Споделено за Маратон на четенето 2007
сряда, 25 април 2007

За малките и големите, за белите и черните, за болните и здравите

В бележника си на дата 23 април 2007 г. съм записала: Втори маратон на четенето – първолаци, пенсионери, детска клиника. Това са задачите ми за тазгодишната национална инициатива, в която нашата библиотека се е включила.

Докато таксито ме клатушка към ОУ “Георги Райчев”, си мисля, че всяко посещение в стая на първокласници ме връща в детството ми. По незнайни пътища се отключва в мен една смесица от несигурност, възторг и обожание, сякаш отново съм 7-годишна. С тези чувства влизам в стаята на първолаците. Заслепява ме слънцето, шаренията, олелията и в първия момент не мога да осъзная, че стаята освен с деца, е пълна и с гости – цели семейства, които са дошли за празника на книгата. С особена радост сред множеството зървам няколко по-мургави българчета, техните татковци и майки. Сега това се нарича интеграция на етносите, а в моето детство беше просто Бекирчо от първия чин.

Шумът стихва, представят ме. После всички заедно се опитваме да си представим, че в тази минута в различни български градове стотици деца и възрастни - малки и големи, по-светли и по-мургави, болни и здрави отдават почит на книгата и четат в надпревара. Един по един с развълнувани гласчета първолаците започват да четат откъси от любимите си приказки, аудиторията се опитва да отгатне заглавията им, за почивка пеят и танцуват... и така един час и половина. Няма шега! Цели 90 минути неуморно. Няма как подобен ентусиазъм да не бъде награден от предвидливата учителка и от майките с бонбони и сладкиши. Не ми се тръгва... Освен всичко друго, и миризмата на тебешир така ми е омагьосала душата, че бих останала на последния чин до залез слънце.

Но ето ме, вече бързам към следващото в програмата ми събитие – четенето в пенсионерски клуб до библиотечния филиал “Августа Траяна”. Очевидно колежката Диана Костова участва в доста от инициативите на клуба, защото днес се справя с подреждането на почерпка за гости с увереността на домакиня. Скоро разбирам, че малката стаичка е изцяло “царство” на възрастните дами от клуба. Всяко от тези “момичета”, както се поздравяват те помежду си, има свое запазено място край масата. И така, докато в съседната зала мъжкото население блъска табла и карти, двадесетината възрастни дами започват задушевен разговор за любимите си книги и любимите си литературни жанрове. Приятно съм изненадана от афинитета им към поезията. Една от тях дори е автор на стихосбирка, която се кани да подари на библиотеката. Но всяка от тях трудно преодолява стеснението си да чете на глас, ето защо библиотекарката предвидливо започва първа. Докато жените слушат унесени, аз тихичко се измъквам от стаята – за да им позволя да си възвърнат непринудеността, а и защото бързам към Детската университетска клиника, където вече ме чакат.

Да, ама не! Няма ги студентите – организатори на четенето, закъснява и актьорът – доброволец, който ще чете приказки. На всичко отгоре, никой не отключва вратата на отделението и след десетото позвъняване. Разгеле, актьорът идва запъхтян и решаваме да щурмуваме детската крепост откъм асансьорите. Объркваме етажите, разказваме неволите си на сто медицински сестри и ето ни най-сетне пред лекарския кабинет на детското отделение. Дежурният лекар нищичко не знае за днешното мероприятие, но... е ухилен до уши, защото ме е познал – присъствал е на миналогодишния маратон при неговите пациентчета и няма нужда да му обяснявам замисъла на това, което ни предстои. С радост му връчвам грамотата за миналогодишното участие в маратона. От името на библиотеката подарявам на отделението и няколко книжки, които да станат начало на сбирка за малките скучаещи пациенти. В това време запъхтяни пристигат и студентите, с които също се знаем от миналата година и които са вече четвъртокурсници. Определено им личи – повеждат ни по коридорите с увереността на вътрешни хора. Разрешено ни е да влизаме във всяка стая и да четем. Обаче почти няма на кого. В този момент пациентите се броят на пръсти, а 90% от тях се оказват бебета. Майката на две пет-шест-годишни дечица пък смята, че и те са твърде малки за приказки и ние амен-амен да се отправим към изхода, когато се запознаваме с Дани. Четиригодишен неуморен слушател на приказки, който тъкмо врънка майка си за поредната приказна доза. Докато разглежда книжката, която му носим, сколасва да ни обясни, че има ав(о)кат на ръчичката, защото е болен от а(м)немия, за разлика от братчето си – близнак, което го чака вкъщи. Дани сам си избира кой да му чете приказката – баткото студент с бялата манта му е станал най-симпатичен. И ето ни – шестима възрастни притихваме край болничното креватче и съпреживяваме историята на Къдрокоска. Когато си тръгваме, вече не сме разочаровани от почти проваленото “мероприятие”. Дани беше благодатен слушател.

И всъщност, толкова е хубаво, че детското отделение е полу-празно. Най-добре е децата да са здрави, за да четат книжки в училище, у дома, при сладкодумните си баби или в библиотеката.

Доля Чикакчиева – библиотека “Родина”