
Бяла ваза.
Три червени люляка.

Хълбоците ми, отплесващи се
от антигравитацията на стените,
плаващи в пращящото мълчание на радиото.

Опипвам в джобовете си -
напръстници
и камъни.

Развивам макарата,
навивам я около кръста си
и през края на конеца
виждам само:

: So 90’ s
продавач на билети
спирки (мое притежание)
с многото Него
отлюспваме живота
в периферията на пушещи маси
после
пак сме двама,
но всъщност един
ме уверява
и хваща ръката
на сервитьорката,
подаваща рестото

:по-нататък
скачам на въже
един заден двор
обтягането на оплетените върви
замахвам
изопвам се и хващам в еластична скоба
слънцето
кашлящо от прахта под петите ми.


Пълзя,
нижейки възли
по гръбначния стълб на конеца,
напред
(всъщност назад)
броя мъртвите
като черни точици в огледалото,
мухи, погребани във восъка на свещника,
закотвен в един триъгълник на времето
чакащ
разпилян
като жито в нищото.

 

 

09.03.2004

Релсите под колелата се разкрачват;
вагоните от пети перон
излитат във въздуха,
минават през кръга, сключен
от палеца и показалеца ми
и пукат надеждата,
че нещата някога ще се оправят.

Въпреки всичко
тактилни движения в девет сутринта,
където посоките
са букви на предната страна на билетите;
натъпквам експлозивите в чантата
и пращам в Главна поща 29 човека и себе си
на още по-далечни дестинации.

 

 

червената кувертюра

Червената кувертюра
е протъркана
там,
където е раположен задникът му.
Празни опаковки чипс
обитават
пространството
между телевизора
и кушетката,
между
"здравейте, скъпи зрители"
и
"що да съм ти скъп?".

Не е скъп -
чифт евтини работни ръце и
още един чифт крака,
евтина работна глава.
Пуловерът му е жълт,
едра плетка и
ми харесва

Обича да прехвръква над
тв-програмата
от 14.00
до 5.00 сутринта,
да мастурбира,
да свършва в чорапите си,
да се разхожда гол
и да си представя как
съседката в отсрещния блок
прехапва устни простирайки
сини дрехи,
бели дрехи,
зелени дрехи,

Обича да се разглежда в огледалото и изтисква
акнето си.
Ноктите му са чисти.
Мрази, когато онази коза, съседката отгоре,
чука по парното,
за да намали звука на телевизора,

но тайно се надява един
ден, когато трябва да поправи антената на
покрива,
защото "такъв вятър имаше
и нещо образът е лош",
та... тогава запъхтян да се озове пред вратата й,
а тя по розови плюшени чехли
и престилка
да му каже "здравейте,
значи вие сте бил.
радвам се да се запознаем.
георгиева.
тъкмо направих кафе и печени ядки.
влезте. следобедите понякога са толкова
скучни."
В първия вариант на мечтата
той ще се съгласи,
а тя ще го покани вътре.

Във втория вариант
ще измърмори
и ще се плъзне по парапета надолу,
а аз ще го упрекна...
Живея под тапетите в спалнята,
която ТОЙ не употребява.
Живея от 5.00 сутринта до 14.00 следобед,
събуждам се,
когато той започне да хърка,
повдигам се и влизам бавно в хола,
сядам на кушетката и почиствам чорапите,
после ставам,
отивам в кухнята
бързо,
грабя с шепи от стъклената бонбониера,
късам шарените шумолящи опаковки
и натъпквам карамела в устата,
дъвча,
докато челюстите започнат да ме болят,
ям сляпо,
кръвта ми мирише на разтопена захар,
отпускам се на един дървен стол
въздишайки мехури мед,
след това минавам покрай него в хола и се
завивам с тапета в спалнята,
заспивам
и в съня си виждам как прехапвам устни
на един балкон в отсрещния блок
простирайки сини дрехи,
бели дрехи,
зелени дрехи.

 

 

Аритмия

Гърбът на събеседника
отрязва части от лицето му,
а тя трябва да съедини пъзела
и дори успява
инфаркт
след инфаркт,
след инфаркт,
след инфаркт,
след бира:
"още една, моля",
включва бъркотията на мислите
(заради чара
на неподредбата).

 

 

Лас Вегас

без светлини
и жужене
и звуци от
хипнотизирани магистрали

аз съм там където са препаратите
парцалите
престилката
ми зелена
светло зелена

бели копчета

където мия пода
прозорците тавана
лъскам паркета
и облизвам тоалетната чиния
и където задницата ми позволява
на ръцете и' да ме докосват

разхождам се в дома й
с големите щраусови пера
събирам прах и случайните й погледи
излегнали се на дивана
пренебрегващи трийсет-и-шестия бивш
доволно пиещи лешников шейк
или бърбън
правят го
бързо с мене
в кабината за преобличане

просъскване
изнизващо се
в розова сламка
от пяната на млякото
до пълномаслените устни

и когато един ден
батериите й се изтощават
и тя спира бавно жужейки
в неестествено положение до камината
взимам ключа за навиване на пружината
и поемам пътя в посока Охайо

 

 

Скротум

Два облака
се спъват
на ръба на океана.
Навежда се (Той),
взима ги
и ги разхожда на каишка
по водата.

(Тя) мие с веро,
ръцете й са хлъзгави,
пръска,
има мустачки от мляко,
чашата е висока,
прозрачна,
пълна с бяло.

(Той) е разкрачен,
краката му
-плюшена ножица-
между които сънуваш
сладолед от пъпеш
поръсен с орехи.

Оранжево слънце
изтисква портокали
по дланите й,
вдига ръце нагоре,
потича навсякъде
Лепкаво.

(Той) яде кисели краставички,
бърка с пръсти в буркана
и се плъзга по грапавата им кожа.

а (Тя) му казва нещо
и облизва костилката...

 

 

жаден съм и пия олио

Забравя да си вземе медикаментите -
малкото синьо кръгче -
шкафа вляво.
След това забравя и обувките,
пердетата се превръщат в жерави,
а бутилката с кола в калинка.
И докато диалогизира съществуването си
със света,
една пейка разказва за младостта си,
хор от врати пее руски романси,
спирката го съветва
кое небе да избере,
че хрупкавото е най-вкусно,
всички са влюбени в него,
а той обича да целува.
И после в автобуса,
гледайки страничното стъкло,
това, което вижда там:
полу-прозорец и полу-огледало
ще му прошепне, че
Той всъщност съм Аз
и ще се зачуди,
и ще се разплаче,
а аз ще го успокоя,
ще стисне моята лява ръка
неговата дясна
и в тази абсолютна не-свобода
да си делим едно тяло
ще му напомня,
че забрави да си вземе лекарството,
че много си липсвах,
сънен съм и пия олио от мъртви слънчогледи

 

 

Черен пипер

suck it
безшумна експлозия
на коркова тапа
и кухо гърло на червено вино
кожата ми е пунктирана линия
разтичам се по пода
увивам се по стълбите
опитваш се
да се изкачиш нагоре към леглото ми
но няма да стане
играем си на полови органи
slowly , honey
преобръщам се
отвътре навън
и се сгушвам в главата си
-"коя ръка те боли?"
-"моята"
поезията ме отвращава ме
всякаква поезия
повръщам в скута ти
обяви за singles

 

 

Игрички (в 3. 87 след полунощ)

довечера
ще
играем на домино
но само ти
ще знаеш цифрите
и само ти
ще местиш плочките
а аз ще бъда
изненадата
надеждата
и вярата
в победата
на своята пасивност

 

 

***

По ощавените кожи
ги познавам. Ходя
по алеята
на бръчките им.
Зъбите им са жълти.
В главите им
е постлана шума,
върху която ръми.
Аз съм тяхната анимационна пролет.
Не говоря.
И не се усмихвам
Той трябва да дойде
до канапето и се възползва,
а аз да затворя прозрачни клепачи

само така само така така само

самотата лази по гърдите ми,
краката ми,
спира се над слабините
и смуче,
изпълва с език всички вдлъбнатини.
Старците са свикване.

 

 

откраднах го.

вълнообразно
телата ни слягат едно върху друго
без да е ясно
кое е отгоре
и кое е отдолу
защото моето тяло е твоето тяло
каза ми
че пространството няма значение
нито времето
все пак радвам се
че се случваме сега
а не преди
и не после
не много преди
и не много после
като че ли няма смисъл
смисълът не е мой
откраднах го.

 

 

Ванеса

Вчера обръснах главата
и сега галя жълтата пластмасова кожа на темето.
Разтривам я.
(Грапавините ме правят мек)
Очите й са сиамски
тесни бадеми,
през които наднича дръпната усмивка.

Питам я дали е японка,
не отговаря.

Обядваме в 12.30,
вечеряме в 21.00,
храним се изправено
с хартиени прибори
и картонени чинии -
металът може да й навреди.

Храни се малко и това ме притеснява.

Закусваме хляб
с черен чай и мляко,
закусваме, когато станем,
понякога след обяд.

През нощта правим любов.

Ръцете й са тънки и дълги,
поставям ги върху гърба си, докато
прониквам в найлоновата й вагина,
намазана с гел,
свършвам и
я занасям на ръце в банята,
спермата изглежда красиво в тялото й,
подрязвам
космите по пубиса и подмишниците,
целувам я за лека нощ
и затварям клепачите й.

Следобед чета вестника си на балкона,
а тя гледа навън
и се страхува от височината,
от цигари, игли и
остри неща, които стърчат от столовете

Помня, че веднъж
някой звънна на вратата ми и продължи да
звъни.
В паниката си трябваше да изпусна въздуха от
тялото,
сгърчи се,
сгънах го и го прибрах в чекмеджето под
чорапите.
Беше грешка,
объркали етажа.
После пак я надух,
в тялото циркулира
въглеродният диоксид от дробовете ми.

 

 

не в мене беше вината

целувката ни
се
извърши
само
и
единствено
там
където
ти
успя
да
посегнеш
грешно
(защото
тъмнината
беше
абсолютна)
и
обърка
моята с твоята
четка за зъби

 

 

Монолог на Кларита
(из "Девицата от Порто Бланко")

И какво ако отворя скобата, Рикардо,
и какво ако ви мразя без да ви познавам
зрители, актьори и статисти,
ако излезна от сценария,
от кадъра,
от телевизора,
от изкълчените цветли реплики
и застана в центъра на стаите
пред яхниените очи на домакините,
и заявя пред всички,
че не съм Девицата от Порто Бланко
(нито съм от Порто Бланко,
още по-малко пък Девица),
ще се спукате, Рикардо,
да се смеете,но и буквално
ще се разпорите по шевовете
от смях и от забава:
"на тая пък какво и стана"
Ми...нищо...сваля си перуката,
тенекиените гривни
и изкуствените мигли,
баста
и отпрашва
без финални надписи.

 

 

P.S.

Един ден искам да напиша
едно наистина щастливо стихотворение
без самоубийство накрая
без лоши хора
и добри убийци
и това стихотворение ще е
последното ми стихотворение.

(написах последното си стихотворение.)