English
Детска библиотека
Основно меню
Начало
Библиотека Родина
Новини
Проекти и програми
Нови книги
Периодика 2013
Американски кът
За Вас, ученици
Издания
Дигитална библиотека
Читалище Родина
----------
Стара Загора
Култура
Образование
Социални дейности
Старозагорска епархия
Туризъм
----------
Календари
Web връзки
Контакт с нас
Галерия
Съдържание

Търсене
· в каталога на библиотека Родина
· в каталога на фондация Миню Балкански
(книги на френски език)

· в електронните каталози на български библиотеки


Е-БИБЛИОТЕКА
Автори
Раздели
Поезия
Стихотворения за деца
Критика
Хумор и сатира
Пиеси
Пиеси за деца
Преводи
Приказки
Най-новото

Непубликувани стихотворения

Непубликувани стихотворения
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2007
Пончо
Препоръчано

Коледунка
Търсене в текст
 
 понеделник, 24 юни 2024
Списък на творби
Начало > Поезия > От завоя на август
Печат  
Стара Загора, Домино, 2008
Стара Загора, Домино, 2008 
 
Тип: Поезия
Автор: Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

НИВАТА

Такава е сега – обрасла със бодили,
населена с лалугери и със къртици,
а там, до синора, гнездото си са свили,
с пресъхнали езици, две онемели птици.

Треви като кинжали, обърнати обратно,
от камъни назъбен, под тях ръждясва плуга,
дори и лайката, с усмивката си златна,
не е на мястото си и изглежда друга.

Не смея да пристъпя. А беше моя тази
безкрайна нива. И във браздите крачех.
Орах я. Жънах. И зърното й пазех,
и го раздавах само на птици и сеячи.

Това бе нивата. Сега стоя пред нея
и гледам право на залеза в окото...
И мога само, ако ме приемат,
превит на две да легна
до птиците в гнездото.

От завоя на август ми маха
с ръка от въздух едно глухарче.

ЕСЕНЦИИ

Идеята за тази форма ми хрумна случайно (внезапно). Помислих си, че не съм чел нещо подобно. Разбира се, има други кратки форми (хайку, нава), но те са писани специално, а моите бяха вече написани и се съдържат в стихосбирките ми или в някои неиздадени в книга стихотворения. Тези, по моя преценка, са най-добрите стихове в тях. Трябваше само да ги извадя.
У всеки голям поет има стихотворения, бих ги нарекъл “диаманти”, към които не може да се прибави или да се отнеме нещо. За пример ще посоча само “Я вас любил” на Пушкин, “Последен тост” на Ахматова, “Пръстен” на В. Ханчев, но много повече са ония прекрасни стихотворения, сред които блестят отделни стихове или куплети. Те се запомнят и се цитират, когато стане въпрос за даден поет. Например, Ал. Блок:

И стало беспощадно ясно:
жизнь прошумела и ушла.

Тези два стиха се знаят от всеки, който е изкушен от поезията – цялото стихотворение ще ви кажат малцина. Или С. Куазимодо:

Превърнала се в клон,
на твойта гръд сега цъфти
ръката ми.

Колкото и да е хубаво цялото стихотворение, тези два стиха все пак блестят сред него, те (има и други) са “есенцията”, която му придава неповторимия поетичен аромат.
Мисля, че ще е интересно да се прочетат такива “есенции” от творчеството на големи поети, дори нещо повече – в една книга да се съберат стихове от различни поети. Такива сборници биха се превърнали в ръководства по поетична образност, в докосване до най-голямата красота, сътворена от човешката душа. Предполагам, че някой ще се заеме с това.
Тези разсъждения не бива да се възприемат като предложение за правене на анотации на хубави стихотворения, като начин за обезличаването им в няколко стиха. Напротив – тези няколко стиха ще предизвикат интерес към цялото стихотворение и към цялото творчество на поета, а който чете поезия, ще продължи да го прави.
Ето само малка част от “есенциите”, които открих в моите стихотворения и ако някои ви се сторят не особено убедителни, моля за вашето снизхождение, тъй като аз все пак не съм Александър Блок.

* * *

Със своята весела златна диканя
Слънцето пак преминава през дните.

* * *

В очите ми слънчеви копия мята
април от зеления връх на баира.

* * *

Под къдравата сянка на лозите
догаря лятото във капка гроздов сок.

* * *

Слънцето увисна – гигантски златен паяк –
и залюля земята – весела и грешна.

* * *

Звънят от топли ветрове тревите,
а билки за любов в копите от сено ухаят.

* * *

Последният обръч на лятото се търкаля
по изгорялото теме на хълма надолу.

* * *

А навън минават писани каруци
като лъкове по струните на пътя...

* * *

Изтече млякото на дните,
свали си кожата змията
и – камъни на воденица –
сезоните се завъртяха.

* * *

Под черницата като котка
се протягаше лятото,
а в окото му светеше кръгъл слънчев
отблясък.

* * *

Уличните лампи осветяват
кръгове от кал и тишина.

* * *

Нощта като слепец ме гледа
с хиляди избодени очи.

* * *

Пролет е, но за колко – тези луди сезони,
докато се усмихнеш,
сменят костюма износен...

* * *

Тече животът като заблестяло
брашно от слънчевата мелница.

* * *

В ръката ми сладни забито
мъхнато връхче – пчелно жило.

* * *

Залезът е лист, от Слънцето отронен,
литнал някъде към края на Земята.

* * *

От пазвите на идващите есенни недели
кафявото зърно на любовта ни се подава.

* * *

Последната птица отнесе в клюна си лятото
като камъче топло и в морето го пусна.

* * *

Дайте ми кранта, леген и шпага
и копие, дълго един живот...

* * *

... отиват си дните –
Смъртта ги прибира в своята черна кесия...

* * *

Аз цял се окъпах в днешното мартенско утро,
но не успях докрая на нещо да се наситя.

* * *

Всичко иска човекът –
тази космическа мравка...

* * *

Слънцето ми се хили
със своята атомна мутра
и знам, че някой ден ще успее
да ми извади очите.

* * *

И ето ме пред вас, окастрен от секирата
на глупостта, се мъча да покълна.

* * *

Сега за мене камъни са дните –
с тях чупя думите и ядките им вадя.

* * *

Сложи на устните ми огледалото
на сребърните спомени...

* * *

Пръстта е рохкава
от гробове на мравки.

* * *

Споделеното с пръстта
е част от тишината.

* * *

Животът – тоя бирник стар – записва
последната си сметка за живяното...

* * *

Слънчасал, юли дреме под стрехите,
в окото със бакърени отблясъци...

* * *

Сеяч на пепел – участ за поети!

* * *

Сега като вълка да си променям кожата,
пак нравът ми ще е такъв – озъбен.

* * *

Поникна копието ми, забито във градината.

* * *

Тъгата е единствената ми победа,
която слагам пред нозете ти, Любов.

* * *

Когато дойдеш на разсъмване, сложи
ръката си върху студеното ми чело.

* * *

Последните думи
се превърнаха в привидения на думи.

* * *

В мозъка на един жив
красиво избухна червено петно.

* * *

Пресичам сенките на запустели улици –
провинциални столици на лятото.

* * *

С крилата си, във храстите заплетени,
приличаме на ангели пропаднали.

* * *

Ръката ти, протегната към мене,
е мургавото коренче, с което
тревичката се хваща за зеленото
и придобива формата на цвете.

* * *

Под слънцето на юли Тракия съблича
венчалната си рокля с цвят на жито.

* * *

Майко Кураж,
ела да оплачеш сина си.

* * *

За да се спася,
от нищо не трябва да се спасявам.

* * *

Покрит съм с белези на роб.
Като костилката на праскова съм грапав.

* * *

Ще дойда – като кучето –
със любовта си в зъбите.

* * *

От ябълка започва земната любов
и по греха човекът се катери към небето.

* * *

Очакващите повишение
стоят пред магазина за пагони.

* * *

Сълзи на ангели, снежинките валят,
понесени от вятър карнавален.

* * *

Душите ни – две нежни сенки – скитат
из белите пространства на безкрая...

* * *

Облакът – тъмната дреха на Рожен –
се свлича надолу – призрачен дим...

* * *

И ще се вдигне пътеката стръмна –
съчка в червената жар на небето.

* * *

Залезът почиваше приведен
на двора със почти разцъфнал плет.

* * *

С изболели цветове са есенните рози.

* * *

Край пътя троскотът и отмалели репеи
воюват за властта си над тревите.

* * *

До мен стои – обрана вече – крушата
със клони в лятото, което си отива.

* * *

Щурците се превърнаха във шепот.

* * *

Зъбите ми прехапаха езика
и думите се окървавиха.

* * *

С избодени очи
учудено се гледам.

* * *

Поливам вода на Пилат –
да измие ръцете си.

* * *

Отрязах ръката си
и я пратих да проси за ненаситните.

* * *

Очите ми са вече пръст, в която
надеждата не може да поникне.

* * *

Животът в застоялата вода
е малък като попова лъжичка.

* * *

Вместо храм, душата ми е кръчма,
във която влизат със изкаляни обуща.

* * *

Аз съм глас на ония,
в които пустинята вика.
И кръщавам със пепел.

* * *

Ако намерите червей от мене,
не ловете риба със него.

* * *

Роден свободен, като роб живях –
на своите пороци и чуждите претенции...

* * *

И нежната девойка – Самотата –
копае пясъка с последна сила,
за да зарови нейде вдън земята
изчадията в мен, които е родила.

* * *

Илюзиите свършват като вино.
Заблудите след време чак болят.

* * *

Изсипах в улея последното си жито
и в шепата си сбрах брашното бяло,
а пак от воденицата долита
гласът на счупеното кречетало.

* * *

Животът – подареното страдание –
блести с цвета на есенните листи...

* * *

След толкова постигнати желания,
възможно ли е още да сме чисти?

* * *

И колко са щастливите – невинни
за тъжната гримаса на света?

* * *

Едва когато Себе си намери,
човекът вижда Майка си и Бога.

* * *

Гробовете си мъртвите разравят
и като луковиците през март поникват...

* * *

И вечерта повдига звездната си шнола,
разпуща си над сенките косите...

* * *

От четири сезона се завива свят
дори на неподвижните дървета.

* * *

Светът е черно-бял, а цветовете –
красивите му дрехи – се променят.

* * *

Смъртта на всеки само е по мярка,
а неудобни – дрехите на битието.

* * *

Господи, когато ми върнеш крилата,
ще мета с тях праха на рая.

* * *

Дори ако човек на този свят е грешка,
би трябвало все пак да има малко срам.

* * *

С пресметнати измами и съблазни
животът ми успя да ме контузи
и аз сега съм също като празна
бутилка с дъх на вкиснати илюзии.

* * *

Безсмислен съм – като Сизиф, когато
Скалата полети към пропастта.

* * *

Замръквам сам. Прегърнати в лехата,
лалетата догарят мълчаливо...
Всесилна, срещу тях върви тревата –
зеленият гробар на всичко живо.

* * *

С очи като луни край мене се събират
души на ангели, които съм убил...

* * *

Като прокъсана и стара дреха
говорещи молци душата ми прояждат...

* * *

Под тежкия небесен похлупак
човекът с Бог не би могъл да спори.

* * *

Светът и аз – какъв абсурд!

* * *

Луната е сварен жълтък.
Или космически зародиш?

* * *

И вместо демон, станах бог на всичко,
което сам от себе си създадох.

* * *

Наоколо е юли – със стърнищата,
небръснатите бузи на земята,
която заприлича на огнище,
опърлило на вятъра крилата.

* * *

Изпръхнало и слънчогледово, полето
събира залеза във жълти снопи.

* * *

По клоните на есента
нависнаха мъхнати дюли.

* * *

Завързан в тежък житен сноп,
под стряхата почива юли...

* * *

Колко евтино в живота струва
младостта – кама във мен строшена...

* * *

И кой съм Аз – неразрешим въпрос:
дете, което утре ще проходи,
разбойникът отляво на Христос
или войникът, който Го прободе?

* * *

Безбройни песъчинки през мидата минават,
но само някоя на бисер в нея става.

* * *

По пътя към Голгота
всеки има нужда от киринеец.

* * *

На връщане от малката ми нива
някой ден ще срещна и Исус.

* * *

Аз върша работата си, докато от умора
заспивам свит в обувките на нощите.

* * *

Хиляди пъти бих те обикнал,
веднъж не мога да те разлюбя.

* * *

Паля свещите на минзухарите
и хвърлям на птиците ноти из храстите.

* * *

А до сутринта като във димна кръчма
ще гуляй в душата ми Есенин.

* * *

Пред тебе спрях за миг – да те погледам –
като пред фреска във старинна църква.

* * *

И не зная как да те наричам –
думите са празни като пръстени...

* * *

Във кладенеца на деня сребрее
последната му кофа светлина.

* * *

Приличам на листо, което пада
без суета – от всичко най-ненужна.

* * *

Подире ми се влачи Самотата –
окъсана и вярна като куче.

* * *

Докосвам те единствено със устни,
по болката разбирам, че те има...

* * *

Като слепец със пръсти те намирам
и ходя по чертите ти през дългите недели...

* * *

С ухо сега на твойта гръд аз чувам:
животът вика да го сътворим отново.

* * *

Гърдата ти в ръката ми сънува,
че кърми този свят със светлото си мляко.

* * *

... Във този град, от дъждове разплакан,
под облачните сиви некролози.

* * *

Сълзи текат по бледите ти скули –
приличаш на разплакана икона.

* * *

И пак сме сякаш в рибата на Йона –
изгубени в нощта безлунна и беззвездна –
разлюбен мъж прегърнал разплакана икона.

* * *

С чернилката на въглена по пръстите
докосвам челото на утрешния ден.

* * *

После ще се върна – Самотата
ще върви с чадър по тротоара.

* * *

И тръпнат разцъфтелите дървета,
обули сенките си – пролетни сандали.

* * *

Във болката до дъно се оглежда
душата като във небесно огледало.

* * *

Гледам небето
от върха на своя объркан живот.

* * *

Две хиляди години ще са нужни
до вас да стигнат днешните ми думи...

* * *

Не искам да съм в рая със тези,
които намират прошка за греховете си.

* * *

Исусе, влез във този град и намажи
със кал очите ни изпъкнали.

* * *

На всеки жив човек е отредено бреме.
До всеки жив Христос е Неговият Юда.

* * *

Изправен пред кръста си, някой ден ще узная
дали Господ ме помни или ме е забравил.

* * *

Мравките се изкачиха на змея
и го замъкнаха дружно в мравуняка.

* * *

Препуска Слънцето на златния си кон
и спира чак на пладнето в зенита.

* * *

Душа, като си вечна и безкрайна,
как само със добро да те запълня?

* * *

Навсякъде става за дом на врабчето.

* * *

Остави Ангелът горчивата ми чаша
на камъка и отлетя в безкрая...

* * *

Думите са втвърдена мисъл,
мисълта е сгъстена енергия,
бяла и черна магия.

* * *

Когато е истинска,
всяка дума е диамант –
реже душата като стъкло.

* * *

Да си Бетовен, трябва да си глух.
Не си ли сляп, не можеш да си Омир.

* * *

Термометърът ми показва 40 градуса тъга.

* * *

Издълбах профила си не в камък,
а в ронливите изречения, които изтичат
по сипея на мълчанието.

* * *

Понякога само иконите
плачат за нас и се молят.

* * *

Надувам тръбата на вятъра,
за да изпрати една пеперуда –
да потанцува за малко край лампата.

* * *

На педя под земята
къртицата не страда за криле.

* * *

Навивам часовника за предсмъртния час.

* * *

Само вътрешното ми ухо дочува думите,
които смуча под езика си.

* * *

Със жълтите си зъби часовете
разхвърлят изпохапаните спомени.

* * *

Градът отпуща лапи
и смила дневните си жертви.

* * *

Разхождам болката си с каишка.

* * *

Когато седнах над листа,
разбрах, че е започнал черният ми период.

* * *

Като износени обуща
са наредени старците по пейките.

* * *

Тишината удължи шията си
и се заслуша в гласовете на корените,
които си разказваха зимните сънища.

* * *

Смъртта е конкретна, но носи
абстрактни отговори в торбата си.

* * *

Имам време, колкото да превържа
крилото на уморената си усмивка.

* * *

От майчината гръд засукваме
след първия си плач живот и смърт.

* * *

С Вергилий или без него
Поетът преминава през кръгове.

* * *

Говорят тихо глухите, но ти
ако ме чуваш, покажи ми с мигли.

* * *

... Носачът на Южния кръст
в парада на северните съзвездия.

* * *

Откривам тайните на старостта и вадя
стрели от ахилесовите си пети.

* * *

Всичките ми гледни точки са черни.

* * *

Времето ни разделя с чертите ни,
Смъртта ни разделя с телата ни.

* * *

Лепкав мрак. И рачел от луната
в мътния сок на небето...

* * *

Дори да е добър понякога,
към живите животът няма милост.

* * *

Опашката на циганското лято се изнизва
зад храстите покрай канала.

* * *

И най-невинният дявол отказа
да купи грешната част на душата ми.

* * *

Вадя от джобовете си задрямали стихове
и ги пущам да пълзят през декември.

* * *

Бях обществено животно, а сега съм
дух, затворен в собствената си бутилка.

* * *

В тъмната част на живота си
се заравям в зодията на Плъха.

* * *

Възкръсвам от злобата
и слагам под камък отровния й зъб.

* * *

Добродушни облаци пасат
в ливадата на първия си изгрев.

* * *

Зад мътното стъкло на есента
най-нежните превъплъщения на камъка –
цветята –
затварят в чашките си капки залез.

* * *

Всеки мой стих е приток на Стикс.

* * *

Притиснато от дланите на август,
сърцето ми безмълвно вика.

* * *

От спомен за дърво
не можеш да направиш сянка.

* * *

От всички пролети в живота си
не можеш да направиш розата,
която стъпка без да подозираш.

* * *

Изгубих си очите
и само с пръстите си виждам няколко
от най-необходимите неща.

* * *

Извън часовника е бъдещето време.

* * *

От кукувича прежда е изплетена
поляната на лятото.

* * *

По пръстчето на юли мравките дълбаят
траншеята на вечността.

* * *

От виолетовия шепот на цветята
смрачаването става поносимо.

* * *

Душата ми танцува в залеза танго
със своя демон.

* * *

Паяжините на тишината
са неизпратени покани за раздяла.

* * *

От нишките мълчание усуквам
въже за бъдещите си желания.

* * *

Искам да извикам,
но гласът ми е по-слаб от скакалец.

* * *

От прозореца падна един слънчев лъч
и си изкълчи глезена.

ОБЛАЧЕ

Студената вода за нещо е тъгувала,
а то е нейната въздишка.

* * *

Продавам трески от кръста,
на който съм разпънат.

* * *

Щурче, и ще те слушам
със нежното ухо на минзухара.

* * *

Изгубен в сянката на лозето,
един загрижен кос подвиква
след лятото и мека човка
назад се мъчи да го дърпа.

* * *

И аз в килийките на дните
събирам семена и нежност.

* * *

За еднодневката денят е вечност,
за мен – начало на съня във тия стихове.

* * *

Все още може и да не е късно
да бъда сам със себе си на чисто.

* * *

На колко стълби счупих стъпалата,
а пак съм тук, където все съм бил...

* * *

Смъртта като вещица яхна метлата
и измете в прибоя веселби и безсъния.

* * *

Отново ме убиват всеки ден –
най-сигурният признак, че съм жив.

* * *

Паметта е есенна алея,
където спомените се разхождат.

* * *

Изниза се юли – слънчев смок през тревата...

* * *

Дните втвърдяват черупки по ореха
и събуват зелените си обуща...

* * *

Момче почерняло, покачено на крушата,
на срещата с август усмихва се лятото.

* * *

Ухае полето – разчупена пита
на две половини, от тъмната рязка на пътя.

* * *

Два бивола тежки влачат колата
на август, натоварена с весели дини.

* * *

Слънчовата майка дъгата ще разплита,
а златната й прежда нощта в кълбо ще свие.

* * *

А ябълката долу до сутринта ще плаче
и цяла с цвят покрита, ще се върти Земята.

* * *

Превръщам се във птица, във стрък
или в листо,
в които няма нито капка подлост.

* * *

В гора от самовлюбени метафори
стихът ми търси себе си.

* * *

С роса в зелената си чашка
глухарчето до мене вдига тост
за всички живи.

* * *

Душата ми – прободена с карфица –
трепти – безсмъртна нощна пеперуда.

* * *

Вземи от хляба – Неговото тяло,
налей ми вино – Неговата кръв.

* * *

Необяснени светове са имената
на всички мъртъвци и неродени.

* * *

В човека има повече любов,
отколкото на някого му трябва.

* * *

Животът ми – в две книги вместен –
прилича на разкъсан лист.

* * *

Свалих портрета ти от моите олтари.

* * *

С едно докосване премахваш
тъгата на кръвта ми.

* * *

Главата ми е пълна с ветропоказатели.

* * *

С конци от избелели спомени
кърпя дрехите на миналото.

* * *

Когато се събудим от зимния си сън,
времето ще е обуло летните ни сандали.

* * *

Пастир на облаците – вятърът
изкарва стадото си на небесната поляна.

* * *

Безсмъртният не мисли как да оживее.
Безгрешният не търси пътя за спасение.

* * *

Отрупан съм със грехове
като най-плодната череша.

* * *

Със спомена, че също съм живял
в това училище за богове – Земята.

* * *

Пушекът –
плашило за премръзнали врабци –
се качва върху две дървета на кокили.

* * *

Възседнало златистия си кон,
насреща ни препуска лятото.

* * *

Морето е сълза, отронена отдавна
от синьото око на някой ангел.

* * *

Сърцето ми само се хваща в примките
на закъснели думи.

* * *

Над всяка крачка е надвиснал риска
от някоя любов или измяна.

* * *

Слънцето е хапче със стрихнин
и след малко ще залезе контрабандно.

Можех да извадя още доста “есенции”, но едва ли е необходимо – и тези са достатъчно да илюстрират това, което искам да кажа. Едни от тях са поетични образи, други звучат като сентенции.
Всъщност се получи една моя стихосбирка от “избрани стихотворения”, представени от най-добрите им стихове.
Не искам да превръщам “есенциите” в единица мярка за поезия, но без тях не винаги нещо, написано в къси редове, е стихотворение.
Надявам се, че това “откритие”, макар и да не е епохално, ще намери последователи и ще имаме възможност да се срещаме с най-доброто от творчеството на мнозина талантливи поети.

28 март 2008 г.
Стара Загора

OKTAВИ

1.

Небе над нас – една безкрайна тайна,
под него ние – с вечните стремежи...
Човек и Космос – трайно и нетрайно.
Душа и тяло – като риби в мрежа.

И безразлично в своя ход към всичко
минава времето – в единствена посока.
Душата под небето е самичка,
небето на душата е високо.

2.

Щастлив или нещастен, животът ти е твой.
Един единствен. Първи и последен.
Душата е пчела в човешкия безброй,
затворена в килийка – отровна или медена.

Светът е равновесие от радост и печал –
два полюса – един горещ, друг леден,
а между тях – животът ти.
Един единствен. Цял.
И само твой. Но първи и последен.

3.

Затрупана с тревоги и проблеми,
пречупила пространството и светлината,
пътува в бъдеще-всевечно време
една угаснала звезда – Земята.

А там загадката на Космоса – Човека
във вечността с надежда сам се взира
и тръгва по небесните пътеки
да търси себе си. И се намира.

4.

Измъчван от неправди и съмнения,
по своя земен път върви Човека
и пада – върху обич и измени –
разпънат някъде край своята пътека.

Но там, над хълма Слънцето е спряло
и светлината се пречупва във очите.
Събира сили умореното му тяло
и пак понася кръста. Към звездите.

5.

Във този незавършен кръговрат
пресъхва всичко. След това извира.
Око на Космоса, върти се тоя свят
и в себе си безкрайността събира.

Поискал всичко – невъзможно много –
човек все нещо губи и достига.
Като искра, изхвръкнала от огън
и като котва, вързана за слънчева верига.

6.

Събирай всичко. Като вехтошар.
Трески, отпадъци от залези и миди,
листа от бъз – отрова или цяр,
пера от обич, тръни от обиди...

Конци за спомена, хастар за радостта.
Длето за камъка и камък за длетото.
И пламъци – листа от есента –
да топлиш с тях ръцете на живота.

7.

Началото е край, а краят е начало.
Рождение и смърт във възел се заплитат.
Животът е вълшебно огледало,
чиято тайна все остава скрита.

Там, зад стъклото или зад чертата
на тъмната блестяща амалгама,
където свършват чудесата
и зад която тайни всъщност няма.

8.

Из бездните на висините,
душа, ти пак сама се носиш.
Тук всички тайни са разкрити,
но аз къде?... Но аз какво съм?

Звезда? Прашинка? Миг щастлив?
Трева, избягала в полето?
Или пък бог, достигнал полужив
до смисъла на битието.

9.

И като камък всичко преживяно
потъва във отминалото време...
Дървото на живота е обрано –
пази последния му плод. За семе.

В пръстта го зарови, когато вече
ръцете ти са мъдри и спокойни,
когато някъде, от антисвят далечен,
в очите ти се взира твоят двойник.

10.

Постигай всичко. И когато губиш.
Изгаряш ли – до пепел чак изгаряй.
Щом можеш в още нещо да се влюбиш –
влюби се и обичай. До безкрая.

Копай до камък, до самото дъно.
Върви докрай, зад зъбите си стиснал
душата болна. И ако стане тъмно,
като слепец търси пак зрънце смисъл.

11.

Който е с мен – да остане.
Който не иска – навън!
От подлостта ще се браня
вече дори и насън.

С чисти ръце. И със рани,
които да станат наследство.
Който е с мен – да остане!
Това е клетва за честност.

12.

Прободен, разпънат или разкъсан,
всеки бог след смъртта оживява.
Човекът не може като бог да възкръсне,
затова не трябва да бъде предаван.

Прободен, разпънат – човекът умира –
със своята низост или със слава.
Няма по-страшна от съдбата на Юда –
запомни: човек не предавай!

13.

Достигането на целта – изкачване на връх.
Не може никой да те изнесе до нея.
Високо е. И стръмно. Останал си без дъх–
недостижим, върхът над теб белее.

А долу, в равното, постарому е всичко –
обикновено се обичат и се радват хора.
А ти вървиш. Към своя връх. Самичък.
Докато още можеш. По стръмното.Нагоре.

14.

И адът има своя красота –
недопустима, тежка и сурова –
като виелица, избухнала в нощта,
като кристална чаша със отрова.

А всеки има своя тъмен ад,
където като бледа сянка броди,
но се изкачва пак към земния си свят,
ако една душа след себе си го води.

15.

Мъгла. Безкрайна. Гъста. Мокра.
Настръхнала от тъмната си мощ...
Градът, облечен в сивата й рокля,
изглежда непрестъпен. Като нощ.

Мъгла. Разделя всичко. И събира.
Съдби и къщи сивотата й превзема.
А върху челото й призрачно прозира
фалшивата й звездна диадема.

16.

Устните ми твойте устни търсят,
пръстите – изящните ти линии...
Ти ли закъсня или избързах
аз преди да се разминем.

И не зная как да те наричам –
думите са празни като пръстени –
нека просто тъй да те обичам –
любовта живее и некръстена.

17.

Невидими и здрави са нишките, които
ни свързват със привично постоянство,
но пак душата си остава скитник,
залутан в неизследвани пространства.

И там, в мазета и в небесни коридори,
събира за огърлица звездите късни.
Или сама на себе си говори,
докато нишките невидими разкъсва.

18.

За всекиго в тревите един щурец умира –
от студ, от дъжд, от вятър или от самота–
и бавно зад чертите на баира
заглъхва ехото на песента.

И ти разбираш тук, че нещо те ограбва –
студ, вятър, самота, измама, дъжд...
Когато може би най-много ще ни трябват,
щурците си отиват. Изведнъж.

19.

Далеч от хората, които
си мислят, че си лош и слаб,
сей бавно късното си жито
и сам изпичай своя хляб.

И там, на бъдещи хармани,
бъди и ти тревичка слаба.
След някой зърно ще остане,
след теб – троха. Като след хляба.

20.

Ако щурците пееха за слава,
кой щеше да е най-голям певец?
Не зная те дали се състезават,
но никой не е виждал зъл щурец.

Те просто пеят в нощната прохлада –
такива – незначителни и сиви,
и не за слава или за награда –
по простата причина, че са живи.

21.

Живея и така, и всякак –
и праведно, и с много грешки –
не е по мъжки да се оплаквам,
а да завиждам не е човешко.

Дали смирено да умирам
с надеждата да си спася душата
или да се кандидатирам
за демон с листата на Сатаната?

22.

Тъй странно изкривен край мене е
светът,
че всяка сутрин се събуждам снощен,
а ноктите ми като на мъртвец растат,
макар и да изглеждам жив все още.

На части постепенно се откривам,
променям се и все по-бял ще ставам
и вече знам, че най ще ми отива
да съм щурец във мравешка държава.

23.

Достатъчно живях на този свят –
обичах, страдах и бездарно писах,
със пеперудите под слънцето летях,
като гъсеница листа горчиви гризах.

И чакам вечерта – безкрайна и студена,
направена от милиарди земни нощи,
а вечната душа, неостаряла в мене,
не спира да крещи: “Живее ми се още!”

24.

Отидоха си страсти и неистини
след младостта с карираната риза,
понякога щастлив или безсмислен,
животът неусетно се изнизва.

И като старец, примирен и тих,
отпуснал уморените юмруци,
към своята поанта моят стих
с бастуна бавно куца, куца...

25.

Времето ме беляза
със своя резец суров
с белези не от омраза –
с белези от любов.

В заблуди и болки изгарях
докрай, безпощадно разбрал,
че трябва да сея вяра,
дори и да жъна печал.

26.

Дъждът замина весел към гората –
да легне някъде сред жадните поляни
и разцъфтя над нивите дъгата –
превръзката на всички земни рани.

А Слънцето издигна жълтия си флаг
над зъбера на облачните кули
и аз като тревата се надигам пак,
за да застана прав на пост пред юли.

27.

Когато ме заровят във пръстта
едно дръвче над нея ще поникне
и плодовете му ще имат сладостта
на капка сок от захарна тръстика.

А някъде, възкръснал в небесата,
ще скита моят Дух, без плът и пол –
край вечните скрижали на Съдбата,
изсечени под Божия престол.

28.

Чета наивните си стихове и късам
изписаните с празни думи листи –
все още може и да не е късно
да бъда сам със себе си на чисто.

Събирам ги на куп – ненужна шума
от есенни листа – печални и бездомни –
и търся само десет верни думи –
за епитафия, която да се помни.

29.

Притискат ме във тежките си клещи
пак дните ми с житейските угрози,
но като гузната си съвест ще ме срещат
във този град крадци и демагози.

И свечерява бавно над пазара,
където вечерта за мен е скрила
пред щанда за цветя, под дървената скара,
два стъпкани от минувачи карамфила.

30.

Когато не съм тук, аз зная всичко,
издигам се над яростта към всяка злоба,
душата ми тогава единствено обича
и няма помен от веригите на роба.

Но се завръщам пак – един брадясал
странник –
сред дните си – ту грозни, ту прекрасни,
а в нощите ми, в тия лунни клади,
догарят бавно земните ми страсти.

31.

С обувки от олово душата ми се влачи
през този свят – самотна и убога,
а всъщност си остава пеленаче,
усмихнато във люлката на Бога.

И си играе ден и нощ в захлас
(забравила съдбата си зловеща)
с красивите неща от всички вас,
които през живота си съм срещал.

32. ЕСЕН

За тази мека тишина, в която
душата ми е цяла потопена,
за мургавите спомени от лятото –
бъди благословена.

За цветовете ти, които днес заливат
живота ми в кафяво и червено,
за всичко тук, което си отива, -
бъди благословена.

33.

Ще очертаят бледите ни силуети
годините на жълтите се страници...
Какви сме днес – художници, поети
или залутани в живота странници?

Е, все едно е – важно е да има
една жена с разтворена прегръдка,
едно горещо лято със цветя и зима
със чаша вино – за последна глътка.

34.

Стихът би трябвало да носи радост
и да е нещо като сладко от малини?
А моят стих е със отровен градус –
като ракията и вкиснатото вино.

И затова във прашни чекмеджета
от мрак и самота се задушава.
Различна участ имат стиховете,
а неговата участ е такава.

35.

Кръгът на този ден затваря
завършената си неповторимост
и под короната му – залеза – догаря,
каквото е останало незримо.

Нощта подкарва черния си кон
и се изкачва до върха на хълма,
а там от хоризонт до хоризонт
на коня й юздата му е дълга.

36.

И в тиха самота – и срещу ветровете,
но правдата – пред думата красива...
Така поетът в стиховете си
с човека в себе си понякога се слива.

През времето – по истинския път,
със някой, който песента ти да запее...
Така понякога след свойта смърт
поетът продължава да живее.

37.

Не аз във него – той във мен се впива –
животът ми – една загадка синя,
жесток като дете, по-остър от коприва,
по-сладък от узрялата смокиня.

Изречената мисъл оживява,
духът на мидата във бисер е втвърден,
а аз отново ровя из земната жарава –
един ловец на сенки в угасващия ден.

38.

Отдавна и със себе си не смея
най-черните си тайни да споделям
и колкото по-дълго ще живея,
със повече неща ще се разделям.

И някога, когато стигна там,
където няма време и закони,
едва тогава може би ще знам
защо съм бил на този свят изгонен.

39.

Аз много болки вече изтърпях,
а всяка нова пак до смърт ме плаши.
На този свят не съществува грях –
дори да е красив – да не е страшен.

От толкова надежди в моя път
една остана истинска до края –
че греховете, дето ми тежат,
са само средство да се опозная.

40.

В хорей, във ямб или пък във дактил –
не е ли все едно как каканижа
какво съм искал и какъв съм би
като че някой много го е грижа.

Със очила от грижи и амбиции
човекът вижда земните угрози,
а някъде – в космическите свитъци –
делата се записват в проза.

41.

От есента до следващото лято,
на въздуха и слънцето за слава,
покълва тихо житото в земята
и все тъй тихо в юнски ден узрява.

И почва бавно, тежко да се рони –
в човешка длан или в бразда корава,
подвластно на всевечния си спомен,
че зърното му храни и засява.

42.

Падни на колене – една гореща
и жътвена земя ще те опари,
един щурец ще хване като с клещи
сърцето ти със песните си стари.

Ще видиш тъмното небе над тази
България, в която си се вричал,
където всеки камък огън пази,
да те изгаря – прав и коленичил.

43.

Един тънък кавал ме научи
на най-простата истина:
каквото и да се случи,
кръвта си да пазя чиста.

Винаги тук да живея
и да остана такъв –
нежни гъдулки да пеят
в моята българска кръв.

Последна промяна: 2009-01-10 20:44:41
Прочетено: 3484

Подробна информация

автор
Иван Груев
Организация: Дружество на писателите Стара Загора
Творби: 35

Иван ГРУЕВ е роден през 1936 г. в Стара Загора. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" в София. Работил е в областта на културата, като редактор в Радио Стара Загора, секретар на Клуба на дейците на културата, директор и главен редактор на сп. "Участие" и др.

Иван Груев е носител на Орден "Кирил и Методий" - трета степен, на Наградата за поезия "Николай Лилиев", на наградата "Стара Загора", на редица награди от национални литературни конкурси.

Член е на Сдружението на българските писатели. Председател е на Дружеството към Сдружението на българските писатели в Стара Загора.

Издал е стихосбирките:
Надежда за понеделник, 1982
Автострада, 1990
Рисунки с въглен, 1992
Разпадане на чудесата, 1996
Лична зона, 2003
Премълчавани признания, 2004
Причастие, 2005
Вино от залези, 2005
Мигове от светлината, 2006
Завръщането на думите, 2007

От завоя на август, 2008
Автор е на няколко пиеси, сред които "Марсианчето", играна в Драматичен театър "Гео Милев" - Стара Загора.



Изпратате съобщение на/за автора
Име:

Имейл:

Телефон:

Съобщение:


                   
   
PC-TM
СБИР
 
Център за независим живот
Национален младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев"
Конкурс за млади изпълнители
 
Bemis Public Library
       


Етичен кодекс на библиотекарите в Република България

        English version
Go to top of page  Начало | Библиотека Родина | Новини | Проекти и програми | Нови книги | Периодика 2013 | Американски кът | За Вас, ученици | Издания | Дигитална библиотека | Читалище Родина | Стара Загора | Култура | Образование | Социални дейности | Старозагорска епархия | Туризъм | Календари | Web връзки | Контакт с нас | Галерия | Съдържание |