Катерина Васева

Хало

Na Deniz

пъп

събуди ме прегризването на връвта

Мислех, че е изтекло с водите: едната ми ръка
се вкопчи в дръжката, а с другата помахах
на мъртвото дете,
огънало гръбнака си във лодка.

Оплаквах го дълго, не пестях сълзи.
Сякаш изкуплението е чаша, която трябва да бъде напълнена,
докато стъклото се пропука от пламъка.
Чистотата
пълзи в малки, клокочещи мехури;
изплуват лица, вакуумът ги засмуква обратно.

не е история,
утайка е:

Пръстът ми хлътва в лепкавата слуз, облизвам го.
Задържам го в устата си по-дълго от необходимото.
Смуча го яростно,
докато очните ми ябълки хлътват, а косата
израства навътре към
невидим празен център.

Твърде цинична съм, за да го наричам бог.
Твърде несмела, може би.
Това е въздух,
нищо повече:
малка кондензирана капсула възможности,
прицелена в белите ми дробове, за да мога,
прегризам ли връвта си, да вдишам

– и да крещя,
все още недокосната от думи.

 

синя сутрин

той бе истински мерзавец и все пак: обичах го.
нима това не е достатъчно,
за да бъда спасена?

харесвах тялото му, твърде гладко.
твърде чисто за наркоман –
5 сутринта, изтръпнали устни
и бяла лепкава надежда за любов, докато демонът му
смуче палеца си: спи, любими немой, спи –

аз няма да те доближа; достатъчно
ми е окото на цигарата, смрадта
от свлечените ни среднощни кожи – смрадта е,
която ме връща при мъртвите:

обичам да гледам как животът гние непресторено
и върху мършата никнат цветя: безсрамни,
по бебешки възторжени от мръсните подметки.

чисто,
чисто,
чисто:

обръща се върху езика ми, ментов бонбон,
след който дишам по-леко. поне за миг
ларвите в носа заспиват;
в устата ми се люпи пеперуда и отлита –
да проговоря?

любими немой,
този свят не е мой, но е любимият ми.

(притискам
между
краката си
твоята
синя хавлия
която
забрави

...и може би,
може би

това ме спасява.)

 

пирон

...не че беше пирон но така ми се струваше
забит неловко върху дървен стол помислих си
не падай не
изпадай в празнословия бъди ми нож или поне
забий се със замах и надълбоко

тези нощи тези масови кланици схизми епохи
пожълтяват в тетрадките по история аз съм вън и пиша
собствената си история с недостоверни мъченици
лятото на 2008-а било необичайно топло
слънчеви удари оставяли инфарктните сърца втрещени
любовници
полагали клетви и тръгвали на безнадежден поход
срещу скуката и прашните тетрадки...

до един сме бездарници знаем го
до един сме бездарници но какво да се прави *
...историята скъсана наново се изписвала
историята траела не повече от седмица
а после
се вмирисвала

...и ето че пиронът е ръждясал
побърквам се и друго не остава –
начало недоносено се ражда
и с първия си писък пожълтява.

-----------------------
* П. Целан

 

сутрешно стихотворение

да се изпразниш в гърлото на нулата:
оттук нататък
мога да броя до безкрайност,

но защо да го правя?

разчупи гръдната ми кост, изтръгни
сърцето: горещо, би могъл да
счупиш
яйцата си отгоре за закуска.

 

следобедно стихотворение

до върха на обувките: адски тъпо.
моят ангел смуче палеца си
в потния чаршаф на юни:

тези седмици, те нищо не значеха
къде е пясъкът от сутрешните часове в които
леглото ми се пръскаше в микроинфаркти

сини сутрини, сини като пръсти
впивали се твърде дълго а кръвта
е оттеглила войските си от шията

няма смърт, крещят билборди под които
се разхождам и отдръпвам мерника си
от неща, далечни до омръзване.

 

сняг

процеп: поставям пръстите си в него, а ти
затръшваш всичките седем врати. и преди
накриво да зарастнат костите,
приспи ме
за седем години. снегът не е достатъчно бял,
не е достатъчно.

охлюв под дъжда: натежал, облакът предлага
хлъзгавия си корем за жертва. ала бих
предпочела да насоча ножа в себе си: без
заблудата,
че това говори нещо някому.

оставане: е сутрешният хлад,
когато си забравила прозореца отворен. и колко
е изтекло през нощта не ми се мисли –
въобще
не ми се мисли.

...
и аз се обръщам към теб: нямам думи
и аз се обръщам към теб, а после обратно
седем пъти,
и няма нищо да бъде забравено
и няма нищо
и няма:

семената заспиват в снега и не разбирам страха си
от това, което ще покълне.

 

денят на тиквеното семе

тиквен фенер на твоите рамене,
запалваш го. имената си
повлачваш като скъпоценен дар

към мен, към мен, към мен... що за
прогнили дробове
са нужни за да вдишам твоя патос?

днес не продавам индулгенции.

днес съм скъпа,
много
скъпа –

твоето лудо хало, оправданието ти
за среднощните разходки
по перваза

когато гледаш как се събличам
когато виеш лунатично към цигарата ми:

кейт
кейт
кейт

що не се гръмнеш, кейт?
какъв перверзен реквием за твоя
убийствено
скучен
живот –
не и днес днес
съм невинна до безпаметност

люпя семки над леглото ти
изличавам се като афиш
като дислексно обяснение в любов

 

ана каренина

от твоята уста мъртви риби
в божиите уши. изпод ноздрите ти
капят водораслите на твърде късен прилив а нагоре
погледът се блъска в рамка:
няма да те видя вече

не не помня имена лица защо да помня
твоето ли моето, на кого е хрониката нужник
няма ключ във черната кутия няма междуредия
в думите изхълцани: нищо за четене,
а пътят
е
дълъг –
дъвчи фъстъци, през прозореца плюй, спи в куфара
на едно случайно пътуване: и това е поезия
от пръстите изсмукана натъпкана
в засъхналото гърло на старица но –

/старицата, в просъница:/
нищо не е достатъчно грозно
за този, който обича

 

вън от любовната квартира

& обратно на улицата:
да фосфоресцираш
да продаваш органите си
още топли
докато станеш по-лек от светлините
надолу
с главата в електрическата оргия –

да натиснеш газта в насрещното да
се сблъскаш със себе си

 

вероника

моята кръв
е
върху твоята тениска
защото съм жена, най-малко сутрин

когато слънчев куршум пробива челото ти.
утрото е точен стрелец: без
следа от детски сън в сляпото учудване: бил съм
тук преди със теб & хиляди други момичета

вратата свети в зелено

за моите любими мъртви, сред които ти си най-синият.
да те запомня все така: с косъмчетата наболи
върху пубиса, не по-хладен от обикновено
смръзнати ръце
растящи нокти
сляпо тяло под което съм
археолог

опитай да ме убедиш в живота
преди
да избърша
кръвта от лицето ти
с тениска –

реликва
свидетелство за чудо &
ненужен афоризъм:

kill your idols
or
idolize your killers

 

всяка от двете

всяка от двете
няма нищо за казване, но се обляга на бара
с цялата многозначителност:
„тази вечер е загубена отвсякъде,
някой обитава гърлото ми”. от стомаха
нагоре
плъзват имена-пиявици,
които им подават, обвити в станиол. и спомнят си

размахания пръст, люлеещ се във такта
на твърде закъснял часовник:
„това ще ти излезе през носа”.

но

всяка от двете си иска

времето
за сън и време да убиваш
куршума, пробиващ слепоочието, без да губи ускорение:

няма толкова фино масло като мен и
толкова остър
нож като онзи в ръката на другата.

всяка от тях
е в ъгъла и вижда
други три
никоя
не може да брои.

 

лятото или това, което е останало от него

беше лятото или това
което е останало от него: черният асфалт
и палците ни, вдигнати в насрещното.
всъщност, да живееш лесно е, ми каза -
по течението плувай, но нима ще е възможно
щом два пъти да скочиш във една река не може
а в някои реки – изобщо.

беше пътят черно куче ближещо ръцете ни
палещи цигара след цигара след цигара
а димът пълзеше в нас като във ябълки
и бе въпрос на време да отбрулим
загнилото от себе си
и бе въпрос на време да обръгнем да се
слегнем пожълтяващи. да се изгубим
бе въпрос на време но времето и не попита

а после
беше стържене от приближаващите гуми
по бръснача на завоя, фарове – слепци
в насрещното и черната муцуна на колата

отново беше лято
на задната седалка, а мухите
се пръснаха и пак видях лицето

тъжно синкаво с отворени очи
слепнал в бузите варовик от сълзи

...вероятно
зад него са се ронели и някога
ще се върне пак по тях обратно

 

„...какво правиш с дете, което не може да чете?”

филип рот

заспят ли,
измъква вестника изпод ръцете им
смъртта е ключ от чернобяла снимка: така
и пръстът му изтича по наниза от букви:
тази е моята, мисли си, и буквата на
леля с лепкавите устни
останалите отегчават и окото
побягва и се втренчва в мъртвия: я гледай,
дали не се преструва на заспал, дали не мога
и аз така да ги излъжа?... и няма
сънят да се забави, и фотоапаратите
като мухи ще кацат върху неговото тяло:

ще бъда от хартия,
черно-бяло
и само
по буквата ще ме познаят...

да разчете смъртта, това ще го научат всички лели
чиито устни лепнат върху бузите:

едно
две
три и все така до

четиридесет дни.

 

федър

федър,
преди да се качиш в таксито, разкопчай
най-горното си копче. второто
запази за огледалото.

да бъдеш излъган е лесно, но аз не умея -
снижаваш се, засенчваш, изостряш
гласа си, достатъчно за лепкавия въздух: къде е духът ти? –
федър,
духът ми отиде по дяволите. помахай му.
пристегна яка и оплези език: подобно махало,
раздвижено от неравното вдишване насън.
глухо ми е:
преди да офейка,
кукувицата изсипа кръгли, недолюпени яйца:
нанизвам ги на шията си и убивам
време –

натежат ли достатъчно,
потъвам. нямам нищо предвид,
федър,

докато пиша това на езика,
различен от този в устата ти
нямам нищо
предвид

нямам нищо.

 

парабола

търся име за това, което влезе: назова ли го,
ще се стопи, стапя се, стопило се е вече.
огъвам мекото му тяло,
изковавам щит
върху който циферблатът се олющва и изплезва:
спри времето искам да
сляза
надолу
надолу

с ухо обърнато в стоманената мида: разкажи ми
за живота, който си сънувал, разкажи ми за бащите си
джобовете пълни с мъка, митоса
на твоя чужд прекрасен свят –

няма как, и тази вечер е осъдена на смърт.
ослушвам се за мъртъвци във шкафа: по дяволите,
живи са, добре се забавляват
така и онзи котарак, изхвърлен през вратата,
се вмъкваше обратно през прозореца: косми, навсякъде
проклети косми, електричество
необуздано, грубо, изправящо
на нокти: а сега върви

с леглото приковано към гръбнака –
бях тук твърде дълго; скуката ме сплете и овърза
натъпка
гърлото ми с думи пръстите с мастило и дори
не задържа косата ми
докато повръщах

остава
вкусът на гнило, вкусът на
предъвкано и неизплюто и
тънкото присвиване на чужди ноздри
пред погнуса, от която съм отучена.

 

декемврийски хотел

бензинът свършва точно тук
на последния етаж
в последната стая

тази вехта вселена не ме познава
ще превъртя и скъсам генната си нишка
изпразня ли джобовете,

кой ще смее да рови в сърцето ми?

тази вехта вселена е нова утроба
и няма хора
ала всички си приличат

не сме безнадеждни самотници,
господи –
сервират ли закуската в леглото,
дочакала бих
твоето пришествие

 

ново

искам
ново тяло,
по-твърдо и гладко с изправен гръбнак
до самия ръб на улицата и

ново око,
обтегнато на кабели, светещо
буквално, искам
ореол от мухи и комари стремглаво
изгарящи по мен високо високо

над моите
сто нови наемни любовника
облепящи ме сутрин със афиши

 

ритуал

църквата разтвори черните си дробове
за глътка печални мухи:

така събрана, тъгата е внушителна
като скитник върху трона си от дрипи

аз също съм скитник по пътя към двора където
попадам случайно, опитвам виното

опитвам осолените блюда, опитвам тайнството
и нищо от това няма вкус и няма

цвят: лицата избледняват
пред ярките контракции на прозорците

отгоре тежестта му не ме огъва
не ме ранява, не ми оставя белег

крещя в ухото му и това не е псалм и
не е алилуя, а летен дъжд върху стъклата

в празния стомах на ритуала
който никой не дължи на никого:

не е ли смъртта крясък от сутрешна хроника
не е ли смъртта крясък от сутрешна хроника

крясък на удоволствие
пред снимка на оголена жена

 

д.

или
бронзът в растите му след който
епохата на суша свършва: нека
варовикът омекне, нека зимата
нахрани със студеното си мляко
спящите с отворена уста

 

rewind

В частния му киносалон
лятото
върти една и съща лента:

Светът е пред своя край
и се страхува да помръдне.

Най-страшното са мравките.
Когато плъзнат по гръбнака и ступорът
се сгромоляса: кадър след кадър след кадър
светът
изтънява и свети
в устите ни пълни със пуканки –

подобно
побеснели мишки, картините се втурват по екрана раз
бягват се размиват се разсмиват: неби
вало което е било и небитуващо което е сънувано
преглътнато предъвкано и
върху устните
изгряват розови балони дъвка –

(rewind)

Обратно
в утробата от плюш, обратно
по черната нишка на лентата, в
самото начало:

Млечният зъб перфорира билета и нов
залп от пуканки избухва в кувьозите:

Светът е пред края си
и ние празнуваме.