Тип: Поезия
Автор: Жеко Христов
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

ПАУЗА

На Рашко Стойков

Честно и открито, без псредник,
чак до дъно опознах света.
И на много пътища наследник
ще остана даже и в пръстта.

Пътища на спрелите чертаех,
на залутаните ставах знак.
Дъното на всяка пропаст знаех
и не сбърках бащиния праг.

Късче хляб съм ял със лицемери,
гладен съм оставал насред път,
ала съвест никога не мерих
с тия, дето заднишком вървят.

Като пауза ще бъдеш кратък,
мой живот, объркан като сън.
Като поуза сред небесата
между светкавица и гръм.

БАИРИ

На Слав Хр. Караславов

Погребвах се във тясната квартира,
препълнена с приятели и дим.
Усещах как по мъничко умирам,
как ставам неусетно уязвим.

Зарязах аз и стихове, и спорове,
зад мен вратата лудо изтрещя...
И тръгнах към баирите нагоре –
да седна посред листи и цветя.

Подплаших птиците и ветровете –
и тук ли ме посрещат като враг?
Но трябваше ми малко – да усетя,
че аз съм техен в костите си чак.

Тогава падна всяко недоверие,
усмивката заучена свалих
и бледите ми устни затрепериха
над първия ми прост и искрен стих...

БУРЯ

Защо е тази грозна буря
над тоя хубав и спокоен град!
Прегърбени липи се прекатурят,
водите мъкнат птичета и цвят...

Стоим със теб зад тъмния прозорец,
трепериш ти пред мътните води,
а аз си спомням за ония прости хора,
които във такива страшни дни
с големи ямурлуци накачулени
препускаха кобили във удавения кър.
И отговор на свойте викове дочули,
и всеки станал още по-добър,
прибираха дацата си, добитъка.

И мълчаливо се извръщаха назад...
И само ужасените очи се питаха:

Нима така ще свърши тоя свят?

Какво стоиш, вратата бързо отвори!
Ти конско цвилене не чу ли?
В такива дълго помнещи се дни
тракийците възсядат мокрите кобили.

ЩУРЧЕТО

Пазачът стар коси тревата
на градската градина днес.
Аз гледам скока на косата
и търсейки оскъдна вест
за себе си,

пронизвам с поглед шепа детелина.
Пазачът – селянинът бивш, -
превзел изцяло градската градина,
ми вика:
            „Я по пътя да вървиш!
Какво си се надвесил над косата,
трева не си ли виждал бе, момче?”

О, мен ли питат за за тревата,
мен –
онемялото щурче...

БАЛАДА

От граната, като сърп извито,
туй парче бе врязано във мен.
В длани стиснал клас тракийско жито,
тъй умирах аз – непобеден.

И сега съм коренче в земята,
пъстър цвят и весели треви.
Аз съм хладинката на росата,
дето преди изгрева вали.

А парчето от граната, дето
в моя път безмилостно ме спря,
тъй се беше врязало в сърцето,
че и то със мене разцъфтя.

ДОДЕТО ВСЕЧКИ СЕ ЦЕЛУНЕМ

Безразличен ми стана този свят.
Дори не виждам смисъл да се
пишат стихове.
(Из един разговор)

Премного работа ме чака още,
за да ми стане
             безразличен този свят.
Напусто ще е било нощем
бесънието ми.
                     Назад
не ще се върна. Мълчаливо
и бавно ще пътувам към целта.
До бъдещето
           нощем ще отивам,
ще се завръщам сутринта,
свидетел за да бъда на събития,

на всеки смях,
на всеки плач.

Да чакам гениалното откритие
против скръбта
       във някой кабинетен здрач.
Да чакам селянина да привикне
и във завода да мечтай
и още някой брат си да обикне,
и още някой да узнай

зако на втори юни
стоим на колене.
Додето всички се целунем,
ще пиша стихове.

УТРО НА ВЪРХА

Едно велико утро беше
ме повалило на колени.
И хукна вятъра да среши
разбудения свят край мене.

И синина от теменуги
изплува бавно пред очите...
Да ме достигнат чучулиги,
се вдигнаха от равнините.

САМ БАИР

Затварям си очите и те виждам.
О, Сам баир!
О, Сам баир самотен!
По голия ти гръб пълзят, прииждат
дъждовни облаци с дъждовен тътен...
Но дъждовете няма да измият
най-тежките сълзи
на мойто село,
изплакани от майките, които,
загледани от Сам баир
без сила,
очакваха и ден и нощ бащите ни
от фронта и от братските могили...

По голия ти гръб все тъй
пълзят, прииждат
дъждовни облаци с далечен тътен.
О, Сам баир,
о, Сам баир самотен!

Последна промяна: 2009-03-19 16:40:25
Прочетено: 1352