Тип: Поезия
Автор: Стойчо Стойчев
Организация: Други старозагорски автори

ДО СЛЕДВАЩАТА БОЛКА

ИМЕ

В бъдещето вгледан замечтано,
странна мисъл днеска порази ме:
спомних си, че Димчо Дебелянов
имал е приятел с мойто име.

Значи преди мене, в друго време,
Стойчо Стойчев пак е съществувал,
другарувал с гладните бохеми,
с болките на Димчо боледувал.

И когато грейнала в небето
на поета горестен звездата,
лъч един открил сред битието
на съименника мой следата.

Не достигнал той до своя слава,
чуждо зарево го осветило,
ала пак от вечната забрава
скромното му име се спасило.

И повторено след толкоз време,
гръмко с младостта ми то ехтеше.
Бяхме гладни, весели бохеми,
ала Димчо между нас не беше.

И коварна мисъл днес гнети ме,
и ме жегва истината стара:
дребните неща са повторими,
но великото не се повтаря!

КОЛКОТО ПО-НАДАЛЕЧ СИ ОТ МЕН...

Помня човека с червената шапка,
тръгнал към дългия весел експрес.
Помня ръката ти, чантата малка,
дето бе листчето с моя адрес.

Помня палтото ти тъмнокафяво,
гривните, пръстена, шала зелен...
Невъзвратимо до теб приближавам,
колкото по-надалеч си от мен.

Влакът нахълта в огромната вечер,
влакът приспивно на юг полетя.
Сън ли бе, сън ли?... От много далече
пак пред очите ми ти затрептя.

Трия клепачи с ръка натежала,
гледам прозореца, гледам смутен...
Невъзвратимо до теб приближавам,
колкото по-надалеч си от мен.

МЕЧТАТА ЗА ПАРИЖ

Не казвай, че си бил в Париж.
Париж отдавна в теб живее
с дворци, с площади и музеи
и ти от детството вървиш
из тоя град недостижим...
Пълзи над Сена синкав дим
и от дима израства чуден
Париж – огромен, изумруден,
като във приказка видян
или във някой стар роман
с герои до един познати...
Не казвай, че си бил в Париж.
Кого ли днес ще удивиш
с разкоша в кралските палати
или с това, че си видял
любовни сцени на „Пигал”,
че си позирал тук и там,
очи присвил, коса зализал,
че даже в Лувъра си влизал
и спирал си пред Нотр Дам...
Напразни, глупави хвалби!
Ти влезе във града на Сена,
но разруши една вселена –
мечтата за Париж уби...
И пак си беден, пак си нищ
и още дълго, дълго време
измъченото твое племе
не ще помисля за Париж...
Идва смъртта. Ще те гнети
това прозрение коварно:
живяхме в копие бездарно
на най-красивите мечти.

ПАТНА РЕЙ

Всичко тече, всичко се променя...
Хераклит

Стиснала камъче обло в ръката,
спря дъщеря ми на речния бряг.
Сякаш с магнит я привлече реката,
блеснала в своя загадъчен бяг.

Хайде да тръгваме, чакат ни вкъщи,
гледай – дъждът ще закапе след миг!..
Всичко тече и променя се, дъще,
панта рей, казва мъдрецът велик...

Някога пред мъдростта му антична
свих в несъгласие тежък юмрук.
Всичко меняло се... Как така всичко?
Значи след време и аз ще съм друг?...

И се заклех във кръвта си червена:
горд, непокорен – оставам такъв!
Който е тръгнал света да променя,
той не изменя на своята кръв!...

Но на живта реката бучаща
хвърли ме в яростен водовъртеж.
А непокорството скъпо се плаща –
туй със годините ще разбереш.

Твоето камъче гладко, овално,
знаеш ли, скален отломък е то!
Мен като него по дъното кално
млати ме времето с чук и длето...

Не за възмездие днеска съм жаден,
ала да дойде дори Хераклит,
пак от трошляка измит и загладен
няма да стане скала от гранит...

Хайде да тръгваме, мойто момиче –
приказка тъжна разказах, нали?...
Всичко тече и променя се всичко,
само че после сърцето боли.

Но завещавам ти с обич рефрена,
дето направи ме точно такъв:
Който е тръгнал света да променя,
той не изменя на своята кръв!

РЕАНИМАЦИЯ

Прозорецът на стаята ми гледа
срещу луксозния хорел „Родина”.
Във тоя миг завиждам на съседа,
защото нямам сили да измина
два разкрача до хладното стъкло,
в което да допра и аз чело.

Едни мечтаят за пари и слава,
а аз – да се надигна от леглото,
навън да се загледам до забрава,
да се заслушам в пулса на живота,
в синкопите си трескави преплел
и музика от близкия хотел.

Навярно на рецепцията вече
администраторките русокоси
с усмивка срещат гостите далечни
и в отговор на техните въпроси
сред ароматен, синкав дим от „Кент”
звучи английски с български акцент.

Но идват нашенци, а то се знае:
за българите във хотел „Родина”
отново са заети всички стаи...
И в мене сякаш се взривява мина,
едва простенвам изтощен и блед:
- Сестра, системата не е във ред!...

Настава мрак и аз разбирам в мрака,
че моят свят отдавна боледува,
че скалпел хирургически го чака,
че още дълго той ще се лекува,
но ти ще си, родино, някой ден
не скъп хотел, а дом благословен!...

- Той пак бълнува – смее се съседа
срещу сестрата – ангел разтревожен.
Тя дълго и замислено ме гледа
и тръгва към прозореца, че може,
подмамена от някой хубав сън,
душата ми да излето навън.

"Пирогов”, 1987 г.

ДЕСЕТА СТАЯ

В съседната десета стая, бавно
напускаше света една жена.
Аз чувах дишането й неравно
през тънката циментова стена.

Главите ни опираха в стената
и цяла нощ със пламнало чело
аз преживях ада на жената,
въртях се във желязното легло.

А тя бе млада, тридесетгодишна,
с деца невръстни, с майка и баща,
зовеше ги и чувах как въздиша,
как стене и бълнува през нощта.

Жестоко бе. Не можех да помогна.
Какво ли бих могъл да сторя аз?
С изкуството си бедно ли ще трогна
смъртта, която чака своя час?

И тя зашляпва с чехли край вратите,
поспря се и пред моята врата.
Ала отложи мрачната визита
и във десети номер връхлетя...

Аз оцелях. За дълго ли не зная.
Би трябвало дори да съм щастлив.
Но все си мисля за десета стая
и ми е гузно, че останах жив.

1987 г.

ВЪЗДИШКА ЗА МАМА

Сърцето ти внезапно се разтупа,
нозете ти държаха те едва.
Ала съвзе се и ми сготви супа,
последната ти супа бе това.

Дордето се ослушах за линейка,
намерила бе сили и за кекс...
След седмица поставихме жалейка
с печатни грешки и банален текст...

Отиде си, погребахме те, мамо,
отново падна гръм над моя дом.
Останал и без майчиното рамо,
в портрета ти се взирам мълчешком.

И питам се отгде си взела сила
да ме нахраниш за послед път?
Не ми ли стига, че си ме родила,
че сукал съм от твойта топла гръд!

Не ми ли стига, че от твоя залък
отделяла си често и за мен,
че си копала, жънала, вършала –
да бъда сит, изучен, пременен!

Но режела картофите ръката,
приготвила си супа, после кекс...
След всичко туй – жалейка на вратата
с печатни грешки и банален текст.

ДО СЛЕДВАЩАТА БОЛКА

Не златните халки, не брачното ни ложе –
страданието с тебе ни сроди.
И знам: това, което мене ме тревожи,
и твоето чело ще набразди.

Животът ни не е картинка идилична,
за капка радост водим с теб борба.
Като герои от трагедия антична
сме срещали суровата съдба.

Понякога забравяме какво е ласка –
какво ли не изпитахме до днес!
Ала на щастието златната каляска
ще дойде и на нашия адрес.

Сега поспи. А аз до тебе ще приседна.
Вълшебната каляска ще звъни...
Спи, моя уморена, моя ненагледна,
до следващата болка отдъхни!

ЕСЕН МОЯ

Облако от вятъра понесен,
накъде си тръгнал, накъде?...
Есен моя, моя златна есен,
колко неусетно ти дойде!

Гаснат вече летните пожари,
хладен дъжд над нивите вали.
Но един ли въглен в мене пари,
но една ли рана ме боли!

Дух метежен как се укротява,
как се страсти огнени гасят?...
Пепел след пожарите остава,
дай на младата отмяна път!

Ще настават делници мъгливи,
иде ред на първата слана.
Но излез сред есенните ниви,
виж как никнат нови семена!

Приеми съдбата си накрая,
тя не може да е по-добра...
Зная, зная, всичко туй го зная,
но не мога да се примиря.

Гледам облака над мен понесен,
слушам още младата си кръв...
Есен моя, моя златна есен,
съхрани ме дълго все такъв!

ПОЧТИ БАЛАДА

Родна моя, свидна моя земьо,
с колко плод отново ни дари!
Ала кой да прибере навреме
тези твои дарове добри?

Гроздовете черни, накълвани,
като рани на снега кървят.
Цял ден из лозята необрани
гарваните грачат и кълват...

Рано ли пристигна тая зима?
По-добре не питай замълчи!
Колко хора във селата има,
по комините сега личи.

Над комина пушек щом се носи,
значи жив е, жив е този дом!...
Сняг вали и преспи от въпроси
трупат се във мене мълчешком.

Мрак среднощен. Мразовито. Глухо.
Няма куче да залае вън...
Как си, земьо, в бялото си рухо,
мене ме измъчва тежък сън!

Някой сред лозята ме завлича,
гарвани сърцето ми кълват...
И кръвта ми на снега изтича,
а снежинките кръжат, кръжат...

ЧЕРВЕНА КНИГА

Защо дойдох в това селце замряло?
Кръвта на моя род ли ме повика
да видя как в тревата избуяла
изгубва се следата му велика?

Мотиките – захвърлени на двора,
та кой ще ти копае лука, боба?
Умре ли някой, няма тука хора
на мъртвия да изкопаят гроба!

Къде изчезнахте, сеячи смугли?
Каква погибел и каква разруха!
Молци прояждат топлите ви гугли
и бухали из къщите ви бухат...

Какви ли теглила не преживяхте,
по девет кожи от гърба ви драха!
Но вие все така орахте, сяхте
и пълнехте на времето стомаха.

А то за вас навеки беше спряло –
лъжеше като бивол в равнината.
Прегърбени над дървеното рало,
все във земята гледахте, в земята.

Не смеехте да гледате нагоре –
гнусяха се от овчите ви шуби,
от тоя дъх на чесън и обори,
от тая кал под ноктите ви груби.

Изнежените градски изтърсаци
наричаха ви прости селяндури.
Но ставахте най-верните ятаци
през робски времена и диктатури.

А ето че епохата мечтана
и тя ви със юмрук железен фрасна.
И се отвори тежка, черна рана.
И тръгна към града кръвта ви ясна.

А в речи, във доклади и поеми
честита бе съдбата ви и лека.
Но за Червена книга днес е време,
не дивеча – изчезва тук Човека!

Червена книга... Да, Червена книга
с рождените ви имена и дати...
И тъмна болка в мене се надига:
за вас е късно вече, мамо, тате!...

СМОГ

Скверниха нищи мойто знаме...
Димчо Дебелянов

Севернякът отново мъгла бе докарал
и селцето се давеше в астма и прах.
Сам на спирката чаках, захапал цигара –
тоя стар автобус закъсняваше пак!

А мъглата се стелеше тлъста и бавна,
не мъгла – беше истински нашенски смог!
Там, зад хълма, чудовище черно отдавна
свойта зурла димяща заби на възбог.

И пред мен като в мрачните филми на Хичкок
как настъпва всемирния хаос видях:
занемелите къщи, дърветата – всичко
странни форми добиваше, всяваше страх...

Смог над моето бащино, свято огнище!
Смог във моята чиста, наивна душа!...
Изведнъж се почувствах ограбен, разнищен –
туй, в което се клех, се оказа лъжа!

Осквернено от твои апостоли, Боже,
мойто знаме виси на пилона висок!
И червеното слънце все още не може
със лъчи да пробие кошмарния смог...

Ала блеснаха фарове, чу се моторът
как ръмжи зад отсрещния остър завой...
Автобусът ли беше?... На мен ми се стори,
че изплува из мрака ковчегът на Ной.

ПРОЛЕТНА ПЕСЕН

Пролетна песен запял е капчукът,
въздухът, въздухът вече е друг!
Гукат гугутките, влюбено гукат –
тук ти е мястото, тук!

Пляска петелът с криле на стобора,
после перата си с човка тъкми.
Над потъмнелите преспи на двора
тънка мъглица дими.

Вятърът нещо на крушката казва
и се превива върхът й от смях.
А над земята под снежната пазва
кълнове никнат без страх.

Всичко особено днеска изглежда,
сякаш дошла е очаквана вест.
Някой лемежа на нова надежда
мъжки е клепал нощес.

Ставай, часът на надеждата бие!
Дълго сънувала топли бразди,
скоро земята съвсем ще разкрие
своите черни гърди.

Чуваш ли как ти припява капчукът,
въздухът, въздухът вече е друг!
Знай, че за тебе гугутките гукат –
тук ти е мястото, тук!

SIC TRANZIT GLORIA MUNDI

Грозна буря трещя на върха цяла нощ.
Но на утрото – слънце. И новият вожд,
след триумфа на своята гръмка победа,
от портрета с присвити очи ни изгледа.

Тоя хитър плебей, тоя нашенски шоп,
на върха възкачил се почти на галоп,
колко цезари славни успя да надмине
в трийсет и три безглаголни години!

За какви ли дела не получи венци,
дитирамби му пяха отбрани певци
и властта неусетно, гальовно, полека
в божество недостъпно превърна човека...

И си мисля за Август, Овидий и Рим
и за мойта провинция, тънеща в дим,
за това, че от Понта макар надалече,
като в Томи животът ми кратък изтече.

Но когато веднъж от екрана видях,
този, който във всички вселяваше страх,
как по някакви стълби го водят надолу,
на душата ми стана и тъжно, и болно.

Съжалих за човешката жажда за власт,
дето вечно бушува край нас и във нас.
И си казах сред шумната детска гълчава:
ето, тъй отминава световната слава!

ИЗХОД

НА СЕБЕ СИ

Смутена е душата ти, поете,
объркана е твоята душа.
Не са й днес разперени крилете,
в навалицата блъска се пеша.

Накуцва тя, озърта се, роптае,
не знае накъде да полети...
Това е, драги, страшното, това е,
което тъй жестоко те гнети.

Ти вярваше, не губеше надежда,
ти имаше посока, идеал.
Но всичко днес безсмислица изглежда,
излиза, че напразно си живял.

Бучат площадите. Тълпят навалят.
Чакали точат нокти и резци.
Под хиляди нозе в калта се валят
свалени ореоли и венци...

Излъгаха те твоите светии,
остава си светът непредвидим.
И бъдещето тайните си крие,
забулени във облаци и дим.

1990 г.

ЗИМА – 1991

Пада сняг над смълчания град,
над редицата гладна се стели.
Прибери си опашката, глад,
ще замръзне под преспите бели!

Вместо отговор – мрачни лица
под забрадки и вехти каскети.
Недохранени вкъщи деца,
а във къщите – тъмно, не свети.

И купонът за четвърт салам
като въглен дланта ми изгаря...
По-голяма обида не знам
за нещастната моя България!

Ах, къде си ти български дух
с толкоз слава и гръмки победи?
Просят внуците на Аспарух
милостиня от свойте съседи!

С унизен и унил трикольор
парламентът отсреща мъждука.
И жестоката мисъл „Позор!...”
с тежък чук по челото ми чука.

И расте и се трупа гневът
в тая гладна лавина от хора...
Срамежливо се сипе снегът,
сякаш иска да скрие позора.

ХОР НА ГНЕВА

Неизвестно лице подпали
Старозагорската опера.

Среднощен вятър с вой се втурна на балкона.
Сънувах, че навън ридае Чочо-сан.
Открихме тази вече с „Бътерфлай” сезона
и пак не се завърна оня капитан.

Но вместо Пинкертон, героят на Пучини,
пристигнал бе дивакът с кофата бензин...
Какви години, Господи какви години!
И кой изпрати тоя Херостратов син?

Сирените завиха, лумнал бе пожарът
и вятърът раздуха пламъци във мен.
Как във себе си човекът ще надмогва звяра,
когато от изкуство вече е лишен?

Певци и музиканти, граждани, плачете,
убийте подпалвача с каменни слова!
Маестро, застани пред нас с главня в ръцете
и с нея дирижирай Хора на гнева!

И като ноти от горящи партитури
искрите да се мятат сред дима горчив!...
През тая тъмна нощ епохата притури
поредната черта към своя образ див.

А в жълто кимоно и със душа ранена
на следващия ден замина Чочо-сан
за вечната си скръб да търси друга сцена
и другаде да чака своя капитан.

1991 г.

РЕПЛИКА

Красотата ще спаси света.
Ф. М. Достоевски

Позволи ми шапка да сваля
в твоя чест, писателю велик!...
Цял ден едър, пухкав сняг валя,
промени земята своя лик.

И повярвах в мисълта ти аз –
красотата днеска победи.
Но от нея в някой близък час
няма да останат и следи.

Ще си иде мартенския сняг
и ще лъснат ранните безброй
със мухи, рояк подир рояк,
по снагата на народа мой.

В тоя хаос, в тоя див грабеж
красотата днес е като сън.
Как със нея злия дух ще спреш,
пуснат от бутилката навън?

Духнаха на разума свещта,
после злото всичко омърси...
Красотата ще спаси света,
ала нея кой ли ще спаси?

СЛЕД ЕДНА ПОБЕДА

Големият триумф с платените чалгии
заглъхна неусетно в следващите дни.
Към тортата държавна алчни, тлъсти шии
протегнаха се с вой, закани и псувни.

Как иначе, нали е сладка свободата,
нали затуй се водят битки мълчешком!
А като вълк гладът кръстосва из страната –
от Мелник до Силистра, от Бургас до Лом...

С измъчена душа, от страсти разделена,
в дълбока нощ потъва моята страна.
Българийо, ти пак замръкваш победена
без да си водила война!

МЪРТВА ЗЕМЯ

Къде сте, изворчета сини,
да коленича, да се наведа,
да вкуся пак след толкова години
на детството от живата вода!

Овошки дъхави, защо ви няма,
на сянка да приседна, уморен,
да ме повика пак гласът на мама,
да долети през времето до мен!...

Но мама също няма я отдавна
и не бълбукат изворчета тук.
Мълчи земята – незасята, равна –
ни глас на птица, ни от хлопки звук.

Тук сякаш диви орди от вандали
отсядали са скоро на бивак.
Громили, оплячкосали и клали –
стадата ликвидирали до крак.

И вас ли, изворчета занемели,
не ви отмина тоя земетръс?
Върху зениците ви ослепели
навява вятърът листа от пръст.

МЛАДИТЕ ВЪЛЦИ

Аз не зная от къде дойдоха,
в сини ли, в червени ли бърлоги
наплодили ги новата епоха
тия лъскави четириноги.

Бяха уж безпомощни, игриви
с тънички вратлета и крачета,
но блестяха пламъчета диви
в погледа на младите вълчета.

И сега заглаждат бързо косъм,
вратовете им пращят от сила.
С моя беден стих пред тях какво съм –
майко, вълк да беше ме родила!

Нямаше за хляба да се трепя,
да треперя в службата си жалка.
Щях да имам глутница свирепа
вместо лист и проста химикалка.

Щях със честен труд да си спечеля
лимузини, банки, почит, име...
А пък то – и в топлата постеля
леден страх до съмнало души ме.

Тракане на зъби и ръмжене,
изстрели на звън и чаши с вино...
Млади вълци, млади джентълмени
ръфат живата ти плът, родино!

Затова зарязвам стиховете –
някой нещо трябва да направи.
Моля, повече не ме търсете –
тръгвам да отглеждам вълкодави!

РАНА
ПОЕМА

В едно свое писмо Христо Иванов – Големия,
един от най-близките съратници на Левски,
пише, че раната на Апостола, след операцията му
в Белград през 1868 г., е останала незарастнала
почти до края на живота му.

И тъй, значи Левски с отворена рана
минал през Дунав, пресичал Балкана
и в ледени зими, и в есени кални
сновял в градовете, в селата печални –
заклевал юнаци за делото свято.
По-сладки от мед и по-скъпи от злато,
словата му прости народът повтарял.
А често Апостола в треска изгарял.
Той чуждите рани лекувал с надежда
и виждал как робът из мрака поглежда,
но никога думичка даже не казал
за болката там, дето скалпелът рязал,
за своята рана, кървяща все още...
И тихо потъвал в дълбоките нощи –
с камата на кръста, със двата пищова,
над веждите руси със бръчка сурова –
за робите ангел, за турците дявол...
Той болен би всъщност, а песен запявал
и еквал гласът му сред гъсти букаци.
Години пътувал, събирал юнаци,
а раната стара кървяла, боляла
и пътят се виел все тъй до премала.

Ту просяк недъгав, ту тежък търговец,
от Тракия идвал, отсядал във Ловеч,
хвъркат и предрешен кръстосвал страната
със мисъл единствена – за свободата...
Кога да превързва проклетата рана? –
замръквал в полето, осъмвал в Балкана!
За бели превръзки и благи мехлеми
все нямало време, все нямало време!
Дорде над главата му млада и дръзка
бесилката спуснала страшна превръзка...

И ето застанал до него палача.
Но вече народът научил илача
за раната люта, за черната рана
от удара варварски на ятагана –
пет века дълбока, все в кърви облята,
майка България върху снагата!...

Българийо мила, отечество мое,
родино на толкова святи герои –
посичани, бесени в робствата разни
от чужди и свои палачи омразни,
измъчвани в ремъци, с куки, с дървета
в дъхтящи на смърт полицейски мазета,
изгаряни в пещи, разстрелвани, клани,
разнасяни мъртви по селски мегдани,
след тежки блокади и подли засади –
все влюбени в тебе, все хубави, млади,
оставили кости в земята ни родна
с едничката мисъл – да бъдеш свободна –
недей ми отказва честта да прибавя
една своя дума към тяхната слава,
една своя роза да сложа смирено
пред техния подвиг и дело свещено!
Те всички си имаха своите лични
страдания, болки и рани различни,
но тяхната истинска кървава рана,
родино, завинаги ти си остана!

А нашата рана коя е, каква е,
какво ни измъчва, какво ни терзае?
За тебе ли страдаме или по сметка
облизваме чуждата мръсна подметка?
Не се ли превръщаме в роби нещастни
на своята алчност и гибелни страсти?
Не сме ли отново под робство, кажи ми,
но с елегантно, съвременно име
и с по-кръвожадни паши и спахии?...

О, нека сърцето за Левски да бие!
Разправят, че имал сълзи на лицето,
когато палачът му слагал въжето,
че взрял се кратко в тълпата мизерна
и после със някаква мъка безмерна
загледал се нейде далече, далече...
Туй всичко сега е история вече.
Но мен ме пронизват през толкоз години
очите му влажни, очите му сини...

И често си мисля за своята рана.
И дълго, до болка се взирам в Балкана.
И виждам как бавно Апостола слиза
със бели навуща и кървава риза...

ЗЪРНО

Не станеш ли на хляб, стани на семе,
спокойно лягай в черните бразди.
Но никога, и в най-жестоко време,
храна за гарваните не бъди!

Това е моята съдба. Това е
на зърното пшенично участта.
Тоз, който иска да ме опознае,
той трябва тук да дойде, сред пръстта.

Да чуе как пищи над равнината –
над голата смълчана равнина –
смразяващия ноемврийски вятър
и да усети първата слана.

Да преживее мойта дълга зима,
безмълвен под леда да издържи.
И ако смелост и достойнство има,
под слънцето със мен да продължи.

Такава е съдбата ми. Нелека
и страшна е, окажеш ли се слаб.
Ала ще има ли до теб пътека,
ако не станеш нужен като хляб?...

Не станеш ли на хляб, стани на семе,
спокойно лягай в черните бразди.
Но никога, и в най-жестоко време,
храна за гарваните не бъди!

О, нека черно гарваново ято
над мен да грачи, рови и кълве!
Спокойно аз потъвам във земята
и чакам есенните дъждове!

МЕЛНИЦА

На Васил Левски и Христо Ботев, живели
някога в една запустяла мелница в
покрайнините на Букурещ.

Поглъщат ме неумолими делници,
дълбаят грижи в моето чело.
Но все сънувам запустели мелници,
заспя ли във студеното легло.

И виждам двама прегладнели хъшове
сред вкочанена вълча равнина.
В устата им – последни, сухи къшеи,
а в погледа им – Стара планина!

Запява Русия, а Тъмнокосия
на мелничния камък точи нож.
Хиляда нощи давам от живота си
срещу една такава влашка нощ!

Каква съдба! Сред зимната виелица,
а не на някой букурещки бал,
животът им доказва, че е мелница –
затуй във тая пустош ги събрал.

- Въжето и куршумът са наградите! –
повтарял вятърът със дрезгав глас.
Но с кръв пролята влиза се в баладите
и в българския свят иконостас.

Апостоле, Поете, знам голготата
и оня страшен път, от вас избран!
Но нека да е мелница живота ми,
и нека бъда като зърно смлян!

Аз влизам в нея с най-красиви пориви –
дано да имам щастие, дано!...
О, как са побелели всички покриви,
снегът вали край мен като брашно.

РИКША

Човекът вечен рикша си остава.
В гонитбата за хляб, успех и слава
от малък още свиква със ярема.
Животът в коловоза си го взема,
в двуколката на делника го впряга
и той по цял ден бяга, бяга, бяга...
С кого се надпреварва, кой го гони
по стръмните завои и наклони?
Кога ще спре най-после да отдъхне
и ризата му потна да изсъхне?...
С два ока е престарата двуколка –
отляво щастие, отдясно болка,
а между тях запрегнат е Човека.
Уви, така си е от памтивека!
Но алената роза на успеха
над неговата тъй достойна дреха
все някога, все някога изгрява...
Това ли е заслужената слава?
И аз, когато тия думи пиша,
не съм ли оня беден, странен рикша,
с обоза на изкуството помъкнал
двуколката си в уличния пъкъл?
И няма ли синът ми да попита,
загледан в розичката недоразвита:
„Нима за нея цял живот се трепа,
какво ми носиш в празната си шепа?
Виж хората: пари, коли и вили
оставят на потомците си мили...”
Момчето ми, в живота равни няма,
единствено към гробната си яма
отиваме в една и съща поза.
Вземи от мене тая скромна роза.
Това можах. Дотук достигнах, сине.
За теб оставям върховете сини.
Ще ги достигнеш ти, щом имаш вяра,
щом сам си теглиш – като мен – товара.
Недей да хленчиш за наследство само,
защото твоето е най-голямо:
богатството ми е във таз двуколка –
отляво щастие, отдясно болка.

1978 – 1995 г.

НАСАМЕ С ВАПЦАРОВ

Илюзиите вече стават спомен,
свалихме петолъчките без бой.
Но сепва ме въпросът вероломен:
напразно ли загина, брате мой?

Боготворен, в читанките довчера
и пуснал корен в нашите съдби,
на подлата история в килера
ще те захвърлят утре може би.

Сравняваха живота ти с комета,
наричаха те гений синеблуз,
а ти ми се усмихваш от портрета
със скръбната усмивка на Исус.

За мене ли скърбиш или за всички,
които още в детските си дни
се клеха в трите букви и на срички
скандираха ги чак до старини?

Нима си вярвал в някаква химера
или дордето викахме „ура”,
вместо очакваната премиера
спектакъл друг се разигра?...

Сега ще разпродаваме декора –
решихме в крак с Европа да вървим.
Ругаем режисьора и суфльора,
но чезнем често в носталгичен дим.

А някога на мрачното стрелбище,
преди да тръгнеш към тунела сив,
ти си поискал нещо да напишеш,
но си изпуснал късия молив.

Какво ли щял си още да ни кажеш?
Но то се спряло като рибя кост.
И тръгнал си пред смаяните стражи –
окървавен, с раздрана риза, бос...

Объркан съм. Безсилен съм. Не зная
какъв да бъде отговорът мой.
Романтиката свършва. Иде краят.
Без идеал. Без ни един герой...

Ще дойде за човека нова ера
и никой никому не е враг.
Макар че бе превърната в химера,
мечтата вечна ще възкръсне пак!

И нова страница ще се отвори
и ти навярно там ще прочетеш:
най-лесно е света да се събори,
по-трудното е нов да създадеш!

„О, НЕРАЗУМНИЙ...”

Събориха моето старо училище,
събориха нашето малко светилище!
Отдавна започна познатата драма.
На село деца не останаха. Няма.
И стихна школото, звънецът му млъкна –
езика му времето сякаш измъкна.
То имаше име безсмъртно – „Паисий”,
но ето че някаква местна комисия
набързо присъдата смъртна му лепна.
И моето старо училище трепна.
Внезапно изхлипа врата разкривена,
в прозорците счупени вятър изстена...
Той май си припомняше, сякаш бе живо,
че сребърни звуци звънецът игриво
над селото утринно пръскаше вредом,
че всеки изпитваше трепет неведом,
когато пред прага му мълком се спреше,
че беше красиво, кокетно и стройно,
че дълги години дългът си достойно
бе носило в тежките битки със мрака...

И с горда смиреност часът си зачака.
Посрещна с мълчание свойте палачи –
познаваше всичките: все повтарачи!
Довтасаха бързо с москвичи и лади –
все яки и снажни, все хубави, млади!
Събаряха, мъкнеха мъжки и сръчно.
Да беше на някого станало мъчно,
да беше им нещо поне домиляло!
Ни детството спомниха, тук отлетяло,
ни даже оная учителка стара,
която живота си тука прекара –
на две поколения взора отключи:
бащите, след тях синовете научи
четмото да сричат, да пишат и смятат...
Какво ще си спомнят, те яростно мятат
греди и дъски, керемиди и тухли.
Сред облаци прах и сред кашлици сухи
отекват внезапно псувни и закани –
гредата голяма кой първи да хване!
Улисани в делото, потни, зъбати,
на Ботев и Левски портретите святи
спокойно те тъпчеха с тежки чепици.
А бяха те тук до един ученици!...
И никой не чу в разправиите шумни
гласът на Паисий: „О, неразумни...”

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Цъфнаха дръвчетата в градините,
само моето дръвче не разцъфтя.
Нежна бе душата му за зимата
и към райските градини отлетя.

Милосърдно чукаха кълвачите,
вглеждаха се в почернялата кора,
докато ръцете на секачите
полумесецът на брадвите изгря.

Ала нещо в мене те отсякоха,
в тялото ми сякаш брадва се заби.
Моя труп ли до дръвника влякоха,
та сърцето с нова болка се сдоби?...

Пролет е, а мисля си за зимата,
май от мене няма да си тръгне тя...
Цъфнаха дръвчетата в градината,
само моето дръвче не разцъфтя.

1995 г.

БАЩИНАТА КЪЩА

На Благой Димитров

Сънувам все по-често бащината къща,
като във оня тъжен Дебелянов стих.
Защо сънят ми днес при нея ме завръща,
нали на нейно място нова съградих?

Все старата сънувам – нищо, че я няма! –
със ниския таван, със глинения под,
с два ангела самотни – татко и мама,
напуснали отдавна земния живот.

Те никога не идват в къщата ми нова,
по-хубава макар стократно да е тя.
Не ги привлича даже конската подкова,
която закачих над входната врата.

И аз съм нощем там, в гнездото разрушено,
при чамовата маса с простия ми стол.
Припява там на мама тънкото вретено,
в долапчето отсреща има хляб и сол...

Но кратък е сънят. Духът ми незаситен
към новия ми дом хладнее ден след ден.
И в утрото мъгливо с болка аз се питам
случайно ли така човекът е скроен?

Съгражда и руши, приема нова вяра
и тръгва подир други шумни имена.
Но ето че внезапно, властно проговаря
забравено в душата чувство за вина.

И червеят безсмъртен, дето вечно чопли,
открива пак в доброто спотаено зло.
И глухо проехтяват скритите ни вопли –
не си отива туй, което е било!

БЯЛО АГНЕ

Какви дълбоки, дълги зими помня –
снегът до пояс, няма край нощта!
Дори водата в писаната стомна
бе с ледена корица заранта.

За вълци разговаряха мъжете,
жените пък се молеха: дано,
дордето си заминат снеговете,
не свършва намалялото брашно...

Полека старата ни печка гасне,
под чергата сме свити на кравай.
Насън дочувам гласове неясни,
ръмжене и свиреп неспирен лай.

Лисица ли е?... Вълк ли е?... С фенера
баща ми вече е излязъл вън.
Не смогвам отговор да намеря –
ах, тъй е сладък пустият му сън!...

Гласът на мама в ранно утро още
като че песен някаква реди:
„Стани да видиш кой дошъл е снощи,
в кошарата при татко си иди!”

И припвам аз, а там на суха слама
потрепва бяло агънце пред мен!...
Аз вече остарявам, ала няма
да го забравя тоя Божи ден!

Снегът дълбок, усмивката на тати
стопиха се завинаги в пръстта.
Познатите ми стават непознати –
на зло ли е промяната в света?

Отгде ли толкоз мъст се е набрала,
настръхнали вървим един към друг.
Къде си, агънце, да те погаля,
вместо да стискам яростно юмрук!

У ДОМА

Това е моята Осларка. В тая гънка
на хълмовете южни съм се пръкнал аз.
Селцето – шепа къщи. Тишината – звънка.
Училището – само до четвърти клас.

По-точно в отделения тогава бяхме –
от първо до четвърто с госпожа една.
В една учебна стая сричахме, четяхме
пред Ботевия взор от бялата стена.

Изучили четмото, вече в прогимназия,
към селото съседно крачехме в зори.
И днеска аз се виждам в кал и сняг да газя,
цървулите пробити спомням си дори.

На оня хълм отсреща чакахме се всички,
момчета подранили свиреха с уста.
И тръгвахме напред по двама като срички
от дума непонятна още за света...

Защо ли тоя спомен вечно жив остана –
не ме напуска той и в каменния град.
Намества очилата госпожата Ана
и пише на бележки в дневника познат.

А ние си делим на „сини” и „червени”,
не смеем да си кажем даже „добър ден”.
От крясъци за власт, от погледи студени,
от митинги и речи грохнат уморен.

Не питайте какво духът ми с болка дири
под облаците бавни в родното селце.
Аз чакам пак от хълма някой да изсвири
и братски да сплетем изстинали ръце.

ТРЕВА

Идвам при теб, но не да тревожа
твоите корени с гръмки слова.
Искам главата си кротко да сложа
в твоите пазви, велика трева.

Искам да чуя дълбоките тайни
на мълчаливия древен двубой
между човешките страсти нетрайни
и упорития тревен покой.

Искам да чуя, но ти не говориш,
ти завладяваш и вечно мълчиш.
Никога с никой за нищо не спориш,
в мрака на времето бавно пълзиш.

Тъпкана с чизми и конски подкови,
срещала в бомбени ями смъртта,
пак произнасяш присъди сурови –
никнеш над всичко нетрайно в света...

Пролет е, ето пак се събуди
раззелени се в поля и гори.
Колко величия, колко заблуди
твойта зелена забрава покри!

Вярвам в химери и гонил миражи,
аз се завръщам при теб уморен.
Всичко сърцето ми ще ти разкаже.
Страшният съд ще си ти и за мен.

Тук съм, съди ме! Очи като склопя,
птица дано да ми маха с крила.
И да прозвънват зелените копия
на всемогъщите твои стебла!

ИЗХОД

На Недялко Йорданов

В душата ми и в грешното ми тяло
отвориха се рана подир рана.
Сродих се вече с хората във бяло
и болницата втори дом ми стана.

Животът ми е всъщност мрачна драма
и скоро май завесата ще падне.
Благодаря за братското то рамо
във тия дни на болки безпощадни.

Ти ще живееш дълго и щастливо,
а своя тъжен край аз вече виждам.
Налей, налей от виното пенливо,
за твое здраве пий, не ти завиждам!

На вещите завиждам най-невинно –
един ритон човека надживява.
Пред каната, с която пием вино,
какво си ти със днешната си слава?

Спомни си за изящните съдини,
изровени от древните могили.
Стоят си те след толкова години,
а от човека – само кости гнили.

Човешкото дело вещите са, зная,
но те говорят днеска като живи.
Човекът може да избегне края
единствено с делата си красиви.

Последна промяна: 2008-07-17 16:20:26
Прочетено: 3269